Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Десета глава

Той напусна същия следобед. Кристи избяга на реката, за да не гледа как си събира багажа и се премества. Къщата бе малка овехтяла вила, близо до дома на Ричард, която Кристи с радост би изчистила и освежила, засаждайки малко цветя. От подобна грешка я предпази единствено гордостта й.

— Той трябва да направи своя избор! — прошепна тя, плувайки по гръб и търсейки пролука в свода от преплетени клони над реката. Накрая излезе на брега и легна да си почине. Охлузванията по тялото й я боляха нетърпимо. Вчера… Вчера щастието й изтри спомена за тях, но днес осезателно усещаше пулсиращата болка в раната на ухото си. „А сега накъде?“ — Загледа се в тихата вода, като че ли търсеше отговор на изгарящите я въпроси. Ако се беше размекнала, сега щеше да бъде с Адам в малката вила, да му помогне да разопакова багажа си, да сподели вечерята му, а по-късно… По-късно може би щяха да се любят…

Душата й се изпълни с пустота, мъка и трудно овладян гняв.

 

 

Следващите дни преминаха, криво-ляво, добре. За нейно най-голямо облекчение, рядко срещаше Адам, но дори името му върху рецептите я караше да се чувства особено. Усещаше, че е станал част от живота й, независимо дали това й се нравеше, или не. Не го виждаше, но знаеше, че е тук, в града.

Ейми Хедън се върна от Мелбърн в края на седмицата. Кристи прекара целия съботен следобед при нея и с тревога установи, че никой не дойде да я види.

— Мислят ме за наркоманка — отчаяно подхвърли Ейми. — Хората тук съдят сурово. Смятат, че съм заслужила това, което се случи.

— Абсурд! — твърдо отсече Кристи и стисна ръката на Ейми. — Никой не е застрахован от подобно нещо, зависи от обстоятелствата.

— Зная — примигна жената, за да спре бликналите сълзи. — Но те не го знаят и ме третират като някакъв престъпник. И преди бях много самотна, а сега стана още по-лошо.

— Със сигурност имаш един истински приятел — категорично добави Кристи. — И това съм аз. — Сърцето й се късаше при мисълта за положението на тази жена. За съжаление не можеше да коригира отношението на хората към нея. Мисълта за последствията от социалната й изолация, беше непоносима. На излизане от отделението почти се сблъска с Адам. Срещаха се за първи път от няколко дни насам и спонтанното й желание бе да избяга. Но знаеше, че това е нелепо. Беше се запътила към изхода, а той стоеше пред него. Пое си въздух и продължи.

— При Ейми ли беше? — тихо я запита той. Не се усмихваше. Очите му бяха хладни и преценяващи.

— Да — побърза да отговори тя, но се сети, че Ейми си няма никого, който да се интересува за състоянието й, и попита: — Кога може да бъде изписана, Адам?

— Може и веднага да се прибере у дома, ако съм сигурен, че има кой да се грижи за нея — спокойно отговори той и се намръщи. — Но доколкото зная, такъв човек няма.

— Може да остане при мен. — Погледите им се срещнаха. — Разполагам със свободна стая.

— Зная. — Поклати глава и мрачно каза: — Специалността на Кристи Блеър, нали? Дом и обич за наранени души. — Сви рамене. — Това не е подходящ вариант за Ейми. Как ще лекуваш самотата й, като по-голямата част от деня отсъстваш? По-добре да остане тук, докато укрепне физически, за да се справи сама с проблема си.

— Кога ще стане това? — хладно попита Кристи.

Адам въздъхна и Кристи забеляза бръчките около очите му. Изглеждаше напрегнат. Едва потисна внезапно обхваналото я желание да протегне ръка, за да изтрие умората от лицето му.

— В петък. Може би си права, че трудно ще се справи със самотата, но поне ще е достатъчно здрава.

— Нямаш ли новини от сина й?

— Имам. — Гласът му стана гневен.

