Пол Картлидж
Александър Македонски (11)

(Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Включено в книгата
Александър Македонски
Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност
Оригинално заглавие
Alexander the Great: The Hunt for a New Past, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Глава 6
Завоевател на Персия (334–327 г. пр.Хр.)

Вече може почти с пълна увереност да се твърди, че Александър въобще не е имал сексуален живот. Според мен той се е наслаждавал да прави с царствата и особено с крепостите това, което нормалните мъже вършели с жените.

Евксен от книгата на Том Холт „Александър, който стигна до края на света“

През средния период от царуването си — по-точно по време на похода си в Азия — Александър разгромил войските на Великия цар и се заел да заменя древната персийска империя със своята. Освен това самият той започнал да се превъплъщава в император от нов стил или Велик цар от нов вид. Но защо Александър толкова разгорещено поддържал версията за ролята на баща си като страшилище за персите? Той бил обучаван повече да властва като цар, а не като предводител на войската, обаче неговият безкрайно амбициозен и жадуващ да побеждава съперниците си характер, както и любовта му към славата, го подтикнал да откликне на подобно предизвикателство. Тези подсъзнателни усещания вероятно са били двигателят за Александър, но преди убийството на Филип едва ли пред него биха се разкрили подобни бляскави перспективи. По всичко личи, че в плановете на Филип за завоюването на Персийската империя не се предвиждала някаква по-значителна роля за младия Александър. Но са съществували и причини от по-друг, позитивен характер, както обществени, така и лични, които може би неумолимо са тласкали сина именно в тази насока.

Привидно походът към Азия бил панелинска експедиция като разплата за масираното персийско нахлуване в Гърция през 480/79 г., както и с цел освобождаването на онези гръцки градове в Азия, които били завладени от персите през 386 г. Александър, който бил закърмен с гръцката култура, не би могъл да остане безчувствен към панелинистичните призиви. Но за него панелинизмът бил по-скоро романтика, улесняваща постигането на други много по-важни цели, каквито за Александър са били копнежът да завоюва Персийската империя и да я присъедини към наскоро наследеното от него Македонско царство.

Независимо към коя категория на завоевателите може да бъде причислен Александър, няма спор, че той бил превъзходно подготвен за тази роля. Дори преди 335 г. неговият стратегически усет, тактическо умение, личната му дарба на водач, бързината на реагиране и ловкото използване на изненадата, както и невероятният му късмет били толкова смайващи, че даже будят подозрение. Но потенциално най-голямата му придобивка преди всичко била мощната македонска армия, която той наследил от баща си. Той отдавал незначителна роля на обединените гръцки сили в това начинание, огласявано като панелинско. Още от началото на похода през 334 г. Александър ги третирал не като елитни части за предната бойна линия, а единствено като второстепенни, при това доста ненадеждни съюзници.

Тази атмосфера на взаимно недоверие съвсем не била лишена от основания. Както бе споменато в предишната глава, точно преди решителната битка при Гавгамела през 331 г. броят на гръцките наемници, сразяващи се за Персия, многократно превишавал този на другите гръцки наемници, воюващи на страната на Александър и панелинската кауза. Същото това недоверие обяснява иначе озадачаващото отношение на Александър към атиняните. Макар че, поне привидно, оставал подчертано благонамерен към града, който представлявал главната цел на персийското нашествие през 480/79 г., Александър се въздържал от по-активно използване на атинския боен флот — най-могъщият в Егейско море и единствена надежда за него да се справи с флотилиите на Финикия и Кипър, които воювали на страната на персите. Това недоверие изглежда е било причина Александър да се ориентира към много рискованата и дори застрашаващо опасна стратегия в южните части на Мала Азия и Левант. Обаче дори да е допуснал някакви грешни преценки, те все пак бледнеят пред грешките на неговите противници.

aleksandyr_makedonski_img_13.jpgОбреден релеф в чест на Хефестион. След смъртта на приятеля си Александър искал той да бъде почитан като бог, но Амон разрешил да му бъде признат само по-нисък статут. Сцената потвърждава хипотезата, че Хефестион бил почитан като герой не само в местен мащаб, но и в цялата империя.

Първата голяма грешка на Дарий III и на персите изобщо се свеждала до това, че позволили на Александър да се прехвърли без никакви трудности на азиатския бряг при Хелеспонт (Дарданелите) и несмущаван от никого да обедини войската си с авангарда, намиращ се в Абидос под командването на Парменион. Според преданията Александър пръв стъпил на азиатския бряг, с блестящ шлем и пълно въоръжение, като веднага забил копието си в земята пред нозете си. Символиката в този жест означава, че отсега нататък той ще възприема Азия като територия, която е готов да завоюва с копието си. По-различна е символиката в ролята, с която се нагърбва младият цар при посещението му във възпятата от Омир Троя или поне както се описва в легендите за него. Твърди се, че там той положил клетва пред гроба на Ахил, докато Хефестион се заклел пред гроба на Патрокъл — най-близкия приятел на Ахил. Според Омир, макар това да не се уточнява изрично, между Патрокъл и по-младия от него Ахил съществувала дълбоко интимна връзка. Но гърците от класическия период или поне от времето на Ахил без никакви притеснения тълкували подобни форми на привързаност като активно хомосексуални.

