Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falsin’s Lair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 45 гласа)

Глава първа

Отново валеше. Фелисити Андрюс потрепери под дебелата пелерина. Откакто се качи на кораба в Бостън, постоянно ръмеше. А тук, в Англия, дъждът се бе превърнал в леден порой, който сякаш се просмукваше чак до костите й.

Пътуването бе дълго и тежко и тя се чувстваше изтощена до смърт. Ала нямаше избор, след като получи писмото на лорд Фолкън, най-стария и скъп приятел на баща й. Въпреки че бе покана за гостуване, звучеше повече като вик за помощ. Лорд Фолкън молеше своя приятел Роб да дойде колкото се може по-скоро, преди да е станало твърде късно.

Фелисити дълго бе умувала над внимателно подбраните думи. Оливър, лорд Фолкън, намекваше за нещо тъмно и загадъчно. Нещо твърде болезнено за него, за да го напише направо. Фелисити се зачуди какво ли ще си помисли възрастният мъж, когато вместо стария му приятел Роб пристигне дъщеря му.

Все още се чувстваше замаяна след всичко, което трябваше да уреди. Да продаде мебелите. Да опише и подреди всички книги и писма, и най-тежкото — да напусне завинаги апартамента, в който бе живяла заедно с баща си до смъртта му. Жилището бе пълно с безброй спомени.

А сега какво ли ми предстои, питаше се младото момиче, след като рязко бе скъсала с предишния си живот в Бостън и се бе озовала в непозната за нея страна. Няма да мисля за това. Ще си представя единствено наближаващия край на това дълго и уморително пътуване. Мисълта за топла храна и удобно легло я развесели.

Фелисити въздъхна и замечтано притвори очи. Представи си Англия — диви скалисти околности, малки живописни селца, прекрасни хора, за които баща й винаги бе говорил с такава обич…

Каретата, която в момента преминаваше през ветровитото и пусто поле, внезапно подскочи и се разлюля. Девойката се сепна от унеса си и се опря на стената, за да не падне. Надзърна през малкото прозорче и дъхът й секна.

През талазите млечнобяла мъгла тя видя съвсем ясно кон и ездач с дълго наметало, който сякаш всеки миг щеше да връхлети върху каретата. Докато се взираше смаяно в конника, проехтя гръм и ослепителна светкавица раздра тъмнината, осветявайки красивото, но мрачно лице на мъжа. Макар че го зърна само за миг, загадъчният образ на странника разтърси душата й. Имаше черна като въглен коса, разрошена от вятъра и мокра от дъжда; тъмни очи, дълбоки и бездънни, изпълнени с безкрайна болка; устни, изкривени от гняв, проклинащи цялата вселена. Мракът отново обгърна всичко, а небесата продължиха да се разтърсват от оглушителните гръмотевици.

Фелисити се съвзе от смайването си, бързо почука по тавана на каретата и извика на кочияша. Но воят на бурята и тракането на колелата погълнаха гласа й.

В гърдите й се надигна паника. Опита се да запази самообладание, приготвяйки се за неизбежния сблъсък. Каретата продължаваше по опасния си път. Отново блесна светкавица и Фелисити удивено примигна — конникът бе изчезнал също така тайнствено, както се бе появил. Единственият признак на живот, бе плясъкът от крилата на някакъв сокол, който се бореше с дивия устрем на вятъра.

Младото момиче закри устните си с длан, за да възпре уплашения си вик. Навярно беше много уморена и въображението й си правеше шеги. Ядосана на себе си, тя се сви в ъгъла на каретата и не помръдна, докато не чу вика на кочияша.

Екипажът намали ход. Фелисити надзърна през малкото прозорче. Древните кули на „Гнездото на сокола“ изплуваха в мъглата. По-голямата част от замъка тънеше в тъмнина. Само няколко свещи проблясваха гостоприемно в мрака.

Каретата спря пред широко каменно стълбище. Кочияшът свали багажа на Фелисити, кимна към слугата да го внесе и й помогна да слезе.

