Пол Картлидж
Александър Македонски (10)

(Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Включено в книгата
Александър Македонски
Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност
Оригинално заглавие
Alexander the Great: The Hunt for a New Past, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Глава 5
Александър и гърците

Надянал царствената мантия на баща си едва на крехката двадесетгодишна възраст, едновременно с коронясването си за цар на Македония Александър поел ролята и на предводител на Коринтския съюз. Освен това той дръзко се олицетворявал с чутовния Омиров герой Ахил и се обявил формално за освободител на гърците от Мала Азия, които от век и половина били заставени да се примиряват с унизителния за тях статут на поданици на Персийската империя. В своя трактат „Политика“ бившият учител на Александър — Аристотел — споделял пожеланията си за установяване на единна „политея“ или обща политическа организация за всички гърци, като припомнял, че ако постигнат тази висока цел, те ще владеят света. По времето, когато Аристотел творял в Атина (тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), неговият бивш ученик преплавал морето и навлязъл в Азия с мисия, която можела да бъде възприема като опит за изграждане на една обща „политея“ за всички гърци, обаче под водачеството на един човек.

Аристотел бил грък, но с много тесни семейни връзки с македонската аристокрация и личен приближен на царя на Македония, така че може би не намирал тази перспектива за твърде заплашителна. Обаче огромното мнозинство от гърците, в стремежа си да се разграничават от македонците, вероятно гледали по-различно на ситуацията. Чак до последната и решителна битка срещу Великия цар на Персия повече гърци воювали срещу Александър, отколкото в редиците на неговата войска. През периода 336–322 г. значителен брой гръцки градове и федерации в континентална Гърция с оръжие в ръце едновременно въстанали срещу монархията на Александър (или по-скоро срещу неговия наместник в Македония Антипатър, който изпълнявал ролята и на регент на Гърция). Между впрочем именно Александър и Антипатър били отговорни — или поне повечето от гърците считали така — за унищожаването на гръцките свободи както в европейската континентална Гърция, така и в гръцките колонии в Мала Азия.

Как би могъл да се обясни този привиден парадокс? Ще се опитам да докажа, че това въобще не е било парадокс и че отношението на Александър към гърците — към всички гърци, както колективно, така и индивидуално — е било напълно последователно, в смисъл че никога не се отклонявал от преследването на идеала си — увеличаване на своето могъщество и слава. Това обаче още не означава, че той не споделял извисените идеали на елинизма и не се опитвал да ги разпространява в широки граници; само че Александър не допускал подкрепата на който и да е алтруистичен идеал да препречва пътя на неговото самоутвърждаване, докато накрая се превърнал в син на един не-гръцки бог и на свой ред — в ново божество.

През втората година от царуването на Александър — преди той да напусне Европа (както по-късно се оказало, това било извънредно благоприятно за гърците) — съдбата поднесла едно решително изпитание за Гърция. Става дума за разрушаването на Тива през 335 г. През последното десетилетие, след поражението, което нанесла на Спарта, Тива се издигнала като първостепенната военна сила в континентална Гърция. Оказало се обаче, че Филип не пропилял годините от 368 до 365, когато още съвсем млад бил заточен в Тива като принц и заложник. По време на Втората свещена война (356–346) за контрола на светилището в Делфи, Тива вече не била толкова велика сила, а по-скоро съюзник на северния си съсед Филип и заклет враг на съседите си от юг и запад (Атина и Фокий). Но през 339 г. атинският политик Демостен успял да постигне сериозен дипломатически успех, като убедил тиванците да се присъединят към гръцката коалиция, създадена за противодействие срещу инвазията на Филип.

На следващата година край Херонея в Беотия (на северозапад от Тива) се стигнало до решителна битка, чийто резултат бил пълната победа на Филип. Един паметник с величествен каменен лъв се издига и до днес на бойното поле.

aleksandyr_makedonski_img_8.jpgХеронейският лъв. Решителната победа на Филип II при Херонея в Беотия през 338 г. пр.Хр. била ознаменувана с този огромен лъв, запазен до днес, поставен там, където се предполага, че е намерила смъртта си Свещената тиванска кохорта (150 двойки хомосексуални любовници).

Беотийската феодална държава, на която от 378 г. начело била Тива, се разпаднала, като водачите на антимакедонската опозиция били избити или прогонени. В Кадмея (тиванския акропол) бил настанен македонски гарнизон, а Тива, за чиито граждани се предполагало, че вече били укротени и изпаднали в примирение, била присъединена заедно с повечето градове от гръцките земи на юг от Македония към новоучредения от Филип Коринтски съюз.

Често се казва, че свободата е неделима. Независимо дали това правило е вярно или не при всички случаи, значителен брой от влиятелните тиванци силно страдали от отдръпването на другите гръцки градове-държави от каузата на Тива. През 336 г., веднага щом се разнесла вестта за убийството на Филип в Пела, Тива побързала да заеме мястото си сред онези гръцки градове, които се опитали да върнат независимостта си от Македония, ала били изпреварени от Александър. Аналогична била ситуацията през 335 г., когато плъзнал слух за гибелта на Александър в схватките срещу илирите по северозападната граница на Македония (също като чичо му Пердика през 359 г.). Тиванците открито се надигнали и броженията им скоро прераснали в масово въстание. Този път те били подкрепени от ръководената от Демостен Атина и още няколко гръцки градове. Разбираемо е защо още оттогава щастливата звезда на Александър станала пословична, макар че той до голяма степен сам бил причината за това. Как иначе би могъл да се разглежда фактът, че той успял да приключи операциите по умиротворяването на илирите, точно когато до него достигнали вестите за въстанието на тиванците. Само за две седмици, бърз като мълния, Александър се озовал с цялата си войска пред вратите на Тива. Тиванците останали безкрайно изненадани. Но ако Александър се надявал, че чрез терор ще ги държи в подчинение и ще се възползва ловко от наивността им, като повярват в широко пропагандираното му милосърдие, то навярно той също е преживял също толкова горчиво разочарование.

Демократичното събрание на тиванците не само гласувало да се продължи борбата за автономия, така както те я разбирали, но също и — според Диодор[1] „обявили от най-високата кула на крепостната стена, че всеки, който желае да се присъедини към Великия цар и Тива в борбата за освобождаването на гърците и унищожаването на тирана на Гърция, да се обърне към тях“. Тази прокламация била адресирана към членовете на Коринтския съюз, включително и другите градове в Беотия, чиито войници покорно служели в армията на Александър. Обаче в „Анабазис“ на Ариан въобще не се споменава за това събитие. Всъщност не би трябвало да очакваме да намерим подобна прокламация в трудовете на Ариан, който решил да се основава предимно на придворните летописци Птоломей и Аристобул.[2] Все пак тази прокламация отчасти повдига капака, под който се криела истината (или измамата) за целия панелински проект за поход срещу Персия, който Александър като наследник на Филип се готвел да предприеме. Тиванците не приемали Александър като легитимен или конституционен монарх, а го назовавали тиран и деспот, използвайки същите определения, с които Демостен си служел, за да обсипва с хули баща му Филип. Ала не трябва да се забравя, че в загрижеността си за свободата на Гърция те се обърнали за помощ към Великия цар на Персия — т.е. към същия този източен деспот, за когото се предполагало, че бил най-опасният враг на идеята за обединението на Гърция и за укрепването на нейната свобода.

