Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falsin’s Lair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 45 гласа)

Глава втора

Фелисити стана преди слугите. Сънят й бе неспокоен, гъмжащ от видения и образи. Но след като се събуди, не можа да си спомни нищо конкретно.

Все мислеше за случилото се от предишната нощ. Единственото приемливо обяснение бе, че е била твърде изтощена от пътуването.

Призраци? Как ли пък не! Та тя беше образована, интелигентна жена, както често бе казвал баща й, макар и твърде чувствителна.

Една чаша топъл чай ще избистри главата й и всичко ще си дойде на мястото! Обаче все пак се огледа внимателно, преди да свали нощницата си. Ядосана на себе си, Фелисити закопча семплата бяла блуза и тъмната пола, която стигаше до ботушите й от ярешка кожа. Вчеса косата си и я прибра с два гребена.

Отиде до прозореца и дръпна завесите. Първите слънчеви лъчи нахлуха в стаята. Дълго остана там, очарована от гледката на имението на дневна светлина. То се простираше като безбрежно вълнисто море. Виждаха се малки долчинки, зелени хълмове, гъсти гори. Селото със спретнатите си къщи вероятно се намираше на няколко километра на изток, тъй като камбанарията на църквата вече проблясваше от изгрева.

Ударите на сърцето й се ускориха. Как й се искаше да нарисува пасторалното великолепие и то точно по това време на деня. Утре, ако се събуди по-рано, ще вземе скицника си и ще се изкачи на някой от високите хълмове.

— Хубаво е, нали?

Тя рязко се обърна при звука на плътния мъжки глас.

— Пак ти! Но как… Какво…

Той стоеше точно зад нея и макар че не я докосваше, Фелисити усещаше топлината, която излъчваше.

— Мислех си… — облиза пресъхналите си устни и се насили да продължи. — Мислех, че съм те сънувала.

По-скоро тя приличаше на прекрасен сън. Толкова бе свежа и хубава на дневна светлина, че дъхът му секна.

— О, аз съм достатъчно реален — рече мъжът. — За тези, които вярват.

Тя отстъпи назад и гърбът й се опря на студения прозорец.

— Миналата нощ аз си помислих, че ти си…

Не можеше да изрече думата. Пък и този мъж никак не приличаше на призрак. Висок, застрашителен и напълно жив. Той й се подиграваше, играеше си с нея. Опитваше се да я накара да повярва във фантасмагории.

— Как правиш този номер?

— Номер?

— Да се появяваш и да изчезваш. Това някакво представление за гости ли е?

Той не отговори. Просто смени темата.

— Не си ми казала още името си.

— Фелисити Андрюс.

— Андрюс. Но ти трябваше да бъдеш… — мъжът спря нерешително. После отново реши да смени тактиката си и промърмори: — Фелисити. На латински означава щастие. Отива ти. Имаш щастливо лице — леко се поклони. — Аз съм Гарет, първият господар на „Гнездото на сокола“.

— Гарет? Баща ми никога не е споменавал за теб — порови в паметта си, но не си спомни да е чувала преди подобно име. — Значи не си син на лорд Фолкън.

— Не — мъжът изучаваше леко нацупените й устни.

Желанието да впие своите в тях бе толкова силно, че той стисна ръце в юмруци, за да не я привлече към гърдите си. Напомни си, че трябва да бъде много внимателен с тази сериозна малка американка. Вместо да я докосне, той опря ръка на стъклото над главата й и се наклони към нея, вдъхвайки нежното й женско ухание.

— Има някои неща, които трябва да знаеш за „Гнездото на сокола“.

— Какви неща?

Той поклати глава.

— Не е в моята власт да ти ги разкрия. Трябва сама да ги научиш. Но бъди много внимателна. Тук те грози смъртна опасност.

— Ти ли?

— Аз няма да ти причиня зло.

Нямаше абсолютно никаква причина да вярва на този луд. И въпреки това тя му вярваше. Още едно доказателство, че нещо ставаше с ума й. Въздъхна и промърмори:

— Не разбирам.

Не може да я докосне, но може да си позволи да погали поне косата й. Хвана един кичур и леко го погали. Въздухът около тях се нажежи, сякаш бяха в ада. Гласът му премина в шепот:

— Ще трябва да разбереш това, малко щастливо личице. Щом си била изпратена при нас, навярно у теб е ключът.