Почти със сигурност същото може да се предположи за отношенията между Александър и малко по-възрастния Хефестион, макар че не може с абсолютна достоверност да се твърди, че всичко това е продължило след като и двамата са престанали да бъдат невръстни юноши. Работата е в това, че в класическа Гърция хомосексуалните връзки между мъжете по време на тяхното съзряване били възприемани като напълно съвместими с техния активен хетеросексуален живот в зряла възраст. Никой не считал това за позорно явление и не го заклеймявал нито по религиозни, нито по морални или други съображения; от значение било само как се изразява подобна привързаност, към кого и в какъв контекст. Свещеният тивански отряд от 150 хомосексуални двойки, превърнал се в елитна военна сила през 378 г., е най-красноречивата илюстрация за този психосоциален факт от кардинално значение за древна Гърция. За разлика от гърците древните перси по-трудно разкривали своите увлечения, въпреки че и при тях тази практика несъмнено е присъствала в различни форми. Но гърците във всички случаи са гледали на „ориенталците“ като неспособни да оценяват по-фините аспекти, като не на последно място заради особеностите на персийската култура, забраняваща разголването на мъжкото тяло и култа към гимнастическите надпревари.

Втората голяма грешка на персите била загубата в битката край река Граник (в края на май 334 г.) — първият от трите сериозни сблъсъка между Александър и елитните сили на Персийската империя. Персийските войски, които тогава все още не били предвождани лично от Дарий, лагерували в Зелейя. За да се срещнат с воините на Александър, трябвало да пресекат земята на троадите, през която протичали реките, носещи водите си на север към Понт или Мраморно море. Сред тях била и река Граник. Тя въобще не била голяма, но имала бързо течение и на места била дълбока, така че отбраняващите се перси притежавали тактическо преимущество, след като заели стръмния речен бряг срещу стана на Александър. Така той имал пред себе си две препятствия: преминаването през брода на реката и изкачването по отсрещния стръмен бряг, преди да започне схватката с персийските войски.

Според описанието на Ариан преди битката Парменион, воден от приятелска загриженост, посъветвал Александър да изчака до разсъмването на следващия ден, за да започне битката на отсрещния бряг на реката. Но Александър му отвърнал, че ако отложат настъплението, само ще спомогнат за нарастването на самоувереността на персите, след което добавил, че Хелеспонт сигурно ще се изчерви от срам, ако той, Александър, се колебае дали да нагази в много по-плитката река Граник. И така той се втурнал във вихрена атака. Това е добър повод да се замислим колко много допълнения и изменения са били вписани в хрониките от Калистен до наши дни, при това в повечето случаи с намерението да бъде дискредитиран Парменион. Но разказът за битката при Граник илюстрира и един ключов аспект от военното изкуство на Александър: той никога не забравял да изтъква моралния фактор. Поради тази причина аз предпочитам версията на Ариан пред тази на Диодор (който твърди, че Александър отложил нападението за следващото утро).

Ето как Плутарх, приблизително четири столетия по-късно, описва началото на битката:

Александър рязко поел към реката, последван от тринадесет кавалерийски ескадрона. Вече достигнал почти до обсега на стрелите на врага и до силно укрепения бряг, когато разбрал, че силното течение завлякло хората му надолу по реката. В този миг изглеждал по-скоро като неразумен и безразсъден, отколкото като разсъдлив водач. Но той упорито настоявал да продължат и с много усилия и твърдост се добрал до отсрещния бряг, целият мокър и окалян. Веднага започнала хаотична схватка, в която Александър бил сред най-дейните участници; биели се поединично, всеки срещу всеки, като персите през глава се спускали по брега надолу срещу македонците, на които се наложило да преминат през реката без никакъв боен ред. Персите ги посрещнали на брега с гръмогласни ревове. Конниците на Александър все пак успели да подредят конете си срещу враговете и да ги поразят с копията си, след което се заловили за мечовете си. Около Александър се струпали много от противниковите воини, защото той лесно се разпознавал по щита и гребена на шлема му — от двете му страни стърчали високи бели кичури от конска грива. Александър бил улучен с копие в нагръдника, но металът устоял на острието и той не бил ранен. Тогава персийските командири Росак и Спитридат едновременно се насочили срещу него. Той отбягнал замаха на Спитридат и поразил с копието си Росак, който обаче също носел нагръдник. Копието на Александър се пречупило и той посегнал към меча си. Двамата започнали ръкопашен бой. Спитридат спрял коня си край тях, надигнал се на седлото и с варварската си бойна брадва нанесъл страхотен удар върху главата на Александър. От удара гребенът на шлема на Александър се счупил и паднал на земята заедно с единия кичур от конска грива. Но шлемът все пак устоял на удара — брадвата само одраскала главата на младия македонски предводител. Тогава Спитридат отново надигнал брадвата си и се готвел да нанесе втория, фатален удар, когато Черния Клейт се намесил и го пронизал с копието си. В същия миг Росак се строполил на земята, посечен от меча на Александър.

Какво би станало, ако Клейт не бил изпреварил съперника си? Толкова много са непредвидимите събития в човешката история.

Битката при Граник била сравнително с малък мащаб, но Александър извоювал победата много умело. Както винаги македонската кавалерия, начело с него, осъществила решителния пробив. Сър Уолтър Роли, който сам притежавал значителен боен опит като командир, подчертава истинското значение на тази победа в четвъртия том на своята „История на света“:

Александър постъпил много мъдро, като решил да премине река Граник пред лицето на неприятеля, а не да скита по брега, за да търси по-удобен брод или да се грижи да изпрати хората си на бой при по-сериозно подсигуряване. Решил да срази враговете на собствения им терен, той отнел на персите славата им на непобедими воини, лишил ги от моралните им сили и така в крайна сметка не оставил никакви надежди сред населението на азиатската империя, че такива неспособни защитници ще могат да бранят живота на поданиците на Великия цар.