— Значи си го открил? — Очите й се разшириха от изненада.

— Да. — Пъхна ръце в джобовете си и се загледа в някаква точка високо над главата на младата жена. — С тази задача беше натоварена Бела. Тя откри адреса и телефона му и вчера се обадих.

— И?

— Не прояви никакъв интерес. Оженил се е. Говорих с жена му. Тя ми каза, че в миналото Том е бил много обиден и повече не иска да чуе за майка си. Друго не може да се очаква, Кристи. — Адам сви рамене. — Не го обвинявам. Според Бела, съпругът на Ейми е бил страшен скандалджия. Животът й с него е бил ад, но по някакви неясни причини, не се е развела. При непрекъснатите скандали между Том и баща му, тя винаги ги е разтървавала, докато накрая Том напуска и двамата. Тя е платила и продължава да плаща за жестокостта на съпруга си.

— О, Адам…

— Ако няма повече какво да ми кажете, госпожице Блеър… — Лицето му помръкна, като че възклицанието й го нарани физически.

— Нямам какво да добавя — тъжно призна тя.

— Мога ли… Ще ми позволиш ли аз да сваля конците от раната ти? — безпомощно докосна с пръсти ухото й.

— Не, благодаря, доктор Макормак, но Кейт ми е лекуващия лекар.

 

 

През цялата седмица Кристи обмисляше положението на Ейми, само и само да не мисли за Адам. Трудно й бе да се примири с неговото учтиво и формално поведение. В петък — денят на изписването на Ейми, се появи лъч надежда самотата й да бъде нарушена. Надеждата не се появи сама. Бе донесена в една кошница от стопанина си, който дойде за съвет при Кристи.

— Госпожице Блеър, имате ли някакъв съгреваещ сироп за новородени кученца? — попита фермерът Матю Хърн. — Кучката на жена ми роди и не зная какво да им давам. Когато овчарките ми се окучат, претеглям новородените на везната за животни и изчислявам количеството, което трябва да получат. Но тези розови топки са много малки и кантарът не ги хваща.

— Каква порода са? — полюбопитства Кристи.

— Ако вие познаете, ще знаем и двамата — начумерено отговори мъжът. — Майката е полупудел, а бащата, ако е същият, които се навърташе около нея, според мене е поне петдесет и седем процентова немска овчарка. — И продължи сърдито: — Съпругата ми замина при сестра си в града, но се обади за сиропа. Така че съм дошъл при вас за съвет.

Кристи се засмя, взе шише съгреваещ сироп и прочете: По 1,5 милилитър на килограм тегло.

— Един килограм… да ги вземат мътните тези модерни мерки — изръмжа фермерът. — Как, по дяволите, да го изчисля, като кантарът ми отчита минимум десет килограма, а готварската везна е в паунди и унции.

Аптеката беше празна, а Кристи — доста заинтригувана.

— Виж какво — предложи тя, — отзад има една стара везна, на която мога да ги премеря. Донеси ги пред задния вход, за да не ни изненада санитарният инспектор, ако влезеш с тях отпред. — Тя тъкмо постави кантара на стъпалото пред вратата и Матю се появи с един шаващ и мърдащ сак.

— Колко са? — Кристи беше очарована.

— Само две — изсумтя Матю и постави чантата на пода. — Но ако ме питате, и те са много. А жена ми иска да си остави едно, защото били много милинки. — Пъхна ръка в сака и измъкна две скимтящи, ококорени и космати топчици.

Като ги видя, Кристи разбра желанието на госпожа Хърн да си задържи едното. Кученцата бяха очарователни. Очичките им бяха изпълнени със страх и любопитство. По-малкото издаде крехко възмутено джафкане и завъртя опашчица като знаме. Изплези езиче и я близна. За първи път от две седмици, Кристи се засмя от сърце.

— О, Матю, чудесни са! — Взе малкото недоволно пухче и го потърка в бузата си.

