Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от румънски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012 г.)

Издание:

Михаил Садовяну. Том II

Редактор: Спаска Конуркова, Фани Караджова

Художник: Мариана Генова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Наталия Кацарова, Галина Кирова

ДИ „Народна култура“, София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, бул. „Хр. Ботев“ 3

 

Дадена за набор февруари 1980 г.

Подписана за печат април 1980 г.

Излязла от печат май 1980 г.

Формат 84х108/32

Печатни коли 28. Изд. коли 23,52 УИК 24,12

Цена 3,48


Господарю,

ти, мой господар,

вземи си куче,

да ти е другар…

I

След като господ сътворил света, сложил ред и белег на всеки народ.

Циганина научил да свири на цитра, а на немеца дал винта.

Измежду евреите повикал Мойсей и му заповядал: „Напиши закон и когато му дойде времето, накарай фарисеите да разпънат моя многовъзлюбен син Исус; после ще понесете много мъки и гонения, но затуй пък аз ще оставя парите да текат към вас като река…“

Повикал с пръст унгареца и избрал за него една от играчките, които имал до себе си: „Ето, на тебе ти давам ботуши, шпори и лепило за мустаците, да ги засукваш нагоре. Бъди фудул и обичай да се веселиш с другари.“

Дошъл и турчинът: „Ти бъди глупав, но имай надмощие над другите със сабята си.“

На сърбина дал мотиката.

Болярите и владетелите поканил на кафе и чибук: „На ваша милост е дадено да живеете в охолство, в проклетия и подлост, затуй ще сторите добре да наредите да ми се издигат църкви и манастири.“

Накрая дошли планинците и коленичили пред божия престол. Господ ги загледал съжалително:

— А вие, клетници, защо закъсняхте?

— Закъсняхме, многопрославений, защото сме с овце и осли. Вървим полека. Изкачваме стръмни пътеки и се спущаме по урви. Тъй се бъхтим ден и нощ, мълчим и само хлопатарите звънят. А жените и децата ни са поселени на тесни места между канарите. Над нас се святка, гърми, заливат ни пороища. Искаме широки владения, поля с ниви и тихи води.

— Ала идвате последни — рекъл господ със съжаление. — Мили сте ми, но какво да ви правя. Останете си с това, което имате. Мога само да ви дам леко сърце, за да се радвате на това, което е ваше. Всичко да ви изглежда хубаво; да идват при вас свирачът и винопродавецът; да имате хубави и любвеобилни жени.

Тази приказка я разправяше понякога Некифор Лиши по кръщенета и сватби, които през зимата не пропущаше. Казваше, че я чул от един стар кехая, който на младини бил евреин, ала господ пожелал да го накара да опознае истинската вяра. Този овчарин знаел и други неща, знаел и буквите, нещо чудновато между овчарите. От него Липан бе научил и някои мъдри думи, които казваше на място.

— Никой не може да прескочи сянката си.

— Какво искаш да кажеш с това? — запитваше жена му Витория, като го поглеждаше изкосо.

— Казвам и аз така за тези, които имат уши да чуват.

Жена му разбираше по нещо, но беше недоверчива като всяка жена, пък и беше свикнала да отвръща на всяко жегване.

— Може да е тъй, както казваш, бачо, ала оня, който много говори, малко знае.

— За кого го казваш туй? — сопваше се Липан.

— За мъдреците и учените.

— Тъй ли? А кой е тоя мъдрец и учен?

— Че кой ще е? И да ме питаш, не мога ти каза.

— Слушай, жена! Ти пак дириш дявола по пладне!

— Какво ще го диря? Че той е пред мене!

За тая приказка и за тия остри думи, Витория, жената на Некифор Липан, си спомняше сега, като седеше сама на пруста под есенното слънце и предеше. Кафявите и очи, в които сякаш се отразяваше кестенявият блясък на косите й, бяха загледани надалеч. Вретеното само се въртеше пъргаво. Разпиляното по урвите село под боровата гора, покритите с шиндри къщици с дъсчени огради, рекичката Таркъу, която блещукаше надолу между скалите, бяха потънали в сянка, като в нощна тъма. Живите й още млади очи диреха непознати далечини. Некифор Липан беше отишъл в Дорна да купува овце, а ето наближаваше Андреевден и той още не беше се върнал. В своята самота жената се мъчеше да стигне до него. Не можеше да види лицето му, ала чуваше гласа му. Точно така разказваше той приказката; тя беше добавила само думите за полетата, нивите и спокойните реки. Тези думи бяха нейни, бликнали от едно нейно старо желание, и като си ги повтаряше сега наум, очите й се замъгляваха като от сълзи. Тежък е животът на планинците, най-вече животът на жените. Понякога остават вдовици без време като нея сега.