Трябва да се отбележи, че едва след тази първа победа Александър официално обявил подкрепата си за демокрациите сред гръцките градове, които били спасени от персийската заплаха. Самият той съвсем не бил демократ, но от практически съображения на този етап подкрепял елинската демокрация. Колкото до Персия: тази най-силно изявена имперска сила в античната история безмилостно налагала вътре или подкрепяла навън различните форми на олигархия сред поданиците си от гръцки произход. Както бе отбелязано в Глава 5, историците все още спорят дали Александър е бил склонен към присъединяването на либерално управляваните градове към Коринтския съюз при същите условия, които са били предявени към основателите на това обединение на гръцките градове-държави. Несъмнено той се считал за упълномощен да постъпва така, без да прибягва до каквито и да било консултации с тогавашните си съюзници. Но въпросът е дали всъщност желаел да се обвързва чрез религиозни клетви, че ще признава и съблюдава техните свободи и автономно управление, вместо да ги третира просто като васали на неговата нова империя, изграждана по персийски маниер. Наличните доказателства са колебливи, но според мен в крайна сметка той постъпил именно така. Обаче на практика, тъй като Александър винаги се стремял да осъществява намеренията си, неговите отношения с гръцките градове зависели повече от неговата военна мощ, а не от договорните споразумения.

След като назначил македонец да управлява бившата персийска сатрапия Лезерска (Хелеспонтинска) Фригия, Александър поел на юг към Лидия. Столицата на Лидия — Сарди — се предала без съпротива, въпреки че крепостта била укрепена и трудна за превземане. Асандър, брат на Парменион, бил определен за сатрап на Лидия. Още по̀ на юг, в Йонийска Гърция, Александър се радвал на ентусиазирано посрещане от страна на местното население. Например градовете Ефес (вероятно след надигането на демократите в града) и Приена го посрещнали като освободител. Но в района на Кария както гръцкото население, така и останалите местни жители не го приели толкова възторжено. Град Милет, където все още властвала олигархията, бил решен да се противопостави на мисията му като всеобщ освободител, поради което Александър за пръв път в азиатската си кампания бил принуден да прибегне към обсада. По принцип обсадните съоръжения били разработени от гърците, като типичният за онази епоха метод се свеждал до установяване на плътна блокада и изчакване противникът да бъде изтощен от глад вместо веднага да се щурмува крепостта. Именно в този дял от военното изкуство Филип постигнал огромен напредък, а Александър демонстрирал необикновената си решителност и изобилните си военни ресурси.

Обсадата на Милет също разкрива някои от характерните промени в политиката на Александър спрямо хилядите гръцки наемници, които все още намирали за доходно — а може би и за идеологически оправдано — да се сражават срещу него, а не за него. Както вече отбелязахме, след битката при река Граник Александър третирал заловените гръцки наемници в състава на персийските войски като предатели на гръцката кауза и ги изпращал на каторга в златните и сребърните мини в планината Пангей в Тракия.[1] Но когато македонците заловили гръцки наемници при обсадата на Милет, Александър им предложил в замяна на каторгата да ги приеме в редиците на своята войска. Не е чудно, че това царствено предложение се оказало неустоимо за пленените наемници.

Обсадата на Милет преминала за Александър сравнително безболезнено. Но при следващата обсада — на Халикарнас (силно укрепената столица на подсатрапията Кария) — всичко се оказало съвсем различно. Въпреки умело разположените от него далекобойни стенобитни машини, изработени според последните постижения в тази област на военното изкуство, Александър постигнал само частични успехи в опитите си да прогони от крепостта укрепилия се в нея персийски гарнизон. Една от причините за това, че не постигнал пълен успех, се дължала на факта, че той все още нямал пълен контрол върху морските пътища.[2] Подозрителният му отказ да се възползва от бойния флот на атиняните го изправил пред крайно абсурдната и толкова много коментирана впоследствие ситуация: да се стреми да победи персийската флота единствено чрез действия на сушата, т.е. чрез завземане на пристанищата, служещи за снабдителни бази на вражеските кораби. Но тази стратегия била толкова рискована, че шансовете да се провали били много сериозни. И наистина Александър изпаднал в голямо затруднение в Левант[3] през 332 г. Но все пак той продължавал да напредва, без да се сблъсква със значителни препятствия по пътя си.

През есента на 334 г. Александър за пръв път бил посрещнат от истински ориенталски владетел с власт, равностойна на неговата. По-точно трябва да се каже „владетелка“, тъй като става дума за Ада, царицата на Халикарнас. Тя била по-младата сестра на Мавзол, който завещал на поколенията названието „мавзолей“ благодарение на небивало скъпата и масивна гробница, издигната в негова памет в Халикарнас от сестра му и вдовицата му Артемизия. Хекатомнидите, както е известна тази династия, били категорични поклонници на елинистичната култура, но в никакъв случай не подкрепяли изцяло политическите или династичните практики на елините. Ада обаче вероятно не била непозната за Александър. Към края на царуването на Филип може би Александър е започнал преговори за женитба с дъщерята на по-младия брат на Ада — Пиксодар, което предизвикало гнева на Филип, който също имал политически и дипломатически кроежи относно същата девойка.