— Напълно са безполезни щом не могат да пазят овцете ми, но жена ми ги обича — навъсено отбеляза фермерът.

— Биха били чудесна компания — каза Кристи и внезапно се сети. — Матю, нали искаш да се освободиш от едното?

— Да — бързо отговори той. — Ако по-дълго задържа и двете, жена ми няма да ми разреши да ги дам.

— Сигурна съм, че Ейми Хедън ще се радва да има едно кученце — меко добави тя и го погледна внимателно. — Днес я изписват от болницата. Лицето на фермера помръкна и бавно попита:

— Ейми Хедън ли? Тя имаше някаква разправия с полицията.

— Ти познаваш ли я?

— Бяхме съученици — въздъхна той. — Беше съвсем добре, докато не се омъжи за Бил Хедън.

— Тя все още е добре — любезно обясни Кристи. — Просто се е чувствала много самотна и изпаднала в депресия, от която не е могла да излезе сама. — Постави кученцето на кантара и го премери внимателно. — Този сладур изпълни цялата везна.

В това време фермерът подсмърчаше, поглеждаше към небето и очевидно мислеше върху предложението й. Накрая каза:

— Добре, госпожице Блеър, вземете едното за Ейми Хедън. Жена ми може и да се поразвика, защото си спомням, че спомена нещо с презрение за Ейми, но…

— Благодаря ти, Матю! — Кристи си помисли за Едит Хърн, която, както повечето жени в Кърук, случили с добри и благородни съпрузи, можеше да си позволи да се държи надменно. — Разбира се, аз ще ти го платя. Колко струва?

— Не! — Фермерът целият се зачерви и се усмихна. — Подарявам й го. Ейми беше първото ми гадже. От нея научих „Гордостта на Ерин“ и как да хвърлям камъчета във водата, за да подскачат, преди да потънат. Смятам, че й дължа благодарност. А сега ми кажете колко сироп да давам на моето?

 

 

До края на деня кученцето остана в задната стая на аптеката. Рут получи инструкция, ако се мерне санитарен инспектор, да вземе кучето и по най-бързия начин да го изнесе. За щастие не се появи такъв. Точно в пет и половина Кристи затвори магазина, взе мъхнатата топчица и се запъти към дома на Ейми.

Когато пристигна, Адам току-що изваждаше куфарите на своята пациентка от багажника на колата си, после й помогна да излезе. Кристи очакваше, че Ейми ще се прибере с такси и сега се оказа много късно да избяга — забелязаха я и изчакаха да се приближи. Ейми се усмихна, но лицето на Адам остана безизразно.

— Добре дошла у дома, Ейми! — Кристи трудно намираше думи. Накрая погледна решително жената в лицето и каза: — Мислех, че по-рано ще си дойдеш.

— Доктор Макормак ми предложи да ме докара след работа. Като се има предвид, че вече сме съседи… — Тя погледна по посока къщата на Адам, намираща се от другата страна на градинката.

— Добре, аз ще дойда по-късно, за да донеса тенджерата със задушеното — обеща Кристи и пренебрегвайки Адам, повдигна рошавата шаваща топчица. — А това мъничко създание влезе днес в аптеката и ми призна, че си търси дом. Името му е Скокльо и се представи като голямо куче-пазач.

Лицето на Ейми замръзна. За секунда Кристи реши, че жената ще започне да крещи. „По дяволите! — помисли си тя. — Сигурно е алергична към кучета или не понася животни. Изглежда отново сбърках…“ Но в следващия момент Ейми протегна здравата си ръка и внимателно гушна мъничето.

— О, Кристи… — прошепна тя, погали крехкото създание и една сълза се отрони по бузата й. — Никога не съм имала куче. Бил не разрешаваше…

— Е, сега вече имаш. Разбира се, ако го искаш.

— Скокльо… — засмя се Ейми на мърдащото топче. — Защо?