— Какъв ключ?

Той не отговори, а Фелисити се извърна и притисна чело до хладното стъкло на прозореца. Искаше да избяга от горещината, която се излъчваше от този мъж.

— Защо трябва да говориш със загадки?

Той отново не отговори и Фелисити се обърна. Стаята бе празна. Топлината изчезна също така бързо, както се бе появила.

Младото момиче дълго стоя до прозореца. В главата й бръмчаха стотици въпроси. Кой беше този Гарет? Защо бе избрал тъкмо нея? Какво искаше да каже с онзи ключ? Сви рамене и докосна с ръка пулсиращото си слепоочие. Може би не бе успяла да си почине добре през нощта. Винаги бе с бистър и остър ум, а сега изглежда нещо ставаше с нея. Виждаше хора, които не съществуваха, и слушаше думи, които нямаха никакъв смисъл.

Искаше да избяга от всичко това. Отвори вратата и бързо се спусна по стълбите, за да потърси кухнята.

Коридорът тънеше в мрак, повечето от свещите бяха изгорели отдавна. Само няколко все още пращяха в локвички разтопен восък, но мъждивият им пламък не бе достатъчен, за да разпръсне тъмнината. Фелисити надничаше в непознатите стаи, а стъпките й отекваха по каменните подове.

Както повечето замъци и този беше студен и усоен, и молеше за буен огън и хорско оживление. Вместо това навсякъде царяха мрак, влага и печал.

Но кухнята не можеше да се сбърка. Въпреки че господарите на замъка все още спяха, в огнището вече едно прасе се въртеше на шиш, а въздухът ухаеше на прясно изпечени бисквити.

Край дългата дървена маса бяха насядали неколцина слуги, които, макар и още сънени, гребяха овесена каша. Когато Фелисити влезе, всички вдигнаха глави и се разнесе любопитен шепот. Повечето изобщо не си спомняха да са виждали някога член на семейство Фолкън или техен гост да влиза в кухнята. Готвачката обаче ги смъмри гневно. Те тутакси сведоха отново глави и продължиха да се хранят. Само Бийн стрелна с усмивка Фелисити.

В дъното на стаята Мауд Атертън бе погълната от тих разговор с висок мъж в безупречен тъмен костюм. Щом видя Фелисити обаче, икономката млъкна. Мъжът сложи нещо върху сребърен поднос и се запъти към нея.

— Мис Фелисити — сковано се поклони той. — Аз съм Симънс, икономът на лорд Фолкън. Приветствам ви с добре дошла.

— Благодаря, Симънс. Лорд Фолкън знае ли вече, че съм тук?

В отговор на нетърпеливия й въпрос мъжът поклати глава.

— Веднага ще му съобщя — огледа слугите, които я зяпаха с подновен интерес. — В този дом много рядко някой става толкова рано, като изключим прислугата. Мисис Атертън ме увери, че закуската ви ще е готова след малко. Ще ви я сервирам в трапезарията. Може би дотогава ще се поразходите из градините? Е, цветята още не са цъфнали, но има няколко беседки с удобни пейки, където бихте могли да поседнете и да се полюбувате на фонтаните.

— Лорд Фолкън ще се присъедини ли към мен?

Икономът поклати глава.

— В последно време старият лорд много рядко става от леглото.

— В такъв случай може би аз ще се присъединя за закуска към лорд Фолкън в стаята му.

Въпреки че изражението на лицето му не се промени, Симънс някак си се стегна. Тонът му стана строг и хладен. Издаваше недоволство.

— Страхувам се, че това би било крайно неуместно. Лорд Фолкън не забавлява гостите в покоите си.

Фелисити се изчерви, осъзнавайки, че вероятно изглежда твърде дръзка.

— Преди години лорд Фолкън и моят баща са били близки и скъпи приятели. Въпреки че никога не съм се срещала с лорда, имам чувството, че го познавам отдавна. Нетърпелива съм да се уверя дали съм си създала вярно мнение за него.

Симънс изглежда се замисли, тъй като бръчката на челото му се вряза още повече.

— Това е необичайна молба и аз съм сигурен, че лорд Фолкън няма да я удовлетвори. Но веднага ще го попитам. Ако той все пак се съгласи, какво бихте желали да ви донеса за закуска, мис Фелисити?