Както би трябвало да се очаква, преговорите се оказали безплодни и довели до сериозен разрив в отношенията между Филип и Александър, а освен това последиците засегнали и мнозина от най-близките приятели на престолонаследника. Обаче връзката между Александър и Ада се запазила и сега, три години по-късно, те несъмнено били готови да действат заедно. Може би дори още по-активно отколкото преди, за което свидетелства откровено озадачаващият епизод от похода на Александър през есента на 334 г., когато той официално склонил да признае Ада като своя почетна майка. Това би могло да се тълкува единствено като признание за страховете, които му вдъхвала истинската му майка — Олимпия. Вече споменахме какво бреме били за младия Александър странностите в поведението на Олимпия. Дори се говорело, че той заядливо се оплаквал от нея заради високия наем, който тя му поискала за сметка на това, че той бил цели девет месеца в утробата й! Но когато му се наложило да си осигури майчинския статут и майчинските грижи от страна на една чуждестранна царица, това съвсем не смекчило буйния темперамент на Олимпия, нито отслабило нейната настъпателност. Същевременно не е изключено ситуацията да се е влошила още повече през 333 г., когато Александър установил приятелски отношения дори и с майката на своя смъртен враг — Великия цар на Персия Дарий III.

Независимо от всички затруднения Александър все пак напуснал не изцяло окупирания, нито напълно умиротворения Халикарнас, за да потегли на изток по крайбрежието на Лидия, след като през пролетта на 333 г. отново се отправил навътре в сушата през северна Анадола към царството на Гордий — Фригия. Фригийското царство било основано през VIII век пр.Хр. от Гордий I, но укрепнало едва при неговия син — цар Мидас. Той е същият онзи Мидас от древногръцкия мит, който притежавал дарбата да обръща всичко в злато — включително и храната, за негово нещастие. Гробницата на Гордий била белязана с една церемониална колесница, чийто възел бил пристегнат към ока с изключително сложно сплетен възел. Според легендата този, който успеел да развърже възела, щял да владее цяла Азия. През VI век пр.Хр. Фригия, също като останалите части на Анадола, била покорена от Персийската империя, в която властвала новата династия на Ахеменидите, но съгласно легендата възелът на Гордий си оставал все така здраво завързан. И това продължило чак до 333 г., когато Александър, според древните хроники, по някакъв начин успял да го развърже. Или просто го разсякъл с меча си, което е много по-вероятно, като се има предвид неговият нрав. Скептично настроените историци подозират, че цялата тази случка е напълно измислена, но повечето от съвременниците на Александър вярвали, че той по някакъв начин успял да развърже — или да разсече — възела, с който била привързана колесницата на легендарния цар Гордий I.

Истинското значение на този случай — ако трябва да се вярва на Аристобул — е в това, че едва след като разсякъл Гордиевия възел, Александър за пръв път оповестил претенциите си за пълно господство над Азия. Най-тежките сражения обаче тепърва предстояли. Като прекосил устремно стратегическия проход Киликийските врати, в началото на юли Александър достигнал до киликийския град Тарс (където след три столетия се родил св. Павел). Според Плутарх там той позволил продължителен престой на войската си (вероятно заради заболяването му след къпане в леденостудената вода на някаква река). Ясно е, че на този етап от похода Александър въобще не възнамерявал да изчака пристигането на огромната персийска войска от земите на днешен Иран, която вече се мобилизирала под личното командване на Великия цар Дарий III. Винаги се налагало да изтече доста време, преди да се събере и организира цялата персийска войска заради огромните пространства в многонационалната персийска империя. Целта на Александър била да изчака в Тарс, за да подмами Дарий да се спусне с войската си надолу по тясното крайбрежие, където ще бъде сведено до минимум стратегическото предимство от смазващото числено превъзходство на персите.

По странна ирония на съдбата, малко преди да се осъществи хитроумният му замисъл, Александър решил, че повече не може да чака и продължил на юг към Левант. Но за негова изненада там той заварил войската на Дарий III в тила си. Плутарх твърди, че съдбата, неизменно благосклонна към Александър, го дарила с подходящо за целите му бойно поле — недалеч от град Ис (със старо название Исса), разположен край река Пинар. Но бил необходим целият му стратегически гений, за да се справи с тази потенциална бъркотия и да спечели битката, която по всичките правила на военното изкуство би трябвало да изгуби. Ето едно от описанията от онази епоха на тази прословута битка, в съответния лаконичен военен стил, за силите, подредени от двете страни на бойната линия:

Линията на пехотата [на Александър], отляво на дясно, включвала три блока хипаспи (щитоносци) начело с Никанор; фалангите под командването съответно на Коний, Пердика, Мелеагър, Птоломей и Аминтас; пехотата на левия фланг под командването на Кратер; но общото командване на левия фланг било поверено на Парменион. На десния фланг се намирала кавалерията на тесалийците и пеоните; гръцките наемници били изпратени на левия фланг. Към тях се присъединили стрелците с лъкове от Крит и тракийската кавалерия, като общото им командване било оглавявано от Ситалк. Кавалерията на левия фланг била смесена, но предимно от съюзниците (гърците). Тесалийците застанали зад тях, за да подсилят кавалерията на лявото крило. Отдясно били разузнавачите на Протомах заедно с пеоните на Аристон и стрелците с лъкове на Антиох. Атал със своите стрелци и малко от резервната кавалерия пазел фланга срещу заплахата от атака откъм планината. В последните минути Александър предприел някакви маневри с решаващо значение: преместил два ескадрона от конницата на Переда и Пантордан от центъра към десния фланг. За отблъскване на натиска на персите отляво агрианите и гръцките наемници изградили защитна линия. Силите на персите по време на настъплението на Александър се равнявали на защитна линия от кавалерия (30 000 конници) и лека пехота (20 000 души). Всички те поели напред, южно от поречието на Пинар, за да бранят основния корпус начело със самия Дарий III, докато този корпус — главната ударна сила на персите — успее да се разгърне за атака. Когато разгръщането приключило, предната защитна линия се изтеглила и повечето от тези сили били използвани за подсилване на десния фланг на персийската войска, която сега се сражавала със силите на Парменион. Централният персийски корпус под командването на Дарий наброявал 30 000 гръцки наемници и 60 000 кардаки [вероятно се има предвид леко въоръжена персийска пехота]; последните били разположени по двата фланга. Зад тези войски се подредили контингентите от основната имперска армия на Дарий III, в която участвали воини от много националности. Самият той напредвал в царската бойна колесница в центъра на главния персийски корпус.