Отново се оказва, че именно Диодор, а не Ариан е този, който е по-откровен в обясненията за реакцията на Александър спрямо прокламацията на тиванците: „Той осъзна, че тиванците гледат на него с презрение и затова реши да срине града до основи и с това наказание да изплаши всеки друг, който би дръзнал да рискува с въстание срещу неговата власт.“ Казано с други думи, Александър решил да държи в подчинение, макар и с цената на политически насилия, достигащи до крайности, гръцките си съюзници, от които се очаквало да го подкрепят като водач на замисления поход срещу персите. Това, според мен, е ясен и недвусмислен признак за характера на Александър и за предпочитаните от него методи, които въпреки младата му възраст (тогава бил едва двадесет и две годишен) вече били напълно оформени. Същевременно това ни пояснява на кой от исторически източници може да се разчита за по-достоверни сведения.

Срещу цитираното по-горе откровено, реалистично и правдоподобно мнение на Диодор ние намираме само едно опровержение — официалната версия или по-скоро опит за обяснение, представено от Ариан. Според него решението за разрушаването на Тива било взето по-скоро от членовете на съвета към Коринтския съюз, чиято преценка Александър просто уважил и приложил на практика. Ала какво всъщност се целяло с това сурово наказание на непокорната Тива: раздаването на възмездие заради откритото сътрудничество на тиванците с персите срещу останалите гърци или заради недостатъчно активното съпротивление на Тива срещу персите при нашествието им от 480/79 г.? Според Плутарх Александър съзнателно смекчил удара, като настоявал да не бъдат включени в плана за всеобщото разрушаване на Тива светилищата и храмовете на гръцките богове в града, заедно с една светска сграда — както вече споменахме, става дума за дома на прославения лирик Пиндар, който живеел в Тива по време на персийското нашествие в началото на V век пр.Хр.

За да изясним кое е невярното в тази официална версия, ние първо трябва да преразгледаме толкова афишираната от Александър почит към елинизма. Един от най-сериозните и уважавани историци на Александър от миналия век бил германският учен и изследовател на папируси Улрих Вилкен. Той поддържал спорната версия, според която Александър „останал до край почитател на гръцката култура“. В подкрепа на този възглед говори фактът, че гръцките философи (като Анархис от Абдера) и хора на словото (сред които най-вече Калистен) често посещавали двора на Александър. По време на походите си в Азия, чак до Индия, Александър непрекъснато устройвал за своите войници състезания по атлетически дисциплини, литература и музика (по подобие на гръцкия модел, заимстван вече от Филип под формата на локална, македонска версия на олимпийските игри, която се провеждала в Диум). За самия Александър се говорело, че непрекъснато държал до ложето си специален екземпляр от „Илиадата“, коментиран за него от Аристотел; след битката при Ис през 333 г. той съхранявал скъпоценните за него ръкописни преписи в златно ковчеже, взето като плячка от Дарий III.

И накрая идва ред на това, което може би е най-важното в случая: градовете, които Александър основал в Египет и Азия, били гръцки по своята култура, така че гръцката култура се разпространила из целия Близък изток. След Александър — както ясно посочва Робин Лейн Фокс в неговата биография — Софокъл бил четен в Суза; Еврипид вдъхновявал артистите в Бактрия; в Александрия Задкавказка играели комични пантомими; гръцки трактати били писани във Вавилон; историята за Троянския кон се превърнала в любимата легенда на Ай Ханум по бреговете на река Амударя в Централна Азия; а обожавания от Александър Омир намерил почитатели дори в далечната Шри Ланка.

Не всички, обаче, както бе споменато по-горе, били толкова убедени в дълбочината и искреността на елинизма на Александър. Критиците на поддържаните от Вилкен възгледи изтъкват, че онези азиатски тирани, които управлявали с подкрепата на Персия, а дори и самите персийски сатрапи или васалите им като Мавзол от Кария (вж. Глава 2) също като Александър може би са били почитатели на гръцката култура. Дори изображенията на боговете от гробницата в Егея (която може и да не е принадлежала на Филип), за съжаление не могат да ни послужат като доказателство в тази насока.

aleksandyr_makedonski_img_9.jpgЗлатен погребален саркофаг от „Гробницата на Филип“ във Вергина, увенчан със слънце (звезда) с шестнадесет лъча; символ на македонското царство, съдържащ кремирани кости и останки от разкошна пурпурна тъкан, в които са били завити. Възможно е да е саркофагът на Филип II.
aleksandyr_makedonski_img_10.jpgЗлатен скитски „горитос“ (колчан за стрели) от „Гробницата на Филип“ във Вергина. Предполага се, че е бил царствен дар, предмет за размяна или само плячка. Напомня ни, че една от седемте жени на Филип била от скитски произход, защото такива колчани били предпочитани от скитските воини, обитаващи земите на север от Черно море.

Посетителите на македонския двор и на главната квартира на Александър оставали с впечатлението, че се намират по-скоро в изискан елинистичен царствен двор, а не сред боен щаб, пълен с истински военни. Те вярвали, че основаните от Александър градове били предназначени повече за политически, стратегически и икономически цели, а не за подпомагане и разпространение на културата. Освен това те били убедени, че Александър по принцип никога не жертвал политически си интереси заради сантиментални или емоционални увлечения. С други думи, ако тези критици са прави, то когато Александър заповядал да се запази къщата на поета Пиндар (както и живота на неговите наследници), той го направил само защото това бил евтин начин да подслади горчивината от тоталното разрушаване на един враждебен град-държава, който дотогава притежавал най-силната сухопътна армия в цяла Гърция, а не от патриотични чувства към гръцката лирика.

Двата лагера, на които се разделят историците по този повод, вероятно преувеличават истината, но като цяло аз поддържам критиците на Вилкен. Все пак съм склонен да призная на Александър по-искрена и по-задълбочена привързаност към елинистичната култура, отколкото твърдят критиците на Вилкен. Но в същото време вярвам, че той се възползвал от това само докато това не възпрепятствало неговите основни цели — преди всичко грандиозните завоевания и създаването на величествена империя.

Аналогично, както с въпроса за елинизма на Александър, така и по темата за сформирания от Филип през 338/7 г. Коринтски съюз, съществуват две противоположни мнения — в зависимост от това дали ще възприемем този съюз като средство за укрепване на самоуправлението на гръцките градове-държави или като инструмент за прокарване на политиката на Филип, подчинена единствено на интересите на Македония. Този апологетичен възглед е много умело обобщен в последния раздел на общата история на Гърция, написана от Никълъс Хамънд, самият той герой от войната[3], много добре познаващ топографията и историята на Македония. Съответният раздел от неговата „История на Гърция“ (публикувана през 1959) е озаглавен „Различни идеи за свободата“. Филип, според Хамънд:

… дал на гръцките градове-държави харта за тяхната свобода и самоуправление, но с обвързването за сътрудничество и респект един към друг, а Александър последвал примера му през 336 г. В някои акрополи били настанени гарнизони; обаче тази мярка била одобрена от съвета на Коринтския съюз като висш орган на това самоуправление.

