Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путями старых горняков, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2010 г.)

Издание:

И. А. Ефремов. Диамантената тръба

Художествено оформление: Борис Ангелушев

Редактор: Йордан Стратиев

Художествен редактор: Стоян Атанасов

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Маргарита Енгьозова

Издателство „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София


Това ни разказа минният инженер Канин. Той седеше облегнат на гърба на креслото и говореше сякаш сам със себе си, без да се обръща към някого:

— Иска ми се да ви разкажа една проста история из живота на истинските миньори, която на времето ме силно порази.

Преди двайсет години, в 1929 година, аз проучвах старите медни рудници близо до Оренбург, сега Чкалов. Там в продължение едва ли не на хилядолетия са били разработвани медни руди и рудниците са образували на обширно пространство извънредно объркан лабиринт от празнини, пробити с човешки ръце в дълбините на земята. Тези рудници са отдавна закрити и нищо не е останало от техните надземни постройки. По степните простори, по склоновете и върховете на ниските хълмове се открояват като красиви синьо-зелени петна групи от насипища — големи купища бракувана руда, които ограждат широки фунии, а тук-там се виждат ями от стари, засипани шахти. На места насипищата и фуниите покриват изцяло обширни полета от няколко квадратни километра. По думите на местните земеделци такава земя е „развалена“, не може да се оре, затова изровените участъци са обрасли с коило или пелин, а фуниите на шахтите — с вишневи храсти. Дори в разгара на лятото, когато всичко наоколо е вече изгоряло и степта се е разпростряла кафява под белезникавото було на палещия зной, хълмовете с останки от стари минни съоръжения са покрити с цветя, които заедно със зелено-сините издатини на рудните насипища, тъмните листа на вишните и златистите люлеещи се стръкове на коилото представляват странно и красиво съчетание от убити тонове. Като акварели на талантливи художници лежат тези малки степни островчета върху кафявата равнина от стърнища и угари.

Тук хубаво се почива след еднообразно пътуване по прашния и напечен път. Вятърът люлее коилото, посвирва в храстите и напомня миналото, навежда на мисълта, че тези тъй безлюдни и изоставени сега участъци някога са били най-оживените в степта. Разнасяли са се викове на момченца — водачи на конния транспорт, хлопали са покривите на шахтените люкове, скърцали са лебедки, гърмели са колички и се е чувало бъбренето на жените от ръчното сортиране на рудата. Всичките тези хора отдавна са умрели, но дълбоко под земята като нерушими паметници на техния труд стоят в мълчание и тъмнина безбройни подземни ходове. Аз успях да проникна в много стари галерии. В продължение вече на повече от два месеца лазех по тях, понякога с помощника си, по-често сам (помощникът ми се страхуваше от опасните места) — правех подземни снимки, търсех оставени запаси от руда и вземах проби. По тези места скалите са сухи, удивително устойчиви и много галерии стоят от стотици години непокътнати, без всяко разрушение.

Всички натрупани от XVIII век архивни планове, карти и данни за оренбургските медни рудници бяха унищожени по време на гражданската война. Затова системите от стари подземни галерии трябваше да се откриват наново, като се пътува по тях наслуки като в непозната страна.

Изследването ме увличаше и се случваше по две денонощия да не излизам на повърхността, бързайки да се ориентирам в някоя голяма система от галерии. Тъмнината и тишината на лабиринтите от щрекове[1] и орти[2], които се извиваха във всички направления, страшно надвисналите високо над главата дворове на засипаните шахти — във всичко това аз намирах съвсем особено очарование. С равномерността на часовников механизъм падат капки във влажните проходи, от време на време едва доловимо клокочи вода, стичайки се от горните хоризонти в долните.

С фенер, компас и бележник едва се провирах в тесните сбойки[3] или в неправилните травербани[4], които съединяваха една система галерии с друга. Понякога проходът, засипан с пясък поради проникването на повърхностните води, беше толкова нисък, че по него трябваше да се промъквам пълзешком, свит на бучка. Пълзиш и изведнъж неудържимо ти се доще да поемеш дъх с пълни гърди, но щом започнеш да набираш въздух, мигновено усещаш страх и чувствуваш висящите над теб стотици хиляди тонове скали, които с невъобразима сила натискат надолу.

А колко е интересно да разгадаваш каква система са прилагали старите майстори за изземване на рудното гнездо, като изследваш и определяш възрастта на рудниците ту в галериите от средата на XIX век, правилно нарязани и изгладени ръчно с кирки, ту в най-новите галерии, широки и прави, но с обезобразени от взривовете стени! Още по-странни са чудновато извитите по контура на рудното тяло ниски ходове на рудниците от XVIII век или съвсем тесните, но правилни и гладки кладенци и наклонени ходове от доисторическо време.

Трепкащата светлина на фенера изтръгва от гъстата тъмнина ту еднообразна стена, цяла надупчена от остриетата на кирките, ту мрачно изправен, почернял от времето стълб на случайно оцелял стар крепеж, ту купища сринали се от покрива буци, ту равно струпани камари изоставена бедна руда.

Поразително впечатление правят огромните черни стъбла на вкаменени дървета, които имат понякога дори и клони. Гигантите на отдавна изчезнали гори, станали сега на желязо и кремък, лежат напреки на галериите и често ходът обхожда някое такова дърво отгоре или отдолу, безсилен да пробие здравото му тяло.

За подземните странствувания през това лято би могло още много нещо да се разкаже, но аз само ги скицирах накратко, за да дам представа, каква е била обстановката на всичко станало.

Живеех в селото Горний, което се намираше в дълбоката долина на малката река, между високи хълмове. В същото село доживяваше дните си последният от кондукторите на старите рудници — Корнил Поленов, деветдесетгодишен, но още здрав старец, бивш крепостник на графовете Пашкови, стопани на рудниците. Старият кондуктор живееше в малка къщурка преко пътя срещу моето жилище и почти всяка вечер седеше на пезула пред дома си, загледан във високия склон с насипища от рудниците, който се издигаше пред него. Още в самото начало на работата си разпитвах стареца за разните рудници, които той познаваше и помнеше великолепно. Но видях, че старецът не ми казва много нещо и се изплъзва, позовавайки се на старостта и слабата си памет. Опитвах се да го убеждавам, казвайки му, че греши, като не разправя всичко, каквото знае — рудниците трябва да работят. Колкото повече сведения съберем сега за рудните запаси, толкова по-скоро и по-сигурно ще се разгърне отдавна замрялата работа.

Кондукторът мълчеше, само в дълбочината на очите му се криеше лукава усмивка. Веднъж той каза: „Много инженери са идвали тук, за всичко разпитваха, записваха, обещаваха ми награда, обещаваха да ме направят началник на рудниците… Много неща наприказваха, а ето толкова години минаха — идват, гледат, все не започват работа. И никой от тези, дето идваха, не се спусна в някоя шахтичка — мръсно, влажно, пък и опасна е работата. Зная аз!“ — И старецът млъкна, като гладеше важно гъстата си брада.

Разбрах, че в дълбочината на душата си Поленов таеше обида срещу бързите и повърхностни геолози, които са спохождали района и вместо да го изследват истински, са се ограничили с разпитвания, изтръгвайки от стареца някои сведения чрез безотговорни обещания. Прекратих по-нататъшните разпитвания, още повече че моите работници казваха за кондуктора: „Старецът е като гранит — заинати ли се, дума не можеш измъкна от него“.

Аз продължавах работата си — намирах всеки ден нови достъпни галерии, спущах се по въже в полусрутени шахти и печелех дълбокото уважение на местните жители — потомци на старите миньори. Забравих да кажа, че и самото село Горний е възникнало край минните кантори на Богоявленския и Архангелския завод и че жителите му бяха известни между околното селско население с името „рударите“.

През дългите степни вечери, когато си почивах след работа, често отивах на пезула при стария кондуктор и сядах до него, да попуша. Само че сега не го разпитвах за рудниците. Разговаряхме с Поленов за миналото, за живота на крепостните миньори, за старите методи на работа. Старецът омекваше, оживяваше се, разправяше ми много неща и ме учудваше със своята наблюдателност и с точността на изразите си. Моите подземни „подвизи“, познаването на историята на местното минно дело и старинните минни термини трогваха сърцето на стария кондуктор и той започна да се отнася към мен с много по-голямо внимание.

