Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falsin’s Lair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 45 гласа)

Глава осма

Фелисити разтърка уморените си очи, надявайки се да намали напрежението. Целият ден бе прекарала в стаята си, ровейки се в записките на баща си, за да открие източника на отровата, която използваше Ян. След като Хонора и докторът не бяха скрили чувствата си пред всички на бала предишната вечер, Фелисити усещаше, че няма никакво време за губене. Последните й посещения при лорд Фолкън и Уилям потвърдиха най-лошите й страхове. Заговорниците бяха станали твърде дръзки и увеличаваха дозите. Ако бързо не откриеше начин да ги спаси, щеше да стане твърде късно.

Внезапно се загледа в една бележка, надраскана в полето с нечетливия почерк на баща й. Занесе листа до прозореца, за да вижда по-добре, и внимателно заразчита.

Бог да благослови баща й, че си бе водил толкова прецизни бележки! Той бе написал не само името на отровата и действието, но и името на противоотровата.

Фелисити грабна пелерината си и се заспуска по стълбите. Дано само в аптеката на селото да се намери всичко, от което се нуждаеше!

Стоеше до прозореца и гледаше как сенките бавно се спускат над земята. Имаше някаква тайнствена красота. Някаква мекота. Някакво спокойствие. Те предразполагаха към усамотение и размисъл. Каква ирония на съдбата, помисли си младата жена, да бъде замесена в битка на живот и смърт в такова тихо и мирно място.

Погледна към шишенцата с тъмна течност върху малката масичка до леглото. Ако бележките на баща й бяха верни, това щеше да неутрализира действието на отровата на Ян. Но ако баща й бе допуснал някаква грешка, неговите най-скъпи приятели щяха да я заплатят с живота си. Както и тя. Защото Фелисити бе сигурна, че Ян и Хонора в никакъв случай нямаше да й позволят да напусне замъка и да разкрие това, което бе узнала.

За да убие времето, взе дебелата и прашна книга за рода Фолкън и се зачете. Изминаха часове. Внезапно Фелисити стреснато вдигна глава. Книгата се изплъзна от треперещите й пръсти. Изтича до прозореца. Къде беше Гарет? Защо не идваше? Трябваше да го сподели с него! Това, което току-що бе прочела, променяше изцяло всичко в „Гнездото на сокола“.

Изненада се, като видя, че вече е паднал мрак. Навярно минаваше полунощ. Всички обитатели на замъка си бяха легнали. Трябваше непременно да говори с Гарет! Но точно сега бе време да приведе своя план в действие.

Младата жена тихо се измъкна от стаята си, огледа коридора и безшумно се приплъзна в спалнята на лорд Фолкън. Старият мъж спеше дълбоко. Бяха й необходими няколко минути, за да го събуди. Ала дори и след като отвори очи, тя не бе сигурна, че думите й достигат до съзнанието му.

— Лорд Фолкън! Открих противоотровата! В бележките на татко — опита се да повдигне главата му. — Трябва да изпиете това.

Болният се опита да отблъсне ръката й и едва не разля съдържанието на шишенцето. С разтуптяно сърце Фелисити го поднесе отново към устните му. Първата глътка го накара да извърне лице.

— Знам, че има ужасен вкус, но трябва да го изпиете до капка — настоя тя. — Направете го заради стария си приятел Роб.

Когато лордът изпи течността, Фелисити внимателно отпусна главата му на възглавницата.

— Много ми се иска да остана край леглото ви — прошепна девойката и оправи одеялото му, — но нямам никакво време. Трябва да дам противоотровата и на Уилям.

Поколеба се за миг, искаше й се да му каже нещо, което да го успокои. Но той я изгледа безмълвно и затвори очи.

Фелисити отпъди надигащото се предчувствие за надвиснала опасност и забърза към апартамента на Уилям. Завари го да се мята неспокойно в леглото, борейки се с демоните, които го преследваха в съня.

— Уилям! — прошепна младата жена, разтърсвайки го за рамото.

Той внезапно размаха юмрук и едва не я удари.

— Уилям — повтори по-високо Фелисити, — нося ви вест от Диана.

При споменаването на името мъжът застина. Фелисити пое дълбоко дъх и си напомни, че тази лъжа е за добро.

— Диана каза, че ако я обичате, трябва да изпиете това. Цялото — добави и поднесе шишенцето към устните му.

Без да възрази, мъжът изпи течността, Фелисити пусна празното шишенце в джоба си и нежно докосна челото му.

— Почивай сега, Уилям. Ще се моля по-скоро да се освободиш от този кошмар и завинаги да се свържеш с истинската си любов.

Обърна се и застина в ужас. Две заплашителни фигури стояха на прага.

