Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Трета глава

В понеделник, когато Кристи отвори аптеката, бе обхваната от лошо предчувствие. Предстоеше тежка седмица, може би месец, ако не и година. „Кога ли този човек ще напусне града?“ — запита се тя.

Беше го оставила в къщата на Ричард, отклонявайки поканата на Кейт за вечеря, тъй като не желаеше да бъде заедно с Адам, освен ако не е крайно наложително.

— Случило ли се е нещо, Кристи? — попита я Кейт, докато я изпращаше. — Не ти ли харесва Адам? Ричард е много доволен, че той пристигна. Мислех си… — намръщи се, а лицето й бе уморено. — Надявам се, че всичко ще се оправи.

— Сигурно. — Кристи сърдечно прегърна снаха си. Не искаше да увеличава тревогата й и премълча чувствата си. — Имах лош ден, а изглежда ме обхваща и предменструална невроза.

— Ричард ми каза, че тези оплаквания ги имаш още от петък. — Кейт се усмихна плахо. — Няма ли да се консултираш с лекар?

— Разбира се, стига да има някой добър. — Кристи се засмя, качи се в колата, за да се прибере в къщи, оставяйки Адам на грижите на Кейт. — Обади ми се, ако познаваш такъв.

— Адам е акушер-гинеколог и се обзалагам, че е наясно с всички подобни оплаквания.

— Съгласна съм — измърмори Кристи, махна за сбогом и потегли.

Щом се прибра в малката къща, която купи още с пристигането си в Кърук, си наля студена лимонада и седна на верандата. Тишината на тази задушна привечер се нарушаваше само от крясъците на птиците във високите евкалипти около къщата и квакането на жабите, оплакващи се от горещината. Кристи обичаше спокойните топли вечери и благославяше решението си да дойде в Австралия. Но сега бе объркана и неспокойна. И за всичко бе виновен Адам! С идването му, тя дори загуби чувството си за хумор.

„Той не можеше да знае колко обидена се чувствах преди години“, опита се да бъде справедлива тя. „Да, но трябваше да се досети“ — нашепваше вътрешният й глас. „Прекарахме почти една седмица заедно, беше весело, а вечерта, преди да дойде Сара, дори ме целуна…“ Днес съзнаваше, че това бе обикновена целувка. И Адам го е направил, вероятно защото съпругата му не беше наблизо. Не му е било известно колко силно бе нейното желание да я целуне.

И ето, че понеделникът настъпи — първият ден от съвместната им работа с Адам. Сутринта се гримира — не беше го правила цяло лято. В горещините гримът обикновено се размазваше и тя не си губеше времето напразно. Когато влезе в аптеката, помощничката й Рут я погледна с любопитство.

— Как сте, госпожице Блеър?

— Благодаря, добре съм — кратко отговори Кристи. — Би ли подредила щанда с козметика, докато няма клиенти?

— Разбира се — весело каза Рут. — Чух, че сте видели новия лекар?

— Да. — Кристи се запъти към задната стаичка. Надяваше се да не последват други въпроси. Ала осемнайсетгодишната Рут гореше от любопитство и не можеше да млъкне така лесно.

— Баща ми говорил с него снощи в хотела.

— Така ли? — Кристи се намръщи. Хотелът на Кърук не беше много приветливо място. Всъщност там се предлагаха стаи за спане, само защото законът го изискваше. В повечето случаи стаите оставаха празни и в тях се настаняваха хора, които живееха много далеч, а бяха толкова пияни, та не можеха да се доберат до домовете си. — Мислех, че ще се спи у доктор Блеър.

— И аз смятах така, но той е обяснил на госпожа Мейн от хотела, че е доста неподходящо да живее в близост с новороденото бебе на Кейт — добави Рут весело. После извади шише с лосион, чийто етикет беше зацапан и направи гримаса, като го постави настрани. — Татко дори пил с него по едно питие и отбеляза, че е много точен човек. Какво ли означава това? — несигурно добави Рут. — Вие харесвате ли го, госпожице Блеър?

— Малко го познавам.

— Да, но татко каза, че вие сте го докарали от летището и сигурно имате впечатление. Госпожице Блеър, мисля да сложа лосионите по-нагоре, а на тяхно място да оставя лекарствата за артрит. Когато хората се нуждаят от лекарство за артрит ще го потърсят, а като забележи случайно качествен лосион, клиентът винаги изпитва желание да го купи и така печалбата ще нарасне. Какво ще кажете, да ги разместя ли?

— Страдащите от артрит трудно се навеждат — меко отбеляза Кристи. — Затова нека те останат горе. — Тя проверяваше капачките на наркотичните лекарства. Правеше го всяка сутрин и вечер. После взе лекарствената заявка и започна да я попълва. Понеделник сутрин беше най-спокойното време за аптеката.