На планинеца е отредено да изкарва насъщния си хляб с брадвата или с гегата. С брадвата секат от гората борове и ги пущат по Бистрица; после правят от тях салове и ги откарват до Галац, на края на света. Най-кадърните имат кошари с овце в планината. Там стоят те с господа-бога сред пущинаците, докато денят намалее. Зиме слизат в равнината и настаняват край блатата стадата си да зимуват. Там животът е по-лек и там би искала тя да живее, ала не може, защото през лятото е много горещо, пък и корените на планинеца са на мястото си, в планината, както на бора.

Некифор Липан се бе показвал винаги вещ в овчарския занаят. Кошарите му бяха добре уредени и овчарите покорни. Кехаите знаеха не само да разправят разни истории, а познаваха и тайната на киселото мляко и на толумското сирене. Пристигаха писма и поръчки от далечни места, от градове с чудновати имена. Липан отиваше при отец Данила да му ги разчете, след това се отбиваше в кръчмата да се почерпи с другите планинци като него, способни другари в тия работи. Щом нагоре по Таркъу усетеха, че Некифор е получил известие, което ще му донесе пари, току пристигаха в кръчмата на господин Йордан и свирачите, докарани сякаш от вятъра. Некифор се връщаше късно в къщи кефлия. Жена му смяташе, че трябва да се покаже сърдита. „Пак са те прихванали дяволите!“ — казваше мъжът й със смях и поглаждаше дебелите си увиснали мустаци. В тия черни мустаци, в тия очи с полегати вежди и в тая набита широкоплещеста снага се заглеждаше Витория остро и раздразнено, зер този мъж обичаше тя повече от двайсет години. Такъв обичаше тя Липан на младини, такъв го обичаше и сега, когато имаха деца, големи колкото тях. Като я виждаше такава кипнала и ядосана, Липан веднага си помисляше, че е дошло време да прогони дяволите, които я прихващаха. За тази работа той си имаше два майсторлъка, малко различни един от друг. Първият се казваше бой, а вторият — пердах, нещо като първия, ала здрав бой. Жената понасяше, без да гъкне, силата на мъжа си, но си оставаше непреклонна; и дяволите продължаваха да я прихващат; а Некифор Липан навеждаше глава и показваше, че съжалява и че му е много мъчно. После светът им се струваше пак хубав и лек, както го бе наредил бог в приказката на стария овчар, който по-рано е бил евреин.

Имаха си имот, колкото им трябва: постелки и черги в къщи, овчи кожи на тавана, овце в планината. И пари имаха, събрани в едно малко ведро с пепел. Като им омръзнеше млякото, сиренето и овчето месо от разкъсаните от вълци овце, донасяха си зеленчук от низината. Пак от широките, огрени от слънце полета си донасяха царевично брашно. Понякога Витория отиваше сама и натоварваше с дисаги пет кончета. Първото яздеше тя по мъжки; другите вървяха подире й с наведени глави, с поводи, завързани за опашката на предните кончета.

От седемте деца, с колкото ги бе сподобил господ, им бяха останали две. Пет умряха от шарка или дифтерит; имената и ликовете им бяха забравили, бяха ги объркали с течение на годините с цветята, пеперудите и агънцата. Радваха се на двете си останали живи деца. Липан глезеше повече момичето. То беше по-голямо и го бяха кръстили Минодора, както бе чул да се нарича една калугерка от манастира „Агапия“ и му бе харесало; момчето се казваше Георгица и майка му го закриляше и защищаваше, колчем тъмни облаци забулваха очите на баща му.

Витория обичаше името Георгица, защото то беше истинското и тайно име на Некифор Липан. Това име бяха изрекли поповете и кръстникът му на светото кръщение, когато го осветили със светената вода и го помазали с мирото на истинската вяра. Ала на четвъртата си година се разболял от воднянка и толкова отслабнал, че повикали попове да светят масло. След маслосвета дошла старата циганка, жената на Лазар Кобзаря, и майка му й го продала през прозореца за една медна парица. Като го поела, циганката му побаяла, духнала му по челото и му променила името, за да не могат болестите и смъртта да го познаят. Оттогава му останало името Некифор. Но когато биваха сами или не я чуваше никой, Витория го наричаше с особен глас пак Георгица. Със същия сладък глас произнасяше и името на сина им.

Георгица беше слязъл с овчарите, овцете, ослите и кучетата в равнината да зимуват край едно блато на река Жижия, в местността Кристещ, недалеч от Яш. Там щеше да стои по поръка на Некифор, докато сам той не отиде да плати камъша за кошарите, сеното, да плати и на овчарите. Беше минало сума време, а Некифор не беше и наминал натам, та поне момчето да се върнеше.