— Добре дошла в „Гнездото на сокола“, милейди!

— Благодаря ви!

— И се пазете — снижи глас мъжът. — Казват, че тук стават някои неща… — погледна към намръщения слуга, който пристъпи към тях.

Нямаше време да го попита какво искаше да каже. Вятърът шибаше безмилостно, а дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Фелисити побърза да последва слугата нагоре по каменните стълби. После минаха през двойните дървени врати. Те глухо проскърцаха и се затвориха. Слугата безмълвно изчезна. Фелисити остана сама и трепереща.

Огледа се — високи стени, по които висяха старинни гоблени, каменен под, осветен от многобройни свещи. Във въздуха — лек аромат на пчелен восък, примесен със смътната миризма на изгоряло дърво.

Дочу стъпки. Рязко се обърна. Жената, която идваше към нея, бе висока, с широки рамене и пълна талия, с безформена тъмна рокля и тежки обувки. Черната й попрошарена коса бе опъната в стегнат кок.

Тя се втренчи подозрително в нея, очевидно ядосана от неочакваната посетителка.

— Господарят вече спи.

— Съжалявам, че пристигнах толкова късно. Аз съм Фелисити Андрюс. Моят баща, Робърт, беше много скъп приятел на лорд Фолкън.

Фелисити видя как очите на жената се разширяват — единственият знак, че е разпознала името.

— Аз съм Мауд Атертън, икономката.

— Приятно ми е да се запознаем — учтиво се усмихна Фелисити и й подаде ръка, но жената я изгледа с презрение. Девойката осъзна, че само една американка би се ръкувала със слугиня. Смути се, отпусна ръката си и я сви в юмрук.

— Не са ми съобщили, че ще пристигнете — жената не направи дори опит да се усмихне. Очите й, малки и тъмни, се взираха зад дебели очила.

— Нямаше време да съобщя на лорд Фолкън за смъртта на татко. Просто си запазих билет и се качих на кораба, вярвайки, че приятелското отношение на вашия господар към Робърт Андрюс ще се пренесе и върху дъщеря му.

Икономката недоверчиво присви очи. Обърна се към слугата, застанал почтително встрани:

— Вече е твърде късно, за да будим господарката. Отнеси багажа на дамата в източната стая и се погрижи за огъня — а на Фелисити намръщено заяви: — Последвайте ме!

Минаха по дълъг и слабо осветен коридор. Свещите по стените почти догаряха, хвърляйки причудливи сенки. Фелисити видя тези зловещи фигури и усети как студени тръпки полазват по гърба й. Имаше чувството, че отнякъде я наблюдават.

Изкачиха широката вита стълба, водеща към втория етаж, но икономката продължи нагоре. Държеше свещта си високо, докато пристъпваше по тесния и тъмен коридор.

— Ето тук — измърмори накрая тя и влезе в малка, тясна стая. Сложи свещта върху скрина до леглото.

В камината гореше слаб огън, а багажът на Фелисити и ръчният й куфар бяха поставени под прозореца.

— Вечеряхте ли? — попита икономката.

— Измина доста време, откакто хапнах за последен път.

Мауд Атертън изглеждаше ядосана, че й се отваря допълнителна работа.

— Ще се погрижа да ви изпратят храна, но ще бъде студена. Повечето от слугите са си легнали.

— Ако ви създавам твърде много безпокойство…

Без да дочака да продължи, жената се запъти към изхода, като кимна на слугата да я последва.

Щом вратата се затвори зад тях, Фелисити придърпа един стол до камината и изнемощяло се отпусна върху него. Загърна се още по-плътно с пелерината, за да се стопли, и се опита да потисне надигащия се в гърдите й гняв.

Глупачка! Защо трябваше да се отзовава на поканата на лорд Фолкън, без добре да обмисли всички последици?

Само защото бе видяла в това пътуване възможност да се възстанови от шока след смъртта на баща си. Отчаяно се бе вкопчила в поканата, надявайки се да открие тихо и спокойно място, където да лекува раните си. Нито за миг не бе очаквала, че ще я посрещнат толкова студено.