— Чаша чай и една бисквита ще бъдат напълно достатъчни.

Дори и да бе изненадан от скромното й желание, икономът с нищо не го показа. Върна се след няколко минути със сребърен поднос, покрит с ленена кърпа.

— Последвайте ме — изрече той и излезе от кухнята. Тръгнаха към широката извита стълба, минаха по коридора на втория етаж и спряха пред високи двойни врати. Горяха само няколко свещи и всекидневната тънеше в мрак. Прекосиха стаята. Икономът й даде знак да почака на прага, а той влезе в едно по-голямо помещение, където в камината бумтеше огън. На светлината на пламъците младото момиче видя някакъв силует в леглото.

— Добро утро, милорд — тихо поздрави икономът.

— Симънс — гласът бе дрезгав и груб, но в него все още се усещаше старият лъв. — Кой е там в сянката?

Мис Фелисити Андрюс от Америка — икономът остави подноса на масата и забърза към леглото. — Тя желае да закуси заедно с вас тук, в стаята ви.

Последва неловка тишина. Силуетът се опита да се надигне. Симънс мигом се озова до господаря си, подложи възглавниците под гърба му и приглади завивките.

— Вдигни завесите — нареди старият лорд.

Симънс прекоси стаята и дръпна тежките завеси. Утринното слънце разля светлина и топлина. Стаята бе просторна, удобно мебелирана, с огромно легло зад ленени завеси. Над леглото бяха окачени два кръстосани меча. Дръжките им бяха украсени със скъпоценни камъни, а прекрасно наточените остриета блестяха.

— Елате по-близо — властно заповяда лордът.

Фелисити застана до долния край на леглото и двамата за пръв път се погледнаха.

— Така… — приличаше повече на въздишка, отколкото на дума. Въздишка, която идваше от дъното на душата на този стар човек. Лорд Фолкън се изкашля и заговори: — Приличаш на баща си. Особено в очите. И в косата, въпреки че, доколкото си спомням, неговата беше по-червена.

Фелисити се усмихна. През целия си живот бе слушала подобни коментари.

— Къде е Роб?

— Погребах го преди месец — болката, която я прониза бе толкова неочаквана, че тя едва не се олюля. Но гордостта и благоприличието не й го позволиха. Стисна силно ръце, така че кокалчетата им побеляха.

— Мъртъв! — лорд Фолкън изглеждаше поразен. — Не може да бъде! — каза го повече на себе си, отколкото на нея. — Аз имам нужда от него. Разчитах на него да… — вдигна глава. — Защо дойде?

— Когато татко получи писмото ви, вече бе твърде слаб, за да става от леглото. Но много се зарадва на вестта от своя стар приятел. Когато силите му позволяваха, той с часове ми говореше за вас, за приключенията, които сте преживели заедно като млади. Помислих си… помислих си, че може би ще открия приятел във вас…

Лорд Фолкън кимна и потупа по стола, който Симънс бе сложил до леглото.

— Ела и седни за малко при мен, скъпа моя. Разкажи ми за работата на баща си. Написа ли книгата, за която си мечтаеше, тази за билките на Черния континент?

Фелисити седна на стола и скръсти ръце в скута си.

— Страхувам се, че не. Аз му помагах с многобройните бележки, които бе нахвърлял по този въпрос. Той си мечтаеше за деня, когато неговият труд ще бъде публикуван. Но опасявам се, че татко беше по-скоро мечтател, отколкото човек на действието. Често обичаше да казва, че никога не би оставил удобствата на домашното огнище, ако не били постоянните настоявания на неговия стар приятел. Твърдеше, че бил стеснителен и боязлив като мишка, а вие — безразсъдно смел.

Лорд Фолкън презрително изсумтя.

— Смел? И аз мислех така навремето. Сега обаче се питам дали просто не съм бил глупак. Страхувам се, че това е семейно проклятие. Всеки мъж от нашата фамилия копнее да изследва непознатото. И всички, като изключим мен, са умирали млади. Баща ми е помагал да се направи карта на Нил и е загинал с лодка. Неговият баща предприел дълго пътешествие из Ориента и никога не се върнал. Аз израснах с това неспокойство в душата си, с необходимостта от приключения. Смятах ги за своя съдба. Когато с баща ти пропаднахме в онази дълбока пещера в сърцето на джунглата, аз се изплаших, че също съм станал жертва на семейното проклятие. Ирония на съдбата, нали? Все пак ние успяхме да излезем невредими и доживяхме до старини — гласът му потрепери от вълнение. — Но аз с радост бих дал години от живота си, ако можех да освободя синовете си от проклятието.