Хамънд твърди, че Коринтският съюз не закъснял да се възползва от свободата за взимане на решение за сътрудничество, предоставена от Филип и Александър. Обаче истинските намерения на двамата македонски царе се свеждали до ограничаване на свободата в Беотия. Тези намерения на Филип започнали да се осъществяват първо чрез гласуване в Коринтския съюз за настаняването на македонски гарнизон в Тива, а по-късно, след въстанието на тиванците през 335 г., било гласувано решение за цялостно разрушаване на града.

Ставало дума просто за диктат, наложен от по-силния. Тъй като македонците въобще не възнамерявали да гарантират на гърците нова степен на свобода и подобряване на сътрудничеството си с тях, може да се спори дали Филип и след него Александър са били склонни да допускат реално неподчинение от страна на гръцките градове. През 335 г. съветът на Коринтския съюз гласувал Тива да бъде разрушена. Но всъщност истинският подбудител за това драматично решение бил Александър (което Диодор успява да разкрие и докаже). Именно в тази светлина трябва да се разглежда епизодът с потушаването на съпротивата на Тива: по-могъщият въобще не се съобразява нито с правата на по-слабия, нито със законността на решенията си. Самият Хамънд бил наясно със ставащото в Гърция. След като посвещава няколко страници на морални теми, той по-късно добавя няколко изречения, в които откровено признава, че водачите на тиванското въстание от 335 г. „недооценили мощта на Александър“. Аналогично, когато дошъл ред да обсъжда така наречената Ламийската война[4] (вж. края на тази глава), Хамънд писал, че гръцките въстаници въпреки всичко „оставали много по-слаби от могъщата Македония“.

Нека да отделим повече място за така наречената „харта за свобода, самоуправление и уважение към другите“. Няма спор, че това е много привлекателен политически инструмент (и в същото време сериозен експеримент) на гърците най-после да установят стабилни отношения между гръцките държави — същите градове-държави, които дотогава почти непрекъснато воювали помежду си (вж. Глава 2), а през периодите на затишия и примирия не поддържали добри отношения. Както би могло да се очаква от един гениален стратег и политик като Филип, Коринтският съюз одобрил в основни линии две разновидности на формите за асоцииране към съюза, с цел по-ефективно управление и контролиране на гърците, обединени под неоспоримото превъзходство на македонците. Споразумението било наречено договор за всеобщ мир и предвиждало изграждането на военен съюз, оглавяван от хегемон (hegemon) или върховен водач.

По същество основните принципи, залегнали в това споразумение за всеобщ мир, били следните: договорът обхващал всички гръцки държави, независимо дали те били страни в ритуалите по полагането на свещените клетви, с които се гарантирало спазването на споразумението. В тези клетви се обещавала „автономия“ за всички държави, малки и големи, както и свободата им от всякакви опити за външен контрол или намеса. Първият мирен договор от този вид бил сключен между гърците през 386 г. при съвместното водачество на Спарта и Великия цар на Персия (каква ирония на съдбата!). Но клаузите от този мирен договор и последвалите негови обновления не предотвратили нито една война, нито дори нарушенията на принципа за автономия, а само намалили щетите и смекчили горчивината на ощетените, при това само до известна степен. През 338/7 г. единствен водач на Коринтския съюз и гарант по новия договор за всеобщ мир станал македонският цар Филип. Той имал правото да следи и да се грижи слабите гръцки държави да не бъдат ощетявани. Или поне само дотолкова, доколкото това било приемливо и изгодно за него. Така, като поддържал формалната власт на „своите хора“ или олигарсите в по-важните гръцки градове, Филип се стараел да изпреварва най-големите опасности пред собственото му могъщество — надигането на политически въстания по места и съвместни бунтове на робите и свободните граждани.

Най-сполучливият модел за хегемонен военен съюз се оказал Вторият атински морски съюз, сформиран през 378 г. и погълнат от новосъздадения от Филип Коринтски съюз. Единствено Атинското събрание имало право да внася промени в политиката на Морския съюз, но за да се реализират желанията на атиняните, те трябвало да бъдат потвърдени от постоянно заседаващия съвет в Атина (synedryon), в който членували делегати или представители на всички гръцки държави. Седалището на също така постоянно заседаващия съвет на Коринтския съюз (под егидата на Филип) било в Коринт, а не в Атина поради много причини — геополитически, религиозни (на всеки две години в Коринт се провеждали панелинските истмийски игри) и символични (именно в Коринт през 481 г. шепа гръцки воини дали свещена клетва да се борят до смърт срещу надвисналата над Гърция смъртна заплаха от нашествието на персите начело с Ксеркс).

Така че поне на теория през периода от 338 до 337 г. пр.Хр. всички гръцки градове и държави трябвало да бъдат свободни и автономни. Но Тива въстанала през 335 г., именно за да си възвърне автономията, от която — според мнението на тиванците — техният град бил лишен. Две били основните причини за въстанието в Тива. Първо, условията в хартата на Коринтския съюз били така подбрани, че се допускали много възможности за привидно легална намеса на хегемона във вътрешните работи на останалите членове на съюза. И за да бъдела гарантирана ефективността на подобна намеса, хегемонът (т.е. Филип) имал право да свиква един доста неясно формулиран съвет — наричан „съвет за обща защита“. Вероятно се подразбирала специална ударна войскова част, която трябвало да изпълнява заповедите на съвета, колкото можело по-бързо. Второ, никой нямал правото да ревизира инициативите на хегемона. Във всеки случай се оказвало, че реалното право да прилага и тълкува разпоредбите на Коринтския съюз притежавал единствено македонският цар — което наистина се потвърждава от решенията на Филип, описвани в малобройните достигнали до наши дни писмени сведения от онази епоха. Така че ако някой изследовател се изкуши да повярва на легендата за съблюдаването на принципите за свобода и независимост в решенията, взимани от съвета на Коринтския съюз, трябва да му се припомни, че всички решения през всички исторически периоди се взимали единствено въз основа на грубата сила (както ни учи историята на Тукидид за Пелопонеските войни). Такъв дух царувал в Коринтския съюз през 335 г., когато било гласувано решението за разрушаването на Тива, както и преди това — през 338/7 г. — когато били решено да се настанят македонски гарнизони в Тива, Коринт, Амбрасия и вероятно в Халкис.

Филип вече бил взел решение за своя поход към Персия, като го обосновал с желанието да отмъсти за нашествието на персите в европейска Гърция през 490 и 480/79 г., както и с намерението да освободи гърците в Мала Азия от персийското господство. Гърците там били обявени за персийски поданици от 386 г. — по силата на първия договор за всеобщ мир, известен още като Царския мирен договор (т.е. одобрен от персийския цар) или Анталкидов мир (военачалникът Анталкид оглавявал спартанското пратеничество при преговорите). Александър отначало посрещнал тази вест с въодушевление[5] (или поне външно изглеждало така), тъй като също бил привърженик на идеята за пропагандиране на похода срещу Персия като средство за освобождение на малоазиатските гърци. Подобен тактически подход вече бил прилаган успешно срещу Тива през 480/79 г., така че Александър сега имал основания да се надява, че по този начин ще насърчи малоазиатските гърци да се противопоставят открито срещу персийското владичество и да подпомагат македонската войска с хора, пари, оборудване и хранителни доставки по време на планирания поход срещу Персия. Всичко това наистина се сбъднало, но с по-бавни темпове от очакваните от Александър, когато през пролетта на 334 г. той наистина достигнал до западните покрайнини на Азия. Също както Парменион, който командвал македонския авангард, изпратен да брани малоазиатския плацдарм, Александър не страдал от морални угризения, когато покорил съпротивляващия се срещу нашествието му гръцки град Гриней и дори продал като роби пленените жители на града. С други думи посланието на македонските военачалници към гърците било ясно и пределно опростено: ние започнахме нашия решителен поход и вие трябва да изберете дали ще ни сътрудничите или не. Така продължило чак до лятото на 334 г., когато Александър решително изоставил тази агресивна позиция, лишена от каквито и да било сантименталности.

