Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Пета глава

Кристи се събуди малко преди изгрев, когато свърши действието на морфина. Лежеше, заслушана в птичите песни, долитащи от дърветата около къщата и се взираше в слабо осветената стая. Защо и тя не се радваше? Имаше племенник.

Споменът за новопоявилия се човек в живота й извика усмивка на устните й. Може би именно бебето е онази спасителна сламка, която щеше да й помогне да се измъкне от нелепата ситуация на това глупаво положение.

— Започвам да полудявам — заговори тя на глас. — Няма логика да се чувствам така заради някой си. Приличам на дамата от „Големите надежди“, която и след петдесет години очаква годеника си в булчинска рокля.

Тя се изправи в леглото, но кракът я заболя и тя тихо изруга. Настроението й никога не е било по-отвратително. Ще покаже на Адам Макормак, че е напълно безразлична към омайващата му усмивка. Оттук нататък ще се държи с него само като с приятел.

Изкъпа се, приседнала върху столче в нишата, после грижливо се облече. Когато слезе в кухнята, времето беше доста напреднало и птичият хор беше спрял. Нямаше и следа от Адам.

— А ми беше обещана закуска в леглото — промърмори тя и се намръщи. От перваза на прозореца й се облещи една доста закръглена котка. Кристи се засмя на комичния й вид. — Месо се сервира само в неделя — строго заяви тя. Все пак извади остатъка от кренвиршите, отвори прозореца и ги подаде. Предложението й беше прието с достойнство.

Долови звук от автомобил откъм хълма. Миг по-късно колата на болницата зави по алеята. Беше Адам. А тя си мислеше, че още спи и се надяваше да излезе, преди да се е събудил.

Той тихо влезе в антрето, затвори внимателно вратата, за да не вдига шум и спря изненадан на вратата на кухнята.

— Гледай ти! — Изглеждаше уморен, но се усмихна и около очите му се появиха весели бръчици. — Мислех, че няма да станеш, докато не получиш закуската си.

— Няколко часа чаках — оплака се тя и погледна часовника. Беше точно седем и половина. — Обикновено се събуждам по-рано.

— Не ти вярвам — засмя се той и тръгна към печката.

— Искаш ли кафе? — предложи Кристи.

— Останах с впечатлението, че обичаш само чай.

— Бях малко смутена и не знаех какво да кажа тогава — призна Кристи, твърдо решена да спази обещанието си да бъде весела и мила с него, каквото да й коства. Той вдигна учудено вежди, но нищо не каза. Кристи въздъхна: — Адам, бях много несправедлива — започна младата жена, като търсеше погледа му. Този мъж има любовница в Англия. Враждебното отношение няма да помогне, само ще изглежда жалка. — Толкова се боях за Кейт, че престанах да се държа нормално.

— Съвсем излишно.

— Да не би да си ходил при нея? — продължи бързо тя.

— Да. Кейт повиши леко температура, но мисля, че засега няма нищо опасно. — После я погледна. — Значи уплахата те прави раздразнителна?

Кристи сви рамене и внимателно пренесе кафеварката на масата, като щадеше болния си крак.

— Обезумях при мисълта, че вече е родила — излъга тя. — Все се страхувах, че точно това ще се случи. Усещането, което изпитва лелята, изглежда е много близко до това на майката.

— Може би трябва да си осиновиш дете. Или да се ожениш за вдовец с деца.

— Домашната хармония не е съвсем по вкуса ми. Нямам намерение никога да изпадам в подобна ситуация.

— Никога ли? — сепнато попита той.

— Никога — твърдо заяви Кристи и се отпусна тежко на стола.

Адам постави кафе в кафеварката, седна до масата и замълча за момент, намръщено загледан в далечината. Кристи се изправи и това го извади от унеса му.

— Кракът още ли те боли?

— Да.

— Дай да го погледна.

Тя с готовност изпъна крака си напред. Сутринта облече светла памучна рокля, но остана боса, тъй като не знаеше какво да обуе. Адам леко опипа с пръсти контузения глезен. След нощния покой отокът беше спаднал. Той вдигна глава и се усмихна, но Кристи се бе втренчила някъде в далечината. Приличаше на човек, който стоически понася болката, причинената от прегледа. Не си даваше сметка, че причина за страданието й не е навехнатият глезен.

— Ще го стегна с бинт. Имаш ли затворени, но достатъчно широки обувки?

— Имам едни бели мокасини, с които ще изглеждам малко странно.

— И все пак по-добре с тях, отколкото с гипс, който е другата ни алтернатива за предпазване на счупения пръст.

