Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Единадесета глава

Вярна на обещанието си, Кристи посещаваше всеки ден Ейми. Тя усилено чистеше къщата на Адам. При последната им среща, ден преди да се върне стопанинът, Кристи я предупреди:

— Бъди по-внимателна, толкова скоро те изписаха от болницата.

— Само да не са бинтовете около ръката ми, ще се чувствам чудесно — весело отговори Ейми и продължи да мие верандата. После седна на пети, отстрани падналия пред очите й кичур и добави: — Честно, Кристи, никога не съм била по-заета и по-щастлива от сега. Искаш ли да видиш какво съм направила?

— Мисля, че да.

Ейми бе сътворила чудеса от тази запусната малка къща.

— Има и нови пердета, но ще ги поставя утре, защото не съм ги довършила. Само стаята за гости е напълно готова.

— И стая за гости ли има?

— Желанието на доктор Макормак е тя да бъде нещо по-специално — сподели Ейми и отвори вратата. — Е, какво ще кажеш?

Кристи се вгледа. Стаята беше наистина по-специална.

— Всичко боядисаха миналата седмица. Докторът го направи. Има неща, които не са по силите на единствено здравата ми ръка. Но избрах гардероба, тоалетката и останалите мебели. Нали е красиво?

Действително, обзаведената в бледосини тонове стая бе чудесна. Матракът и тоалетката бяха сини с бели орнаменти. Върху леглото имаше ватиран юрган, съшит от бели и сини парчета плат, а върху овехтелия мокет — бледорозови пътеки. Всичко изглеждаше свежо и уютно.

— Донесох юргана от къщи. Никога не съм го използвала и ще е ми е много приятно, ако се хареса.

— Всичко е много… Много женствено.

— Именно това искаше и доктор Макормак. — Думите й прозвучаха така, като че мнението на Адам бе закон и не подлежи на обсъждане. Ейми затвори вратата и леко се олюля. — А сега да се прибера вкъщи, за да довърша пердетата, защото с една ръка работя три пъти по-бавно.

За момент, само за секунда, Кристи оглупя напълно и почти бе готова да предложи помощта си, но се осъзна навреме. Прекарване на вечерта в шиене на пердета за гостенката на Адам Макормак изобщо не се покриваше с представата й за забавление. Жените излязоха и се запътиха към дома на Ейми, пресичайки моравата, разделяща двете къщи.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — попита Кристи, когато стигна до колата си. Лицето на Ейми беше зачервено.

— Първо ще си почина малко. Пердетата могат да почакат.

Кристи протегна ръка, докосна челото й и се намръщи.

— Тресе ли те?

— Горещо ми беше, докато търках верандата, пък и от два дни получих обрив от претопляне — призна си Ейми.

— Обрив ли?

— Е, нищо особено. Честна дума… — увери я тя.

— Добре, но почивай тази вечер. Пердетата ще почакат. А утре се обади на Ричард — строго нареди Кристи и мрачно добави наум: „Гостите на Адам ще почакат“.

 

 

Остатъка от вечерта Кристи прекара в писмена работа, опитвайки да не мисли за Адам. Нощта бе една от най-горещите за сезона и това още повече й пречеше да се концентрира. За трети път сгреши изчисленията на баланса за разходите на аптеката и накрая се отказа. „Ако Адам се връща обратно, трябва в момента да е на борда на самолета — умът й отхвърли всяка друга възможност, която би я разтревожила. Щеше ли да си навлича неприятностите, които носи ремонтът на къщата, ако няма намерение да живее в нея. Разбира се, че ще се върне!“

Реши да се обади на Ричард.

— Кейт? — Дискомфортът, който изпитваше, се отрази на гласа й и той прозвуча тъжно.

— Случило ли се е нещо, Кристи? — разтревожи се Кейт.

Кристи се овладя. Не биваше да предава настроението си на снаха си.

— Нищо няма, Кейт, извинявай за безпокойството.

— Цяла вечер телефонът не спря да звъни. Ти си дванайсетата. Ако кажеш, че се нуждаеш от спешно домашно посещение, защото си с ангина, ще започна да крещя и да тропам с крака.

— Нямам такива намерения — усмихна се Кристи и колебливо попита: — Просто исках да разбера, дали се е обаждал Адам.

— Адам ли? Защо да се обажда? Нали утре си пристига.

Това бе всичко, което Кристи искаше да научи. Приключи разговора с усещането, че е най-големия глупак на света. Две минути след като беше затворила телефона се обади Ейми. Гласът й беше изпълнен със страх и отчаяние.