Забелязах, че старецът очаква моите въпроси за рудниците. Понякога дори той сам отваряше дума за едни или други особености на рудата, споменаваше някои нови за мен имена на шахти, но аз умишлено не го разпитвах за нищо. Знаех, че душата на стария миньор няма да издържи и че виждайки в мене също такъв дълбоко предан човек на своето дело, ще ми повери знанията си.

Август беше към края си. Слънцето все още беше топло и ярко, но в степта започнаха да духат студени ветрове. Особено приятно беше да почувствуваш, когато се спускаш в селото, възгорчивия мирис на дима от горящ тор, който се стелеше от десетки комини като синкава завеса. Този дим означаваше топлина за помръзналото тяло, храна, хубава цигара в леглото, с една дума — всичко, което е необходимо, за да се превърне умореният от работа труженик в блаженствуващ халиф…

Разговорите с Поленов на пезула се прекратиха — дните станаха по-къси и аз често се връщах по тъмно. Само понякога, когато времето или работата над натрупаните черновки ме заставяха да оставам в къщи, пред вратата на помещението, което заемах, израстваше високата, сгърбена фигура на Поленов. Като поглаждаше жълтеникавата си брада и се оглеждаше зорко с не по старчески бързи очи, кондукторът заявяваше: „Домъчня ми за тебе, Василич, отдавна не сме приказвали. Ти не спираш, все по шахтите лазиш.“ — „Седни, Корнилич, Настася Ивановна ще ни даде чай, пък и хубави бонбони ми донесоха от Егоревско“ — казвах аз, като знаех слабостта на стареца към сладките неща. Кондукторът поизпъшкваше и сядаше на пейката, аз продължавах да чертая някакъв план или профил и започваше спокоен разговор. Разговорът доставяше удоволствие и на двама ни и ние се застоявахме до късно. Неотдавна узнах, че Полянов бил последният от цялото поколение крепостни кондуктори в медните рудници. Знанията се предавали по наследство от дядо на баща, от баща на син. В примитивното минно стопанство кондукторът бил едновременно и маркшайдер, и изпробван на рудата, и ръководител на сондажите, с една дума — универсален минен специалист.

Многогодишният, от детинство внедряван навик да се работи под земята беше създал у Поленови особен усет, за който старецът разправяше:

— Сега пък надонесоха едни теодолити[5], бусоли… Четирийсет пъти изчислявай и поправяй, докато се увериш, че правилно си набелязал галерията. Ако трябва да се проследи някоя жила, накъде тя, милата, върви, залавят се с минна геометрия, чертаят, изчисляват. А пък ние — баща ми и аз — как работехме? Походиш под земята, свикнеш и чувствуваш накъде да копаеш, особено ако трябва да свързваш с насрещна или стара галерия. Този миньорски усет никога не ни е мамил. Нали сам видя какви галерии сме прокарвали. Аз не съм толкова опитен — с бусола ме караха да работя, — но все пак по някой път познавам: лъже инструментът; не мога да намеря грешката, но зная — лъже. Походиш, попипаш пласта, видиш накъде са насочени жилките, накъде наедрява зърното. Почнеш да размисляш и такава сигурност те овладява, че направо заповядваш: отваряй травербан тука! И всякога правилно съм отгатвал, защо — сам не мога ти обясни. А видя ли Петровеликанската галерия? Нея английски маркшайдери я прокарваха, с Михайловската я съединяваха. И как сбъркаха: грамадна работа пропадна! Това са то, инструментите!… Точно тъй и водата чувствувам под земята, къде е по-близо водният пласт, къде има вап[6] под пясъчника. Много такива работи зная…

И действително старецът беше посвоему прав, но забравяше, че е трябвало десетки години да се учи на минно дело. А с инструменти всеки човек може да овладее за късо време изкуството да пробива галерии.

Аз му вярвах и като го слушах, неведнъж си спомнях за фрайбергските минни майстори, основоположници на минното изкуство през XV век. У тях също тъй от род на род, от поколение на поколение са се предавали минните знания и също тъй са били известни множество примери като на ясновидство под земята. Тези майстори са развивали в себе си особено чувство — чувство за подземното пространство и посока, което е заменяло за тях точността на маркшайдерските уреди и схемите на минната геометрия. Без участие на минерографията и химията, по най-тънките оттенъци на рудите, по неуловимото за обикновения наблюдател изменение на скалата старите миньори са предугаждали изклинването на рудното тяло, намирали обогатени участъци — с една дума, прекрасно са се ориентирали в многообразната, разпределена сега между разни специалисти работа по оценката и разработката на находището. И аз си мислех, че в историята на минното дело неоснователно са забравени простите и точни методи, които изискват развиване на наблюдателност и особен усет у човека. Хората започнаха по-малко да вярват в чудните възможности, които крие в себе си човешката природа, във възпитанието на истинския майстор, на майстора в прекрасното старо значение на тази дума.

През най-близкия неделен ден реших да преустановя полските работи и да направя равносметка на своите изследвания. Като разгърнах снетите карти, аз гледах печално как сред огромното рудно поле на Ординските рудници се откроява съвсем малкият изследван от мене участък. Също така проучените площи на Левските и съседните рудници бяха разделени от широка междина, която оставаше непозната. С една дума, всички тези празноти ми разваляха радостта от голямата и интересна работа през изминалото лято.

Моите размишления бяха прекъснати от идването на Поленов. С новата си червеникава полушубка, с големите си ботуши старецът имаше тържествен и празничен вид и изглеждаше много по-млад от годините си. Веднага забелязах, че е нещо развълнуван. В отговор на обичайната ми покана да седне старият кондуктор свали полушубката и като се настани на столчето, попита:

— Семьон разправяше, че се готвиш да заминаваш, Василич?

— Готвя се, Корнилич — отговорих аз. — Мъчно ми е, разбира се: обикнах и рудниците, и вашия край, но време е да свършвам работата, скоро ще ми поискат отчет.

— Рано си се приготвил да заминаваш, Василич. Макар че обиколи навсякъде, но най-интересните места още не си видял.

— Зная, но не мога да се промъкна до тях. Галериите са много стари, отгоре всичко е затрупано. Ще трябва да се задоволя с онова, което можах да видя.

Старият кондуктор мълчеше намръщен. Аз поглеждах към него крадешком в очакване какво ще каже. След кратко мълчание Поленов тръсна глава и с престорено спокойствие каза:

— Добре, Василич, ще ти помогна малко… Както щеш, но ще трябва да видиш още няколко рудника.

— Защо не, Корнилич, благодаря ти!… Но защо не ми помогна по-рано? Все казваше, че не знаеш, че си забравил.

— Аз, Василич, по човека виждам трябва ли, или не трябва да му помогна — отговори старецът. — Свикнах с тебе и сега си ми като близък. Истински рудар! — И гледаш с голяма любов на добрата работа… Но защо да приказваме на халос! Я по-добре ми кажи: в стария Мясниковски рудник беше ли?

— Бях, Корнилич, добре го познавам.

— Познаваш го, но не целия. Ти си ходил в горните галерии — в Ординската дача по нашему, — на билото на хълма. А в най-долните, по дъното на падината, в Държавните, не си бил.

По указание на кондуктора проникнах в най-ниските хоризонти на едновремешните Старо-Мясниковски рудници и цяла седмица проучвах огромните камери между масивите оставеха руда от медоносен конгломерат.

Направих немалко нови открития, които впрочем са интересни само за специалистите. Най-после настъпи забележителният ден, когато Поленов се съгласи да ме придружава при моя опит да проникна в огромната подземна система на полето в Ординските рудници, разположена на високото степно плато, право на юг от селцето Горний.

Кондукторът настоя да не вземам никого със себе си и никого да не посвещавам в тайната на похода. По негов съвет взех лопата, кирка, дълго здраво въже, две дебели къси греди, а също и запас от свещи и продукти. Поленов обеща да ме заведе до шахтата, през която трябваше да се прескача, а по-нататък трябвало да вървя сам и да набележа план за по-нататъшно изследване. За тази цел според неговите пресмятания трябвало да прекарам под земята около две денонощия.