 

 

Обаче когато стигнал пред стените на Ефес, Александър променил тактиката си. Този град винаги бил най-уязвим за персийското влияние, тъй като се намирал на западния край на Царския път, извиващ се от Суза на запад в продължение на около три хиляди километра. Освен това Ефес бил лесно достъпен откъм Сарди (столицата на сатрапията Лидия). Пратеници от гръцките градове, разположени по-навътре в сушата, се явили при Александър в Ефес и го поканили да премине с войските си и през техните градове, което можело да се тълкува единствено като признак, че те вече се считали за отхвърлили персийската власт. Но какво тогава се подразбирало под думата „свобода“ в тази усложнена ситуация?

Ако можем да се позоваваме на сведенията, с които днес разполагаме за историята на Гърция от онези епохи (началото на това описание било поставено още от Херодот през третата четвърт от V век пр.Хр.), Великият цар на Персия претендирал за правото да владее цяла Азия — т.е. огромна територия от сушата, простираща се чак до егейското крайбрежие на западна Анадола. Поданиците му от тези земи били задължавани да му поднасят като физически символи вода и пръст от своите родни места, които по традиция символизирали, че той владее цялата азиатска земя. А в практически смисъл поданиците му били длъжни да плащат данъци на царя в натура или в пари. Колкото до политическите, религиозните, социалните и икономическите институции на отделните гръцки градове-държави в Мала Азия, Великият цар предпочитал да не се намесва директно — нито лично, нито чрез избраните от него сатрапи. Вместо това той управлявал косвено посредством това, което би могло да се нарече подставено управление и марионетни режими, начело на които царят поставял един управител (наричан от гърците „тиран“) или неколцина избраници (олигарси). Такава била политическата ситуация в средата на лятото на 334 г., когато (според описанието на Ариан) Александър изпратил авангарда от около 5000 воини, начело с Алкимах, за да:

… продължат към градовете на Еолия и Йония, които все още били владени от персите. Навсякъде в тази територия (става дума за крайбрежната ивица на западна Анадола) той свалял от власт олигарсите и установявал на тяхно място демокрации, което позволило на всяка общност да се възползва от свободата да прилага своите закони и обичаи и да се отърве от данъците, които дотогава били плащани на персите.

Означава ли това, че Александър бил предимно демократ по идеология? Нищо подобно. Както вече отбелязахме, според условията на хартата на Коринтския съюз, установени от Филип (които Александър не виждал причини да променя), всякакви опити за революции на местна почва били обявени за незаконни — както и външната намеса във вътрешните дела на някои от гръцките градове-държави. Така поне привидно се показвало уважение към автономията на гръцките съюзници на Македония, както и тяхното изконно право да избират своето самоуправление, включително и в демократична форма. Но Филип на практика полагал много усилия да подсигури на привържениците си контрола в местното самоуправление на тези градове-държави, преди да бъдат положени тържествените клетви. Получавало се така, че на практика македонската империя не се различавала чак толкова много от персийската. И когато се оказала застрашена сигурността на промакедонски ориентираните олигарси, Филип побързал да въдвори македонски гарнизони в крепостите от критично значение като Тива, Коринт, Амбрасия (според някои сведения и в Халкис), което вече бе обсъждано по-горе. Разбираемо е защо тези крепости получили прозвището „Оковите на Гърция“. Както и в много други случаи, Атина отново се оказала изключение и Филип се отнесъл извънредно внимателно към нея. Но ако позволявал на атиняните да запазят своята демокрация и да живеят свободно без македонски гарнизон на Акропола, това въобще не се дължало на сантименталните му чувства. По-скоро той бил готов да плати тази цена, понеже според неговите сметки тя си струвала да бъде платена, срещу което той да получи за предстоящия поход срещу персите подкрепата на най-могъщия и най-ефективен гръцки боен флот по онова време. Филип не се съмнявал в наложителността да се водят бойни действия не само по суша, но и по вода, а той изобщо не разполагал с боен флот.

В това отношение Александър строго се придържал към примера, завещан от баща му. Особено важно е да се отбележи, че той поне външно подкрепял управлението на тираните в Пелена, Месена и Сицион (всичките в Пелопонес), както и в Елатея и Фокий в централна Гърция. Така явната подкрепа на Александър в полза на демокрацията в Гърция от лятото на 334 г. можела да се тълкува като чисто прагматичен и конюнктурен ход — като някакво проточило се и вероятно неохотно одобрено споразумение за примирение с преобладаващата демократическа тенденция, примесена с антиперсийските настроения сред гърците. Не бива да се забравя, че персите от десетилетия систематично подкрепяли, финансирали и действали посредством организирани политически движения и отделни видни личности срещу демократичните сили в гръцките полиси. Тогава как би трябвало да се тълкуват следващите решения на Александър, позволяващи на всяка гръцка общност да се възползва от предоставената й свобода сама да избира законите и политическото си поведение, както и да иска да й бъдат опрощавани дължимите данъци?

Според мен не се изисква много проницателност, за да се възприеме този акт на Александър като опит за установяване и подкрепяне на демокрациите за сметка на властващите дотогава олигархии като формална намеса в ущърб на автономията на гръцките общности в Мала Азия. Но като се има предвид, че гръцкото понятие demokratia означава суверена власт на най-широките прослойки от населението (demos) — в смисъл на всеки човек, както и на мнозинството на гражданите — такъв пробив в автономията обикновено не се възприема като проява на потисничество или тирания, тъй като се счита за съответстващ на желанията на мнозинството. От друга страна, по-нататъшните намеси на Александър в делата на Ефес не винаги са били посрещани толкова благосклонно. Например той не сторил нищо, за да бъде прекратено незабавно изплащането на данъците, дължими на персийската хазна. Вместо това той заповядал тези пари да бъдат пожертвани за патрона на града — богинята Артемида. Наистина този акт изглеждал много благочестив, особено ако се припомни как същият този владетел само преди една година заповядал да бъдат сринати стените на Тива. Но дали тази милост, проявена от Александър към Ефес, не била всъщност неизбежна отстъпка от негова страна или просто временен тактически ход? И кой в крайна сметка спечелил повече — жителите на Ефес или Александър?