— Кристи, нали не те събудих?

— Какво има, Ейми?

— Ти ми каза, че имам температура. А преди малко ми се зави свят и почти загубих съзнание — въздъхна уплашено тя.

— Сега седиш ли? — попита Кристи и затаи дъх.

— Да.

— Тогава не мърдай. Веднага идвам.

След по-малко от пет минути пристигна. Потропа на входната врата, но никой не отвори. Отиде и почука на задната врата. Отвътре се чу тънкият изплашен глас на Ейми.

— Кристи, ти ли си?

— Да. Как да вляза?

— Не мога да се изправя — немощно отговори тя. — Всеки път, щом се опитам да стана, чувствам, че ще припадна отново.

— Не си ли скрила ключ в градината отзад?

— Н-не.

Предпазливостта на госпожа Хедън, особено след последните събития, бе превърнала къщата й в истинска крепост — здраво заключена отвсякъде. Кристи погледна счупения си пръст и печално поклати глава. Тази врата не беше като на Кейт, за да я разбие с крак. Огледа се и видя прозореца на банята. Наведе се, взе една саксия с цветя и я запрати в центъра на стъклото. Разхвърчаха се листа и тор, но прозорецът остана цял.

— Кристи? — изплашено попита госпожа Хедън.

— Не се безпокой — отговори тя и се наведе, за да избере нещо по-тежко. — Държа се като дребен крадец. Тук виждам скулптурите на някакви горски духове.

— Не пипай моя Ърни… — обезпокоено изпъшка Ейми.

— Ърни ли?

— Това е гномът с червената шапка.

Кристи неохотно го остави на земята и взе следващия.

— А този с точките става ли?

— Нов е и не го обичам. — Гласът на жената трепереше от усилие и страх.

Кристи замахна и хвърли фигурата с все сили. Стъклото се пръсна на хиляди малки парченца, а нещастният гном влетя в банята и направи огледалото на сол.

Кристи грабна изтривалката пред вратата, извади стърчащите парчета стъкла от рамката на прозореца, бутна я и влезе в къщата. Минута по-късно стоеше до Ейми. Нямаше помен от червеното и пламтящо лице на жената. Тя седеше бледа като платно, здраво вкопчена в облегалката на креслото, като че имаше нужда от опора. Щом видя Кристи, понечи да се изправи, но рязко залитна и седна обратно в креслото. Затвори очи и се вкопчи още по-здраво.

— Не зная какво ми става. — По страните й се зарониха сълзи.

— Имаш треска. — Кристи усети през тънката й памучна блуза, че Ейми цялата гори от висока температура. И в къщата беше горещо, но Ейми бе още по-топла. Стиснала устни, Кристи й помогна да легне на спалнята. Трябва да има причина за тази температура. Може да е от инфекция на ръката.

— Ще се обадя на Ричард — каза тя на Ейми.

— Не… Не бива да го безпокоим.

— Зная, но ако си болна, за никого няма да си полезна. А и доктор Блеър ще се ядоса, ако не му се обадим — увери я Кристи, отвори широко прозореца, за да става течение, и отиде да потърси брат си. Нямаше го.

— Извикаха го на адрес и още не се е върнал. Отиде до фермата в началото на долината. Какво има?

— Може би госпожа Хедън е настинала, но… не ми се вярва — каза Кристи и подробно обясни на Кейт.

— Вероятността за инфекция е малка, тъй като не е изчерпано действието на антибиотика, който получаваше в болницата. Освен… Ако се е развил абсцес.

— Тя е много зле, Кейти. Едва ли е обикновена простуда.

— Измери температурата, а аз ще почакам на телефона.

След три минути Кристи се върна.

— Четиридесет и един градуса е. Започва да бълнува.

— Трябва да постъпи в болница. Ще повикам линейката — решително заяви Кейт.

— А ти ще бъдеш ли там? — Кристи погледна как госпожа Хедън се мята в леглото.

— Ще се свържа първо с Ричард — поколеба се Кейт. — Току-що сложих Ендрю да спи. Ако Ричард не успее да отиде в болницата преди линейката, ще дойда аз. Дотогава се опитай да свалиш температурата.

