Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Втора глава

Адам Макормак… Това име не излизаше от ума на Кристи през целия неделен следобед, докато пътуваше към летището на Мелбърн. И тук в Австралия, на хиляди мили от Англия, изпитаната преди толкова години болка, не я напусна. „Дали Адам ме е забравил?“ — помисли си тя с горчивина. Сигурно. В крайна сметка това се оказа за него едно неделно развлечение. А за Кристи, Адам бе човекът, разкрил й света и променил затворения й живот. Дотогава тя не беше срещала подобен мъж, а по-късно сравняваше всички с него. Отдавна разбра, че чувството й за преценка изчезва веднага, щом станеше дума за него. Младата жена прехапа устни. Колата летеше покрай предградията на Мелбърн. Може би, като го срещне сега, ще открие в него това, което трябваше да види преди пет години — един обикновен мъж и приятел на брат й. „Съвсем обикновен мъж, твърдо си каза тя наум. Имала съм приятели и преди Макормак. Също толкова красиви.“ Самата тя не си вярваше.

Когато наближи летището, рев на самолетен двигател я накара да вдигне поглед и видя огромната машина на Британските аеролинии да се приземява. Погледна часовника си — беше точно два. „Това е самолетът на Адам. Дано катастрофира, яростно си помисли младата жена. Но искам да умре само един пасажер! Само един… Не бъди глупава! — успокои се тя. Ако искаш да промениш остатъка на живота си, трябва да се изправиш лице в лице срещу Адам Макормак.“ Тя плавно натисна газта, автомобилът се понесе напред и се присъедини към потока коли, пътуващи за летището.

Кристи стоеше сред струпалата се пред вратата на митницата тълпа и чакаше излизането на Адам. Около нея хората викаха, ръкомахаха, прегръщаха пристигащите, бутаха я напред-назад, но тя нито за секунда не изпусна от поглед изхода. Видя го в момента, когато излезе през летящата врата. В миг стомахът й се сви и усети, че споменът не е избледнял и не може да го възприема само като приятел на брат си и бъдещ доктор в Кърук.

Не беше променен — малко по-нисък от Ричард, около метър и деветдесет, но по-широкоплещест, със силно и мускулесто тяло. „Какво ли го е принудило да напусне Англия? — за стотен път се питаше Кристи. Преуспяващ акушер-гинеколог като него, с частен кабинет в централната част на Лондон да дойде като общо практикуващ лекар в Кърук?“ Тя се провря през тълпата и доближи Адам.

— Доктор Макормак? — тихо рече тя и понеже той не я чу, докосна рамото му. — Адам?

Мъжът се обърна, вгледа се в момичето, което го докосна и присви очи.

— Не ви… — понечи да каже, но внезапно се ококори и в погледа му се появи усмивка. — Кристи! — меко добави той. Това бе същата усмивка, която винаги караше сърцето й да спира. Кристи се почувства по същия начин, както и преди пет години. Изведнъж всичко наоколо изчезна и те двамата останаха сами. Той я гледаше, усмихваше й се и в целия свят нямаше никой друг, освен него.

Дъхът й спря. Това не бива да се случва! Трябва да се овладее!

— Здравейте, доктор Макормак! — протегна решително ръка. — Брат ми ме помоли да ви посрещна. — Думите й прозвучаха хладно и надуто, при което усмивката му трепна леко, а топлината в погледа му изчезна.

— Много мило от негова страна. — Внезапната му студенина я порази.

— Съпругата на Ричард, Кейт, е единствения друг лекар в Кърук и всеки момент се очаква да роди — продължи Кристи. — Ричард не трябва да напуска града през целия ден. Ще тръгваме ли? Колата ми е на паркинга.

Адам се наведе и вдигна куфарите, които бе оставил, за да й подаде ръка. Младата жена тръгна така бързо, че трябваше да я догонва.

— Ти също ли живееш в Кърук? — попита той, докато си пробиваха път към изхода.

— Започнах работа като фармацевт тук — кратко отговори тя.

— Зная, че завърши фармация и си в Австралия, но не смятах, че амбицията ти се изчерпва с това да станеш провинциален фармацевт.