В Приена, също както в Йония, Александър като че ли предпочитал да се намесва по-пряко във вътрешните дела на гръцките общности, ако се съди от официалната документация от онази епоха, която (според подходящото за случая определение на Микеле Фарагуна): „ни запознава с основните принципи, залегнали в изграждането на новата администрация на Александър“. Тук е важно да се отбележи, че в тези писмени свидетелства се споменавало за плащането на „syntaxis“ или контрибуция. Именно тази дума използвали атиняните пред своите съюзниците от Втория морски съюз, когато им заповядвали да избягнат позора да им бъде отново наложен омразния данък (наричан през V век пр.Хр. „phoros“). С други думи прокламираното от Александър опростяване на данъците не означавало конкретно пълно изчистване на тези задължения. Но по-важното в случая е това, че вместо да започне преговори в Приена и да обвърже нейните граждани със свещени клетви (от рода на онези, които вкарвали в някакви рамки неговите отношения с партньорите му от Коринтския съюз), той просто и едностранно обявил свой едикт за съдбата на Приена. Стилът и тонът на този едикт много напомнял на наскоро открития официален документ от град Филипи в Халкидийска Тракия. (Филипи първоначално бил основан от гърците, но с името Кренид, за да бъдели експлоатирани минералните богатства в този район. Но Филип II Македонски, след като превзел града при един от походите си на изток, го основал наново и тогава му дал своето име, което означавало приобщаване на тази област към Велика Македония.) Независимо от конкретния законен статут на тези наскоро освободени гръцки градове в Мала Азия намесата на Александър водела до появата на нови форми на легализиране на местното управление.

Що се касае до третия гръцки град в Мала Азия — Аспенд в разположената на югозапад Памфилия — там възникват още въпроси, отново свързани с отношението на Александър към третирането на проблема с данъците. От много десетилетия Аспенд заплащал данъците си пред персийската хазна в натура (по-точно като изпращал коне), а не в пари. Ала конкретно за този град Александър не опростил данъчните задължения — може би защото се нуждаел от попълнение на коне в неговата кавалерия или имал предвид, че значителна част от местното население не била от гръцки произход (към тези жители той не проявявал снизходителност заради лоялността им към Великия цар на Персия). Дори добавил (към данъка, изплащан чрез предоставянето на коне) внушително искане за заплащане на петдесет таланта, което в онази епоха се равнявало на богатствата на десет-петнадесет местни богаташи. Не е чудно, че жителите на Аспенд се противопоставили на искането на Александър. Но и той очаквал именно такава реакция. Александър взел светкавично решение. Не изпратил гражданите на Аспенд в робство — както сторил Парменион с покорените жители на Гриней — тъй като това би хвърлило сянка на съмнение върху неискрената му панелинска „освободителна“ пропаганда. Аспенд „се отървал“ от изплащането на двойна стойност на данъка в пари, от предоставянето на заложници и коне, а също и от бремето да бъде въдворен гарнизон в града. Вместо това загубил част от земите си и му било наложено пълно управление от новоизбран сатрап.

На Александър не му било необходимо много въображение, за да обещае, че автономията на Аспенд ще бъде запазена, дори строго зачитана. Но по същество градът се превърнал в нещо като малоазиатски аналог на Тива — символ предупреждение за вероятните последици за всеки, който не се подчинява докрай на заповедите на Александър. Обикновено, както се доказва от екстремалния случай с Аспенд, гръцките градове в Мала Азия по онова време можели да очакват само да им бъде поискано изплащане на контрибуции и евентуално да им изпратят македонски гарнизон, докато бъде приключен плавният преход от стария персийски ред към новия, по-смекчен демократичен режим. „Във всички останали области — пише Ернст Бадиан в своя анализ, от който дори Тацит не би се срамувал, — те [гръцките градове в Мала Азия] били свободни да постъпват както намерят за добре, но при условие че в общи линии се подчиняват на политиката на Александър.“

Ще бъде напълно погрешно да се допуска, че стесняването на юридическите и политически свободи на тези градове в техните взаимоотношения с Александър неизменно се оказвало най-вълнуващото събитие за техните граждани. Векове след смъртта на Александър малоазиатските гърци все още празнували или поне отбелязвали благодарността си към Александър, като в негова памет били извършвани жречески почести. Както ще обсъдим по-подробно в Глава 11, Александър почти спонтанно бил обожествен както от гръцките градове в Мала Азия, така и от гърците в континентална Гърция (вероятно това все пак станало по негова заповед). От друга страна, въпросът за техния правен статут спрямо владенията на Александър съвсем не бил чисто формален. Ако малоазиатските гърци били вписани като членове на Коринтския съюз, то тогава Александър би могъл да им поиска да се закълнат пред него като водач на този съюз, а той впоследствие да ограничи свободите им, като ги задължи да спазват процедурите по консултациите, задължителни за членовете на Коринтския съюз.

Все пак не разполагаме с убедително доказателство, че гръцките градове в Мала Азия са членували в Коринтския съюз. Има свидетелства, че Александър настоял да бъдат приети за членове гръцки острови в Егейско море като Хиос — съгласно запазен документ от епохата на Александър, Тенедос и Лесбос (с главен град Митилен) — според литературни източници. Така че въпросът е дали Александър съзнателно е избрал да третира малоазиатските гърци по начин, различаващ се от отношението към гърците от егейските острови. По този въпрос аз не съм поддръжник на нито едно от становищата, предлагани от различните изследователи. Но може би Александър е използвал термина „syntaxis“ или контрибуция по отношение на гърците от егейските острови само като фактор за въздействие. Тъй като този термин се използвал за данъка, събиран от членовете на Втория морски съюз на атиняните, съвпадението в терминологията е доста красноречиво, особено като се има предвид, че Коринтският съюз очевидно бил моделиран като военен съюз според вече установената традиция от двата атински морски съюза. Може да се допусне, че при освобождаването им малоазиатските гърци са били причислени към Коринтския съюз.

Върху отношенията на Александър с гърците допълнителна светлина хвърлят сведенията за числеността на гръцките войски, които той използвал (или не използвал) в своя азиатски поход. Според по-достоверните оценки през пролетта на 334 г. след съединяването с войските на Парменион при Абидос в Хелеспонт числеността на войската на Александър възлизала на около 43 000 пехотинци и 6000 конници, от които само 7000 пехотинци и 2400 конници били от страните, членуващи в Коринтския съюз, докато общият потенциал на този съюз може би възлизал на 200 000 пехотинци и 15 000 конници. Нещо повече: войски от страните, членуващи в Коринтския съюз (но без елитната Тесалийска кавалерия), били изтеглени от предните части и изпратени по гарнизоните или за охрана на пътищата. Сравнително слабият боен флот на Александър бил изцяло гръцки и наброявал само 160 кораба, макар че само Атина можела да събере повече кораби. Освен гореспоменатите гръцки войски през 334 г. Александър използвал още 5000 гръцки наемници, а към 331 г. наел още 7000 (или поне такива са сведения в оскъдните източници, с които разполагаме). За да добием представа за съотношението на силите, ще бъде достатъчно да посочим, че Дарий III можел да поведе към бойните полета около 50 000 гръцки наемници (както например при решителната битка край Гавгамела), а още много да използва за флота или за гарнизонна служба.

Но как да си обясним следното: Александър събира под знамената си сравнително малко гръцки войски (както спрямо техния потенциал, така и в сравнение с действителния брой на македонските войници). Въпреки критичното стратегическо значение на морските сили, той ползва неадекватно малко кораби. И накрая: при всичките битки преди Гавгамела за него се сражават по-малко гръцки наемници, отколкото срещу него. Очевидно отговорът е в това, че Александър не мислел, че се нуждае от повече гърци в своята войска или от по-голям флот, както и в това, че Дарий III предлагал по-високи възнаграждения на наемниците и по-добри шансове за оцеляване на гръцките кандидати за наемници. Обаче очевидните и лесни за досещане (на пръв поглед) отговори не винаги се оказват правилните.