На разсъмване под свирещия в сухата трева вятър ние се запътихме нагоре по склона на хълма, покрай високите бели насипища на съседния рудник. Екипировката ни беше доста тежка и аз се зарадвах, когато старецът каза, че входът не е далеч от селото. Безграничната, тайнствена в утринния час степ, загриженият вид на кондуктора и нашето скришно тръгване създаваха донякъде повишено настроение. Но всичко излезе много просто. Старецът насред пътя свърна наляво и като прекосихме една обрасла с гъст пелин падинка, скоро се озовахме сред множеството полузасипани шахти, насипища и срутени галерии на добре познатия Десен рудник. През горещите летни дни много пъти скитах по неговите насипища, като се опитвах безуспешно да намеря път към галериите, които бяха разположени дълбоко под повърхността на степта.

Кондукторът се отправи уверено към едно високо насипище с форма на правилен конус. Пред насипището имаше устие на зле засипана шахта, обрасла с храсти. Като стигна до нея, Поленов се огледа наоколо, като се мръщеше и отривисто си мърмореше нещо под носа. След това ми направи знак да се спра и започна бавно да се катери по насипището. Той дълго стоя на него, като гледаше надолу и кой знае защо, ту разтваряше, ту свиваше пръстите на големите си ръце. Аз го гледах и си мислех: какви ли спомени минават сега през главата на стария кондуктор?

— Ето, Василич, тук трябва да е — проговори кондукторът, като слизаше от насипището.

Той застана на колене и разтвори с ръце храстите. Зад тях се показа отвор на малка засипана галерия, през който можеше да се провре само дете.

— Ако навътре галерията не се е слегнала, ще се проврем скоро! — каза Поленов.

Без да отговарям, свалих торбата си и се залових за лопатата. Рохкавата пръст, която засипваше входа, бе лесно отстранена и след половин час разширих отвора толкова, че пълзешком можех свободно да се провра през него. Приготвих си свещ и кибрит, прострях се на меката влажна пръст, натрупана край входа, и с привично движение надолу с главата се мушнах в тесния тръбообразен проход. Няколко метра пълзях надолу по склона на пръстта, сринала се в галерията, след което проходът изведнъж се разшири. Горната му част беше свободна. По-нататък можеше вече да се пълзи на колене. Спрях се и запалих свещта. Отгоре глухо достигна гласът на стария кондуктор, който питаше как съм.

— Отлично, Корнилич! — извиках аз. — Промуши се и не забравяй торбата!

Скоро чух шумоленето на торбата, която се търкаляше надолу, и старческото пъшкане на Поленов. Извадихме фенера от торбата; лопатата оставихме в началото на разширението и скоро отминахме „опашката“ на пръстта, срината от покрива на галерията. Можехме да вървим почти изправени. В галерията беше сухо. Светлината на фенера хвърляше жълтеникав отблясък върху стените, които се губеха далече в черната тъмнина. Старецът вървеше бавно отпред. Това ми беше удобно, понеже успявах да се справям в движение с компаса и да записвам посоката и разстоянието. Галерията беше дълга и ниска. Гърбът започна да ме боли от прегъване, когато се приближихме до рудничния двор на шахтата.

— Нищо не можеш записа — измърмори Поленов. — Съвсем е затрупано. Ще трябва да си отваряме път през юберзибрехена[7], дявол да го вземе!…

Разбрах, че старецът иска да се провре през входа, който съединява голямата шахта със съседната, и без да се бавя, пристъпих към работа. За щастие в ъгъла на покрива на рудничния двор пръстта не се беше насипала до самата стена и ние без особен труд пропълзяхме през един тесен процеп в другия ход. Този ход ни изведе до малка шахта, която не беше изцяло засипана. На малка дълбочина от устието на шахтата имаше дървена площадка, която след това е била отгоре затрупана. Нагоре и надолу, в черната тъмнина се губеше квадратен кладенец, широк около два метра. По това време бяхме проникнали дълбоко в склона на платото и надвисналата над нас скална маса беше вече голяма.

— Сега накъде, Корнилич? — подвикнах аз на кондуктора, който се беше навел над шахтата. Без да отговори, той хвърли камък надолу и скоро чухме ясен плясък: долу имаше вода. Аз погледнах разочаровано кондуктора, но лицето на Поленов беше спокойно.

— Е, Василич, сега започва най-трудното — трябва да се спускаме.

— Къде, във водата ли?

— Хм, и това ми било миньор! Да не те е страх? — подразни ме старецът. — Нали си спомняш, че ти казах: има една шахта, през която ще трябва да скачаме, тази е тя. Двайсет и четири аршина по-надолу има голям щрек в средния хоризонт — трябва да излезем на него. Отначало смятах да се спуснем по голямата шахта — тогава щяхме нея да прескачаме. А сега ти ще се спуснеш надолу, ще се засилиш и ще скочиш в рудничния двор на втория хоризонт. Прикрепи въжето на клуп за пояса, за да не го загубиш. Но няма какво да те уча, имаш добра практика. Разбра ли плана ми?

— Всичко разбрах, Корнилич. Двайсет и четири аршина — дребна работа!

Извадих донесеното въже, вързах клуп на здравата греда, която бях взел със себе си, и проврях през него сгънатото на две въже за спускане по известния на алпинистите метод, наречен дюлфер.

Докато се готвех за спускане, Поленов, седнал на торбата до шахтата, ми даваше наставления за по-нататъшния път. Основна моя задача беше да проникна в грандиозните галерии на най-дълбоките шахти в района — Шчербаковския рудник.

— Я ми дай хартия, ще ти направя чертеж — каза старецът.

Свели глави към фенера, ние като двама заговорници се съвещавахме полугласно в края на черния отвор на старата шахта. Обгръщаше ни дълбока тъмнина и тишина. И толкова свикнахме с тях, че когато някъде в края на изминатата от нас сбойка се появи слаб звук, той ни се стори оглушителен. Аз се обърнах и едва не съборих фенера; кондукторът се надигна, опрял ръце в пясъка. С проточена шия той се вглеждаше в непроницаемата чернота, която изпълваше другия край на входа. Звукът напомняше шумолене на голям къс смачквана хартия. Усилвайки се, той премина в глухо бучене и завърши с тъп удар. След няколко секунди въздушна вълна засъска по хода и стигна до нас, като изгаси фенера и свещта. След това всичко затихна и в подземието отново настъпи беззвучна тъмнина. Досещайки се какво е станало, бързо потърсих кибрита в джоба си.

— Какво става, Корнилич? — попитах аз кондуктора и гласът ми прозвуча дрезгаво, неуверено.

Запалих свещта. Лицето на стареца беше строго, но спокойно. Само сбърчените вежди и стиснатите устни говореха за надвисналата над нас опасност.

— Тези засипани шахти винаги… — Той не се доизказа, бързо стана и взе свещта. — Да идем да видим, Василич… Само полекичка.

Мушнахме се обратно в неотдавна изминатия ход и много скоро стъпките ни заглъхнаха в мек пясък, застлал на дебел пласт пода на галерията. Погледнах Поленов, той кимна с глава. Пясъчният пласт ставаше все по-дебел, в него се появиха едри скални късове. Ние се сгърбвахме все повече и повече, като се движехме напред, и най-после опряхме в насип от пясък и камъни, който беше затворил плътно отвора на щрека.

Работата беше съвършено ясна: някаква празнина се беше слегнала в голямата засипана шахта. Стотици тонове пръст, срутени изотгоре, бяха ни отрязали пътя за връщане… Ние се намирахме в единия край на огромна система от подземни ходове с многокилометрова площ, които отиваха дълбоко навътре под степта. Колкото се отиваше по-напред, толкова шахтите ставаха по-дълбоки и всички бяха засипани. Но дори и някои от тях да бяха отворени, нима беше възможно да се издигнем по тях от стометрова дълбочина? Чувството на смъртна опасност, което ме беше обхванало в момента, когато чух шумоленето на сриващата се пръст, не ме оставяше. Бързо се понесоха рой мисли за живота, работата, близките, за прекрасния, сияен слънчев свят, който никога вече нямаше да видя… Запалих цигара и жадно я засмуках. Тютюневият дим се стелеше ниско във влажния и студен въздух. Като се овладях, аз се обърнах към Поленов. Той беше намръщен, спокоен и мълком ме следеше с поглед.