Фелисити усети болката в гласа му.

— Какво се е случило със синовете ви, лорд Фолкън?

Той извърна глава, ала тя успя да зърне измъчения му поглед.

— Моят най-голям син, Чандлър, се загуби из джунглите на Амазонка. Предполага се, че е мъртъв.

Фелисити протегна ръка и докосна неговата.

— Съжалявам…

Той се втренчи в дългите й тънки пръсти, които толкова много му напомняха…

— Уилям, по-малкият ми син, бил хвърлен от коня докато препускал по хълма. Сега е неподвижен.

— Ужасно! — тя погледна към Симънс, който стоеше вдървено до масата, готов да им сервира закуската. — Нищо ли не може да се направи за него?

Старият мъж поклати глава.

— Лекарят направи каквото можа. Останалото е в ръцете на съдбата. Но тя едва ли ще бъде благосклонна към него и съпругата му скоро ще остане вдовица.

— Той има съпруга?

— Нима още не си се запознала с Хонора?

— Пристигнах късно снощи — мисълта, че в къщата има и друга млада жена я разведри. Може би двете ще успеят да се сприятелят?

— Страхувам се, че животът на Хонора в „Гнездото на сокола“ не е това, за което е мечтала. Вместо да дава прекрасни балове и обеди, тя трябва да се грижи за един гаснещ съпруг.

Лордът даде знак да му донесат таблата и Симънс незабавно се подчини. Преди да налее чая, постла ленената кърпа.

Фелисити отпи и внимателно се взря в мъжа в леглото. Напомняше й на лъв. Гъстата сребриста грива, която се нуждаеше от подстригване, стигаше до раменете. Лицето му, макар и набраздено от бръчки, все още бе красиво. А очите… Толкова много приличаха на онези, които бе видяла сред пустото поле, а след това и в стаята си. Тъмни, дълбоки и бдителни. В този миг я наблюдаваха внимателно над ръба на чашата.

— Колко време ще останеш в Англия, скъпа моя?

Фелисити небрежно сви рамене.

— Още не съм решила. Вероятно няколко седмици.

— Глупости. Малко е. Трябва да останеш поне няколко месеца, за да опознаеш тази прекрасна страна и хората й.

— Лорд Фолкън, не мога да остана няколко месеца.

— Защо? — остро попита той.

— Защото… — остави чашата и си взе една посипана със захар и канела бисквита. — Защото не искам да ви притеснявам. Ще приема любезното ви гостоприемство, но само за кратко.

Отхапа от бисквитата и тихо въздъхна.

— О, никога не съм опитвала нещо по-вкусно.

— Роб винаги е казвал същото за бисквитите на Кук — топло отбеляза лордът.

— Наистина ли?

Старият мъж кимна.

— Той ми беше повече брат, отколкото приятел. Като те гледам, скъпа моя, сякаш виждам него. Дори интонацията ти е същата.

Фелисити почувства странно успокоение при мисълта, че притежава нещо от баща си, който завинаги си бе отишъл от нея.

— Симънс — внезапно извика лордът, — кажи на Мауд Атертън, че тази вечер искам да се организира специално празненство в чест на моята гостенка.

— Да, милорд — икономът му наля още чай. — Предполагам, че Кук вече е започнала приготовленията. Заповяда да се заколи едно прасе.

— Чудесно. Кажи й да изпече и от нейните специални плодови пайове. Онези, които Роб много обичаше.

— Веднага ли да й кажа, милорд?

— Веднага. И Симънс…

Икономът се спря с ръка върху бравата.

— Кажи й, че тази вечер ще се храня в трапезарията.

Възрастният слуга с нищо не издаде чувствата си, но Фелисити си помисли, че зърва особен блясък в очите му.

— Да, милорд — Симънс се отдалечи вдървено.