В какво, за Бога, се бе забъркала?

Фелисити бе задрямала, когато внезапно я сепна силно почукване по вратата. В първия миг не можа да си спомни къде се намира. После настоящето нахлу в съзнанието й — „Гнездото на сокола“, ветровитата стая, киселата прислужница.

— Вечерята, мадам — момичето бе много младо, не повече от дванадесет-тринадесет годишно и изглеждаше така, сякаш току-що го бяха измъкнали от леглото — разрошени коси, набързо навлечени дрехи и още сънени очи.

Фелисити го съжали.

— Името ми е Фелисити Андрюс. А ти как се казваш?

— Бийн, мадам.

— Бийн?!

Малкото момиче й хвърли лукава усмивка.

— Истинското ми име е Беатрис Ним. Бий Ним, разбирате ли? Но всички ме наричат Бийн.

Фелисити не се сдържа и се усмихна.

— Здравей, Бийн. Съжалявам, че са те събудили.

— Няма значение, мадам. След всичката работа, която върша тук, аз съм свикнала да заспивам бързо като лисица.

Фелисити разтри схванатия си врат, докато гледаше как прислужницата оставя таблата върху масата, после отива до камината и слага още няколко цепеници в огъня.

Храната бе проста, но питателна. Няколко дебели филии хляб, резени студено говеждо печено, парче сирене, чаша чай и халба бира.

Фелисити изяде набързо филия хляб със сирене и резен говеждо и отпи от бирата. Почувства се много по-добре. Стана й топло. Свали пелерината си и я метна на един стол край огъня, за да изсъхва. След това бавно изяде и останалото месо. Събу обувките и чорапите си и размърда доволно пръстите на краката си.

Храната и бирата я заситиха. По тялото й се разля приятна топлина. Страховете й започнаха да се изпаряват. Всичко, от което се нуждаеше сега, бе един хубав сън. Отпи от чая. На сутринта най-лошото ще е зад гърба й и тя ще може да се наслади на това малко приключение. Ще се запознае със стария приятел на баща си, ще разгледа Англия, ще надникне в миналото, а може би и в бъдещето.

Затършува в куфара си. Извади нощницата, бързо се съблече и я нахлузи през глава. Отиде до тоалетката и махна фибите от косата си, която се разпиля в див безпорядък до кръста й. Седна пред огледалото и взе четката. Ала тъкмо започна да разресва обърканите кичури, когато зърна през рамото си нещо в огледалото, което накара дъхът й да секне. Ръката й застина във въздуха.

— Мили Боже! — закри устата си с ръка, за да заглуши напиращия вик.

Някакъв мъж стоеше до прозореца. Краката му бяха леко разкрачени и от цялата му поза лъхаше нещо застрашително. Целият в черно — като се започне от излъсканите до блясък ботуши и се стигне до наметалото, небрежно преметнато през раменете. Вероятно преди няколко века облеклото му е било последният вик на модата. Но това, което накара сърцето й почти да спре, бе намръщеното сурово лице. Същото, което бе видяла през прозорчето на каретата. Лицето на конника, който така тайнствено се бе появил и изчезнал.

— Ти! — четката изтрополи върху тоалетната масичка и Фелисити се извърна с лице към непознатия. — Кой си ти? И какво правиш в моята стая?

— Твоята стая, така ли? — гласът му бе нисък и дълбок. — Значи една неизвестна по тези места чужденка вече предявява претенции към „Гнездото на сокола“?

— Не. Не исках да кажа… — спря се, преди да започне да се извинява. Тонът й стана по-остър. — Как си влязъл тук, без никой да те види?

— Въпросите ще задавам аз! Коя си ти и какво търсиш в „Гнездото на сокола“?

— Да не би да си въобразяваш, че ще започна да отговарям на някакъв луд, на един… развратник — Фелисити се озърна трескаво към вратата с мисълта да избяга, ако се наложи.

Сякаш предугадил намеренията й, мъжът изведнъж се оказа пред вратата.