Преди седмица беше получила писмо и пак отец Данила й го прочете. Син й пишеше, че чака баща си да дойде с парите, да уреди сметките с овчарите и със стопанина на блатото. „А овцете са добре, живи-здрави — добавяше той, — и ние по милост божия също сме добре; и времето е още хубаво, и сме се затъжили за дома. Целувам ти ръка, майко; целувам ти ръка, татко.“

Тъй пишеше Георгица и Витория знаеше писмото наизуст. Значи, Некифор Липан не беше се мяркал и нататък. Какво можеше да го кара да се бави? Знаеш ли? Голям е този свят и пълен със злини.

На третия ден след писмото на Георгица раздавачът пак засвири с тръба долу край рекичката и Витория отиде да получи още едно писмо. Беше известие от кехаята Алекса, писано от сина й. Писаното беше от момчето, ала думите бяха на кехаята Алекса.

Както що разбирам, господарке, от хабера, дето си пратила на Георгица, ти още си саминка. А пък Некифор Липан, нашият господар и господарят на овцете, не се е вестил и насам. И тъй като имаме нужда от пари за платите на овчарите, за храната на добитъка и за нашата храна, гледай да ни пратиш. Ще предадеш парите в пощата в Пятра и те ще пишат оттам на пощата в Яш да ни изплати толкоз и толкоз пари; после те ще се оправят какво са взели и какво са дали — тяхна си работа. Добра е тая оправия и на мене ми харесва. Не трябва да бъхтиш път на кон дотук и хайдук не може те обра. Пък ако не съгласяваш тъй, пиши на момчето да продадем някоя и друга от старите овци. И тъй, и тъй все трябва да дойде господарят ни Некифор Липан и да докара овцете, за които отиде в Дорна.“

Какво ставаше с нейния мъж? Само от него не получава писмо.

Вчера надвечер се зарадва за миг. Раздавачът пак затръби. С пощенската картичка в ръка Витория пак отиде бързо при отец Данила. Може да е някоя вест откъм Дорна.

Не беше от Дорна. Беше от по-близо, от Пятра. Отец Данила се разсмя и шкембето му заподскача. Докато слушаше, бузите на Витория пламнаха от срам. И това писмо знае сега наизуст и вижда изрисуваните по него крилати ангелчета с венчета от рози по главите.

Пощенската картичка с картинка беше адресирана до госпожица Минодора Липан:

Млада гора, зелен бор,

тебе люби, разум губи

твоят Гица Ке Топор.

Тъй, значи. Синът на псалта Андрей, който кара военната си служба в Пятра, още не мирясва и мъти ума на момичето й. Виновен е той; виновна е и жената на псалта; ще й каже тя на нея каквото трябва; ала най-виновна е тая калпазанка, дъщеря й, дето върти очи на всички страни. Щом си стигна в къщи, тропна с крак, скара й се и я гълча с горчиви, остри думи:

— Нямаш ли сега друга работа мари, момиче, та си седнала да ме срамиш, да ставаме за смях на селото? Сега ли намери да се правиш на „госпожица“?

— Че какво пък срамно има? Сега така се казва.

— Знам аз! Превземате се една пред друга и не харесвате вече селските си дрехи. Мед ви капе на душата, като чуете свирачите да свирят немски валс. Ще ти дам аз един кок, една блуза и един валс, че място не можеш си намери! Нито аз, нито баба ти, нито моята баба знаехме такива неща. Тъй е било и тъй ще бъде и за тебе. Иначе връзвам ти един камък на шията и те хвърлям в Таркъу. Малко ли ми е туй, дето съм сама, че идва зима и не зная нищо за баща ти? Отгоре на туй и да слушам попът да ми чете такива срамни неща. Добре, че туй евангелие не е негово, ами ваше.

— Туй ли е писмото ми? — попита лукаво дъщеря й.

— Кое писмо?

— Туй, дето го сложи на огледалото.

— Ще ти дам аз едно писмо! Върви да очепкаш до довечера на дарака вълната, дето съм ти я приготвила. И само да те хвана още веднъж, че хвърляш сметта срещу слънцето, както направи днес! Два камъка по пет оки ще ти окача на врата, хубаво да знаеш! Още ли не се научи на ред? Не знаеш вече ни какво е чистота, ни какво е свято и добро, откакто главата ти е пълна с бръмбари и те наричат госпожица!

Така се измъчваше, мислите й не се успокояваха и не получаваше вест, отдето очакваше. Тая нощ на ранина за пръв път сънува сън, който я бодна в сърцето и още повече я разтревожи. Видя Некифор Липан на кон, гърбом към нея, като отиваше към заход слънце и газеше през някаква разлята река.