Когато вратата се затвори зад него, лорд Фолкън се наведе по-близо към Фелисити.

— Трябва да ти кажа, че си имах причина да моля Роб да предприеме такова уморително пътуване. Но сега него го няма, а ти си тук… — поклати глава. — Остава ми само едно — да се надявам, че ти ще докажеш, че си достойна дъщеря на баща си.

— Ще се опитам — Фелисити широко му се усмихна и го потупа по ръката. — Толкова се радвам, че не сте ми сърдит заради неочакваното ми пристигане.

— Сърдит? — внезапно сграбчи нетърпеливо ръката й, сякаш бе малко момче. — Нали ще останеш? Ти… няма да си тръгнеш, нали? Без значение какво може да се случи?

— Защо ми задавате такъв въпрос?

— Защото малцина са имали смелостта да останат в „Гнездото на сокола“. Защото тук има неща…

Тъй като той не продължи, Фелисити го подкани:

— Неща?

Старецът вдигна глава.

— Няма да го крия от теб. Повиках Роб, защото имам нужда от приятел, на когото напълно мога да се доверя.

— Не разбирам…

Лордът вдигна пръст към устните си.

— Вече е ясно кой е приятел и кой е враг. Това се отнася и за теб. Ще се наложи да се довериш на инстинктите си. Но трябва да знаеш едно — никога няма да бъдеш сама. Тук, в „Гнездото на сокола“, има хора, които усещат някого или нещо. Полъх на студен вятър, когато всички прозорци са затворени. Внезапен хлад, който кара косите ти да настръхват или по гърба ти да пробягват тръпки. Понякога се чува звук, подобен на ридание или въздишка — погледна я смутено. — Прости ми, скъпа моя. Сигурно си мислиш, че съм един стар глупак, който вярва, че „Гнездото на сокола“ е свърталище на призраци.

— Не — Фелисити отново го потупа по ръката. — Аз самата видях призрак.

Черните му като въглен очи срещнаха нейните. Едната рунтава бяла вежда леко се повдигна.

Младото момиче се изчерви и мислено се прокле, че се е изтървала.

— Когато пристигнах миналата нощ, бях много уморена. Помислих си… Той беше в стаята ми на горния етаж. А тази сутрин ми се стори, че стои зад мен, докато гледах през прозореца.

Лорд Фолкън взе ръката й, отпусна се на възглавниците и изнемощяло въздъхна.

— Трябваше да предвидя, че ще те открие.

— Кой?

Старецът не обърна внимание на въпроса й и отново въздъхна.

— О, това наистина е паметен ден — очите му внезапно се разшириха и тонът му се изостри. — Правилно ли чух, че каза „стаята на горния етаж“? Там ли са те настанили?

Тя кимна, озадачена от внезапния му гняв.

— Има много хубав изглед към селото.

— Не! О, не! Няма да го позволя втори път! — дръпна рязко шнура на звънеца.

Мисис Атертън изникна почти незабавно.

— Да, милорд?

— Защо сте настанили мис Андрюс на горния етаж? — със смразяващ тон попита той.

Икономката първо хвърли злобен поглед към девойката, после бързо сведе глава.

— Вече бе доста късно и аз не бях подготвена за пристигането на младата дама. Помислих си… Не исках да предизвиквам гнева на лейди Хонора…

— Искам да бъде настанена в апартамента до моя — отсече лордът.

— Да, милорд. Веднага ще се погрижа.

— Направете го. И, мисис Атертън, ще наредите на слугите да помогнат на Кук, за да бъде вечерята достойна за кралска трапеза.

Икономката вдървено се обърна.

— Да, милорд. Вече се пече едно сочно прасенце. Освен това ще има овнешко и говеждо. Искате ли още нещо?

— Засега не.

Вниманието му отново бе погълнато от Фелисити и той не забеляза гневния поглед, който проблесна в очите на мисис Атертън. Ала младата му гостенка го улови. Тя се запита дали това възмущение и гняв не се дължи на допълнителната работа, която й се струпваше на главата. Или имаше и нещо друго.

Каквато и да бе причината, Фелисити се закле, че ще отбягва икономката и ще се опита да не бъде в тежест никому по време на престоя си в замъка. Искаше й се час по-скоро да разбере всички странни страхотии, които явно се случваха в „Гнездото на сокола“.