„Хубав съвет… В тази горещина…“ — мислеше си Кристи, припомняйки си всички препоръки, които даваше на майките, чиито деца бяха с температура. Да се свалят дрехите, да се вземе хладен душ, да се включи вентилатор… Не можеше и дума да става за душ, но гъбата щеше да свърши същата работа. Тя напълни съд със студена вода, взе вентилатор, върна се обратно в спалнята и се захвана да сваля температурата с влажни обтривания. Усилията й не помагаха. Ейми все повече се унасяше. Започна да се мята и бълнува. В един момент удари болната си ръка в таблата на леглото, извика от болка, а Кристи изруга безпомощно. Нищо не можеше да направи. После чу звука на спирачки пред къщата и видя отблясъка на въртящата се синьо-червена лампа на линейката. Скочи, остави гъбата, погледна колебливо към унесената жена на леглото, изтича да отвори и без да изчака влизането на санитарите, се върна обратно. Те нахълтаха след нея, а зад тях вървеше Адам.

Кристи не повярва на очите си. Ейми започна да се гърчи, стене и блъска в таблата на леглото. Кристи се обърна към нея, за да я удържи, осъзнавайки, че в стаята бяха влезли четирима. В прегръдката си Адам държеше дете.

— Какво, по дяволите, става тук? — рязко запита той. Отстрани санитарите, остави детето в креслото до вратата и го погали по бузката: — Стой тук, Фиона. — И бързо се запъти към леглото.

Кристи не знаеше какво да мисли за малкото създание, което седеше близо до вратата. Приличаше на бездомно. Адам вдигна китката на госпожа Хедън и веднага я пусна като опарен.

— Има ли вана тук?

— Да. — Кристи кимна с глава. Бе я видяла, докато търсеше термометъра.

— Напълни я — нареди Адам на един от санитарите. — Няма друг начин да понижим температурата. Водата трябва да е хладка, не съвсем студена, за да не я втресе още повече.

Когато ваната беше готова, заповяда:

— Сега бързо да я пренесем, в противен случай ще направи гърч.

— Да я съблечем ли, докторе?

— Не. — Адам сваляше пантофките от краката на Ейми. — Мокрите дрехи ще я охлаждат, докато я караме в болницата. Там има климатична инсталация. Кристи, откога е в това състояние?

— Преди три часа беше добре. Да няма някаква инфекция?

— Не вярвам. — Адам помогна да преместят Ейми на носилката. — Макар че ако е започнал да се образува някакъв абсцес… Дръж здраво, Кристи, да не я изпуснем, докато я отнесем в банята. — После разтревожено погледна към свилото се на стола дете и замислено отмести очи. Детето изглеждаше объркано, изплашено и напълно разстроено, но в момента Ейми се нуждаеше от цялото му внимание. — Кристи, помогни ни да я поставим във ваната и се обади в болницата. Ако е свободна реанимацията, да я подготвят, като максимално охладят помещението.

Докато тя изпълняваше нареждането му, необикновеното му лечение започна да дава резултат. Ейми престана да бълнува и сега лежеше във ваната объркана и смутена. Когато Кристи се върна, Ейми тъкмо се опитваше да протестира, но Адам я застави да мълчи и не мърда.

— Потърпете малко, госпожо Хедън, да се убедим, че състоянието ви е достатъчно подобрено, за да ви закараме в болницата.

— Нещо лошо ли ми се е случило? — слабо изстена жената. — А, доктор Макормак… — Осъзна с кого говори, смути се и прошепна: — Вие сте пристигнали? А пердетата още не са готови. — Съзнанието й се проясни още повече и попита е треперещ от смущение глас: — Доведохте ли малката, за която говорехте?

— Да. А сега си почивай и не се тревожи за нищо. — Адам се усмихна по добре познат за Кристи начин, който накара жената да се подчини. — Кристи, моля те — обърна се той към нея, без да я гледа, — би ли се погрижила за Фиона?

За малкото момиченце, което сигурно още седеше сгушено в стола. Нямаше представа какво е това дете, но видът му разтърси душата й. През цялото време то не бе издало ни звук, ни стон. Гледаше втренчено в една точка над леглото и когато Кристи го докосна, даже не помръдна. Изглеждаше на около четири години. Бе слабичко, приличащо на фея създание, с кестеняви коси, строго сплетени в плитки, а огромните зелени очи, като че изпълваха цялото личице. Кристи клекна и взе скованите му ръчички в своите.

— Аз съм Кристи — представи се тя. — Татко ти ме помоли да се грижа за теб, докато той е зает.

Детето нито отмести поглед, нито мръдна свитите в шепата й юмручета. За момент тя реши, че не я чува, но после големите му очи се напълниха със сълзи и телцето му се разтърси в ридание. Сърцето на Кристи се сви от мъка и притисна момиченцето към гърдите си. То продължи да плаче тихо без звук. Ако не беше потрепването на раменцата, Кристи сигурно нямаше да разбере, че плаче. Тя седна и започна да го люлее, тананика и гали смешните плитчици, докато детето се успокои и изчезнаха страхът, самотата и недоверието. От другата стая се чу как изнасят Ейми от банята и след малко Адам се появи на вратата. Лицето му бе изопнато от тревога.