— Съгласна съм господине — промърмори тя.

— Така е по-добре — изсмя се той и отиде да донесе лекарската чанта. След превръзката болката намаля. — Хубаво е през деня да не натоварваш крака.

— Обещавам, че в аптеката предимно ще седя.

— Нямам това предвид. Кракът трябва да е вдигнат.

— Ако Рут ми помогне в обслужването, аз бих могла само да седя и да изпълнявам рецепти.

— Не е идеалното решение, но май нищо повече няма да направиш — въздъхна той. — Изглежда ти си точно толкова необходима за този град, колкото и Ричард.

— Ричард има Кейт, а сега и ти си тук — поклати глава Кристи и добави меко: — Но ако аз се разболея, няма кой да поеме работата в аптеката.

— Доста добре се справяш със задълженията, за едно… — не продължи думите си той.

— За едно дете — довърши репликата му тя.

— Да, това имах предвид — усмихна се той добродушно. — Не изглеждаш много голяма.

— Малката сестра на Ричард. — Внезапно тонът й стана остър. Тя се изправи рязко и въпреки болката се запъти към вратата. — Отивам да си потърся мокасините, докато ти закусваш.

— Кристи?

— Какво? — Тя спря и се обърна към него.

— Нямах намерение да те обидя. — Думите му прозвучаха така, като че не бе убеден дали наистина я е засегнал.

Кристи сви рамене и се усмихна. Всеки друг, с изключение на Адам Макормак, не би я засегнал, ако я нарече дете.

— Продължавай да ме наричаш дете — каза меко тя, — и като стигна четирийсет години, ще съм ти искрено благодарна.

Следващото изпитание бе колата. Опита се да натисне педала за газта, но болката в крака й напомни колко глупаво е намерението й.

— Снощи карах — каза тя озадачено, — а сега не мога.

— Днес кракът ти е с по-малка подвижност поради отока. — Адам я беше последвал навън и сега стоеше на верандата, държейки в едната си ръка чаша с кафе, а в другата — препечен хляб.

Кристи изруга и отново се опита да натисне педала. Болката беше нетърпима и тя неохотно го отдръпна.

— Ще извикам таксито на Пит. — Опитваше се да не гледа към Адам. „В светлите си панталони, карирана риза с къси ръкави, чаша кафе и препечена филия в ръцете си, изглежда като собственик на къщата. Истинска домашна хармония“, ядосано си помисли Кристи и закуца обратно.

— Ще те закарам. — Адам погледна часовника си. — Не е ли рано?

— Имам малко писмена работа, преди да отворя магазина.

— Тя може да почака. Преди всичко ти трябват чифт патерици и рентгенова снимка. Изчакай ме, след десет минути ще съм готов.

Кристи нямаше друг избор. С този крак взе да става все по-зависима от своя съквартирант.

Час и половина по-късно, подпирайки се с патерици, тя влезе в отделението, където лежеше снаха й. Адам и Ричард минаваха визитация и имаше доста време да види Кейт.

— Почакай ме тук. Отварям кабинета в девет часа и ще те оставя в аптеката на път за там.

— Чудесно — съгласи се Кристи и печално добави наум: „Започна да ми става навик да се съгласявам“. Адам Макормак е роден водач и сигурно е уверен, че Кристи е щастлива да го следва. И тя го следваше, но не бе щастлива от това.

Кейт седеше в леглото, подпряна с възглавници, и люлееше малкия си син. Щом се появи Кристи, тя се намести доволно, но като видя патериците се намръщи.

— Какво се е случило с теб?

— Имах разговор с един камък — иронично отговори Кристи и накуцвайки прекоси стаята, за да погледне бебето. — Значи заради него беше целият шум вчера. Как ще го кръстиш?

— Ендрю Джеймс.

— Чудесно име — одобри лелята и седна. — Той как се чувства?

Кейт обаче не можеше така лесно да бъде заблудена. Тя остави бебето в креватчето до нейното легло и отново настоя:

— Ти по-напред разкажи какво стана с крака ти?

— Ритнах доктор Макормак.

— Зная, че това е съкровеното ти желание — засмя се Кейт.

— Доктор Макормак е един достоен за уважение лекар с голям опит — механично отбеляза Кристи и се усмихна. — Много съм му благодарна.

— Както и всички ние — въздъхна Кейт и оправи с една ръка завивката върху бебето, а с другата продължаваше да го гали нежно по бузката. — Той ми подари Ендрю.

