Включено в книгите:
Оригинално заглавие
’Αντιγόνη, 442 пр.н.е. (Обществено достояние)
Превод от старогръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Втори епизод

ХОР

Какво чудо, небе! Аз се питам сега

как да кажа, че не Антигона е туй,

като виждам, че тя е самата!

Нещастнице!

О, дете на Едипа нещастен, какво

е това? И дали те довеждат сега,

пренебрегнала царския тежък закон,

заловена в безумна постъпка?

 

(Влиза Стражът, който Води Антигона.)

 

СТРАЖЪТ

(като посочва Антигона)

Това е нейно дело! Тя бе хваната,

погребвайки мъртвеца. Но къде е Креон?

 

ХОР

Навреме тъкмо пак излиза, ето го.

 

(Влиза Креон.)

 

КРЕОН

Какво? Защо навреме ида, казвате?

 

СТРАЖЪТ

Да се кълнат, не бива, царю, смъртните.

Отпосле виждаш — лъгал си се. Вярно е,

не смятах да дохождам пак в двореца ти,

че твоите заплахи тъй ме стреснаха!

Но радостта, която не очакваме,

не се сравнява с други удоволствия.

Дойдох, макар че се заклех в противното

с девойката, която беше сварена

да кити гроба. Жребие не хвърляхме —

че мое, не на друг е туй откритие.

Сега вземи я, царю, обвинявай я,

тъй както знаеш. А за мене — право е

да си вървя, свободен от опасности.

 

КРЕОН

Отде я водиш? Где и как е хваната?

 

СТРАЖЪТ

Ти знаеш всичко — тя погреба мъртвия.

 

КРЕОН

Самият ти разбираш ли словата си?

 

СТРАЖЪТ

Видях я да посипва с пръст умрелия —

което забраняваш ти. Разбра ли ме?

 

КРЕОН

А как сте я видели? Как я хванахте?

 

СТРАЖЪТ

Тъй беше: щом се върнахме, уплашени

от твоите закани, ние махнахме

пръстта, с която бе покрито тялото,

и тлеещия труп добре разголихме,

па горе, на върха, на завет седнахме,

за да не ни удари миризмата му.

И живо всеки ругатни отправяше

към другия — да гледа свойта работа.

Така седяхме там, додето слънцето

застана сред небето и наоколо

захвана пек. Тогава изведнъж изви

вихрушка — гняв небесен, — мигом вятърът

постла полята с прах, раздърпа шумата

на ниските гори, изпълни целия

простор. Стояхме ний с очи затворени

под този бич. Когато стихна той,

съглеждаме девойката. Тя плачеше

горчиво като птичката, намерила

гнездото си от малките опразнено.

Така и тя. Щом зърна голо тялото,

заплака с глас и запроклина людете,

които бяха осквернили мъртвия.

Донесе мигом суха пръст с ръцете си,

па отвисоко, с медния кован кратер[1],

трупа зачете с тройно възлияние.

Ний, щом видяхме туй, веднага скочихме

и — хванахме я. Тя не бе уплашена.

Разпитахме я всичко за предишното

и за сега. Тя нищо не отричаше,

И радвах се тогава, но и жал ми бе.

Да те не дебне зло — това е радостно,

ала да водиш към беда приятели,

е тежка скръб. Но всичко туй не е за мен

тъй важно, както моето спасение.

 

КРЕОН

(Към Антигона)

Ти, дето свеждаш тъй глава! Признаваш ли,

или отричаш — туй да си извършила?

 

АНТИГОНА

Признавам, не отричам нищо — сторих го.

 

КРЕОН

(Към Стража)

Където искаш, можеш да вървиш сега,

освободен от тежко обвинение,

 

(Към Антигона)

 

А ти кажи ми с кратък, ясен отговор,

известна ли ти е била забраната?

 

АНТИГОНА

Да, как не! Тя бе разгласена публично.

 

КРЕОН

И дръзна да престъпваш тая заповед?

 

АНТИГОНА

Ни Зевс ми повели това, ни Правдата[2],

съжителката на подземни демони —

а те закони дадоха на хората.

Не смятах за така могъщи твоите

повели, че да нарушава смъртният

неписаните вечни божи правила.

Не са от вчера, ни от днес, а винаги

са живи. Кой би казал откога са те?

Не исках затова, от страх пред заповед

на смъртен, да получа наказание

от боговете. Знаех — смърт. Защо пък не?

Дори без твойта заповед. Облага е

за мене да издъхна предивременно.

Та да живееш като мене, в толкова

беди, смъртта не ще ли бъде щастие?

Така, от туй, че ме улучи зла съдба,

не ме боли. Но истински бих страдала,

ако трупа на брат си бях оставила

без гроб. От всичко туй сега не ме боли.

Ако това за глупост смяташ, ето що:

един глупец ме назовава глупава.

 

ХОР

Личи си, с твърд характер е девойката,

от твърд баща. Не трепва пред нещастие.

 

КРЕОН

О, много често твърде упоритите

души разбити падат; и най-твърдото

желязо, щом се закали над огъня,

ще видиш — раздробява се на късове.

А с малката юзда, аз зная, буйните

коне притихват. Гордост? Неуместна е

за роба, над когото тегне чужда власт![3]

А ето, тя говори оскърбително,

макар да е престъпила законите.

След първата й дързост иде втората —

тя с нея се гордее, подиграва се!

Не аз ще бъда мъж, а тя, разбира се,

ако това й мине безнаказано!

Да! Нека ми е племенница, нека е

най-близката от всички мои сродници —

не ще избегне тя, нито пък нейната

сестра от най-ужасен дял! И нея тук

аз обвинявам като съучастница!

Извикайте я! Преди миг в палатите

я виждам побесняла, не на себе си.