Кристи прехапа устни. Този мъж я караше да се чувства така недодялана, като че отново е на двайсет и една години. Все пак фактът, че е знаел за дипломирането и заселването й в Австралия, приятно я изненада. Вероятно Ричард му е разказал за това, но може би… Адам е полюбопитствал. И какво толкова? Адам Макормак не значи нищо за нея. Тя кимна бързо и тръгна към паркинга. Навън ги посрещна горещият порив на северния вятър. Адам видимо бе ужасен. Спря, пусна куфарите на земята и със завист погледна семплата памучна рокля на Кристи.

— Очаквах да е горещо, но това надмина очакванията ми.

— Очевидно си се упражнявал на тема „Какво да очакваме?“… — подхвърли тя с презрение.

Адам я огледа с любопитство. Около тях хората се движеха в двете посоки и ги заобикаляха, но той не им обръщаше внимание. Загледа се в своята спътничка.

— Да, не си представях подобно нещо — тихо каза той.

— Какво имаш предвид? — Тя се раздвижи нетърпеливо и погледна часовника си.

— Неприязънта, която усещам. Не би могло да се нарече сърдечно посрещане.

— А ти какво очакваше?

— Брат ти ми каза, че Кърук отчаяно се нуждае от още един лекар. Вярно ли е това?

— Да — неохотно отговори Кристи. — Но не ми е ясно с какво Кърук е привлякъл един преуспяващ лондонски акушер-гинеколог. — Тя се загледа в издигащата се от асфалта на паркинга пара. — Сега, ако си готов да тръгваме…

— Нека първо довършим темата. — Мъжът не помръдна. Стоеше там, впил в нея дълбоките си зелени очи, все едно че бяха сами в света. — Какво има, Кристи?

— Нищо — заекна тя. — Аз… Разбрах, че пристигаш едва в петък.

— А ти не искаше да идвам, така ли?

— Не. Да… — Тя въздъхна. — Бях изненадана. Мислех… Мислех, че ти и жена ти сте се установили в Лондон.

Лицето на Адам застина. Настъпи тишина.

— Сара почина — промълви Адам след кратко мълчание. — Мислеше, че съм я напуснал ли? — Мълчанието продължи. — Да не би да ме съдиш, Кристи? Изглежда, че половината свят го прави. Очевидно и тук в Австралия този упрек ще ме следва. — Адам уморено се наведе, вдигна багажа си и тръгна напред.

Сега вече Кристи бе тази, която трябваше да го догонва. Сара мъртва? Кристи я беше виждала само веднъж, но споменът още изгаряше душата й. Сара беше весела, емоционална жена, която преди пет години се втурна в живота на семейство Блеър, за да прибере съпруга си. „Надявам се, че не се натрапвам, бе казала тя със смях и улови ръцете на Адам с жест на собственик. Адам очакваше до края на месеца да съм в Италия, но изведнъж установих, че много ми липсва. В болницата ми казаха, че е при вас. Мога ли да преспя тук или да си потърсим хотел? Знаеш ли, скъпи, изглежда ще е по-добре да отидем в хотел, нали? Не сме се виждали от седмици…“ — и се засмя щастливо пред слисаната аудитория.

Облечена в нова красива рокля, Кристи се отдалечи. Всички забелязаха болката, която тя изпита. Беше дълбоко наранена. Адам мрачно се извини на госпожа Блеър, като избягваше да погледне към Кристи. „Може би така е най-добре. Мислех, че Сара ще ме остави да прекарам отпуската си с вас.“ После двамата си заминаха.

— Съжалявам — каза глухо тя и забърза успоредно с него. Крачките му бяха два пъти по-големи от нейните. — От какво почина? Катастрофа?

— По-добре да не говорим за това. — Адам спря на прохода между двете колони от паркирани коли. — Къде е колата ви, госпожице Блеър?

— В края на редицата — сниши глас Кристи. — Моля, наричай ме Кристи.

— Да разбирам ли, че щом съпругата ми е починала, ще бъдеш по-мила с мен? — попита Адам с безразличие, сякаш не беше особено засегнат от хладното посрещане.