— Ричард в болницата ли е?

— Не. — Детето почти заспиваше в ръцете й и като чу гласа на Адам, се размърда, но Кристи я прегърна още по-здраво. Може и да е жестоко, но й се искаше да задържи още малко детето при себе си. — Извикали са го на адрес. Кейт каза, че ако е необходимо, ще дойде тя.

— Може би ще имам нужда от помощта й. Не ми е съвсем ясно какъв е проблемът при Ейми. — Погледна безпомощно към момиченцето и продължи: — Тъкмо пристигнахме с Фиона и пред мен внезапно спря линейката. Трудно ми беше да…

— Добре, че дойде. — Кристи разбираше притеснението му. — Аз ще заведа Фиона до дома ти и ще те изчакам там.

— Не бива. Разходката през тъмната градинка и още една нова къща… — Той коленичи и погали детето. — Фиона, това е Кристи. Тя е приятел. Нали ти обясних, че се грижа за болни хора?

— Ти си лекар — сънливо отговори Фиона с хлипащ глас.

— Правилно, дете мое. Сега трябва да се погрижа за жената, която преди малко видя. Необходимо е да я заведа в болницата. Щом състоянието й се подобри, ще се върна, за да те заведа в новия ни дом. Дотогава Кристи ще се грижи за теб. Става ли?

— Да — разплакано отговори детето, показвайки, че съвсем не се чувства добре.

Адам въздъхна. Лицето му бе измъчено.

— Тръгвай. Ние с Фиона ще поспим — нежно му каза Кристи.

Кристи дълго не помръдна. Фиона тъкмо заспа и всяко движение би могло да я събуди, за да изживее повторно стреса от събитията, на които стана свидетел.

„Лудост е това, което Адам е направил с детето. Къде е било досега?“ Кристи докосна плитките. Изпитваше непреодолимо желание да разпусне косите на детето. Бяха завързани с ластик и изглеждаха толкова силно стегнати, че сигурно й причиняваха болка. Момиченцето беше облечено в сива пола и бяла блуза, цялата в лекета. Изглеждаше така, като че идва от пансион за сираци. Обхваната от гняв, Кристи поклати неодобрително глава. „Това ли е духът, от който бяга?“ Подозрението, че има любовница в Англия, изчезна, но гневът нарасна повече, отколкото ако бе довел годеница. Той й заяви, че трудно може да избяга от духовете, но как му е позволило сърцето да изостави това малко създание? Изведнъж Кристи усети, че плаче и притиска в прегръдките си момиченцето, като тихо тананика приспивни песни. Вероятно ги помнеше от детството си. Момиченцето притихна и се унесе в здрав, дълбок сън. Краката на Кристи изтръпнаха от неудобната поза. Тя остави детето на спалнята и то леко изхленчи. Кристи изчака да се успокои, зави го с чаршафа и се загледа в подпухналото му от плач личице. Никога не бе срещала толкова беззащитно създание. Остави лампата в спалнята запалена и отиде да приготви чай с надеждата да се поуспокои малко. Нощта й поднесе твърде много изненади. „Какво ли прави Ейми?“ — Кристи прехвърли наум всички възможни причини. Колко й се искаше да е бъбречна инфекция! Реши да звънне в болницата.

— Доктор Блеър още не е дошъл, но за щастие тук е доктор Макормак. Все още не е известна причината, но от проведените рентгенологични и други изследвания се отхвърли възможността за урологична инфекция. Сега се обмисля варианта да се заведе в Мелбърн, за компютърна томография на черепа — обясни дежурната сестра.

— А прогнозата в такива случаи е доста песимистична — промълви тихо Кристи.

Водата завря и си направи чаша чай. При втората глътка погледът й попадна на малко шише с таблетки. Лекарството не бе купено от нейната аптека. Ейми се закле, че е изхвърлила всичкия валиум, а нищо друго не е взимала от аптеката. Може би това е назначено в болницата в Мелбърн. Кристи взе шишето и прочете етикета. Намръщи се, изсипа съдържанието му и след като преброи таблетките побърза да се обади на Адам.

— Доктор Макормак няма възможност да ви се обади. Зает е с госпожа Хедън. Тя не е добре — заяви изплашено сестрата.