Преди битката край Гавгамела през есента на 331 г. Александър получил подкрепление от около 14 000 войници, половината от които били наемници, а другата половина — македонци. Това отново подчертава, че участието на държавите от Коринтския съюз било второстепенно. По това време морската стратегия на Александър била пред пълен провал, както било редно да се очаква. Решението му да разпусне повечето от флота през 333 г. и парадоксалният му избор да победи персийския флот чрез сражения по суша имало две опасни за неговия поход последици: отлагала се окончателната победа над Дарий III и се застрашавал тилът му откъм Егейско море. Колкото до наемниците, трябва да се припомни, че те обикновено не се сражавали заради патриотичен дълг, а само срещу заплащане, понякога в съчетание с политически мотиви. В политическо отношение всякакви опити за въстания били забранени за членовете на Коринтския съюз, така че гръцките изгнаници, противници на македонците, съвсем естествено отивали на военна служба в армията на Дарий III. Колкото до икономическите причини, не може да се намери задоволително обяснение защо бедните гърци предпочитали да се сражават за Дарий, а не за Александър, след като Великият цар вече бил известен с това, че забавял изплащането на парите за наемниците, пък и изобщо не им плащал добре. Следователно те или пресметнали, че е по-вероятно Дарий III да победи (което би трябвало да им изглежда съмнително — особено след битката при Ис), или — което е по-интересният вариант — искали да се бият срещу воините на Александър заради принципни съображения, може би поради същите тези принципи, които въодушевявали въстаниците в Тива.

Да обобщим: поне според мен най-правдоподобното обяснение за състава на войските на Александър е в това, че той не се доверявал на лоялността на гърците, за което очевидно имал достатъчно основания, и че все повече гърци се опасявали от потисничеството, което им готвел той. Това впечатление като че ли се потвърждава дори от Ариан, който обикновено предпочита да преразказва официалната версия на приближените на Александър. При битката край Ис, съобщава Ариан, сред войските на Александър възникнал остър антагонизъм между гърците и македонците, които трябвало да се сражават рамо до рамо. Това се дължало на факта, че мнозина от гърците преценявали македонците (а не само персите) като варвари. Нещо повече — за тях именно македонският цар, а не Великият цар на Персия, олицетворявал непосредствената опасност, заплашваща Гърция. В представите на мнозина от македонците гърците пък били просто наскоро победеният от тях народ и затова достойни единствено за презрение. Според мен точно така трябва да разбираме стратегията на Александър за пропагандиране на панелинския поход срещу Персия — идея, която той наследил от баща си Филип. И ако той след 330 г. продължавал да се придържа към тази линия, това се дължало на опитите му да сдържа враждебните към него гърци и да пази реда и мира в континентална Гърция.

 

 

Съществувала още една гръцка държава, която досега не бе разисквана, но тя била най-сериозната заплаха за Македония след Тива и Атина. Става дума за Спарта. Филип много внимавал да не подлага Спарта на прекалено тежки унижения през 338/7 г., когато отнел част от територията й в полза на враждуващите с нея съседи в Аркадия, Месена и Арголид, на чиято подкрепа държал македонският цар. Целта му била Спарта да остане извън Коринтския съюз. Безпогрешната му стратегия се основавала на принципа: „врагът на врага ми е мой приятел“. Ако се отнасял към Спарта с презрение, враждуващите с нея съседи винаги щели да бъдат лоялни към него. Това се оказало особено вярно за Месена, където местните жители в продължение на три поколения били превърнати от спартанците в безправни илоти, но накрая успели да постигнат личното си и политическото си освобождение и се отървали от робството благодарение на забележителните победи на тиванския стратег Епаминонд през 369 г. (вж. Глава 2). Очакванията на Филип се оправдали напълно. Това, което за него било политика, за Александър било просто дълг. При властването на Александър Спарта твърдо оставала в студено дипломатическо изчакване, а след 334 г. (битката при Граник) той напомнил на всички гърци, включително и на спартанците, за своето могъщество, при това по най-убедителния начин.

В чест на тази победа Александър изпратил в Атина споменатите в Глава 1 триста пленени брони и заповядал да бъдат посветени на богинята Атина в атинския акропол Партенона с придружаващ текст, който според Ариан гласял:

Александър, син на Филип и на всички гърци с изключение на спартанците, посвещава тази плячка, отнета от персите, които обитават Азия.

Първо отбележете, че липсва царската титла; после идва ред на думите „които обитават“ — а не владеят — Азия. Разбира се, че Александър не е бил склонен да признае на персите правата им върху азиатските земи. Но най-острият упрек се крие в онези подходящо лаконични думи „с изключение на спартанците“. Всъщност победата при река Граник била спечелена по същество от македонците, а не от гърците. Посланието на Александър, в специфичен за атиняните религиозен контекст, било предназначено да припомни на гърците за 480/ 89 г., когато спартанци и атиняни заедно оказали успешна съпротива на персийското нашествие. Но защо изпратил точно триста брони? Защото точно толкова бил броят на безсмъртния свещен отряд от избрани спартанци, изпратени да бранят прохода Термопилите под командването на техния цар Леонид. Неизбежно било те да изгубят битката и ордите на Ксеркс да преминат през прохода. Обаче в морално отношение битката при Термопилите била блестяща победа за гръцките бранители и особено за спартанците, тъй като доказала, че европейците можели успешно да се противопоставят на азиатските пълчища. Подвигът на спартанците край Термопилите подготвил крайната победа на гърците при Платен през 479 г., където спартанците отново изиграли решителна роля.

Но в края на тридесетте години на IV век пр.Хр. ситуацията в Спарта била съвсем различна. Унижена, при това прекалено публично, първо от Филип, а после и от Александър, с жалкия статут на второстепенна пелопонеска вечно размирна сила, Спарта при царуването на Агий III посветила следващите няколко години на подготовката да оглави в тила на Александър всеобщо гръцко въстание, подобно на онова в Тива. Спартанците започнали преговори със заклетия враг на Александър — Дарий III, посредством негови пратеници и военачалници от персийския флот в Егейско море и източното Средиземноморие. Те проявили завидна активност в набирането на наемници на остров Крит. През 331 г. повярвали, че вече били достатъчно подготвени. И тъй като все още не бил окончателно решен изходът на персийската експедиция на Александър (всичко това се случвало преди решаващата битка при Гавгамела), те вдигнали въстание в Пелопонес.

В известен смисъл това представлявало поредната демонстрация на гръцката враждебност спрямо македонското управление. Но реалното значение било по-различно. За Агий III това въстание несъмнено доказвало, че за повечето от гръцките градове амбициите на Спарта да бъде хегемон били още по-неприемливи дори от претенциите на Македония. Това обяснява защо приблизително два пъти повече гърци се сражавали в редиците на македонската войска, предвождана от регента Антипатър, в сравнение с гърците от войската на Агий III при битката край Мегаполис в Аркадия. Дори някои пелопонески държави като Аргос и Месена не подкрепили Агий III в неговото антимакедонско въстание, но за сметка на това се присъединили към Атина по-късно, през 323 г. Колкото до атиняните, те имали сериозни основания да не се присъединят към Агий III, защото преценили, че моментът за вдигане на въстание не бил подходящ и липсвала достатъчна подкрепа, за да се постигне успех. Александър, от позицията си на победител в Мала Азия, на прага пред фантастичната възможност да стане господар на цяла Азия, презрително нарекъл битката край Мегаполис „битка на мишки и плъхове“. Този коментар все пак не бил справедлив, като се имат предвид мащабите на битката: Антипатър повел около 40 000 воини срещу спартанците, чиито сили може би наброявали към 30 000. Но спартанската мишка не впечатлила македонската котка. Агий III загинал на бойното поле. А Спарта била принудена да се прости с ролята си на значителен фактор в гръцките дела почти през цялото следващо столетие.