— Добре. — Рут се зае с купчината термонаколенки. — Трябва да ги поставим на удобно място. И все пак ще ми кажете ли нещо повече за доктор Макормак?

— Баща ти също може да отговори на въпросите ти. Нали се е запознал с него — потиснато продума Кристи.

— Той би ми казал, че е свестен човек, а аз искам да науча нещо по-съществено.

— Какво например?

— Дали е женен. — Рут загуби търпение. — Възрастта му.

— Твърде възрастен е за теб — усмихна се Кристи.

— Колко? — Рут тръсна назад смело подстриганата си кестенява коса и вирна нос. — Винаги съм харесвала по-големите момчета.

— Може би наближава трийсет и пет.

— Нямах предвид чак толкова възрастен — въздъхна Рут. — Той сигурно е женен или разведен и в Англия го чака цяла купчина деца.

Деца… Кристи не беше се сетила за това. После нанесе следващото име в заявката… Мюрелакс… Загледа се надолу и прехапа устни. Беше го написала три пъти. Тя хвърли списъка с отвращение. „Върви по дяволите, Адам!“

— Ще избърша витрините — каза на Рут.

— Но това е мое задължение — изненада се момичето. — Щом свърша тук ще се заема с тях.

— Много си разсеяна сега — меко отбеляза Кристи. — А пък и аз се нуждая от малко гимнастика.

Телефонен звън я прекъсна. Кристи вдигна слушалката с благодарност и за малко не я изпусна, щом разбра кой се обажда.

— Кристи?

Кристи затаи дъх. Започваше се.

— Аптека Блеър — рече тя.

— Извинете. — Извинението му прозвуча остро. — Добро утро, аптека Блеър! Бихте ли ми казали каква е разфасовката на канестен?

— Извинете, не разбрах.

От другата страна се чу въздишка на нетърпение.

— Харесва ви или не, но се нуждая от помощта ви, госпожице Блеър. Пуснаха ме да плувам направо в дълбокото. Ричард си е в къщи — на повикване, но мобифонът му не отговаря, може би е извън района и съм сам в лекарския кабинет. При мен е господин Ханстебъл, който страда от гъбична екзема на краката. Бих искал да му помогна, като предпиша някаква терапия. Претърсих цялата амбулатория за указание на количеството медикамент в една туба, но нищо не открих.

Кристи се усмихна злорадо и за първи път изпита лека симпатия към Адам. Сигурно е потискащо да смениш навиците си на градски лекар, изписващ антимикотичен крем за краката на господин Ханстебъл.

— Произвежда се в туби по двайсет грама. Имаш ли нужда от МИИМ.

— Моля?

— МИИМ. — Кристи погледна назад към рафта, на който стоеше голяма синя книга. — Това е списък на разрешените за употреба медикаменти в Австралия. Но ще имаш нужда и от списъка на фармацевтичните застраховки, за да предписваш безплатни лекарства. Не ми е ясно, защо Ричард не ти ги е дал? — За Адам щеше да бъде невъзможно да практикува без тази книга.

— Той не знае, че вече съм започнал работа.

— Защо? — Кристи се намръщи още повече. Усещаше втренчения, изпълнен с любопитство, поглед на Рут.

— Тъкмо ме развеждаше из амбулаторията, когато спешно го извикаха някъде. Предпочетох да остана и да разопаковам вещите си. Един час по-късно с изненада установих, че в чакалнята има около десет пациента. Прегледах вече четирима.

— Веднага ще изпратя Рут, моята помощничка, с инструкцията. Не се тревожа за нея. — Чувството й за хумор изби от напрежение и тя се усмихна на ужасената си асистентка. — Твърде стар си вече — рече тя и затвори телефона. — Рут, желанието ти ще се осъществи. — Кристи й подаде синята книга. — Предай я лично на най-желания мъж в Кърук.

Телефонът отново иззвъня. Кристи изчака Рут да излезе и вдигна слушалката.

— Не съм свършил още — чу тя гласът на Адам.

— Съжалявам, сър. — Кристи изпъна гръб като че рапортува и кротко добави: — С какво още мога да ви помогна?

— Много ли ще се забави донасянето на МИИМ? — въздъхна Адам.

— Доколкото мога да преценя — погледна през витрината, — Рут ще бъде при теб не по-късно от три минути.

— А ще обядваш ли?

Кристи почти изпусна слушалката. Когато дойде на себе си, се загледа в нея, като че ли я беше опарила. Сигурно се шегува.

— Нося си сандвич. Аптеката не може да работи без квалифициран аптекар, а това ми е професията, доктор Макормак. — Гласът й беше леден.

— По дяволите!

Кристи се намръщи. Възклицанието му беше по-скоро от раздразнение, отколкото от разочарование.

— Има ли още нещо, което да ти е необходимо? Чака ме работа — твърдо заяви тя.