Секъндей и Уори, „Александър Велики. Неговите войски и походи, 334–323 г. пр.Хр.“, стр. 79

Действителният развой на битката е описван противоречиво и неясно. Въпреки смазващото числено превъзходство на персите и началното предимство поради изненадващото им настъпление, Дарий III до такава степен изгубил кураж и се изплашил за живота си, че побягнал от бойното поле, с което веднага причинил разгрома на армията си. Великият цар дори оставил в ръцете на противника всичките си спътници от царския обоз, сред които собствената си майка, съпругата си и две от неомъжените си дъщери. Източниците, благосклонни към Александър, наблягат изключително много на необичайната за един победител вежливост, с която той се отнесъл към високопоставените персийки. Този акт на царствена любезност е пресъздаден в прочутата картина на Паоло Веронезе, която сега е изложена в Националната галерия в Лондон, въпреки че не е ясно — според Веронезе — коя фигура принадлежи на Александър и коя на Хефестион. Но по-критично настроените съвременни интерпретатори не приемат версията, според която обладания от едипови комплекси и обсебен от чувства към майка си Александър наистина би могъл да преспи с майката на Дарий.

aleksandyr_makedonski_img_14.jpgПаоло Веронезе, „Семейството на Дарий“. Веронезе показва Сисиганбис, персийската царица-майка, пленена след битката при Ис, коленичила пред Хефестион, който заради високия си ръст погрешно бил възприет от нея като Александър. Александър любезно отстъпил на Хефестион правото си да се разпорежда с височайшите пленници.

Във всеки случай битката при Ис в Киликия през ноември 333 г. несъмнено изиграла огромна роля за повдигането на духа на Александър и неговите войски. Ако трябва да се вярва на Ариан или на неговите исторически източници, тази победа вдъхнала кураж на Александър да се обяви за легитимен наследник на персийския трон и на цялата империя, като същевременно дръзнал да разобличи Дарий III (който наистина притежавал доста съмнителни права за тази титла) като недостоен узурпатор на престола.

Дарий III предварително изпратил обоза си към Дамаск в Сирия. Той обаче бил заловен от Парменион, което позволило на Александър да се посвети изцяло на своята парадоксална стратегия — да се опитва да победи персийския флот единствено чрез действия по суша. Още от 525 г. гръбнакът на бойния флот на Ахеменидската династия в Средиземно море се формирал от корабите на финикийците — древен народ от отлични мореплаватели, населявали земите на днешен Ливан, както и остров Кипър. Следователно разгромяването на този флот било ключовата задача, на която била подчинена стратегията на действията на Александър по суша. На този етап от азиатския поход на македонската войска всичко било заложено на карта, тъй като през двете години преди и след битката при Ис (между 334 и 332 г.) персите не се отказвали от опитите да сразят войската на Александър.

Под командването на родоския грък Мемнон (чиято съпруга принадлежала към най-високопоставената персийска аристокрация) персите възнамерявали да овладеят чрез флотата си най-важните острови в Егейско море. След това предвиждали да ги използват за предни фронтови бази и да изпратят оттам кораби, войски и злато към Гърция с цел да възбудят недоволство и брожения срещу Александър в тила му. Съвсем не било за пръв път, когато персийското злато можело да изиграе ключова роля в дестабилизирането на континентална Гърция. Мемнон правилно разчитал на успех благодарение на тактиката на повсеместно настъпление и унищожаване на гръцките пристанища, а не на изолирани и внезапни настъпления като това на Александър при Граник. Именно той заповядал да се изпратят три отделно действащи персийски корпуса в тила на Александър в Анадола, което принудило едноокия македонски военачалник Антигон[4] на три пъти да спасява Александър от разгромяващо нападение в тила.

По една нелепа случайност Мемнон умрял през 333 г. Ако не е била преждевременната му смърт и ако неговата многообещаваща стратегия била прилагана успешно, може да се спори дали регентът на Александър в Македония — Антипатър — би могъл да се съпротивлява срещу обединените сили на гърците и персите по западното крайбрежие на Егейско море и дали не би се наложило на Александър да се завърне по спешност в Македония. Ала събитията за пореден път се подредили по най-благоприятния за Александър развой, още повече че Антигон спечелил в Анадола три решаващи победи (на което се дължи по-нататъшната му значителна роля в управлението на империята след смъртта на Александър). Така Александър се сдобил с възможността да си позволи най-дълготрайната обсада в историята на азиатския си поход. Този път усилията му били насочени срещу финикийския град Тир. Обсадата на Тир се проточила през първите седем месеца на 332 г., като била съпътствана само от незначителни сблъсъци с остатъците от финикийския и кипърския флот. Всъщност най-сериозна съпротива оказали жителите на Тир. Тяхната солидно укрепена крепост се издигала на почти непревзимаем крайбрежен остров. Единствено притеклите се на помощ на Александър дезертирали кораби от финикийския флот открили неочакван достъп до острова, от което той не закъснял да се възползва. Ако Александър действително заслужава да бъде почитан за вечни времена като велик стратег, то това би трябвало да се отдава преди всичко на уменията му да организира обсади, от които обсадата на Тир е неговият шедьовър.