Стомахът й се сви от страх, а гърлото й пресъхна. Що за дяволско изчадие? Фелисити огледа стаята за оръжие.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си бил тук, откакто влязох в стаята? Стоял си и си гледал как се събличам?

Усетил страха й, мъжът я дари със смразяваща кръвта усмивка.

— Да. Доста приятна гледка, бих казал. Макар и съвсем за кратко, бих добавил със съжаление. Щеше да ми достави много по-голямо удоволствие, ако беше продължила малко по-дълго. Видът на голата ти плът бе страхотно възбуждащ.

— Как смееш… — това вече бе прекалено! Фелисити се спусна към шнура със звънеца. Щеше да извика слугите, за да изгонят този луд мъж и да го закарат в болница.

Но преди да успее да го дръпне, непознатият вече беше до нея. И макар че изобщо не я докосна, Фелисити усети, че не може да помръдне ръката си.

— Това няма да ти помогне. Другите не могат да ме видят.

От него се излъчваше топлина, много по-силна от топлината на огъня в камината.

— Откъде идва тази топлина?

— Топлина? — мъжът застина. — Би трябвало да усещаш студ, а не топлина.

Опита се да се освободи, но неговата сила бе прекалено голяма. Всичко, на което бе способна, бе да се взира смаяно в него.

Ала не само тя бе шокирана. Очевидно и той изпитваше нещо подобно. Нещо, което го накара да отстъпи назад, сякаш се бе изгорил.

— Какво, в името на…

Погледът му се плъзна по малкото овално лице и леко нацупените пълни устни. Тя беше поразителна жена. Устните й бяха създадени за целувки. Кожата й бе като порцелан, очите — по-скоро зелени, отколкото сини. А тази гъста маса от усукани къдрици с цвета на есенни листа! Но не само красотата й го привличаше. Някаква… вътрешна сила, която той намираше диво омагьосваща.

Вдъхна дълбоко уханието й. Изпита чувство на опиянение. Това бе мек и фин аромат, ухание на ливада с цветя, окъпани от пролетния дъжд. Нямаше скоро да забрави уханието на тази жена, нито пък погледа на тези очи. Потръпна от страх, примесен с раздразнение. Въпреки че бе изплашена, тя не припадна, както би направила една нежна дама. Вместо това — не можеше да й отрече смелостта — стоеше и го гледаше с тези широко отворени очи.

Необикновено, великолепно създание! В този миг осъзна, че каквото ида му струва това, един ден ще я докосне.

Тя най-после успя да възвърне гласа си и заговори:

— Нима искаш да ме накараш да повярвам, че аз съм единствената, която може да те види?

— И още неколцина — мъжът забеляза как страхът я напуска и очите й предизвикателно заблестяват. Да, помисли си той, наистина е великолепна! Какво не би дал, за да я притежава! Мигновено отхвърли тази мисъл като невъзможен блян. Но изкушението остана. — Аз решавам кой може да ме види и кой не — добави с по-мек тон непознатият.

— И защо тъкмо аз съм удостоена с тази съмнителна чест? — гласът й бе режещ и студен. Този човек наистина бе луд!

Лека усмивка пробяга по устните му. Сърцето й трепна — когато се усмихваше, той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Красив и арогантен! И безкрайно опасен.

Мъжът вдигна ръка и за миг се изкуши да я докосне. Пръстите му се напрегнаха от предчувствието. Не още, усмири желанието си той. Не още! Стисна пръстите си в юмрук и отпусна ръката си.

— Защото аз така пожелах.

— Винаги ли получаваш това, което пожелаеш?

— Това е мое право като господар на имението.

— Господар на… — Фелисити възмутено се извърна и видя отражението си в огледалото. Застина — беше сама в стаята!

Обърна се и видя един сокол, кацнал на перваза. Докато се взираше в птицата, тя размаха криле и отлетя. Фелисити можеше да се закълне, че сред пърхането на крилете чу дълбока въздишка.

Или бе просто вятърът?