— Да. — След кратко колебание продължи: — Ричард ми каза, че можеш да вземеш квартирант.

— Квартирант ли?

— Гост, който плаща наем — спокойно обясни Адам и въздъхна. — Смятах да те попитам, докато обядваме. Не мога да остана при Ричард и Кейт. Сигурно си наясно с това. Мислех, че мога да поживея в хотела, докато си наема жилище, но той… Миналата нощ спах по-малко от четири часа, а после трябваше да преглътна и маникюра на госпожа Мейн, с който приготвяше стека и пържените ми картофи за закуска. Търпението има някакви граници все пак.

— Съгласна съм. — Кристи се замисли за възраженията си срещу това Адам да й бъде гост, но стигна до същия извод.

— Първо се обадих на агенцията за недвижими имоти, но няма нищо подходящо в момента. След няколко седмици ще се освободи къща в града, а сега има само една ферма на петнайсет мили от Кърук. При тези лоши пътища, ако искам да съм в помощ на Ричард, трябва да живея наблизо.

— Няма ли стая в болницата? — Обзе я паника. Молбата му бе ужасяваща.

— Има стая за персонала, но там е настанена госпожа Брейди. Тя чака съпругът й да се възстанови след счупване на бедрото. Страхува се да стои сама вкъщи. Ричард смята, че ще остане там около месец.

— И ти искаш да се настаниш при мен?

— Ричард каза, че имаш доста свободни стаи.

— По дяволите Ричард! — Кристи избухна. — Той е виновен за доста неща. Сигурна съм, че дори вече е оставил багажа ти на верандата ми.

— Не, куфарите ми са все още в хотела. — Думите му прозвучаха хрисимо, но се усещаше затаен присмех. — Кристи, аз съм много тих квартирант.

— Не искам квартирант.

— Приеми ме като охрана. Ще те пазя от крадци и просяци.

— Предпочитам ги.

— Как можа да кажеш такова нещо? Правя по-добро кафе от всички крадци и просяци, които си срещала някога.

Въпреки изненадата, Кристи избухна в смях и с това напълно загуби.

— Пия чай — отговори тя примирено, но дори в собствените й уши това прозвуча неубедително, а в смеха на Адам се усети задоволство.

— „Ърл грей“ или „Айриш брекфъст“? Ще го запарвам всяка сутрин в седем. Ще ти го поднасям горещ в леглото, заедно с препечен хляб и истински английски мармалад.

Кристи затаи дъх. Разбра, че е загубила битката.

— Всяка сутрин ли? — запита тя със съмнение.

— Разбира се, и ръката ми да изсъхне, ако не бъде така.

— Надявам се това да се случи. Доктор Макормак… — Бе отчаяна.

— Моята МИИМ току-що пристига. Благодаря, госпожице Блеър. Вашият бодигард и готвач прекратява телефонната връзка. Ще се видим довечера.

Кристи остави слушалката и се загледа слисано. Какво толкова лошо е направила в живота си, та заслужи всичко това?

— Полудявам. Напълно полудявам — каза тя на глас.

— Не мисля така, скъпа.

Кристи се изправи и видя пред себе си усмихнатото лице на току-що влязлата в аптеката възрастна жена.

— Зная, че някои хора в града те смятат за малко особена, госпожице Блеър, но това значи, че светът трябва да бъде малко луд. Дошла съм за хапчетата си за сърце.

— Права сте, госпожо Котън, светът се нуждае от малко лудост, а аз понякога я извеждам до крайност — усмихна се любезно Кристи.

 

 

Докато обядваше с приготвените вкъщи сандвичи, се появи брат й. Движеше се с вид на човек очакващ нещо да се стовари отгоре му. Кристи се втренчи в сандвича и се замоли да се появи клиент.

— Смел човек си щом идваш тук, Ричард Блеър. Какво правиш при мен?

— Съжалявам, Кристи.

— Не, не съжаляваш. Физиономията ти е като на котка, която е надушила мляко.

— Кейт спи цяла сутрин — каза той, все едно, че нищо не се е случило.

— Щастливка е Кейт.

— За бога, Кристи…

— Зная, че имаш нужда от втори лекар. Кейт и Кърук също имат нужда от такъв. Единствено на мен не ми е необходим, а сега и аз имам един. Независимо дали искам, или не, разполагам с лекар, който да ми приготвя сутрешния чай и закуска от препечен хляб с мармалад… — Гласът й прозвуча рязко.

— Значи нямаш нищо против? — замислено запита той.

— Не. Да. — Тя хвърли сандвича, доволна, че са сами в магазина. Беше обед и Рут, както и клиентите си бяха по домовете. — Ричард, защо дойде Адам Макормак в Кърук?

— Не зная.