— Значи така… Точно както ти подозираше, Ян! Нашата гостенка не се вслуша в предупрежденията ми — лейди Хонора приближаваше. — Надявахме се, че днешното ти отсъствие се дължи на приготовления за връщането ти в Америка. Но изглежда напразно сме таили тази надежда. Сега ще трябва да платиш, задето си пъхаш носа в чужди работи.

— Какво… смятате, че можете да ми направите? — Фелисити отстъпи назад и се опря в стената.

— Какво ще ти направим? — засмя се Ян, а Хонора се присъедини към него. — Мис Андрюс, вие ще изчезнете. И никога няма да ви открият.

Фелисити зърна на светлината на свещта, че докторът държи кърпа в ръката си. Твърде късно разбра намеренията му. Той притисна кърпата към лицето й. Противната миризма замая главата й. Изгуби способност да се бори.

Сякаш мозъкът й бе отделен от тялото. Когато Ян я вдигна на ръце и я понесе към стълбите, тя изпита чувството, че пропада в някаква бездна. Някъде отдалече чу как някаква врата се отваря и затваря. Пред очите й се застели студена тъмна мъгла и в съзнанието й смътно проблесна въпросът защо я носят навън. Няколко влажни клона я докоснаха по лицето. Дали не прекосяваха градината? Скърцаш звук. Слизане по някакви стълби. Въздухът стана влажен. Миришеше на пръст.

Гласът на Хонора плуваше край Фелисити.

— Можеш да викаш колкото си искаш, но няма кой да те чуе. Това е подходящо място за теб — гробницата на семейство Фолкън. Когато след няколко седмици се върнем, просто ще сложим тялото ти в един от ковчезите.

Фелисити се опита да заговори, но гърлото й бе свито и от него излезе само тихо стенание. Чу звука от отдалечаващите се стъпки, проскърцването на тежката врата и зловещ смях. Последва тишина.

Тъмнината бе непрогледна. Фелисити вдигна ръка пред лицето си и с мъка потисна вика си, защото не видя нищо. Значи това бе нейната съдба — да умре сама, в гробницата на рода Фолкън. Без някой да я оплаче. Очите й се наляха със сълзи, но тя ги преглътна. Не биваше да се поддава на отчаянието. Докато все още диша, има надежда. Ще се бори! Няма да се предаде!

Опипа слепешком стената, за да открие някакъв изход. Потръпна от ужас, когато по ръцете й полепна паяжина и някакви насекоми запълзяха по пръстите й. Отдръпна ръката си и яростно я разтърси. Трябваха й няколко минути, за да спре да трепери. Най-после се опита да се раздвижи, но коленете й опряха до някакъв остър ръб. Разбра, че е каменен ковчег.

Изведнъж в мрака затрептя меко сияние. Фелисити гледаше смаяно как то се превръща в ореол от светлина, който очертава фигурата на мъж.

— Гарет? О, Гарет! Благодаря на Бога!

Той я взе в обятията си. Тя се сгуши до него и притисна устни към шията му. Когато заговори, гласът й трепереше от напиращите сълзи.

— Хонора и Ян ме захвърлиха тук, за да умра. Аз си помислих… помислих си, че този път победиха те.

— Може би си права, моя любов — прошепна той в косите й.

Тя рязко вдигна глава и се втренчи в него. Образът му се размаза и започна да изчезва. Разбра! В докосването му нямаше топлина. В прегръдката му нямаше сила.

— О, Гарет! Какво каза?

— Моята сила… изчезва. Това е цената, която трябваше да платя.

Фелисити докосна бузата му. Усети студ.

— Ти си го знаел. Преди да се любим.

Той кимна.

— Тогава защо…?

— Нашата любов си струваше цената.

— Но защо си тук? — още докато говореше, чуваше отговора със смразяваща яснота. Зад рамото му прочете надписа върху каменния ковчег: Гарет, първият господар на „Гнездото на сокола“. — О, моя любов! Ти си бил тук, съвсем сам в тъмнината и си чакал да…

Останаха дълго притиснати един до друг. Когато накрая Фелисити заговори, гласът й бе спокоен.

— Няма да си вече сам. Заедно ще посрещнем съдбата си.

— Не! — той я отдалечи за миг от себе си. Очите му искряха. — Това не е твоята съдба. Няма да ти позволя да се предадеш!

— Но ти сам каза, че силата ти се стопява, а аз изобщо нямам.

— Ти забравяш силата на любовта — извърна се и съсредоточи цялата си енергия върху тежката врата.

Докато Фелисити се взираше изумено в мрака, се разнесе звук, сякаш вятър повя, и вратата със скърцане се отвори. Гарет взе ръката й и я поведе нагоре по стълбите. Навън ги посрещна студеният нощен въздух. Ярки светкавици раздираха небето. Силен тътен разтърси земята, докато Гарет и Фелисити тичаха към замъка. Гарет само погледна вратата и тя безшумно се завъртя на пантите си. Двамата хукнаха нагоре по стълбите и спряха чак пред спалнята на лорд Фолкън.