— Какво ще правим, Корнилич? — попитах аз, колкото може по-спокойно.

— Силен натиск е имало отгоре; може цялата тръба пръст да се е слегнала — каза Поленов, като се мръщеше сърдито. — Ние сме я разтревожили, когато си проправяхме път. Явно е, отдавна работата е висяла на косъм. Няма какво да се прави, не можем си проправи път, пак ще се срине пръстта… тъй че да се върнем назад, към шахтата. Какво се инатим тук?

Без да кажа нито дума, тръгнах след стареца. Неговото спокойствие ме учуди, макар да знаех, че през своя дълъг работнически живот много нещо е видял и неведнъж е бил пред сериозна опасност.

Не зная колко време сме проседели мълком до шахтата: старецът — дълбоко замислен, аз — нервно пушейки. И аз неволно трепнах, когато Поленов неочаквано наруши мълчанието.

— Е, Василич, излиза, че ние с теб ще трябва да се катерим. За мене не е страшно да умра — година по-рано, година по-късно, но на тебе не ти се иска, пък и не бива: ти си полезен човек за нашата работа. Колко свещи си взел със себе си?

— Цели три връзки — отговорих аз.

— Добре си направил! Този запас ще стигне, но за всеки случай, като се спуснем, изгаси втората свещ — дълъг път ни чака. А мене ще успееш ли да ме спуснеш? Зер аз съм тежък. — И на суровото лице на стареца се мярна лека усмивка.

— Ще те спусна, Корнилич, бъди спокоен — отговорих аз. — Но как ще се измъкнем от дълбочините на Рождественския или Шчербаковския рудник? Тук може би и ще ни намерят…

— Кой дявол ще ни намери! — рязко ме прекъсна старецът. — Иди търси игла в степта! Пък и не сме казали къде отиваме. Ето каква е работата: ще стигнем до Старо-Ординския рудник — това е сигурен път; от Горний ще да е почти на шест километра, но затова пък — по стари сухи галерии. А по-нататък имаше нагоре единствен ход през Андреевския, Деветия — по този ход Андрей Шаврин е минал пръв. Той го е и открил — после рударите нарекоха на негово име това разклонение. Освен той, аз и още един никой друг не е бил там, а това беше преди седемдесет години. Хайде готви се: най-напред мене ще спуснеш, а след това и себе си. Издърпай после въжето — ще дотрябва…

След няколко минути Поленов увисна в черния кладенец на шахтата. Като отпущах бавно въжето изпод крака си, аз следях как фенерът, закачен за гърдите на стареца, се спускаше все по-надолу.

— Стой! — прогърмя отдолу гласът на стария кондуктор. — Не, пусни още на един аршин!…

Като навих бързо въжето през гредата, видях, че кондукторът се опря с крака в стената на шахтата, залюля се два пъти и изчезна. Едва забележима следа блещукаше някъде долу, на противоположната стена на шахтата. След това въжето олекна, освободено от товара. Спуснах долу торбата, а след това започнах и сам да се спускам, като отблъсвах с крака стената на шахтата, докато стигнах до равнището на двора на средния хоризонт. Далече долу, в долния хоризонт, се плискаше вода, в която се сипеха скални късове. Подражавайки на кондуктора, засилих се и скочих в осветеното от фенера начало на щрека. Кондукторът стоеше подпрян на един пясъчник и тежко дишаше. Току-що извършеното спускане му беше отнело всичките сили. Без да бързам, освободих и намотах въжето, бавно задянах торбата, приготвих компаса и най-после запуших, за да дам време на стареца да се съвземе. Щрекът беше с голямо сечение и за разлика от другите — доста висок. Тръгнахме свободно, без да се прегърбваме, на далечен път в подземните дълбочини, като отрязахме зад себе си всякаква възможност за връщане. Аз имах пълно доверие в стареца. Сложният лабиринт от разновременни галерии можеше някъде наново да се приближи до повърхността. Ако знаехме всички подробности на разположението на старите и новите галерии, можехме да се спасим. А Поленов, последният останал жив майстор на минното дело от миналата епоха, го знаеше.

Пътят беше уморителен и дълъг. Като минахме без особени затруднения през големите и правилни галерии на Александровския рудник, дълго се провирахме пълзешком в частично срутените и ниски галерии от преди двеста години, докато най-сетне излязохме в дългата галерия на английската концесия. Като изминахме тази галерия, попаднахме в една система от големи камери на мястото на незначителни гнезда напълно изкопана руда, където трябваше да търсим травербан — ход, съединяващ тези галерии с галериите на съседния, Шчербаковския рудник. По повърхността Шчербаковският рудник се намираше на около четири километра от село Горний, но ние извървяхме под земята много по-дълъг път и през това време старият кондуктор съвсем изгуби сили. Аз постлах върху влажния под на камерата кожената си куртка и Поленов в мрачно мълчание се отпусна на нея. Но след като закусихме и дадох на стареца шоколад с голяма глътка коняк, той явно се ободри. Реших да не припирам стареца, запалих още една свещ и се настаних удобно на торбата, като пушех и се оглеждах наоколо. Таванът на камерата едва се сивееше при мъждивата светлина; грапавите издадени стени с плочи от синкав руден мергел бяха изпъстрени с черни петна — овъглени отпечатъци от древни растения. Тук беше по-влажно, отколкото в галериите, които пресичаха пясъчниците, и неподвижната тишина се нарушаваш: от равномерно, отчетливо падане на водни капки. На места черни ивици от прослойки, обогатени с меден блясък и с въглищни „сажди“ от изкопаеми растения, рязко очертаваха рудата между изоставените стълбове. В други издатини стените бяха изпъстрени със сини и зелени ленти от окислената част на рудния пласт.

Вляво от нас неравният, набразден от пукнатини таван на камерата бързо се снишаваше към извита в полукръг галерия. В галерията се чернееха три ниски отвора. Единият от тях щеше да ни послужи за по-нататъшен път.

Допушвах втората цигара, когато Поленов каза, че е готов да продължим.

— Почини си, Корнилич — отговорих аз, — няма защо да бързаме, горе и без това е вече нощ.

— Така да бъде — съгласи се кондукторът. — Половината път изминахме, но по-нататък ще бъде по-мъчно.

— А какъв е този път, по който ще тръгнем, и кой е този Шаврин, който го е открил?

— Какъв път е, сам ще видиш, а за Шаврин мога да ти разкажа — той беше мой приятел.

И старецът започна своя разказ под еднозвучния съпровод на капките:

— Тази работа стана малко преди края на крепостното право — петдесет и девета година. По него време бях осемнайсетгодишен момък, но бях разтропан и знаех занаята, та работех като минен десетник. Андрюшка Шаврин — две години по-голям от мене — беше също минен десетник. И двамата работехме на Бурановския рудник и в Чебенки, знаеш, дето е брезовата горичка сега, на стръмнината към Уранбаш, дето беше тогава Верхоторската минна кантора. Срещу нея, от другата страна на реката, беше Воскресенската минна кантора. Дружахме ний с Андрюшка, пък и кой не се разбираше с него — отличен момък беше той! Е, не много красив, но силен и напет, пък и умен, и любезен — един такъв особен човек! Много обичаше миньорска работа. Още като момче, с моя баща, а и със своя, все по старите рудници ходеше по нареждане на управителя гледаха, та после да приберат каквото е останало по-хубаво. Добре се изучи, четеше най-различни книги и за разлика от другите обичаше вечер след работа да седи до късно в степта и да мисли за нещо… Всичко щеше да е на добре. Работеше Андрей — да не се нахвалиш с него, само че беше горд момък. А за крепостния гордостта е много пакостна, особено когато управителят е строг, какъвто беше нашият Афанасиев. Графовете Пашкови, към които бяхме зачислени, малко се месеха в минните работи. И управителят се разпореждаше, както си щеше. А Шаврик дружеше и със съседите от Воскресенската кантора. Техният управител — Фома Рикард се казваше — все го хвалеше и го викаше при себе си на работа. Но как да отиде? Да беше държавен крепостен, все можеше някак да се нареди… Андрюшка често се губеше при тях и с много излишни работи се нагълта, не според чергата си. И това още не беше беда. Андрюшка имаше тих нрав, но щом работата допря до Настя, всичко се обърна с главата надолу. Имаше тук едно момиче, дъщеря, на дърводелеца Ферапонтов. Биваше я, красива, с дълги плитки, високи гърди, стройна като ела. И рядка певица беше — гласът й се славеше по всички кантори. Завъртя главата на Андрюшка и той нейната. С една дума, захванаха една любов — ходеха занесени, като омагьосани. Щом мръкне, тича моят Андрюшка в Покровския рудник при своята Настенка. Узна за това управителят и много се разлюти. Отдавна бил забелязал той това момиче и на себе си ли, на сина си ли, за любовница го гласял. Повикал той Настя при себе си. Тогава той живееше в голямата бяла къща в чифлика до Верхогорската кантора. Тази къща не се запази — изгориха я през революцията. Намираше се в голямата градина, до езерото. А на Шаврин управителят пратил заповед: веднага да се приготви и да замине още на другия ден с обоза, който отивал с руда на завода в Уфимската губерния: премества значи Андрюшка в Ивановския рудник, който Пашкови бяха купили наскоро отвъд Дьома. Андрюшка се научил и му причерняло пред очите. Та как ще се раздели с Настя? С една дума, изтичал Андрюшка при Настя и узнал, че управителят я бил повикал при себе си. А вече почвало да се свечерява… Но Андрей ненапразно е умен — съобразил, че не току-тъй го изпращат надалеч. Спуснал се той с всички сили към чифлика. От Покровския рудник е лесно да се тича — целият път е нанадолнище. Стъмвало се вече, когато пристигнал. Бързо, никой не го забелязал, промъкнал се в градината и се стаил в храстите под прозорците на управителя.

А управителят тъкмо в това време прелъстявал Настя. Но момичето се опряло — по никой начин, ако щеш, в Сибир ме прати, ако щеш, ме убий. Накрая Афанасиев се разярил — не беше навикнал той на непокорство. Извикал двете си слугини — едни женища здравенячки, — смъкнали те дрехите от Настя пред него и я затворили гола в един тъмен килер, за да се размисли. Но Настя беше силно момиче и докато се оправят с нея, тя вдигнала голям шум. Андрюшка чул този шум, покатерил се на корниза и погледнал през прозореца. Видял той как жените отмъкват Настя от стаята и всичко в душата му се обърнало. После той вече ми разправяше, че излязъл вън от себе си и не помни добре какво е станало по-нататък. Изкъртил рамката на прозореца, скочил в стаята — това било кабинетът на Афанасиев — и се запътил право към вратата, през която била отмъкната Настя. Афанасиев го видял и бързо посегнал за пушката, която висела на стената. Само че не успял да я вземе. Андрей грабнал от масата нещо тежко и цапардосал управителя по зъбите. Афанасиев винаги се гордееше със зъбите си — те бяха големи, бели като на циганин. Андрюшка ги избил с един удар. Момъкът си беше здрав, а на туй отгоре — и съвсем побеснял. И разбира се, управителят се търкулнал, облян в кърви. Андрюшка щял да го довърши на място, но чул гласа на Настя. Оставил управителя и се спуснал да я търси. Дорде това-онова, в къщата се вдигнала тревога. Афанасиев също беше здрав мъж, бързо се съвзел и се развикал: „На помощ!“ Притекли се тогава канторските пазачи и неговите, на Афанасиев, пазачи-колари: зверове, а не хора. Нахвърлили се вкупом на Андрюшка, повалили го и го вързали. Афанасиев гледа Андрея, притиска си устата с кърпа и дума не може да каже — само ръмжи. Най-после извикал с прегракнал глас: „В хамбара, утре ще си оправим сметките!“ Затворили Шабрин в здравия хамбар до ковачницата и поставили пазачи. А в къщата на управителя седи либето му — също затворено и си чака участта. Ето как щастието им в един миг се обърна, пропадна!… Хайде сега… Починахме си, време е да потегляме — неочаквано прекъсна разказа си Поленов и с пъшкане стана от земята.

По широките галерии на обширните Шчербаковски рудници се вървеше лесно. Но въздухът тук беше тежък. Пламъкът на фенера едва мъждукаше, не можеше дори да се различи пътят. Тук, на най-голяма дълбочина, почти липсваше естествено проветряване чрез системите от галерии и отдушници на ненапълно засипаните шахти. Мъчно се дишаше и аз сериозно се тревожех за стария кондуктор. Скоро пред нас израсна огромен насип от едри буци и скали, склонът на който се издигаше високо нагоре.

— Трябва значи да се катерим по него — каза Поленов. — Само че, ох, колкото може по-предпазливо, Василич!…

Като опитвахме дали стоят здраво скалните късове, от буца на буца, през стотици зеещи пукнатини ние се качвахме метър след метър към хоризонта на двадесет и седмия сажен. Аз се стремях с всички сили да облекча стареца при трудното изкачване. Катерихме се доста дълго, докато най-после стигнахме до желаната цел. Тази цел ми се стори твърде непривлекателна. Широката фронтообразна галерия се беше цяла слегнала, от покрива се бяха отделили огромни плочи, по три-четири метра дебели. Между новия таван и слегналите се плочи зееше широка пукнатина, не по-висока от половин метър, която водеше към нова неизвестност. Двайсет и седем сажена скали ни отделяха, както и преди, от повърхността на земята. Но тук беше приятно да почувствуваш въздушната тяга, да поемеш дъх както трябва. Пламъкът на фенера възпламна и започна да гори по-ярко. Дълго лежахме и си почивахме на една гладка плоча, прилична на голям леден блок. Движението на въздуха люлееше пламъка на фенера и освежаваше разгорещеното лице.

— Тегли здраво, Корнилич — наруших аз мълчанието. — Трябва да има някъде наблизо изходни галерии.

— Близо, близо, но не за нас. Знаеш ли накъде тегли? Към голямата Покровска шахта, отдето вземат вода в селото на хълма. Нейният втори хоризонт почти се съединява с този и сбойка имаше, но там сега не можем да се промъкнем — всичко се е слегнало, а долу е наводнено. Не, пътят ни сега е надясно, към Верхоторската странична галерия — Новата Мясниковска още й казват. Хайде да се покатерим малко — починах си…

Пукнатината въпреки зловещия си вид излезе сравнително лесно проходима. От нея попаднахме в тесен ход, а по-нататък — в големи, правилни галерии и през няколко стръмни теснини се изкачихме дванайсет метра по-нагоре. След това се проточиха ниски извити ходове с неправилна форма. Те завиваха неотклонно на югоизток, докато преминаха в широка и висока галерия.

— Ето и Старо-Ординския рудник! — зарадвано каза кондукторът. — Тази галерия обикаля като пръстен, а от нея отиват навътре орти като спици на колело. В средата има голяма камера — там трябва да отидем… Ето един орт, през него ще се промъкнем…

Ниският сводест отвор на хода се чернееше наляво до пода на галерията. Трябваше отново да застанем на четири крака й с остри болки в набитите колена да се движим по леко наклонения нагоре тесен ход.

Внезапно ортът свърши и излязохме в огромна, почти кръгла зала. Колкото и да повдигах фенера, не успях да разгледам тавана и едва когато запалих свещ, видях неговата изровена от просеки повърхност на височина повече от десет метра. Огромните черни греди от стълбовия крепеж стояха като колонада и подпираха със своите губещи се в тъмнината върхове страничните забои, които се спускаха косо от тавана към стените на залата. Подът беше равен и чист. Срещу устието на орта се виждаха високи камари — купища бедна руда, оставена в галерията.

— Какви чудеса! — възкликнах от възторг, като се огледах наоколо. — Как са оцелели подпорите тук след сто години, не разбирам!