— Защото цената му е пет скока. Взех го от Матю Хърн. Навремето си го учила как да мята камъчета в реката, за да подскочат пет пъти, преди да потънат. Така че цената е точна.

— Но Едит Хърн… — погледна я Ейми и гласът й потрепери.

— Не бива да обръщаш внимание на клюките — избягна отговора Кристи. — Ние сме, които добре те познаваме, и стига да желаеш приятелството ни… — Тя вдигна очи към Адам и погледа му я накара да затаи дъх. Няма право така да я гледа. Или поне не, докато… Обърна поруменялото си лице към Ейми. — Аз по-добре да тръгвам. — Гласът й прозвуча неуверено. — Навремето мама ми даваше един добър съвет, щом съм в беда, да не взимам важни житейски решения, а да се вслушвам в съветите на хората, които ме обичат. — Наведе се, погали кученцето и разцелува Ейми. — Ще се върна по-късно с тенджерата под налягане.

— Почакай малко, Кристи — настойчиво извика Адам, но тя тръсна глава и се обърна.

— Върви! Аз мога и сама да се оправя — посъветва го Ейми.

Но като видя бързото отдалечаване на Кристи, Адам поклати глава, взе куфарите й и каза:

— Това може да почака. По-важно е да се прибереш и да настаниш тази космата топка, която госпожица Блеър нарече куче. А имам и едно предложение за теб, Ейми.

 

 

След два часа Кристи се върна с обещаната тенджера със задушено. Доста й бе трудно да дойде, защото близостта на Адам я плашеше, но не можеше да не удържи на думата си. А и Ейми, за да оздравее, не биваше да се тревожи, особено като се има предвид с какво любопитство ще я следят съседките.

Посрещна я с усмивка и заключи внимателно вратата след нея.

— Не бива да се безпокоиш, мила. Вие с доктор Макормак направихте много за мен. — Запъти се към спящото пухче в ъгъла на стаята. — Ето и компания ми намери. А доктор Макормак… — Въздъхна и тихо продължи: — Толкова е внимателен…

— И ти първа дойде при мен, когато пристигнах в града. — Кристи постави тенджерата на масата. — А като се нанесох в новия си дом ми донесе задушено в тази тенджера. Позволи ми да ти върна жеста.

— Да, но сега аз съм ти задължена. Трябва да ти подаря куче. — Ейми се усмихна щастливо и доволно. Никога не беше се усмихвала така през двете години, откакто се познаваха.

— Куче ми е толкова нужно, колкото и счупен пръст — мрачно каза Кристи и погледна крака си.

Ейми се изкикоти и Кристи я погледна втренчено. Какво й ставаше? Само кучето ли я бе променило така?

— Доктор Макормак ти помогна да се настаниш, нали? — колебливо попита тя.

— Разбира се. — Ейми леко се намръщи. — Попита ме за Том.

— Синът ти?

— Да. — Ейми взе чайника. — Искаш ли чай? — И без да дочака отговора, сложи водата да ври, използвайки повода, за да се обърне с гръб. — Каза ми, че е открил Том и му е съобщил за смъртта на Бил. Том е знаел, но не го интересувало. Не искал да има нищо общо с мен.

Кристи мълчеше.

— И как се почувства от това?

— Ужасно. — Ейми изправи рамене и се обърна към Кристи. — Но не по-зле от преди. Мисля, че съм била наясно с това много отдавна. Ако Том искаше да ме види, щеше да ме потърси по-рано. — После въздъхна. — Трябваше да се разведа с Бил, още докато детето беше малко. Бил беше пияница и скандалджия. Биеше и двама ни. За съжаление нещата едно време бяха други. Ожених се млада, без да завърша училище и ако се разведях, нямаше да мога да изкарвам прехраната си по друг начин, освен с проституция. Ако нямахме деца, сигурно щях да го напусна, но имах Том. Бил ме заплаши, че ако избягам, ще ме открие и ще вземе сина ми. Нямах изход.

