Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от румънски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

II

От мълчанието и от откъслечните, оскъдни думи на ловеца не можах да разбера много нещо. Пък Санду, кръчмарят, говореше премного, та онова, което исках да науча, или не можеше да ми го каже, или се преструваше, че не ме разбира. Изпреварваше ме и говореше припряно, усмихваше ми се приятелски, издигаше показалец и навеждаше глава, кълнеше се в честта си и разправяше високо, че бил артилерийски ефрейтор. Безподобна хитра лисица беше тоя Санду Попеску. Неусетно тикаше чашките ракия към ловеца — нали чокоинът плаща! А колкото до тютюна — дали имаше, или нямаше в пояса на ловеца, все пак няма да е зле още един пакет — нали чокоинът плаща! И така щастливо се усмихваше с руменото си лице, кръгло като пълна месечина, та нямаше какво да правя: мълчах и плащах с удоволствие.

А имаше и за какво. Имахме добра слука, колкото пъти отидехме на лов. Марин познаваше най-скритите хралупи и леговища на дивеча и ме водеше към тях с лодката тихо, внимателно и майсторски, че всякога му се удивлявах. А блатото гъмжеше от патици, водни кокошки, дубли — всички видове хвъркати и плашливи патици с кръгли очи, с дълги тръпнещи лъскави шии. Сякаш и у моя ловец имаше нещо от това леко, боязливо и уплашено трепкане на гъвкавите шии и нещо от острия, пронизващ поглед на кръглите очи, зелени като застоялата вода на Йезер, поглед, който ме тревожеше.

В разстояние на една седмица страстта към дебненето и лова в блатото проникна в душата и кръвта ми и напълно ме обзе. Щом слънцето се наклонеше към залез, препусках право към блатото, спирах набързо в кръчмата, дето ме чакаше Марин и шумната бъбривост на Санду, напълвах една гарафа с ракия за ловеца, плащах и за две пакетчета тютюн и слизахме към гъсталаците. Сред тишината на обширното блато самотният писък на някоя птица разбуждаше като рев на животно покоя на това уединено място и ме караше да трепвам. С широко отворени очи разглеждах внимателно простора над ръждивите кичури на тръстиките в посока на пламналия залез, взирах се в дългите водни пътечки между тръстиките или под тъмните сводове на върбите, в които се сипеха звездите, тия цветя от светлина, и сърцето ми затуптяваше силно, когато някой стрък папур или ракита се разклащаше. Сега вече можех да различавам тихия полъх на вятъра от лекото, плахо трептене на въздуха, причинено от промъкването на някоя водна птица. Сега слухът ми различаваше полета на патиците, тъй приличен на порива на вятър, от лекото, едва чуто махане на крилете на чаплите или от свистенето на крилете на дърдавците; различавах добре и крясъка на орлите, които кръжаха из въздуха, дирейки плячка, от крясъка на сивата чапла, който ехтеше като тръба, или от острото, кратко изгракване на дивите гъски. И през цялото време, докато стоях в лодката с пушка в ръка, докато дебнех и се взирах, а разгорещеното ми сърце беше готово всеки миг да подскочи, не мислех за нищо друго и не чувствувах нищо друго.

Тихо, бавно, с откъслечни думи, както имаше навик да говори, Марин ми даваше обяснения върху този увлекателен лов. В големите промеждутъци на мълчание той пуфкаше с винаги пълната си лула. Когато тя угасваше, натъпкваше я отново, но преди да я запали, поправяше вкуса в устата си с една-две глътки ракия. Малко по малко, макар и мъчно, посприятелихме се и научих от миналото му това, което толкова беше почернило душата му.

Старият чокоин, „оня, дето умря“, господин Леонида, както му казваше Марин, цял живот вършил, каквото му хрумне. Непрекъснато хокал хората си и ги биел с камшик. Накарал всички да му бъдат покорни и ги мачкал като същински роби. От него научил тоя уморителен занаят на ловец и рибар, който никак не му бил по сърце, но накрая влязъл в кръвта му заедно с лошите изпарения на блатото, заедно с треската и духовете му. От него идвала и голямата мъка на младините му, за която той не ми казваше нищо ясно, но аз се догаждах, защото, когато говореше за мъката си, споменаваше и жена си, умряла по онова време: „Отиде си ей тъй от ядове и тегло!“

И сега отношенията му с младия чокоин не бяха никак ясни. Или поне на мене не искаше да каже. Не разбирах какво можеше да има помежду им, щом като „господарят му“ дори не се спирал в имението си. Идвал месец-два само през есента.