— Това е проста работа. По-рано са укрепвали с дъбови подпори. А оцелели са, защото не е имало натиск тук. Опитай някоя подпора — ще разбереш веднага.

Аз пристъпих към най-близкия черен стълб и го пипнах с пръст. Пръстът влезе във влажната черна маса като в масло, но в дълбочина се напипваше твърдо дърво. Като се вгледах, забелязах, че дървесината е оцветена на места в тъмносиньо, а на други в зелено — значи цяла е покрита с медни соли.

Седнахме да починем до купищата руда. Часовникът показваше четири часа сутринта: двайсет и един час вече се намирахме под земята. Умората ни надви.

— Много ли остана, Корнилич? — обърнах се аз към кондуктора, като изваждах храната.

— Дребна работа вече. Сега ще излезем в Чебенки и през галерията — в Ординския дол, над извора, в горичката.

— Далече се озовахме! Изпати си ти, Корнилич!

— Не бях и помислял, че преди смъртта си още веднъж ще дойда насам. След Шаврин бях тук със сина си преди петдесет години…

— Виж какво: докато закусваме и почиваме, доразкажи ми какво стана по-нататък с Андрей — помолих аз.

— Остана ли поне малко нещо за пиене? — попита старецът. — Изморих се. А хубаво нещо е шоколадът: щом хапнеш, веднага ти идват сили. В наше време не го и виждахме…

Той мълчеше, докато закусваше, и едва след като си похапна здраво, каза:

— Е добре, слушай по-нататък… Така значи Андрюшка се търкалял в хамбара с вързани ръце и крака, а ние нищо не знаехме… Здраво ли не е бил вързан, яростта му ли е била много голяма, но през нощта успял да се освободи от въжетата. А и хитър беше! Поразкършил се малко, па се покатерил на една дебела греда отгоре, точно над вратата, че като завил с див глас! Пазачът се уплашил и повикал помощ. Решили да видят какво е сполетяло Андрюшка: ума си ли е изгубил, или умира момъкът. Отключили вратата и влезли с фенер в хамбара. Андрюшка скочил отгоре на последния човек, който стоял с пушка до вратата, съборил го на земята, плюл си на петите — и в степта. Тогава се развикали: „Дръж, хвани го!“ — а той бух, бух в тъмното… Къде ще го хванеш! Вдън земя потънал. И наистина беше потънал — спасявай ме, земьо! И тя го спасила…

На сутринта трябва да отида на работа. Станах още преди да се съмне. Майка ми слага масата и казва, че с Андрюшка се е случило нещо лошо. Пръснал се вече слух: и как управителят затворил Настя, и как Шаврик му избил зъбите, и как избягал през нощта нанякъде. А какво станало с Настя, никой не знаел. От тези новини главата ми се замая и тръгнах за работа ни жив, ни умрял. Все мислех какво ще стане сега и как да помогна на Андрей. Работехме в Чебенки, в самия край на галерията. Влязох аз да проверявам шестия забой. Вървя по галерията замислен и изведнъж чувам гласа на Андрюшка Шаврин. Пък аз все за него мисля и това така ме прониза, че дори примрях и се спрях. Погледнах насам-натам — до мене стар комин. Светнах, гледам — самият Андрюшка ми прави знак с ръка. Огледах се наоколо — няма никого; угасих фенера — и в комина. А там, в дълбочината, беше разкопано, старият ордински ход се преграждаше. През там и минахме с Андрюшка. Заразпитвах го кое как е станало. Андрей само поклати глава — няма време, казва: трябва да спася Настя и себе си. „За тебе — казва — знаят, че си мой приятел, ще те следят, затова не се застоявай дълго тук. Кажи на Костка Силаев (той беше вторият негов приятел), че искам да го видя през нощта, само че никой да не го забележи. Донесете в Ординския дол, при извора до четирите бели брези, повечко храна — за няколко дни. Там ще ви срещна и ще ви кажа какво трябва да правите по-нататък. И още: ти или Костя непременно да се видите преди мръкване с Надежда, дъщерята на ковача. Нека тя се помъчи да съобщи на Настя: Андрей е жив и скоро ще я освободи. Да не се поддава на стария мръсник и да чака от мене известие…“ С това и свършихме. Дадох на Андрей храната, която бях взел със себе си, и той изчезна в Ординската галерия. Аз се измъкнах тихичко от комина и се прибрах в моя забой. Не си намирам място, все мисля как да се видя с Костя. За щастие дотрябваха ми нови клинове, а нашата ковачница беше до Горно-Ординския рудник, където работеше Костя. Избързах натам. Провървя ми: намерих Костя, смигнах му и бързо му разправих всичко… Уговорихме, че той ще види Надежда. А ще се срещнем до голямата Волковска извозна галерия, ще излезем поотделно. Олекна ми на сърцето и се върнах в моята шахта. А наоколо само за Андрюшка и Настя се приказва. Служещи и пазачи били изпратени на коне в степта да заловят Андрей, а и ловджийски кучета били пуснати.

Управителят се разболя — Андрей, види се, здраво го беше халосал, — лежеше на легло. Определи голяма награда, който хване Шаврин. Конен куриер замина за Каргала да съобщи на полицията, а оттам щеше да отиде в Оренбург при полицейския началник, да издаде заповед Андрей да бъде заловен и окован в железа.

Щом се върнах в къщи, приготвих една торба и скришом от майка си напъхах в нея всичко, което ми попадна под ръка за ядене. Почаках, докато всички заспят. За късмет луна тогава нямаше, нощите бяха топли и тъмни. Тръгнах аз, а в душата ми неспокойно: страхувам се за Андрей, не зная какво ще стане по-нататък. В степта — тихо и пусто. Някъде встрани се чу тропот на конници — сигурно моя приятел търсят. По една тясна пътечка приближих до Волковските извозни галерии. Едва се бялна на хълмчето голямата извозна — в храстите нещо се размърда и Костка изскочи като изпод земята. И той с торба. Тръгнахме тихичко като два вълка в непрогледната тъмнина. Спуснахме се в дола и не по пътя, а за всеки случай зад храстите, та в горичката… Костка ми разправи шепнешком как ходил при Надя. Тя, казва, дори в лицето се промени, побледня, но обеща да направи каквото трябва. По тъмно дотичала, не може да си отдъхне. Не успяла нито да види Настя, нито да й каже нещо, държали я, както и преди, под ключ. От разговорите в къщи Надежда узнала, че управителят е много болен, че щом му поолекне, непременно самолично ще издири Андрюшка и напълно ще си отмъсти за обезобразяването си…

Докато Костя разправяше всичко това, наближихме мястото. При извора свихме надясно; там имаше чисто песъчливо място, наоколо — върбалак, а по-нагоре — малко хълмче с трева и на него четири стари брези. Седнахме под брезите. Наоколо беше тихо. Аз извиках като кукумявка. Ослушах се и още един път извиках. И изведнъж, откъде се взе, Андрюшка право пред нас. Дори се изплашихме от изненада. Разказахме му всичко. Андрей помисли и каза: „Ето какво, скъпи мои приятели, вие сте ми едничката надежда. Ако не ми помогнете, загубен съм, а пропадна ли аз — загубена е и Настя: ще я погуби управителят. Ако искате да ми помогнете, трябва да го направите, без да се бавите. Най-напред ще ви покажа веднага мястото, където не Афанасиев, а и самият дявол не може да ме намери. На това място донесете някое кожухче или одеяло, съд за вода и женски дрехи… А това писъмце занесете във Воскресенската кантора — на Рикард. Дайте му го лично на ръка и чакайте отговор. Донесете отговора тук и го сложете — ще ви покажа на кое място… После ето още какво: знаете ли старите мини до самия чифлик? Там има голям открит рудник, а в него няколко малки галерии, които са се засипали. Ето какво: средната галерия извежда в един подземен ход, който върви все по-надясно и по-надясно към едни ями от шахти без подпори, които са вече в самия Ордински дол, в храстите. Трябва да се промъкнете в една от шахтите и да разчистите хода навън. Само че пръстта, внимавайте, навътре я отгребете. На Надежда кажете, че вдругиден вечерта ще я чакам в горичката при Заовражний — за нея е дребна работа да изтича дотам, а и вие елате там, щом свършите всичко. Бележката ми за Рикард непременно занесете утре на разсъмване, а вечерта — отговора.“ Шаврин изведнъж замълча и се ослуша. Ослушахме се и ние с Костя. Долу, в дола, се чуваше конски тропот. „Трябва да се скрием, приятели, мене търсят“ — прошепна Андрюшка. Хвана ме за ръка, аз и Костка отидохме в храстите, като взехме и торбите си. Зад храстите имаше голяма стара галерия — Ординска я наричаха. Отворът й — широк, висок, с кон да влезеш в него. А самата тя беше къса и нямаше изход. „Къде ни водиш, Андрюшка? — казвам аз на Шаврин шепнешком. — Та те непременно ще се отбият в галерията — затова навярно и идват…“ „Вярно. Разбира се, ще се отбият… Но ти побързай. Късно ги забелязахме, разприказвахме се…“ И наистина под земята се чуваше — конските копита вече съвсем наблизо тропаха… В галерията — аз знаех добре — имаше три хода. Средният беше Най-дълъг — осем сажена. Андрюшка натам ни и поведе. В края имаше малък орт, а тук-там комини на слепи забои. Ние се спуснахме към левия комин. Андрюшка шепне: „Горе, над човешки ръст, има тясна просека, само два аршина дълбока и по-малко от аршин широка. В края на просеката има ход нагоре, с Ординската галерия се съединява. Мушни ръце напред, ще се извиеш там нагоре, ще си вмъкнеш краката — и ако щеш, цял се изправи.“