— И днес Том те обвинява — мило каза Кристи. — Ейми, толкова е несправедливо!

— Животът е несправедлив — вяло рече жената, въздъхна и плахо се усмихна. — Но човек може да намери нещо да запълни живота му. Доктор Макормак ме помоли да му стана икономка.

— Така ли? — озадачи се Кристи, обмисляйки бързо току-що наученото. — Чудесна идея, само работата да не е много тежка.

— Ще опитам. — Ейми сложи чая да го запари, едва скривайки вълнението си. — Може да има повече работа, отколкото изглежда на пръв поглед и сигурно ще съм много заета следващите дни. Доктор Макормак заминава и ме помоли да свърша някои неща, докато го няма. — Усмихна се щастливо и продължи: — Иска да поразкрася малко къщата. Дори плати на Пийт да ме закара до Тайнонг, за да напазарувам.

— Заминава ли? — Кристи продължаваше да недоумява.

— Само за няколко дни — обясни Ейми. — Връща се в Англия.

„Но защо? Защо?“ — вълнуваше се Кристи.

— Имал малко работа за довършване — добави госпожа Хедън и примигна. — Кристи, не бива да казвам нищо повече, но съм щастлива, че имам задължения. — Наведе се, вдигна спящото кученце, нежно го целуна по главата и се усмихна на младата си приятелка. — Сама можеш да го попиташ.

 

 

След половин час Кристи си тръгна. Пресече бавно градината по посока на колата си. Умът й бе блокирал от новината и сега яростно си повтаряше: „Не е моя работа какво ще прави в Англия. Адам Макормак не означава нищо за мен!“.

— Кристи!

Спря като закована. Адам крачеше срещу нея през сенките на дърветата. Изчака неподвижно приближаването му. Разумът й повеляваше бързо да запали колата и да побегне към къщи, но краката не я послушаха. „В крайна сметка той не е нищо повече от лекар в Кърук, с когото сме в чисто професионални взаимоотношения.“

— Само за момент! — Бързаше да заговори, преди да е избягала.

— Ако искам — отговори предпазливо и хладно тя: — Какво има?

— Кученцето е добра идея — заяви той, пренебрегвайки гневните нотки в гласа й. Тонът му бе уравновесен и спокоен, без следа от емоциите, които изпитваше Кристи.

— Изглежда на Ейми й хареса. — Преглътна и продължи: — И твоята идея да ти стане икономка си я бива. — Стисна устни, за да не издаде тревогата си. — Адам, нима се нуждаеш от домашна помощничка? Та ти почти не си стоиш у дома. Ако Ейми разбере, че си й предложил работата от съчувствие…

— Да, но не съм. Наистина се нуждая от домашна помощничка — кротко я прекъсна той.

— Та ти умееш и да готвиш…

— И все пак се нуждая от икономка — сви рамене с жест, че темата става досадна. — Ейми каза ли ти, че заминавам?

— Да — кратко отговори Кристи и замълча, загледана в земята. Отново я изпълни добре познатото усещане за близостта му и желанието да бъде докосната. Но вместо това заминава за Англия.

— Връщам се в сряда.

— Има ли някакво значение това за мен? Само на Ричард и Кейт ще им бъде трудно. — Гласът й прозвуча напрегнато.

— Говорих с тях, разбира се — заяви той, отказвайки да бъде въвлечен в словесен двубой. — Кейт е достатъчно добре, за да поеме анестезиите при спешни операции, а през това време за бебето ще се грижи персоналът. Ричард обаче ще бъде непрекъснато на разположение. А аз трябва да се върна у дома.

Дом… Думата увисна над главите им като буря. „Да, домът ти е там, където и сърцето“ — отчаяно си помисли Кристи.

— Искаш ли нещо от мен? — глухо попита тя.

— Няма ли да ми пожелаеш приятен път?

— Приятен път! — сви рамене тя.

— Ще се върна в сряда — нежно повтори Адам.