— Какво имаш с него, бай Марине?

— Аз ли? С него? Нищо! Когато дойде, нося му дивеч и риба и толкоз! И заради това ми разрешава цяла година да се изхранвам от блатата, зер само това ми е останало: пушката и къщичката…

Клатеше глава помръкнал и ме гледаше уморено със зелените си кръгли очи.

Веднъж ми каза само това:

— И вие на мое място щяхте да се боите…

— Защо да се боя? Нали казваш, че нямаш никакво вземане-даване с него?

— Та с другия какво земане-даване имах? Аз нямах нищо с него! Той имаше с мене!

— Хайде де!

— Как „хайде де“? Нищо нямах! Толкоз!

Нищо не можах да разбера от тия думи. Тоя човек беше с прекалено затворена душа, със закоравяло сърце и таеше някаква стара, скрита, неугасваща омраза. И макар да се държах добре с него, като че ли аз бях виновен за мъката му; понякога очите му святкаха и ме гледаше тъй, както гледа дивеча; друг път не отговаряше на въпросите ми. Този изсушен човек с четинеста брада и дълбоки очи, неразгадаеми като водите на Йезер, беше изпълнен с недоверие, с ненавист към чокоина, който му оставил само пушката и къщичката и му е причинил някога, може би в младините, някакво голямо зло.

А и аз бях чокоин, каквото и да правех. Колкото и да се владееше той, някаква острота, някакво недоволство прозираше в думите му и ме смущаваше и аз гледах със странна плахост огромните му черни ръце с възлести пръсти.

Но полека-лека мина и това. И полека-лека той забрави, че аз съм чокоин. Почнах да ставам негов другар, след като бях негов ученик, и сякаш поомекна към мене, когато накрая на седмицата пъхнах в ръцете му, от които се плашех, две монети от по пет леи.

В очите му блесна зелена светкавица. Погледна ме доволен и ми се усмихна:

— Да си жив, господине, господ здраве да ти дава!… Това не е за мене…

— А за кого?…

Вдигна изведнъж очи и ме погледна. После сведе бавно клепачи и се загледа в лулата си, без да ми отговори. Все пак искаше да ми покаже, че съм го трогнал, че ми е признателен. Замърмори нещо и се изкашля няколко пъти.

— Виж какво, господин Никулица. Ти никога не си идвал заран на блатото…

— Не съм.

— Виждаш ли? Затова не знаеш нищо. Заран е то… И за дивеч, и за риба аз ходя заран, тогава свършвам добра работа… И дума да няма, че и вечер пада по нещо, ала заран е друго! Имаш ли заран време?

— Имам, бай Марине, как да нямам?

— Е, тогава ела някоя заран. Утре, ако искаш. Да те разходя аз по блатото, та да видиш! Божичко, каква красота е заран!

Почеса се по главата, стиснал лулата в единия край на устата си, и за миг погледът му се стопли.

Аз тръпнех от неспокойствие и нетърпение за обещания лов, какъвто не бях виждал, и очите ми блестяха от радост.

— Тогава утре непременно ще дойда.

— Ела, господине, няма да се каеш!

И загреба по-живо към брега, като ме превеждаше през гъсталаците от тръстика и папур.

Лятната вечер забулваше със синкавата си тайнственост водите на Йезер. Големият железен мост в далечината приличаше на дълга, бяла лента, опъната под синьото небе. Навътре зад нас се издигаха лениво леките пари на застоялата вода; едва доловим ветрец донасяше до нас острите, топли изпарения на тинята и гнилите треволяци.

Човекът гребеше, напрегнал шия; плюеше на дланите си, хващаше се за кичурите трева, а водата изпляскваше леко и образуваше подире ни трептящи кръгове.

Трепнах.

— Господине, не се сърди… Такъв съм си аз… прост човек… Че какво ли съм учил?

— Защо да се сърдя, бай Марине?

— Ами ето на̀, аз не мога така да говоря, да приказвам какво да е… Повече си мълча… Такъв съм си, затворен… Тежко ми и горко. Каквото съм препатил, само един господ знае!

— Има си хас, бай Марине, как ще се сърдя за такова нещо? Не се сърдя!

— Добре, ама да не си помислиш… Туй де… Санду е дърдорко…

Замълча изведнъж, плю силно на дланите си и повече не продума нищо. Загреба още по-силно. Сякаш съжаляваше за това, което беше казал. А аз си мислех за страхотното развихряне на страстите, станало някога тук между него и стария чокоин, „оня, дето умря“.