В края на краищата считаният за непристъпен Тир паднал. Според някои източници Александър се бил заклел, че ако жителите му продължават да се съпротивляват все тъй упорито, щял да разпъне на кръст повечето от тях по протежението на бреговата ивица. Атиняните също били укорявани в миналото за подобни прояви на крайна жестокост след извънредно продължителната обсада на Самос по времето на Перикъл (440/39 г. пр.Хр.). Сега Александър можел да продължи на юг, за да се заеме със следващата обсада, този път на палестинската крайбрежна крепост Газа. Но макар че тук препятствията пред него се оказали по-незначителни, той до такава степен се разгневил на Бат (владетеля на Газа), че замислил за него най-сурово наказание, което да послужи за назидание на всички, дръзнали да се съпротивляват срещу победоносните му воини. Ахил влачел Хектор след колесницата си и така обиколил три пъти стените на Троя, но поне Хектор вече бил издъхнал, преди да бъде завързан и теглен от конете на Ахил. Докато Александър — за да бъдело наказанието по-жестоко — заповядал да вържат Бат за колесницата жив и да го влачат около стените на Газа, докато най-после нещастникът издъхнал в неописуеми мъки. Целта на завоевателя била да се сломи съпротивата както на Тир, така и на Газа, но използваните за това средства откровено граничели със садизъм.

И така, в крайна сметка стратегията на Александър за спечелване на превъзходство по море се оказала успешна, въпреки че изцяло са базирала на благоприятни шансове. Пред него вече бил открит пътят към Египет — жизнено важен за стратегическата му позиция и за икономическото му преуспяване, защото от незапомнени времена Египет играел ролята на житница за целия регион. Там, в Египет, Александър получил като подарък от съдбата това, което почти никъде другаде не заварил в обширната Персийска империя — приятелски настроена към него средна класа. Египет бил завоюван от Кир II Велики (син на Камбиз I) и присъединен от него към Персийската империя още през двадесетте години на V век пр.Хр. Дарий I проявявал жив интерес към делата на египтяните, но неговият син Ксеркс засегнал интересите на могъщата в Египет каста на жреците. В Египет както държавата, така и обществото винаги са притежавали подчертано теократичен характер и жреците от много столетия са били сред управляващите касти — не само на централно, но и на локално ниво, като много често са били най-способните изразители на националните стремежи за самоопределение.

Първото по-сериозно египетско въстание срещу Персия избухнало в средата на петото столетие пр.Хр. Обаче дори този бунт не довел до по-значителни промени, тъй като през периода от 405 г. и 344/3 г. Египет на практика бил независим от персийското управление.

Като възмездие за възмутителна нелоялност на египтяните Артаксеркс III — предшественик на Дарий ІІІ на персийския трон — започнал да преследва египетското жреческо съсловие. Именно по тази причина жреците в долината на Нил приветствали Александър Македонски — те гледали на него като на по-малката от двете злини. Във всеки случай неговото поведение в Египет неизменно създавало впечатление за прекалено ревностно, но все пак — поне привидно — искрено почитане на местните богове и религиозни ритуали, осветени от многовековните традиции в страната на най-древните паметници — пирамидите. В Египет той умело успял да спечели благоразположението на жреческото съсловие особено с жертвоприношението в чест на свещения бик Апис, извършено в старата столица Мемфис. Дори вероятно е бил официално коронясан като фараон в Мемфис на 14 ноември 332 г. (датата е ориентировъчна).

От Мемфис Александър отплувал на север — към делтата на Нил. Според легендите край един от ръкавите на делтата — в Канобик — той лично избрал мястото за бъдещия град Александрия (за официално призната дата на основаването му се приема 7 април 331 г.). Тогава може би никой от съвременниците на събитието още не е подозирал, че този град ще бъде най-голямата от няколкото новопоявили се Александрии, създадени от него, и ще стане столица на царството на Птоломеите — една от бъдещите династия, основана от един от неговите наследници („диадохи“), Птоломей. И освен това ще процъфтява като водещ център на елинистичната цивилизация и култура, завладяла целия Близък изток, а още по-късно — още по-необятната империя на римляните. Именно там евреите от египетската Александрия превели своята свещена Библия на гръцки под названието „Септуагинт“.

След избора на мястото на египетската Александрия македонският цар се решил на едно донякъде озадачаващо и несъмнено крайно рисковано пътешествие до светилището на оракула на бог Амон (Амун) в оазиса Сива, в пустинята отвъд западната египетска граница.[5] Относно причините за това загадъчно негово посещение древните източници не са единодушни, а съвременните учени ни предлагат доста разнообразни обяснения както за намеренията на Александър, така и за последствията от него. Последните могат да се разпределят в три доста обширни категории: прагматични, мистични и комбинирани (както прагматични, така и мистични). Лично аз съм склонен към третия вариант.