Ян и Хонора стояха край леглото на стареца. Докторът държеше в ръката си шише с отрова. Обърна се, видя Фелисити и очите му пламнаха от омраза.

— Как успя да избягаш? Кой е този?

— Аз съм лорд Гарет, първият господар на „Гнездото на сокола“! — гласът му прогърмя силно и властно. — Заповядвам ти да се махнеш веднага от леглото на лорд Фолкън!

Ян ледено се изсмя.

— Първият лорд и последният лорд. И двамата — мъртви. Аз вече дадох на моя чичо последната доза от моето специално лекарство.

— О, Ян! — извика Фелисити. — Защо мразиш чичо си толкова много?

— Ако баща ми беше мъж на място, щеше да убие брат си още преди години. Тогава аз щях да наследя „Гнездото на сокола“, вместо моите отвратителни братовчеди. Аз щях да притежавам имението и жената на Уилям.

— Взимай я с моята благословия — разнесе се глас от вратата.

Уилям, облегнат на ръката на Диана Съмървил, пристъпи напред.

— Какво правиш с моя съпруг? — остро запита Хонора.

Очите на Диана запламтяха.

— Бийн ме повика, тъй като не могла никъде да открие вашата гостенка.

— А ти, Уилям? Как така още си жив? — гневно избухна Ян. — Та аз ти дадох последната доза!

— А аз дадох и на двамата противоотрова! — радостно звънна гласът на Фелисити.

— Глупак! Казах ти, че трябваше по-рано да убиеш американката! — извика лейди Хонора. — Ето, Ян, дръж! — протегна се над главата на лорд Фолкън и грабна един от мечовете, окачени на стената. — След като отровата не помогна, това ще свърши работа!

Ян го улови и се спусна към Фелисити. Но преди да я нападне, Гарет я дръпна настрани и я прикри с тялото си.

Някога никой не можеше да се мери с лорд Гарет Фолкън във владеенето на меча. Но силите му го напуснаха и сега той не бе достоен противник на побеснелия от омраза Ян. Острието прониза гърдите му.

Гарет се свлече на пода, но в същия миг отвън се разнесоха възбудени гласове.

— Милорд! Милорд! Събудете се! Радвайте се! Дошъл си е лорд Чандлър!

При тези викове лорд Фолкън се изправи в леглото си с разширени очи.

— Чандлър е жив? Нима е възможно?

Подобно на горд стар лъв, обладан от нов прилив на сила, той грабна втория меч от стената. Хвърли го на сина си и извика:

— Спри ги, Уилям! В името на рода Фолкън!

Фелисити съвсем смътно дочу ужасените викове на Ян и Хонора, които се опитваха да се изплъзнат от справедливия гняв на Уилям, Диана и лорд Фолкън. От олелията разбра, че и слугите се бяха притекли на помощ на господарите си. Но тя вече не се интересуваше от съдбата на Ян и Хонора. Коленичи и притисна Гарет в прегръдките си.

— Ти не можеш да умреш, любими — изплака младата жена. — Не още. Има нещо много важно, което трябва да знаеш.

— Знам, че съм бил обичан от най-прекрасната жена, която някога е съществувала. И то не само в един живот, а в два. Това е достатъчна награда за мен.

Фелисити не усещаше, че сълзите се стичат по лицето й. Само едно нещо имаше значение в този миг. Трябваше да каже на Гарет какво бе прочела в книгата за рода Фолкън. Той нямаше да посрещне вечността, без да узнае, че най-голямото му желание се е изпълнило.

— През всичките тези години ти си вярвал, че Адриан, твоят полубрат, е изпълнил заканата си да се ожени за твоята любима Кара. Истината е, че тя е била принудена да му стане жена. Умряла е скоро, след като е дала живот на Александър. Но това, което не знаеш, нито пък Адриан е подозирал, е, че Кара е била бременна преди брака си с него и преди твоята смърт.

За миг почувства слаба топлина. Гарет отвори очи.

— Искаш да кажеш, че Александър е мой син?

— Да, моя любов. И всички следващи поколения са твои наследници. Ти не си обречен да бъдеш сам във вечността.

Той стисна ръката й. Студът завладяваше плътта му.

— Ти ми поднесе най-скъпия дар, мое малко щастливо личице. А сега и аз ще ти поднеса един. Искам да знаеш нещо — въпреки че аз ще трябва да те напусна, ти никога няма да бъдеш сама. Ще има друг…

В гърлото й се надигна ридание.

— Не, Гарет — задавено промълви Фелисити, — не искам да те загубя. Моля те, не ме напускай. Не искам друг. Искам теб.

Лорд Фолкън намери Фелисити легнала на пода в стаята му, разтърсвана от ридания, с разбито сърце. Никъде не можаха да открият непознатия, който беше дошъл заедно с нея. Претърсиха и селото, и гората. Никой повече не го видя.