— За мен е без значение кога се връщаш — избухна тя. — Няма да забележа, дори ако не се върнеш.

— Това обаче би затруднило Ричард.

— Затова пък аз ще съм улеснена.

Адам пристъпи и я обърна с лице към себе си.

— Кристи, моля те…

Младата жена плачеше беззвучно. Той я притисна към гърдите си.

— Не очаквай да съм спокойна и разумна — изхълца през сълзи. — Не заслужавам да се любиш с мен и после да си тръгнеш просто така, като че нищо не се е случило. Искам всичко или нищо…

— Щастливият край — мрачно каза той и горчиво се изсмя. — Рицарят с белите доспехи идва и… — Повдигна лицето й и тъжно добави: — Ти именно това заслужаваш.

— Тогава защо не ми позволяваш да го получа? — Тя се задави от хълцане. — Адам, влюбих се като последна глупачка още преди пет години.

— А аз бях влюбен в Сара преди това — тъжно каза той. — И от тази любов наследих духове и сенки. Преди пет години те срещнах и запазих спомена за срещата ни. Дойдох в Австралия, бягайки от духовете, за да те открия. Исках да се уверя дали споменът ми не е плод на романтично безумие. — Плъзна ръце по бедрата й и я притисна плътно към себе си. — И те открих. Открих, че взаимното ни привличане не е било плод на въображението ми. Но не успях да избягам от сенките, Кристи. Имам ангажименти в Лондон, които не мога да пренебрегна. И да искам, не мога да ги унищожа. Всичко, което разбирам, е, че нямам право да те моля да споделяш проблема ми. Преди да напусна Англия, не си давах сметка какво ще правя, ако те намеря — същата непроменена Кристи, която помнех. Мисълта, че може би ме обичаш… — Той прекъсна думите си рязко, сви рамене, а когато продължи, в гласа му се долови мъка. — Аз нямам право да искам от теб да споделяш миналото ми.

— Адам, нека да опитам — нежно го помоли тя и докосна с пръсти изтерзаното му лице. — Толкова много те обичам…

— Кристи, недей… — Внезапно я отблъсна, а лицето му се сви от болка. — И представа нямаш с какво искаш да се захванеш. Не мога да си позволя да те ангажирам, докато около мен витаят сенки. — Поклати глава и добави: — Ти си млада и свободна. Имаш право да се наслаждаваш на живота.

— А ти нямаш, така ли?

— Не мисля, че с мен ти ще можеш… — Отново поклати глава и се дръпна. — Не и когато разбереш… — Той спря за секунда. — Ще се върна в сряда. Помолих Ейми да се заеме с къщата и да я направи малко по-уютна. Би ли се погрижила за нея, докато ме няма? — Гласът му стана дрезгав и делови.

— Защо искаш да направиш къщата си по-уютна?

— Не обичам да живея като в общежитие. Искам домът ми да изглежда добре, но Ейми не бива да се преуморява. Затова, моля те да я наблюдаваш.

— Ще го направя. Защо толкова много бързаш?

— Като се върна, искам да живея в свястна къща — усмихна се закачливо Адам. — Последната ми хазяйка ме разглези доста…

— Ще се погрижа за Ейми. Приятно пътуване, Адам — каза глухо и си тръгна, неочаквано уморена от усилието да разбере причината за поведението му.

— Кристи? — Строгостта изчезна и гласът му прозвуча неуверено.

— Да? — спря се и се обърна.

— Аз… — За момент останаха втренчени един в друг под лунната светлина на нощта, после той внезапно я сграбчи и пламенно я целуна. Целувката му беше искаща и груба, изразяваща гняв, желание и безсилие. Тя физически усети вкуса на чувствата и гнева му, но не откликна на страстта му. Просто не можеше да постъпва така с нея. Не й предложи нищо. Нито любов, нито обещание. Нищо. А изискаше всичко. Но този път тя нямаше да се отдаде. Не и щом заминава за Англия при… своите сенки.