За миг тя се разкая, че не се държа по-сърдечно, като със стар приятел.

— Ето колата ми — каза глухо тя и Адам спря, изненадано загледан в лъскавия спортен автомобил.

— Такава кола? — повдигна той вежди. — Подходяща ли е за дива местност като Кърук?

— Не идваш на края на света. И тук пътищата са асфалтирани — троснато каза Кристи.

— Мислех, че Кърук е отдалечен на двеста мили от града.

— За Австралия това не е голямо разстояние. — Тя отвори багажника и със съмнение погледна двата големи куфара на Адам. — Един от тях ще сложим на задната седалка.

— Добре, че колата има и задна седалка. Каква мъка — сякаш е предназначена за джуджета.

— Ако искаш, можеш да си вземеш такси.

— Ти би предпочела това, нали?

— Да — гласеше глухият отговор. Почти щеше да се разплаче. В гърдите й се надигнаха всички онези таени през изминалите пет години чувства, като че ли вчера бяха ранили сърцето й. — Слушай, докторе, хайде да приключваме колкото може по-бързо. Необходим си на брат ми и той ме помоли да те посрещна. Веднъж да стигнем в Кърук, ще те оставя да се оправяш сам и надявам се срещите ни да са редки.

Адам повдигна въпросително вежди, а на устните му заигра иронична усмивка:

— Звучи като заплаха, госпожице Блеър… Кристи.

— Да, но не е — яростно заяви младата жена, отвори вратата на колата, тръшна се на седалката на шофьора и запали двигателя. — Това е обещание, така че да тръгваме.

Обратният път до Кърук й се стори безкраен. Всичко, което искаше, е да няма нищо общо с Адам, но Кърук бе твърде малък за това. Кристи бе задължена да осигурява медикаментите, с които лекарите от градчето работеха. Налагаше се да си наложи поне обикновена форма на учтивост с него.

— Адам?

— Ммм? — сънливо отговори той.

— Съжалявам! — бавно промълви тя, поглеждайки го косо. Той се беше облегнал назад с обърнато към слънцето лице, като че поемаше топлината му. — Не исках да бъда груба.

— Тогава защо се държа така? — Дори не отвори очи. — Може би брат ти те е принудил да ме посрещнеш и си пропуснала някакъв приятен ангажимент?

Кристи се засмя горчиво.

— Да приемем, че съм станала накриво — меко добави тя. — Рядко губя чувството си за хумор.

— Така и трябва. Едва ли се държиш с пациентите така, както с мене?

— Аз съм единствения фармацевт на километри наоколо. — На устните й заигра лека усмивка. — Така че позволявам си да се мръщя колкото си искам.

— Късметлийка! — Той продължаваше да стои със затворени очи.

— Старая се да бъда любезна.

— И аз така чух. — Адам кръстоса ръце пред гърдите си. — А сега защо се ядосваш за глупости?

— Извинявай, казах ти, че съжалявам. — Кристи пламна. Пое дълбоко въздух опитвайки да се овладее. Толкова добре го познава. Всеки път, когато ръкавът на ризата му докоснеше голата й кожа, сменяше скоростта, за да не потрепери. — Нямах право да стоварвам лошото си настроение върху теб.

Настъпи тягостна тишина. Кристи не издържа и погледна към спътника си. Видя, че я наблюдава през притворените си тъмни мигли, засенчващи очите му от слънцето. Тя се обърна бързо към пътя, но забеляза закачливата искрица, проблеснала в погледа му.

— Извинението се приема — с известна ирония отбеляза той. — Не съм злопаметен. — Отново се облегна назад и кръстоса ръце пред гърдите си. Изглежда, че смущението й го забавляваше. — Може да получа слънчево изгаряне. Да има човек снежнобяла кожа е повече от вредно при тази горещина.

Тенът му съвсем не бе снежнобял. Загарът по лицето му бе по-силен от този на Кристи.

— В жабката има крем против изгаряне. Ако искаш, мога да вдигна гюрука.

— От две години си тук, нали?

— Да. — Трудно й беше да говори, толкова завладяващо беше присъствието му. Искаше гласът й да звучи спокойно и се надяваше, че успява.