— Зная — сопна се Кристи, — именно за това искам да говоря с него, така че извикайте го бързо!

След малко Адам се обади, гласът му звучеше изморено.

— Надявам се, че е важно, Кристи…

— Адам, Ейми е пила таблетки срещу високо кръвно налягане — рязко каза тя и прочете името на лекарството.

— Е, и какво от това? — очевидно смяташе, че информацията не е от значение. — Трябва да вървя. Какво прави Фиона?

— Тя е добре — въздъхна Кристи и продължи: — Зная, че си зает, но ме изслушай! Датата върху шишето посочва, че лекарството е изписано преди шест месеца, а вътре липсват само няколко таблетки. Открих го на кушетката в кухнята. Значи днес е взимала от него. Ако го пие от два дни…

— Не виждам връзка със състоянието й.

— Адам, този медикамент дава странични ефекти. Като повишаване на температурата. — От другата страна на линията настъпи тишина, после Адам попита замислено:

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Кристи знаеше, че в момента той обмисля възможността за лекарствена интоксикация. — Обикновено предупреждавам лекарите за това, но медикаментът не е купен от моята аптека. Може да се появи лек обрив с незначително покачване на температурата, но са описани и случаи на тежки фибрилни състояния с треска. Не много, но достатъчно, за да се публикуват.

— Ти очевидно следиш новостите в професията си. Ако настоящото й състояние е причинено от медикамента…

— Не мога да съм категорична в това, Адам, но да се надяваме, че е така. Тогава след двайсет и четири часа медикаментът ще се излъчи от организма и… — Тя се поколеба, преди да добави: — Ейми в съзнание ли е сега?

— Да.

— Попитай я, моля те, дали е взимала тия дни таблетките. Времето и симптомите съвпадат.

— Няма главоболие, нито други оплаквания, характерни за мозъчния абсцес… — Адам говореше бавно, убеждавайки се сам в идеята за лекарствена непоносимост. Замълча за малко и рязко отсече: — Благодаря ти, Кристи. — И затвори телефона.

Окуражена тя отиде до банята да разгледа пораженията, които направи статуята на гнома. Гърбът на счупеното огледало пасваше точно в рамката на прозореца. Мина на пръсти покрай спящия Скокльо, взе чук и пирони от килера и закова счупения прозорец. Провери Фиона, която също както и кученцето, продължаваше да спи спокойно. Нямаше повече какво да прави, освен да седне и чака.

След един час Адам я събуди с леко докосване по рамото. Беше заспала в кухнята, отпуснала глава върху ръцете си.

— Адам… — За момент остана объркана, но после си спомни събитията от вечерта, разсъни се и скочи. — Как е Ейми?

— Изпратихме я в Мелбърн. — Изплашеният й вид го накара да обясни: — Не сме убедени, че е абсцес и искрено се надявам да се окажеш права. Обсъдихме тази възможност с Ричард и решихме да не рискуваме, щом има съмнение за абсцес или повторен кръвоизлив. Дано компютърната томография не покаже нещо лошо. — Сви рамене, седна на стола и подпря глава на ръцете си. — Успяхме трайно да понижим температурата и тя заспа спокойно. Ако си права, утре сутрин ще се събуди.

— За първи път ли взима таблетките? — попита Кристи и се вгледа в Адам. Лицето му беше пепеляво. Приличаше на човек, доведен до границата на пълното изтощение. Подаде му чаша силен подсладен чай и той я взе като животоспасяващо лекарство.

— Благодаря, Кристи. Не зная… — Замълча, като че беше забравил темата на разговора. — Да, за първи път. Преди няколко месеца отишла при лекар с молба да й изпише валиум, а той, след като премерил кръвното й, казал, че е високо и заедно със сънотворното, предписал и този медикамент. По онова време била толкова отчаяна, че мисълта да умре от високо кръвно не й се виждала неприятна. Но тази седмица решила, че има за какво да живее и без да се консултира с когото и да било, започнала да взима таблетките.

— Сега заведи Фиона у вас — посъветва го Кристи, забелязвайки колко замаян изглежда той. Замина само за четири дни за Лондон, а като се върна се бе сдобил вече с дъщеря. — Аз ще заключа тук и ще занеса кучето у дома.

— Кристи…

— Тръгвай. Дъщеря ти те чака, а и двамата имате нужда от сън — опита се да потисне прокрадващата се в гласа й нотка на огорчение и болка. Внезапно Адам я погледна и каза:

— Права си, Кристи. Ще ти се обадя утре.

— Не мисля, че има смисъл — поклати глава тя.