— Не е така — възрази Кристи. — Адам спря кървенето ти, но доброто състояние на сина ти е твоя заслуга. Докато майка му лежеше в безсъзнание и умираше от кръвоизлив, той се дереше от плач, обиден от лошото отношение към него и мисля, че ако не бях дошла, сам щеше да прегризе пъпната си връв, за да изтича до кухнята и да похапне.

Кейт се засмя и отново попита:

— Та как нарани крака си?

— Казах ти — камък или Адам. Избери едно от двете — твърдо каза Кристи.

— И това няма нищо общо с доста голямата червено-кафява дупка върху летящата врата на къщата ни? — Гласът дойде отзад и двете жени се обърнаха. Ричард току-що влизаше в стаята, следван от Адам.

— Синът ти я направи — заяви Кристи на брат си. — Шофьорът на линейката искаше да я отвори, но дохвърча мъжественото ви бебе и просто я изрита.

— Тя позволи ли ти да видиш това? — обърна се Ричард към Адам.

— Кое, вратата ли? — запита Адам и се дръпна, за да избегне летящата към него възглавница, хвърлена от другия край на стаята. После се обърна към Кейт: — По-добре ли се чувстваш сега?

— Не може ли да ми махнат системата?

— След двайсет и четири часа — отсече той и взе температурния й лист. — Доволен съм, че сте отбелязали температурата си, госпожо Блеър. Продължавайте в същия дух. — После се обърна към Кристи: — Готова ли си да тръгваме?

— Все пак какво се е случило с крака на Кристи, Адам? Трябва да ни кажеш!

— Историята не е много приятна и ще те шокира, Кейти — поклати глава той. — Ще разкажа на Ричард, но искам да ми обещае, че ще пази лекарска тайна. В противен случай никога няма да издам тайната на ужасната история за Кристи и камъка. Ще трябва просто да я погребем.

Те напуснаха стаята весело и Кристи още продължаваше да се смее, като се качваше в колата. Адам й помогна да се придвижи и след като я настани вътре, се спря и я изгледа.

— Защо не си по-често такава?

— Каква?

— Засмяна. — Той взе патериците и ги хвърли на задната седалка. — Започнах да мисля, че Кристи Блеър се отнася прекалено сериозно към живота.

„Само от момента, в който ти се появи“, допълни тя наум. Вместо това поклати глава и заяви:

— Бях много уморена.

— Да разбирам ли, че оттук нататък животът за теб отново ще бъде песен?

Кристи внимателно го проследи с поглед, докато се настаняваше на шофьорското място.

— Надявам се да е така — неуверено каза тя.

— Добре тогава — засмя се той. — Ще започнем още от тази вечер.

— Какво тази вечер?

— Както вече разбра, не съм голям почитател на фасула, освен това ме чака много работа, а и ти не си в състояние да готвиш, затова предлагам да си поръчаме изискана вечеря някъде навън.

— Боя се, че Кърук не е най-подходящото място за подобно нещо.

— Нали има хотел с ресторант?

— Ха! — засмя се Кристи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не вярвам под изискано да разбираш пластмасова маса, чаша вкиснала бира и порция стек с пържени картофи — усмихна се широко тя.

— Само Кейт да укрепне достатъчно и Ричард да дойде на себе си, за да започне работа отново, ще видиш какво наричам „изискана вечеря“, моя лейди — засмя се той. — Дори с цената на едно пътуване до Лондон.

— Няма нужда. Добре зная какво имаш предвид — увери го тя и тръсна назад къдравата си коса по един насмешливо властен начин.

Гласът й се снижи до шепот, изпълнен с благоговение.

— Нали съм влизала в кафенето на Кърук.

Лицето на Адам изрази учудване:

— Браво. Значи с нищо не мога да те изненадам? Предполагам, че не би се впечатлила дори от факта, че кучето на племенника на най-добрия приятел на леля ми, е в роднински връзки с тези на Кралицата?

— Ни най-малко — тържествено заяви Кристи и се изкиска.

Когато пристигнаха пред аптеката още продължаваха да се смеят. След това, пред изумения поглед на Рут, Адам извади патериците и й помогна да излезе от колата.

— Ще се видим довечера — каза той строго, когато тя издърпа ръката си от неговата. После адаптира височината на патериците и намръщено добави: — Мисля, че не ще мога да свърша до пет и половина, за да те взема.

— Ще извикам такси. Благодаря, доктор Макормак.