 

 

След победата си при река Граник през 334 г. Александър не само изпратил в Гърция триста брони, пленени от персийските варвари, за да бъдат посветени на богинята Атина. Той изпратил и около две хиляди гърци — пленени наемници от войската на сразения Дарий III — да работят, оковани във вериги, в златните и сребърните рудници на Велика Македония. Несъмнено той пресметнал, че това негово решение ще намери силен отзвук в родината му, както и в съседна Гърция, така че усилията за отвеждане на каторжниците щели да се отплатят стократно. Но в действителност резултатите не са оказали толкова благоприятни за Александър: гръцките доброволци, пожелали да се присъединят към неговите войски, били много по-малко от техните събратя от другата страна на фронта, които като наемници за Дарий III вече се сражавали още по-ожесточено, след като знаели какво ги очаква, ако попаднат в плен. За тези обречени воини неизбежната гибел сред нечовешките условия на труд в македонските рудници била равносилна на изпращане в солните мини в Сибир.

По-успешен се оказал актът на реституция на творбите на гръцката култура, предприет от Александър през декември 331 г., когато войната срещу Дарий III вече била спечелена и Александър започнал да властва като господар на Азия. Тогава той изпратил обратно от Суза в Атина статуите на героите освободители Хармодий и Аристогитон, заграбени от Ксеркс през 480 г. Този жест не само че бил изцяло в тон с легитимната представа за панелински поход срещу Персия, но в същото време допринесъл извънредно много за утвърждаването на представата за Александър като борец срещу тиранията. Тук трябва да се припомни, че Хармодий и Аристогитон били екзекутирани заради заговора им, целящ свалянето на атинския тиран Хипиас. Атинската демокрация, която се утвърдила скоро след гибелта на двамата бунтовници (през 508/7 г.) веднага след свалянето на Хипиас от спартанците през 510 г., побързала да провъзгласи Хармодий и Аристогитон за герои от национална величина. Освен това омразният тиран Хипиас, след като бил осъден на изгнание, потърсил убежище именно в Персия. Така в представите на атиняните и на всички гърци се затвърдило мнението, че противопоставянето на персите е равносилно на борбата с тираните. В Персия Хипиас се надявал да подготви свалянето на управляващите в Атина демократи и да бъде възстановена властта му с помощта на персите, но пътуването му през 490 г. чак до Маратон се оказало напразно — всичките му надежди угаснали след великата победа на гърците над персите.

Що се касае до формалното военно сътрудничество между Александър и Коринтския съюз, то приключило през юни 330 г., когато Александър освободил войските, изпратени от съюза в подкрепа на македонската армия. Това станало в Ектабана в Мидия (недалеч от местността с Бехистунския надпис на Дарий I). С този жест той изоставил претенциите за панелински поход срещу персите, които така и не му донесли много изгоди в Гърция, но му помогнали да откъсне малоазиатските гърци от персийското влияние и да затвърди лоялността им към себе си. Това ни изправя пред последната голяма загадка, свързана с делата на Александър: пламъците, обгърнали двореца на персийските царе в Персеполис или изгарянето до основи на церемониалната столица на Ахеменидската империя в края на април или май 330 г. заедно с огромния и изключително скъп палат на Дарий I, след това доукрасяван и почитан от няколко от неговите наследници от Ахеменидската династия. Защо Александър заповядал този палеж, ако въобще е издал такава заповед? Или поне косвено е поощрил подпалвачите?

aleksandyr_makedonski_img_11.jpgКаменен релеф от двореца в Персеполис. Голямата стълба води до приемната зала (Ападана) в големия дворец в Персеполис, където Великият цар приемал придворните и подчинените си, за да ги изслушва по повод на ежегодните пролетни празненства. Призовавани били общо 23 двойки представители от различните краища на империята, като всеки се явявал в типичния за неговата област костюм. Мотивите с лъвове и бикове може би символизират настъпването на новата година. Дворецът бил построен от Дарий I и разкрасяван от наследниците му.

Този палеж бил толкова скандален и до такава степен възбудил духовете, че за него били съчинявани какви ли не истории. Според една от версиите — любимата на посетителите на гръцките таверни — идеята за подпалването на двореца била предложена насред разгара на един буен пиянски гуляй от известната атинска проститутка Таис (по онова време сексуална партньорка на Птоломей). Александър се съгласил, може би защото и той бил порядъчно пиян. В тази версия изгарянето на двореца в Персеполис било едва ли не спонтанно хрумване и в никакъв случай не било плод на старателно обмисляне и рационално планиране. Разбира се, до нас са достигнали сведения и за обратното. Изгарянето на двореца в Персеполис, също както пълното разрушаване на Тива, трябвало да се възприема като акт на хладна политическа пресметливост, при това в глобален мащаб, в имперски размери, а не само като събитие, засягащо единствено елинистичния свят. Според тази по-малко романтична, но може би по-достоверна версия огромният изпепеляващ пожар бил както част от панелинската кампания за отмъщение срещу персите, така и символ на края на тяхното някога могъщо царство. Този пожар (ако цитираме Ернст Бадиан) се превърнал в „огромна погребална клада на елинистичния поход срещу варварите“. Същевременно не може да се отрече, че освобождаването на войските на Коринтския съюз от състава на македонската армия през следващия месец във всяко отношение съдействало за тази представа.

aleksandyr_makedonski_img_12.jpgГолямата стълба в двореца Ападана в Персеполис. Отстрани е изобразен маршът на царската гвардия и офицерите от двора.

Обаче и при тази версия не липсват затрудняващи елементи. Към май 330 г. Александър отдавна вече бил престанал да се представя като владетел от гръцки тип. По-скоро той се изявявал като наследник на Ахеменидските царе в смисъл, че гледал на себе си като на предопределен от съдбата да поеме властта в Персийската империя и очаквал да го посрещат като властелин на новата ориенталска империя, обхващаща цяла Азия. Поради тази причина той се надявал преди всичко да успее да постигне хармония между македонските предводители и онези представители на древната персийска аристокрация и управляващ елит, които били готови да подкрепят неговите цели и идеали или поне да са с него, а не срещу него. При така оформилата се рамка на новото македоно-персийско управление и идеологическа основа за елинистичен поход срещу варварите вече въобще не можело да става дума.

Тогава защо трябвало да се стига до този грандиозен пожар? За да се достави радост на гърците? Нещо повече: едва ли опожаряването на главния церемониален дворец на Ахеменидите е бил най-уместният начин за спечелване на персийските първенци, аристократи и държавници за привърженици на новата империя. Не е изключително и до ден-днешен в Иран и в съседните земи да живеят още зороастрийци, които все още да проклинат Александър като сатана заради този акт на необуздан вандализъм не само срещу персийския народ, но и срещу неговата религия. Навярно реакцията сред поклонниците на Заратустра през май 330 г. била също толкова дива и не по-малко мащабна. Така че изгарянето на двореца в Персеполис си остава донякъде загадка, но в никакъв случай не е единствената, с която се сблъскваме в процеса на търсенето на истината за Александър. Загадка, която за съжаление ще си остане неразгадана.