Така и направихме и тъкмо в това време се чуха вече гласове из дола. Тук виждаш каква е работата: ходът е право над просеката, върви нагоре и извива назад над галерията; много е тясно и както да гледаш, нищо няма да видиш отдолу. Вмъкнахме се всички. Андрюшка помести два големи камъка пусна ги в просеката и съвсем затули края й. И да знаеш, пак няма да се провреш. Назад от просеката ходът ставаше по-широк; седнахме тримата над самия отвор и слушаме. И наистина идват в галерията, претърсват навсякъде, приближават се към нашия забой. Едва-едва засвятка между камъните — някой поднесе свещ направо към забоя. „Та никъде ли няма ход?“ — чувам някой да пита, не го познах по гласа. А Рибин, кондуктор от Покровския рудник, му отговаря: „Погледни сам. Та ние знаем всеки комин — нима не виждаш?“ А ние седим спотаени и се побутваме един друг с лакът. Най-после неканените гости си отидоха; секнахме огън и запалихме свещ. Андрей ни поведе към своето убежище. Тук, излиза, големи ордински рудници е имало. И никой не знаеше нищо за тях. Знаеш как е било при ординците — тесни ходове стоят вечно, без подпори, на тръби. Тръба след тръба се спуска наклонено надолу до голяма галерия, където ординците са изземвали голямо гнездо. Тук именно се беше настанил Андрюшка. Той ни показа оттам пътя за Старо-Ординския рудник — за ей тази голяма зала, където сега седим с тебе.

Голямата ординска галерия беше колкото цяла стая, само че малко по-ниска. В средата бяха поставени от ординците гладки плочи от здрав пясъчник. На тях струпахме припасите от торбите и оставихме свещите, огнивото; уговорихме пак тук да сложим и бележката. С това и свършихме. Пропълзяхме по тръбите нагоре, добрахме се до галерията, извадихме камъните и се измъкнахме. След нас Андрюшка пак затвори хода. Ослушахме се — нямаше никого. И поехме бързо към къщи! Пристигнахме през нощта и дори успяхме да се наспим… А ние с тебе, Василич, успяхме да си починем. Стига сме разправяли приказки, хайде да се измъкваме.

Купчината руда до южната стена на залата, където седяхме, се издигаше постепенно. По нея можехме да се доберем до стъпалото на стената По-нагоре имаше тясна просека, по която аз, опрян в стената с гръб и крака, стигнах до второто стъпало, почти под самия таван на камерата. Това стъпало, по-точно корниз, беше много тясно. Трябваше да легна настрани, с лице към стената и да пропълзя три-четири метра наляво, към изхода на доисторическия тръбообразен ход. Най-после аз се закрепих здраво в него и извлякох Поленов с въжето. Беше вече невъзможно да се изправя и по-нататък запълзях така, с краката напред. Подир мене запъхтян пълзеше Поленов. Проклетият ход се издигаше упорито нагоре и като че ли нямаше да има край. Почти бях започнал да си мисля, че костите на лактите ми са се подали навън, когато краката ми загубиха опора и аз скочих като жаба на равен под. Това беше онази подземна стая, където се бе крил преди седемдесет години Шаврин. Гладките стени, характерни за доисторическите рудници от бронзовия век, имаха овални очертания, таванът се издигаше като купола, а подът беше издълбан във вид на купа. Видях в средата на камерата гладките камъни, за които разказваше кондукторът. Като огледах камерата, намерих две изострени бронзови кирки и няколко медни слитъка. Кирките, единия слитък, късчета от някакъв съд и един череп, намерен в съседния орт, по-късно изпратих в Руския музей в Ленинград. Кондукторът тършуваше с фенера по пода, като мърмореше нещо.

— Ето виж, Василич — каза той и насочи светлината на фенера зад един от големите камъни. Видях едно почерняло, но добре запазено дъбово каче. — Ведро за вода, Костка го беше довлякъл; а ето и ножа на Андрюшка… — Старецът вдигна от пода един ръждясал отломък от нож и грижливо го пъхна в джоба си. — Всичко така си стои, като че ли само преди година е било… — Дори при оскъдната светлина на фенера се виждаше как младежки заблестяха очите на стареца. — Ех, живот работнически! Измина като един ден…

На Поленов изглежда не му се щеше да бърза. Той обходи с фенера цялата камера околовръст и поседя на един камък, без да ми обръща внимание. Аз се възползувах от това, за да огледам подробно и няколкото хода, които излизаха от нея.

Поленов ме подкани да вървим по-нататък и отново започна пълзенето по тръбообразните тесни ходове. Изкачвахме се постепенно все нагоре и нагоре, а в същото време неотклонно се насочвахме към юг-югоизток. Странно беше да видиш напред синкавото облаче отразена светлина, различаваща се рязко от червеникавия пламък на свещите, който ни бе светил дълго в подземния мрак. Светлината се усилваше. И с чувство на неизказано облекчение аз угасих свещта и я скрих в джоба си.

Стълб неярка светлина се издигаше над квадратния отвор в края на хода. Като провесих крака в отвора, решително се плъзнах в него, спрях се на стъпалцето в горния подкоп на забоя, обърнах се, направих втори път същото и се озовах върху почвата на забоя. Помогнах на кондуктора да се спусне и двамата, като бързахме и се препъвахме, пробягахме останалите петнайсет метра към нарастващата яркост на синкавата светлина. Аз раздвоих нетърпеливо гъстия храст до входа и опивайки се от морския свеж, топъл въздух, заслепен от светлината до болка в очите, не можах да сдържа радостния си вик. Като се обърнах към Поленов, помислих, че суровият старец ще ми се смее… Но и на неговото лице светеше щастлива усмивка, и той се радваше на красотата на просторния слънчев свят.

Високото обедно слънце ни посрещна с ласкава топлина. Тихото шумолене на есенния ветрец звучеше в ушите ни като приветствие. Двайсет и девет часа бяхме прекарали в мрака и тишината на подземните галерии!

— Е, Василич, да се посгреем малко, да си починем, а след това да идем и в Уранбаш, в бившия Ташковски чифлик, тук е наблизо. Там и кон ще намерим, иначе до вкъщи е далече, не мога стигна. Спаси ни нас Андрюшка! Не зная после какво е станало с него…

— Доразправи ми, Корнилич, за Шаврина — помолих аз, като нареждах овлажнелите цигари на слънчевия пек.