— Хайде де. Трябва да знаеш, защо е събрал куфарите си и е напуснал Англия. Разбрах, че съпругата му е починала преди шест месеца — рече тя нетърпеливо.

— Зная.

— И това ли е причината, която го доведе тук? Да превъзмогне загубата. Напразно се надяваш. Адам няма да остане тук. За бога, той е градски лекар. Трябваше да потърсиш човек за постоянно назначение.

— Мислиш, че не съм го направил ли? Знаеш какъв е резултатът, Кристи. Никой не желае да практикува в провинцията. Колкото повече се замислям, разбирам, че предложението на Адам дойде в най-критичния момент и всяка седмица, през която остане тук, е чиста печалба — обясни търпеливо и я погледна настойчиво. — Но той ще остане и по-дълго, ако хората тук се държат мило с него. А това включва и теб, Кристи Блеър.

— Винаги съм се държала любезно. Каква по-голяма любезност от тази да му предложа да сподели жилището ми?

— Ти ли му предложи?

— Е, не съм го карала насила — отстъпи тя. — Но все пак се съгласих. И дори вместо наем ще получавам закуска, поне докато печените филийки са горещи. — На устните й заигра лека усмивка.

— Трябва да си мила с него! — твърдо заяви Ричард.

— Добре де, разбрах. Какво се е случило със съпругата му?

— Не зная. Адам не ми каза, а и аз не го попитах.

— Ричард?!

— Това не е моя работа, Кристи.

— Значи не е и моя. Изглежда аз съм последния човек, който знае нещо. — Погледна го със съмнение и продължи колебливо: — Ричард, първия път, когато срещнах Адам… Е, когато ти го доведе да живее в къщи…

— Да?

— Ти ни каза, че Адам отчаяно се нуждае от почивка. Обясни ни, че изживява някаква лична драма, но не спомена и дума каква е тя. Имаше ли това нещо общо с брака му?

— Кристи, нямам право да ти отговоря. Не е етично.

— Аз не съм ти пациент, Ричард. Сестра съм ти и искам да зная.

— Тогава попитай Адам. Имаш ли още сандвичи?

— Само един остана.

— Дойдох да те видя, вместо да се прибера у дома — патетично отбеляза той.

— Толкова по-лошо за теб. Би трябвало да си при Кейт и да се грижиш за нея.

— Извиках медицинска сестра да занесе обяд и да я наглежда.

— И предпочете да ме посетиш. Колко любезно от твоя страна!

— Мисли каквото си искаш. Мога ли да получа сандвича?

— Карай, чувствувай се като у дома си! — В поканата й се долавяше горчивина, но като го видя как се колебае, избухна в смях. — Всичко е наред, Ричард. Не съм гладна.

— Ти си любимата ми сестричка, Кристи…

— Какво още има? — въздъхна тя примирено.

— Как се досети, че искам още нещо? — усмихна се Ричард.

— Изглежда започва да ти става навик.

— След работа трябва да посетя Фред Бароу.

— Изпитваш още нужда да работиш? Пък аз си мислех, че щом Адам е тук, той ще те замести.

— Благодаря ти за предположението — въздъхна той. — Трябва да помисля.

— За какво? — строго попита Кристи.

— Адам е зает целия следобед — трябва да се запознае с персонала в болницата, да се адаптира. А списъкът ми с адреси за домашно посещение е доста дълъг, пък и Фред живее на около десет мили извън града. Изглежда ще закъснея и ще се прибера у дома към седем. — Той се усмихна. — Така че, мила Кристи, бих се радвал, ако след затваряне на аптеката се отбиеш при Кейт. Сега при нея е сестрата, но не ми се иска да я оставам твърде дълго сама. Предчувствам, че раждането не е далеч.

— Остават поне две седмици до термина.

— Зная, че може би се притеснявам прекалено много. Тя вече се съгласи Адам да я прегледа утре сутрин и ако той прецени, ще замине за Мелбърн, но дотогава…

— Ще се погрижа за нея — състрадателно кимна с глава Кристи. — Ще се прибера по-късно в къщи.

— Кристи…

— Разбрах, разбрах: Бъди мила с Адам! — въздъхна тя. — Така ще му подсладя живота, че скоро не ще пожелае да се върне в Лондон. Непрекъснато ще му се хиля насреща. А за Кейт, не се безпокой. Ще отида при нея.

— Благодаря ти, Кристи — продължи да се колебае той.

— Сега какво?

— Имаш ли дубликат от ключа на входната си врата? Бих искал Адам да се настани още днес следобед.

— Чудесно! — Тя хвърли връзката с ключовете на брат си. — Кажи му да се чувства като у дома си. Голямата спалня е моя, но ако това ще го направи по-щастлив, предай му, да не се притеснява и да се настани в нея. Нещо друго, братко?

Той я погледна несигурно, после се усмихна окуражаващо:

— Не се и надявах на такова разбиране.