— Проявата на формална любезност е част от добрия тон, най-малко роднинството ми с кучето на Кралицата го изисква — засмя се той. — Но като човек, посещавал кафето на Кърук… ако наистина си била там, можеш да ме наричаш Адам. — След кратка пауза додаде: — Или просто Макормак.

— Благодаря, Адам — усмихнато кимна с глава Кристи.

— Няма защо. Ако успея, ще мина да те взема към седем. — И преди тя да се усети, докосна устните си с пръст, а после и нейните. — Внимавай с крака си, мила. — След това си тръгна.

— Госпожице Блеър… — прошепна Рут. Тя стоеше на улицата и гледаше с благоговение след него. — О, госпожице Блеър, той е прекрасен!

Кристи въздъхна от облекчение, че Рут не вижда как цялата се бе изчервила и когато дойде на себе си отбеляза:

— Магазинът е все още затворен, а минава девет и десет, Рут.

— Голяма работа — възкликна помощничката й. — Късмет имате, госпожице Блеър.

— Защо?

— Заради крака. Всичко бих изтърпяла да съм на ваше място.

Повече от половин час трябваше на Кристи, за да възстанови душевното си равновесие. Целият й свят се беше преобърнал. Това не беше същата девойка, която вчера излезе от магазина. „Изглежда по-безопасно е да се държа злобно с него, но когато се усмихва… Усмивката и талантът му да ме развеселява дори в най-трудните и тъжни мигове, отново ме кара да го обичам“, помисли си тя. „А не бива! Сега той е само един приятел и трябва да го третирам като такъв, и докосна устните си. Освен това, доктор Макормак е сърдечен и чувствителен човек и подобен жест не означава нищо повече от акт на приятелство.“ Знаеше това от собствен горчив опит.

— Така че, вземи се в ръце, Кристи! — гласно добави строго тя, нагласи пистолета за отпечатване на навитите на ролка етикети-лепенки и започна: Госпожа Е. Хедън — валиум… Спря и се намръщи. После потърси картона на жената и го отвори. Валиум бе изписван и миналия четвъртък, а също и три седмици преди това. Рецепти бяха издадени от различни лекари и не от Кърук. Кристи не чуваше нищо.

— Госпожо Хедън!

Жената на средна възраст, разглеждаща експонатите на щанда за козметика, вдигна глава и се усмихна.

— Здравей, скъпа — лъчезарно каза тя. Като повечето жители на Кърук добре познаваше Кристи и стана една от първите й приятелки в града. Нямаше семейство и често идваше в аптеката, за да си побъбри.

Кристи въздъхна, взе патериците и заобиколи, за да поговори с госпожа Хедън, без да ги чуе Рут.

— Госпожо Хедън, не ви ли дадох валиум миналия четвъртък?

Жената кимна с глава, избягвайки погледа й.

— Да, мила, но съм толкова разсеяна, че май съм го изхвърлила заедно с оригинала на рецептата. Бяха в плика от пазар. Какво е станало с крака ти?

— И не сте го ползвали въобще? — попита Кристи, не желаейки да се отклонява от темата.

— Не, разбира се — почти се обиди жената. — Не бих могла да изпия всички тези таблети, без да изпадна в кома, нали? Просто ги загубих. А сега разкажи за крака. Видя ли вече малкия си племенник? Чух, че приличал на баща си. Приготвих за доктор Блеър едно цвете, а за малкия изплетох елече. Искам само да го украся със синя панделка и ще ги занеса днес. — Кристи отстъпи неохотно. Но остана съмнението, породено от незадоволителното обяснение. Нямаше право да отказва изпълнение на рецепта, още повече, че беше препис. Тя погледна бланката — бе издадена от лекар, практикуващ в Тайнонг, съседен град на около четирийсет мили от Кърук. Защо е отишла там госпожа Хедън на преглед, а изпълнява рецептата тук? Може би не одобрява Ричард. Но и Кейт е лекар. Така че… Тя даде медикамента, изчака госпожа Хедън да напусне магазина и позвъни в аптеката на Тайнонг. След двуминутния разговор тревогата й нарасна още повече.

— Не е загубила оригинала — увери я колегата й Роб от Тайнонг. — През последните два месеца донесе три рецепти и преписи от тях, издадени от много и различни лекари. Миналата седмица обаче й отказах да изпълня поредната, тъй като беше написана от лекар, за когото никога не съм чувал. Затова се е върнала при вас.

— Познавате ли доктор Картрайт? — Кейт погледна преписа.

— Не.

— Тук е отбелязано, че работи в Тайнонг.

Настъпи кратка тишина. После Роб каза разтревожено.