— Че то почти няма вече какво да се разправя. Направихме ние всичко, каквото Андрюшка ни беше казал. На другата нощ ние с Костка пак се промъкнахме в Ординския рудник, занесохме един стар кожух, ведро, още хляб и отговор от Рикард. При него аз самият ходих тайно. Той прочете бележката, усмихна се и отиде някъде, а аз чаках в кантората. Върна се, посвирка, походи из стаята, написа нещо на хартия и ми я даде. Аз пъхнах хартията в пазвата си и се втурнах колкото краката ми държат към къщи, дори благодаря не казах. Все ме беше страх — ще забележи някой, че съм ходил във Воскресенка.

На другия ден научихме с Костя: управителят Афанасиев се посъвзел, полицията пристигнала, седят в кабинета му, пият и се съветват как да пипнат Шаврин. Щом се мръкна, и ние като котки се измъкнахме от къщи. Аз носех брадва — Андрюшка беше поискал, — а Костя се бе сдобил с още свещи. На хълмчето, което е срещу чифлика, залегнахме в храстите — чакахме кога Надка ще изтича край нас по главната пътека. Чухме — изтича, но почакахме да чуем дали някой не я следи. Дълго лежахме — не се чу никой. Тогава и ние — право надолу, към горичката Заовражная. Аз пак извиках като кукумявка: Андрюшка отговори с тихо изсвирван е. Приближихме се и гледаме — там, до брезичката, стои и Надежда.

„Тъй непременно, Надюша, направи“ — казваше й Андрей. „Всичко ще направя“ — отговори тя. „Е, благодаря ти, мила, прощавай, не ме поменувай с лошо“. Надежда го прегърна, целуна го силно и бързо си отиде… Андрей ни поведе към дола, като из пътя ни разправяше какво трябва да направим. На другия ден управителят щял лично да тръгне по рудниците — да дири Андрюшка. Досещал се старият вълк, че беглецът се крие в подземните галерии. Когато заминат всички, ние с Костка трябваше да изтичаме до чифлика и непременно да подпалим далечния хамбар, който е до конюшнята, на височинката. А като го подпалим — да бягаме колкото имаме сили на Бурановския рудник, да гледаме отвисоко какво ще стане и след това незабелязано да се върнем вкъщи. Не биваше да навестяваме Андрюшка, преди да изминат два дни — след пожара ще следят зорко всички, а в Ординския дол непременно ще почнат да претърсват. Уговорихме се значи, сбогувахме се и се разотидохме.

На сутринта Афанасиев с полицията, с помощници и с любимите си хрътки замина за Богоявленската кантора — тя беше, където е сега нашият Горний, — а по пладне ние с Костка се промъкнахме към чифлика през градините над реката, от задната страна на конюшнята. Гледаме — до хамбара купа детелиново сено, за конете на управителя. Подпалихме хамбара, а заедно с него и купата — после хукнахме надолу с всички сили!… Бяхме вече доста път пробягали — чуваме викове, дигна се тревога. Забързахме още повече и през Федоровския дол се добрахме на хълма, прекосихме пътя тичешком и едва живи поехме към Бурановския рудник. Сърцата ни ще изскочат: какво ще стане сега и ще успее ли Андрюшка да направи, каквото е намислил. Вдигна се нависоко дим, много голям, шум и рев се чуват отдалече…

Ние успяхме да се върнем за работа навреме. Седим всеки в своята шахта тихо, като мишки — един вид нищо не знаем… А тук само за пожара в чифлика се приказва. Запалил се, казват, хамбарът, но бързо го угасили… След работа поехме заедно с Костка към къщи. У дома ни посрещат: „Как, нищо ли не знаете?“ — „Какво има?“ — питаме. — „Какво ли? Андрюша Шаврин се появил в селото, запалил хамбара и една купа сено. Когато всички се спуснали натам, той се втурнал в къщата с брадва — страшен, очите му горели като на вълк. Жените, които пазели Настя, избягали. Андрюшка знаел къде е Настя, изкъртил за един миг вратата, хванал Настя за ръка и двамата избягали през градината, а после отвъд Верхогорската кантора — и в степта. Там насмалко щели да ги настигнат. В степта къде ще се скриеш? Съвсем вече ги били настигнали, но те дотичали до първите извозни галерии на стария рудник и сякаш потънали в земята. Докато изтичат до кантората за кондуктора, че за свещи, че за кибрит, от Андрюшка и Настя следа не останала. Търсили ги, търсили, целия дол претършували: знаят, че Афанасиев ще дойде — ще си изпатят, но не ги намерили. Ето че и Афанасиев се върнал. Позеленял, когато един от служещите му доложи за пожара и за бягството. Събрал много народ и сам се втурнал към дола да търси, а оттам заминал за Средна Каргалка. Ходил, ходил и се върнал с празни ръце…“

Зарадвахме се и ние с Костя: всичко беше минало гладко, като по книга. Изчакахме един ден — всичко мина спокойно. На втория ден, тъкмо се бяхме уговорили да се промъкнем през нощта при Андрюшка, викат ни в кантората. Събраха там всички, които бяха дружили с Андрюшка, доведоха неговото семейство и Настиното, разпитваха кой му е помагал и кой знае къде се крие… Никой нищо не знае и ние с Костя мълчим. Силно ни подозираха, крещяха, със Сибир ни заплашваха, но нали не си хванат — не си крадец, нищо не може да се направи… Все пак затвориха ни в ареста и три дни ни държаха там, но все напразно; опряхме се ние: нищо, казваме, не знаем, питайте, когото щете — работехме в шахтата, всяка вечер си бяхме в къщи. Пуснаха ни. Изчакахме още две нощи — искахме да се уверим, че не ни следят, и отидохме в Ординския дол по познатия път, право в подземната стая на Андрюшка. Гледаме — никого няма, припасите и дрехите също ги няма; само ведрото и кожухът оставени. А на един камък — писмо до мене и Костя: прощавайте, приятели, цял живот ще ви помним ние с Настя; заминаваме надалече, няма вече да се видим.

Оттогава никой нищо не е чувал нито за Андрюшка, нито за Настя. И колкото и да обикаля Афанасиев степта, където и да праща свои шпиони, нищо не постигна. Измина година и половина и краят на крепостното право дойде.

Зачаках аз от Андрюшка писма, но не получих. После, по-късно, попитах Рикард, дали не знае нещо за Андрей. Той дълго отричаше и едва след три години каза, че той помогнал на Андрей. Случило се било така, че тъкмо по онова време техният ревизор трябвало да замине за Самара. Скрил той бегълците в своя екипаж — една голяма карета с хубави коне — и на разсъмване Андрей и Настя били вече далеч от нашата степ. Закарал ги ревизорът до самата Самара, снабдил ги с пари и писмо, казал им какво да правят по-нататък. Волга е помощница на всички бегълци. Заминали за Астрахан. А какво е станало по-нататък с двамата, не зная; зная само, че те се избавиха от нашето тегло…

Това е всъщност всичко, което мога да разкажа за приключението, което се е врязало с неизгладима сила в паметта ми. На следната година аз пристигнах на рудниците по-късно от обикновено. В село Горний узнах, че кондукторът Поленов умрял в началото на лятото. „Все ви чакаше, но не ви дочака“ — казваха ми познатите от селото.

След пет години на едно голямо съвещание за цветните метали в Москва вниманието ми се спря върху един висок, добре облечен инженер, който критикуваше организацията на минните работи в един голям минен район в Сибир. Аз се възхитих от умния и сериозен доклад и попитах едного от сибирците, кой е този човек. „Това е Шаврин — отговори инженерът. — Много способен работник миньор от миньорски род…“ Аз се помъчих да се срещна с Шаврин, но се оказа, че на следния ден той беше заминал за Сибир…

Бележки

[1] Щрек — дълга хоризонтална галерия, насочена от шахтата по рудния пласт.

[2] Орти — напречни спрямо щрека хоризонтални къси галерии.

[3] Сбойка — съединение на галериите помежду им.

[4] Травербан — хоризонтална галерия, която, за разлика от щрека, е прокарана по нерудната скала.

[5] Теодолит — геодезичен ъгломерен инструмент за определяне на вертикални и хоризонтални ъгли.

[6] Вап — варовита твърда глина.

[7] Юберзибрехен — хоризонтална галерия, която съединява две съседни шахти.

Край