Издава се душата на потайния

злодей, преди да се явят делата му.

Аз мразя, щом при явно провинение

виновникът се смята горд с простъпката!

 

АНТИГОНА

От мойта смърт какво желаеш повече?

 

КРЕОН

О, нищо! С нея всичко е постигнато.

 

АНТИГОНА

Защо се бавиш? О, така противни са

словата ти, и тъй дано е винаги!

Тъй както ти са неприятни моите.

Ала какво ще ме прослави повече

от туй, че в гроб съм брата си положила?

Тук всички биха рекли: „Одобряваме!“ —

ако страхът не бе сковал езика им.

Да, с много нещо е щастлив тиранинът,

каквото иска върши и говори той.

 

КРЕОН

Тъй виждаш само ти между кадмейците.

 

АНТИГОНА

И те го виждат, но пред тебе — неми са.

 

КРЕОН

И ти не се червиш да мислиш иначе?

 

АНТИГОНА

Не е позорно да почиташ своите.

 

КРЕОН

А падналият в бой не е ли твоя кръв?

 

АНТИГОНА

Да, моя — от баща ми и от майка ми.

 

КРЕОН

Защо тогава тачиш само другия?

 

АНТИГОНА

О, не, така не би говорил мъртвият!

 

КРЕОН

Да, тачиш го наравно с нечестивеца!

 

АНТИГОНА

Не роб е този, който падна — брат ми е.

 

КРЕОН

Рушител на града! Защитник — другият!

 

АНТИГОНА

Но Хадес иска равенство за мъртвите!

 

КРЕОН

Добрият няма равен жребий с лошия!

 

АНТИГОНА

Дали пък долу правят тая разлика?

 

КРЕОН

Врагът не е приятел и във гроба си!

 

АНТИГОНА

Не за вражда — за обич съм създадена!

 

КРЕОН

За обич ли? Отивай в ада — там люби!

Жена не ще ме води през живота ми!

 

(Влиза Исмена.)

 

ХОР

Ала виж: пред вратите Исмена стои —

лее сълзи за своята скъпа сестра.

На челото й облак, лицето пламти,

загрозено от него,

а прекрасните бузи са мокри.

 

КРЕОН

(Към Исмена)

В дома ми си се вмъкнала, усойнице,

и смучеш мойта кръв! Уви, не знаех аз,

че храня бесове и смърт за трона си!

Дял имаш ли, кажи, в това погребване,

или ще се кълнеш — не съм и чувала?

 

ИСМЕНА

Да, щом сестра ми се признава, сторих го.

Участвувах и нося от вината й.

 

АНТИГОНА

Не, правдата не ще ти позволи това!

Не пожела, не те и взех със себе си!

 

ИСМЕНА

Не се свеня при твоето нещастие

да бъда съучастница в бедата ти.

 

АНТИГОНА

Мъртвецът знае на кого е делото.

Не искам обич само в празни приказки!

 

ИСМЕНА

Не ми отказвай, сестро, нека с теб умра

и да изпълня своя дълг към мъртвия!

 

АНТИГОНА

О, с мене — не! Това, което с пръст не си

докосвала, не искай! Стига мойта смърт!

 

ИСМЕНА

Какъв живот без тебе ще е радостен?

 

АНТИГОНА

Креона питай, него уважаваш ти.

 

 

ИСМЕНА

Защо без полза ме измъчваш толкова?

 

АНТИГОНА

Но ако ти се смея, знай — от болка е.

 

ИСМЕНА

Не, не, кажи с какво бих ти помогнала!

 

 

АНТИГОНА

Спаси се! Не завиждам на живота ти!

 

ИСМЕНА

Ах, няма ли да споделя съдбата ти?

 

 

АНТИГОНА

Ти пожела живот, а аз — смъртта избрах.

 

ИСМЕНА

Ала нали ти казах свойто мнение?

 

АНТИГОНА

О, тебе хвалят тук, а мене — другаде.

 

ИСМЕНА

Ала все пак еднаква е вината ни.

 

АНТИГОНА

Дерзай! Живееш ти, а аз отдавна съм

умряла, за да угодя на мъртвите!

 

КРЕОН

Едната полудя сега, а другата

си е такава още от рождение.

 

ИСМЕНА

Вроденият ни разум, царю, в бедствия

не си остава същият, изменя се.

 

КРЕОН

Поне у тебе — вършиш лошо с лошите!

 

ИСМЕНА

Без нея как самичка ще живея аз?

 

КРЕОН

Не говори за нея вече — мъртва е!

 

ИСМЕНА

На своя син убиваш годеницата!

 

КРЕОН

И други ниви са добри за работа!

 

ИСМЕНА

И той, и тя това не са помисляли!

 

КРЕОН

Не ща таквиз жени за синовете си!

 

АНТИГОНА

Баща ти как те хули, скъпи Хемоне!

 

КРЕОН

Ти много ми дотегна вече с брака си!

 

ИСМЕНА

Нима ще я отнемеш на сина си ти?

 

КРЕОН

Самичък адът ще разкъса връзката.

 

ХОР

Решена е смъртта й вече, виждам аз.

 

КРЕОН

И ти, и аз. Но стига. Отведете ги

в двореца, роби! Трябва тези две жени

да пазите добре, бъдете бдителни!

Защото, зная бягат и безстрашните,

когато в миг съзрат смъртта пред себе си.

 

(Извеждат Антигона и Исмена.)

Бележки

[1] Кратер — широк съд, в който при жертвоприношения смесвали вино с вода.

[2] Правда (Дика, Дике) — богиня на справедливостта, дъщеря на Зевс и Темида.

[3] Родената от свободни родители Антигона в никой случай не може да се нарече робиня. Тук има преувеличение, естествено за силно афектирания, груб и деспотичен Креон.