— Сега си спомням, че преди година и половина тук пристигна като асистент лекар на име Картрайт. Имаше намерение да влезе в съдружие с останалите лекари, но напусна след три дни.

— Но защо? — затаи дъх Кристи.

— През последните няколко месеца поликлиниката на Тайнонг бе разбивана двукратно. Може кабинетът на Картрайт да не е пострадал, но другите двама лекари се оплакаха, че техните печати са откраднати и подозираха новия си колега. Ако нещо те тревожи, Кристи, трябва да съобщиш в полицията.

— Зная — тъжно каза тя. — Не си представям обаче госпожа Хедън да разбива кабинети.

— Сигурно не е тя. Но често откраднатите печати се продават и то за много пари. А сега ме извини, защото се натрупаха клиенти. Случаят е за полицията.

— Зная, за бога. Довиждане, Роб. — Тя затвори телефона и остана, втренчена, докато не дойде Рут да я попита дали я боли кракът?

— Не — отговори тя. Госпожа Хедън беше на средна възраст и започна да я ухажва още с пристигането й в Кърук. А сега се разбра, че всичко е било измама.

— За доктор Макормак ли си мислите? — полюбопитства Рут.

— Как ти хрумна?

— Така ми се стори — изхили се момичето и посочи към магазина: — Господин Харис е дошъл за таблетките си.

— Моля те, обади се в амбулаторията и предай на доктор Блеър или доктор Макормак, че трябва да разговарям с тях.

— Първо доктор Макормак, нали? — продължи да се забавлява Рут.

— Виждаш ли това? — попита Кристи и размаха патерицата.

— А какво ще обясните на застрахователното дружество, госпожице Блеър? — Рут се изкикоти и вдигна слушалката на телефона.

— Ще го приемат за съвсем справедливо възмездие.

Оказа се, че само Адам е на разположение. Кристи изчака помощничката й да занесе таблетките на господин Харис и вдигна слушалката.

— Какво има, Кристи? — Гласът му бе напрегнат и разтревожен.

— Ричард там ли е?

— В отделението е. — В настъпилата тишина тя го чу да въздъхва. — Ако трябва да съм снизходителен, ще кажа — спешен случай го изведе от кабинета му с препълнената отпред чакалня, но подозирам, че отиде при жена си и сина си, и за да съм съвсем точен, не по медицински проблем е при тях.

— Извини ме, че те безпокоя, Адам.

— Няма защо, мила. Да не би пак почеркът ми да те затруднява?

— Не, но… — Тя бързо му описа ситуацията около госпожа Хедън. — Май се налага да съобщя в полицията.

— Не те обвинявам. — Кристи с облекчение усети, че и неговият глас, подобно на нейния, звучи разколебано. — Ще помоля Бела да провери картона й и ще ти се обадя.

— Много съм ти благодарна.

Кристи затвори, изпълнена от почти дразнеща признателност към Адам. От това, че сподели проблема с друг, тревогата й намаля. Десет минути по-късно отново се обади на Адам. Гласът му звучеше доста гневно.

— В картона й не е отбелязано много. Последните две години е преглеждана от Кейт само два пъти и няма изписани бензодиазепини, но шест години по-рано, след смъртта на съпруга й, старият доктор Макгуайър й е назначил лечение с тях.

— Значи е пациентка на Кейт и Ричард никога не я е преглеждал.

— Никога.

Отново настъпи тишина.

— Да изчакам ли, докато Кейт се оправи, за да разговарям с нея?

— Не бива, Кристи — нежно каза той, — защото рецептите, които използва са крадени.

— Значи да отида в полицията.

— Мисля, че се налага. Но по-добре това да стори самата госпожа Хедън.

— Съгласна съм.

— Ако предпочиташ, аз да поговоря с нея?

Кристи си помисли: „Да, точно това искам. Само ако можех да реша този неприятен проблем…“ и ако Адам желае да сподели отговорността за неговото разрешаване…

— Не — с неохота отговори тя. — Познавам Ейми Хедън и тя ми има доверие. Логично е, щом Кейт не може, единственият друг човек, който да разговаря с нея, да съм аз.

— Кога ще направиш това? — запита Адам и по тона му Кристи се досети, че я кара да бърза.

— Довечера, след работа. Тя живее на една пресечка от аптеката.

— Смяташ ли, че ще успееш да докуцукаш дотам?

— Да.

— На картона пише, че адресът е „Чърч Стрийт“ 17.

— Зная.

— Ще те взема в шест и половина часа.

— Мога да наема такси.