Каквито и да са били мотивите за пътуване до Сива, те със сигурност са си стрували Александър да поеме толкова голям риск. Поклонението пред оракула на Амон очевидно е имало за него толкова важно стратегическо предимство, че той дори отложил временно постигането на най-важната си цел — разгромяването на Дарий. И така на персийския Велик цар, все още съкрушен заради унизителното поражение при Ис, било предоставено предостатъчно време за прегрупиране на силите, при това точно преди следващата важна — и както се оказало впоследствие — решителна битка.

Този сблъсък станал в Гавгамела — не много далеч от Ниневия (в съвременен Ирак), древната столица на Асирия, чието разрушаване от мидийците в 612 г. по-късно (към 550 г.) подготвило условията за възхода на империята на техните братовчеди — персите. По същество битката при Гавгамела обрекла на гибел тази азиатска империя. Ако проследим стъпките на Александър от Сива до Ливан, ще стигнем до преминаването на река Ефрат край сирийския град Дамаск в началото на август 331 г. Македонските войски се прехвърлили на отсрещния бряг на река Тигър някъде към 18 септември, а битката край Гавгамела се провела две седмици по-късно — на 1 октомври. Повечето изследователи са съгласни, че това е най-умело ръководената от Александър битка.

След като битката при Гавгамела отшумяла, най-важната задача била залавянето на Дарий III жив. Подлото бягство на персийския цар до голяма степен допринесло за поражението на войската му както при Ис, така и при Гавгамела. От личните качества на монарха зависела и слабостта, и силата на древната персийска монархия. Александър вече успял да вземе в плен някои от най-близките роднини на царя. Но за да бъде още по-ефективна неговата пропагандна кампания срещу ориенталския император, той се нуждаел най-вече от самия Дарий, при това жив. Тогава и само тогава македонският цар можел да разчита на физическото и символичното предаване на властта. Усилията, положени от Александър в преследването на Дарий III, наистина били удивителни. Той изминал към 720 км само за три седмици: 400 км от Ектабана (Хамадан в Мидия) до Рага (недалеч от днешния Техеран), а останалите 320 км прекосил за пет дни след петдневен отдих в Рага. При един от най-напрегнатите преходи само за 18 часа той и свитата му напреднали с около 80 км!

За съжаление всичките тези усилия се оказали безрезултатни, защото Бес — далечен родственик на Дарий III и сатрап на Бактрия (северен Афганистан) имал съвсем други намерения. Като се имало предвид колко много зависело от характера и способностите на Великия цар, вече никой в Персийската империя не се надявал на победа срещу Александър под предводителството на Дарий. Заради това през 330 г. Бес заловил Дарий III и го екзекутирал, след което не закъснял да си присвои царската тиара. Александър заварил само все още неизстиналия труп на Дарий III. След като го погребал с царствени почести, той изпратил един отряд, начело с Птоломей, по следите на Бес, който накрая бил заловен, измъчван, унижаван и екзекутиран (вж. Глава 4).

 

 

Оттогава насетне той вече гледал на себе си — и съответно се държал — като легитимен наследник на персийската царска династия. Наистина все още не се стремял да пренесе македонския монархичен стил в новите си азиатски владения, а по-скоро се представял за Велик цар на цяла Азия, при това съобразно образите на някогашните персийски владетели. Първият конкретен признак за неговата нова ориенталска политика било триумфалното му влизане във Вавилон през пищната церемониална врата, посветена на богинята Ищар — напълно достойно за всеки наскоро коронясан цар на Вавилон, появяващ се начело на величествена процесия в новогодишния ритуал. И действително той съвсем наскоро щял да се короняса за цар на Вавилон, както вече сам бил поставил на главата си короната на египетските фараони. Още по-красноречиво говорел за бъдещите му намерения фактът, че той избрал за сатрап на Вавилония високопоставения персийски благородник Мазей. С други думи Александър решил, че за да подсигури в завоюваната империя достойна роля за себе си и за наследниците си, първо трябва да спечели на своя страна най-способните от местните управници и да си гарантира подкрепата на управляващата каста сред многочислената персийската аристокрация. Това, че избрал именно Вавилон, за да обяви новата си политика, имало двояко значение. Вавилон не само че бил географски център на Месопотамия, но със сложната си система от напоителни/плавателни канали (за лодки и гемии) и много усъвършенстваната си стопанска администрация той заслужено се славел като най-богатата и най-плодородна провинция в Персийската империя. Единствено Египет можел донякъде да му съперничи.

В новата си роля като Велик цар на цяла Азия Александър неизбежно е стигал до доста противоречиви решения в стремежа си да наложи ориенталски, предимно персийски стил в своя гръко-македонски двор. Това, според слуховете, се потвърждавало не само от поддържането на харем от 365 наложници — по една за всеки ден от годината (практика, имитирана наскоро от един марокански паша). Александър възприел някаква версия на царствените ритуали и атрибутите на върховна власт, залегнали от столетия в церемониите на персийските царе. Дори започнал да събира войници от западните ирански провинции, при това не къде да е, а в редиците на своята най-елитна войскова част — гвардейската кавалерия (вж. Глава 8). От трите групи националности, които най-тясно били обвързани с тълкуванията на Александър за стила на управление и за символите в новата империя — македонците, иранците и гърците — именно последните се оказали тези, от чиито услуги той най-лесно можел да се лиши. По тази причина след пристигането му в началото на юни 330 г. в столицата на Мидия (Ектабана), той разпуснал гръцките контингенти (онези, които принадлежали към съюзниците му в рамките на Коринтския съюз) и с това дал знак, че с панелинския кръстоносен поход е приключено. Но за другия основен проблем, пред който била изправена неговата администрация — помиряването между македонците и висшата управляваща каста в Персия — никога не било постигнато задоволително разрешение.