 

 

За да приключим с цялостното ни повествование за Александър и гърците, накрая трябва да отделим внимание и на една мащабна инициатива на гърците от лятото на 323 г. Както видяхме, през 331 г. атиняните отказали да подкрепят въстанието на Агий ІІІ. Но през лятото на 323 г. на свой ред те започнали свое въстание. То е известно по принцип като Ламийската война — по името на град Ламия в Тесалия, където за кратко гърците блокирали войската на регента Антипатър. Самият факт, че Тесалия подкрепила Атина и се надигнала срещу Македония, е доста красноречив за промените, настъпили в гръко-македонските отношения. Но това въстание по онова време, колкото и да звучи странно, се наричало „гръцка“ или „елинистична“ война. Обикновено — както при названия като „персийската война“ (войната на гърците срещу персите) или „Пелопонеската война“ (войната на Пелопонеския съюз срещу почти цялата останала Гърция) — ние би трябвало да очакваме да означава война срещу гърците. Обаче в случая се касаело за война, водена от гърците срещу македонците. Може би най-важното тогава било това, че също както при Пелопонеската война, водена едно столетие по-рано, се стигнало до вътрешно-гръцки конфликт. Друго възможно обяснение на това по-особено название на една война е степента на сътрудничество между гърците, което атиняните били склонни да поощряват. Например в ония времена понятието „Hellas“ не само че означавало идеал, пред който трябвало да се декламират гръмки фрази, а цел, на която наистина трябвало да се служи с всички сили.

Причините за въстанието от 323 г. могат да бъдат проследени до заповедта на Александър за екзекуцията на Калистен през 327 г.[6], която белязала не само края на панелинистичния период в стратегията на Александър, но и прехода към издаването на декрет за изгнаниците през 324 г. С този декрет се изисквало или по-скоро се заповядвало на гръцките градове от континентална (европейска) Гърция да приемат обратно както своите политически изгнаници, така и своите емигранти, напуснали родината само по икономически причини. Възможно е Александър да е поискал одобрението на съвета към Коринтския съюз (както при разрушаването на Тива) — ако въобще се е вълнувал от подобни формалности. Знае се само, че възложил на своя адютант Никанор (от гръцки произход, бъдещ зет на Аристотел) да обяви декрета по време на панелинските олимпийските игри, състояли се в края на лятото/началото на есента на 324 г. Но такива формалности едва ли могат да променят фактите: този декрет представлявал крещящо нарушение на автономията на гръцките градове. Не че Александър не предприел някакви стъпки да предотврати или поне смекчи трудностите, които били неизбежни спътници на всяко подобно решение. Запазен е един документ от онази епоха, от град Тегея в Аркадия, който красноречиво илюстрира огромните проблеми, възникнали по този въпрос, особено с уреждането на споровете за обработваемите земи и недвижимите имоти. Ала Александър не се трогвал от чисто човешките грижи на изгнаниците, въпреки че неговите поддръжници твърдели обратното.

Ала декретът за изгнаниците не бил единственото унижение, на което Александър подложил политическата чувствителност на гърците. Приблизително по същото време той дал да се разбере — или изрично, или в някаква по-смекчена версия — че ще бъде много поласкан, ако бъде признат от гърците за бог. Официално провъзгласеното обожествяване на един жив човек наистина не било безпрецедентно явление (което ще бъде обсъждано по-подробно в Глава 11). Но поне формално искане по този повод — ако все пак Александър наистина го е сторил — вероятно е било повдигнато. Подобно искане, при това още когато не били стихнали вълненията по повод декрета за изгнаниците, успяло да убеди мнозина от гърците (поне в европейска Гърция, ако не и в Мала Азия), че Александър вече не се стараел да се грижи за техните интереси. Така че било много удивляващо, че дори градове, в които управляващите все пак оставали благосклонни към Александър, не гледали на декрета за изгнаниците като на акт на царско благоволение, да не говорим на милосърдие.

Диодор следователно отчасти имал право да проследи корените на причини за Ламийската война чак до този прословут декрет за изгнаниците, макар че от друга страна трябва да се признае: към подобна крайна мярка Александър бил подтикнат от все по-нарастващите и изострящи се проблеми със скитащите се банди от бившите и вече разжалвани гръцки наемници. Антимакедонската опозиция в Гърция се оглавявала от Атина, която по стечение на обстоятелствата точно тогава получила солидна финансова подкрепа от избягалия от Вавилон в Атина бивш главен ковчежник на Александър — Харпал, който донесъл на атиняните седемстотин таланта. Вестта за смъртта на Александър през юни 323 г. преляла чашата. Един атински политик се прочул с това, че отказал да повярва на това известие, защото ако било истина — казал той, — смрадта от трупа му щяла да се разпространи из целия свят. Но се оказало истина и въстанието на атиняните твърде скоро спечелило много повече привърженици из цяла Гърция отколкото това на Агий III. Поне двадесет гръцки градове-държави и много гърци се обединили срещу регента Антипатър и така поне за кратко понятието Ελληνικόν (буквално „Гръцкото“) придобило добре очертан политически смисъл. Това донякъде всенародно движение напомняло за етническата или по-скоро националната солидарност, за която Аристотел тъй страстно бленувал — макар че по ирония на съдбата самият той станал жертва на въстанието като изтъкнат симпатизант на македонците. Принуден да се оттегли в изгнание, през 322 г. той се разболял и умрял в Халкис на остров Евбея.

Гърците се оказали неспособни да изградят една единна държава или „политея“ (politeia). Но макар че не съумели да стигнат до споразумение по този изключително важен въпрос, те все пак създали правната рамка за свободната и автономна политическа общност, независимо дали ставало дума за град, федерална държава или група хора. Въпреки че бил обучаван от Аристотел, Александър си оставал обвързан завинаги с традиция на харизматичната монархия. За него свободата и автономията били дарове, които той можел според желанието си да дарява като щедър жест, по царски, или да отнема според предпочитанията си, докато за гърците това било въпрос на опазване на техните фундаментални и неоспорими права.

По-късно се оказало, че Ламийската война, спечелена накрая от македонците (през 322 г.), а не битката при Херонея от 338 г. изиграла ролята на последния гвоздей в ковчега на политическата свобода и независимост на Гърция — ковчег, който Филип поръчал, а на Александър само преждевременната смърт попречила да закове докрай.

Бележки

[1] Вж. Приложението, т. 31–33 — Б.ав.

[2] За повече подробности по проблемите за източниците на Ариан вж. Приложението, т. 17–21 — Б.ав.

[3] Става дума за Втората световна война. — Б.пр.

[4] Много по-масово и по-успешно надигане на почти всички гръцки градове-държави срещу македонското потисничество непосредствено след смъртта на Александър през 323 г. пр.Хр. — Б.пр.

[5] Една от причините Александър да подкрепя Анталкидовия мирен договор е вписаната в него забрана Атина и Тива да съставят коалиции срещу трети страни. — Б.пр.

[6] Вж. Приложението, т. 50–55 — Б.ав.