Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от румънски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

IV

Изгарях от пламенна любов, от първата си любов! Сам в стаята си треперех като в треска, а вън дъждът все валеше. Мислех за всеки миг, прекаран с Кива, за всеки поглед, за горещата целувка, която пареше устните ми и която, буйна и палеща, бе проникнала в кръвта ми. Сега, далеч от девойката, аз си мислех, че можех да бъда по-смел, отколкото бях. Копнеех за нея, за очите й, които ме бяха стрелкали от време на време, за целувката й, от която още бях опиянен. Сякаш усещах по върховете на пръстите си топлината на налятата й твърда снага, сякаш усещах на гърдите си гъвкавото й тяло и бях обхванат само от една властна мисъл, от едно страстно желание.

Първа любов! Само от книгите и от слушане познавах любовта. Мечтаех и аз, както се мечтае, за тъничка девица и кътче в гората, за поляна с цветя, за извор, клокочещ в потаен здрач, за шепнати думи и обещания, а колко, колко различно беше всичко, което си бях представял, от тая внезапна, изгаряща и сладка страст, която само с две думи и един поглед ме тласна неочаквано към дъщерята на един ловец на брега на някакво блато! И колко бързо стана всичко! Не можех да се съвзема; не можех за нищо да мисля. Мислите ми се разпиляваха, после се събираха в една точка и изведнъж пред мен, пред притворените ми очи, изникваше девойката.

Кроях планове, мълвях наум страстни слова, а времето течеше бавно, както бавно се отронваха от стряхата дъждовните капки. Исках да яхна коня и да отида, но се отказвах. Би било истинска лудост. Не бих могъл да кажа как прекарах нощта срещу неделя, колко болен бях през целия този ден и през другата нощ, колко безкрайно дълго беше времето до полунощ и как горях от треска. Щом сте хора, знаете каква е тази любов, която кара чувствата ти да бушуват и умът ти да се размътва.

В понеделник, преди да се зазори, аз вече препусках в галоп с моя вран кон из мрака на безкрайното поле, под ясно, безлунно небе, осеяно със златни светлинки. Летях, а вятърът свистеше край ушите ми.

Щом видях да блести Йезер в далечината, намалих хода. Избиколих селото отдалеч и по брега в лек галоп поех към къщицата, воден от светлинката, която светеше и сега както миналия път.

Мислех си със свито сърце, че може би Марин не е отишъл на блатото и какво щях да правя тогава? Мислех си, че като си тръгвах, девойката не ми каза нищо и се питах, какво ще стане сега с мене? Много мисли ми минаваха през ума, нападаха ме като вихър и се разпиляваха като страхливи птици.

На един хвърлей място от къщичката слязох от коня и го поведох за поводите. Приближих се тихичко. Дишах тежко, а сърцето ми се блъскаше силно в гърдите.

Оставих коня. Приближих се и се спрях пред вратата. Исках да извикам. Но кого да повикам? Може би ловецът си е в къщи. Пък и гласът ми не излизаше.

Трепнах. Кива попита съвсем до мене, зад вратата:

— Ти ли си, тейко?

Едва можах да промълвя:

— Не, Киво, аз съм, отвори…

Никакъв отговор. Може би се колебаеше. Може би си мислеше да не ме пусне. Пак се обадих с молба в гласа:

— Не ме ли познаваш, Киво?…

Тогава резето щракна и тя застана пред мене. Тъмните й очи блестяха в светлината, бликнала през вратата заедно с нея. Беше бледа и стискаше зъби като тогава, когато я целунах. Стоеше неподвижно и ме гледаше: все още не можеше да се реши.

Треперех от вълнение. Протегнах ръце. Тя неочаквано се дръпна навътре, като че ли някой я тласна. Изстена тихо:

— Ще те свари тейко!

Но толкова тихо, че едва я чух.

А когато влязох в трема, опря ръце на гърдите ми и почна да се мята в прегръдката ми. После изведнъж утихна, отпусна се на гърдите ми и уви ръце около шията ми. Усещах топлината и горещия й дъх, които ме замайваше.