Следователно Александър не е имал друг избор, освен да действа като Велик цар. Новата цел на завоевателя била да си подсигури северозападните пътища към централен Иран. Непрекъснатите заплахи за целостта на империята на Ахеменидите не идвали от централните райони, а от степните области в Централна Азия. Последвал бунтът на сатрапа на провинция Ария, което принудило Александър да се отклони към Артакоана (днешния гр. Херат в сърцето на Афганистан). Именно там избухнало първото сериозно спречкване между Александър и неговите най-изтъкнати македонски военачалници.

 

 

Целият период след убийството на Филота и баща му Парменион през август 330 г. до смъртта на официалния историк на империята Калистен в края на 327 г. бил осеян с непрекъсната мрежа от вероятни заговори срещу Александър, на които той отговарял с крайно жестоки контрамерки. Но в случая по-важно е да обърнем внимание на предпочитанията на Александър спрямо висшата класа в Персия. Още от 336 г. (т.е. след убийството на Филип) Александър започнал да демонстрира застрашителна склонност към жестокост, когато се чувствал несигурен за бъдещето си.

Вероятно в началните дни на октомври 330 г. Александър насочил войските си на юг от Артакоана. През следващите три години той преминал през Дрангеана, Аракозия и Паропамизад, после продължил отвъд трудно проходимата планинска верига Хиндукуш към Бактрия и Согдиана, за да се върне накрая в съвсем наскоро основаната от него Александрия Задкавказка. През всичките тези години спътниците му винаги го виждали жизнен, кипящ от енергия, чудесно приспособяващ се към обстоятелствата, неизменно готов да посреща всякакви безпрецедентно трудни препятствия както в политическо, така и във военно отношение: буйни изяви на див местен национализъм, пресечен планински терен (понякога отчайващо труден и почти непреодолим), пълноводни реки, мъчителни за прекосяване пустини, както и цялата несигурност, съпътстваща всяка партизанска война. Но дори и когато бил най-силно притискан от неблагоприятни обстоятелства, Александър не губел уменията си да се съобразява с нуждите на своите офицери и войници и намирал време да ги подкрепя, ободрява и окуражава. Например заслужава да се спомене за избиването на четири хиляди диви животни, включително лъвове, в местността за сафари край Самарканд по време на организирания от царедворците на Александър празничен лов след изтощителните битки за крепостта, наричана „Согдианската скала“.

За някои познавачи на военното изкуство на Александър най-яркото доказателство за неговия стратегически гений е кампанията за „умиротворяване“ на земите, които днес са в границите на Афганистан и около него в Централна Азия. Наистина тези постижения ни изглеждат още по-смайващи на фона на сериозните политически и културни противопоставяния, търкания и брожения, които понякога кипели в самото сърце на македонския двор. Александър бил добре усвоил урока на баща си Филип да прибягва до династични бракове като могъщо дипломатическо оръжие за предотвратяване на надвисваща война или за ускоряване на нейната развръзка. Затова не очаквал, че неговата женитба през 327 г. с Роксана, дъщеря на влиятелен благородник от Согдиана, предприета единствено поради стратегически съображения, ще събуди толкова мощна вълна на недоволство. Филип също си подбирал жени с „варварски“ произход, които не само че не били македонки, но дори не били гъркини, но това тогава било наложително за неговата политика. Роксана, като ориенталка, също била част от проблема на Александър как да спечели сърцата и умовете на най-преданите си последователи македонци за каузата на ориенталски завой в новото имперско управление. Не е случаен фактът, че разгромяването на последните остатъци от персийската опозиция през 327 г. доста скоро било последвано от заговора на пажовете (вж. Глава 4) и арестуването (както и екзекуцията) на Калистен, официалния историк на Александър.

В основата на проблема се коренели значителни различия в тълкуванията на езика на тялото. Особено при ситуации, характеризиращи се с отчайващо вербално неразбирателство, езикът на тялото и целият показен символизъм се превръщали в жизнено важна среда за комуникации и изразяване на авторитета на владетеля. Особено красноречив е фактът, че всемогъщият Александър не успял да постигне универсалното и толкова желано от него съгласие между македонските и гръцките придворни при изпълнението на ритуалите за изразяване на почитта към монарха. Дори само по това може да се съди за успеха на неговия нов имперски проект като цяло.

Бележки

[1] Удивителна аналогия със Сталин, който гледал на пленените от Вермахта руски войници и офицери през 1941–44 г. като на предатели и след освобождаването им от Червената армия ги изпращал в лагерите на ГУЛаг (Госсударственое управление лагерей) в Сибир или Казахстан. Разликата тук между Александър и Сталин е в това, че вторият се разпореждал с милиони хора. — Б.пр.

[2] Халикарнас е пристанище на брега на Егейско море. — Б.пр.

[3] Регион от Източното Средиземноморие, обхващащ крайбрежието на днешните Ливан, Сирия, Израел и най-южните зони на малоазиатска Турция. — Б.пр.

[4] Един от наследниците на Александър (наричани „диадохи“) основател на царстващата в Македония династия на Антигонидите. — Б.пр.

[5] Вж. Приложението, т. 58–68 — Б.ав.