— Почти колкото Ричард?

— Почти.

— Защо дойде в Австралия?

— Заради Ричард, разбира се. В Кърук търсеха фармацевт и това не беше случай за изпускане.

— Пък и златна възможност да избягаш от Англия?

— Разбира се, че не — отсече Кристи, опитвайки да се успокои. Наближиха кръстопът, тя намали скоростта и зави наляво. — Ами ти? — меко добави тя. — Какво смята да прави в Кърук един уважаван лондонски акушер-гинеколог?

— Ричард има нужда от мен — отговори Адам.

— Стига бе…

— Твоят аргумент бе същия. И аз като теб съм убеден, че това е истината.

— Но положението не е еднакво. За мен Кърук бе шанс, а за теб — връщане назад към общата практика — поклати глава Кристи.

— На мен тя ми доставя удоволствие. — Погледът му се рееше напред. — Общата практика ми липсваше. Когато Сара почина…

— А кога стана това? — Тя съжали, но въпросът почти сам се изплъзна от устата й. За нейна изненада Адам не млъкна.

— Преди шест месеца — бавно продължи той. — Оттогава… Оттогава не мога да си намеря място и ето ме тук. — Той сви рамене и се усмихна по начин, от който дъхът й спря.

— Колко дълго смяташ да останеш?

Адам погледна замислено седящото до него тънко русокосо девойче и попита с ирония:

— Приличам ли на турист?

— Доколкото те познавам, не. Но ще ти бъде трудно да работиш в Кърук, без да познаваш хората, а това ще отнеме доста време.

— Смяташ, че мога да дойда, едва когато съм готов да остана?

— Не съм казала подобно нещо.

— Така е.

Без да го гледа, Кристи усети същата подигравателна усмивка. Нещо се прекърши в нея. Доплака й се.

— Критичността ти е направо забележителна. Не бих дошъл да работя тук, ако Ричард не беше толкова притеснен. Търсех си временно назначение за няколко месеца и го попитах дали има нещо предвид, а той ми предложи да дойда в Кърук. Нямам впечатление да съм лишил друг лекар от това място.

— Той е отчаян — съгласи се Кристи неохотно. — С предстоящото раждане на Кейт…

— Ти спомена, че Кейт също е лекар?

— Тя е била единствения лекар тук преди идването на Ричард. Откакто той пристигна, организираха работата така, както сам човек не би могъл да направи. Разкриха болница с поликлинично отделение и стационар. И днес пенсионерите, вместо да постъпват в старчески домове в града, си остават у дома, а с това нараснаха и нуждите от медицинско обезпечаване на района.

— Изглежда няма да има нужда от опита ми в акушерството — кимна с глава Адам.

— Все пак се случва да има раждания, а поради липсата на родилно отделение бременните отиват в града. — В момента има доста такива, като Кейт например.

— Харесва ми да решавам подобни проблеми — усмихна се той. — Какви са изискванията, за да разкрием родилно отделение?

— Наличие на акушер-гинеколог. Ако решиш да останеш постоянно…

— Нещо, в което се съмняваш.

— Пожелаеш ли, Ричард ще направи всичко възможно, за да се разкрие такова отделение в болницата — спокойно обясни Кристи, без да обръща внимание на възклицанието му.

— Може и да си въобразявам, но ти изглежда ще бъдеш доволна, ако остана временно.

— Все ми е едно — въздъхна Кристи. — Зная само, че Кърук се нуждае от още един лекар, пък дори това да си ти.

— Колко мило от твоя страна. Винаги ли така посрещаш лекарите — мъже?

— Всеки, който е толкова арогантен, колкото теб. — Тя тропна с крак, едва сдържайки гнева си. — Слушай, не е ли по-добре да зарежем тази инквизиция? И двамата не се одобряваме, но и не е необходимо в бъдеще да поддържаме особено близки отношения.

— Има само едно нещо, което искам да ти кажа — добави бавно Адам, кимвайки в знак на съгласие и се облегна назад.

— Какво? — Кристи цялата пламна от възмущение.

— Физиономията ти е като че току-що си получила най-голямото предизвикателство в живота си — усмихна се той.