Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Ripcho (2013 г.)

Издание:

Велики химици

Том четвърти

Доц. Калоян Русев Манолов

Рецензент: Михай В. Христов

Зав. редакция: Маргарита Радева

Редактор I. издание: Лена Недялкова

Редактор II. издание: Веселина Ковачева

Художник на корицата: Кънчо Кънев

Художник на илюстрациите: Владимир Коновалов

Художник-оформител: Кънчо Кънев

Художник-редактор: Добрина Мишева

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Стефка Прокопова

Българска. Издание II.

Дадена за набор на 24.XII.1982 г.

Подписана за печат на 6.VI.1983 г.

Излязла от печат на 28.VI.1983 г.

Формат 70/100/32. Тираж 4000 + 105.

Държавно издателство „Народна просвета“ — София

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София


Емил Фишер
1852 • 1919

himici_4_f01_emil_fisher.jpg

Макс Фридрих, известен търговец на дървен материал в Рейнския град Райт, слезе от каретата и закрачи енергично към кантората на тъста си Фишер, прочут търговец в цялата Рейнска област. Винаги когато му беше на път, той се отбиваше в Ойскирхен, за да се срещне с него. Не романтични чувства го водеха тук, а стремежът към непрекъснато разширяване на сделките, необходимостта да размени мисли с един също така делови и предприемчив като него търговец. Днес посещението имаше друга цел и нервното напрежение, което изопваше чертите на лицето му, се отразяваше на неговите движения. Те бяха резки, някак припрени. Почука и без да изчака покана, отвори вратата на кантората.

— Добър ден, татко — поздрави той и разтърка ръце, за да ги сгрее. Въпреки дебелите ръкавици и пухкавия кожух в каретата беше студено. Приятната топлина в кантората го накара да потрие неволно ръце.

— А, Макс! Къде си тръгнал в този студ? — посрещна го тъстът му Фишер.

— Уреждах една голяма доставка на чамови дъски. Ойскирхен не ми беше на път, но реших да ти се обадя, за да поговорим за Емил.

— Все така ли е нехаен? Не се ли пооправи?

— За съжаление дори по-лошо. През моята кантора са минали много стажанти за търговци, но като Емил не съм имал. Той е напълно некадърен и от него нищо няма да излезе. Нося ти да погледнеш търговски журнал, който съм му възложил да води. Това е, разбира се е само за упражнение. Ако водеше моя журнал, досега да съм фалирал. Виж, моля ти се — пълен хаос.

Господин Фишер прелисти няколко Страници, изпълнени с непонятни драскулки. Макс следеше внимателно движенията му.

— Погледни тук — каза Макс и посочи в единия ъгъл на страницата.

— Какво е това?

— Химични формули. Имаше в склада едно малко неизползувано помещение. Той го подреди и си направи там, представи си, химическа лаборатория. Купил си е дори и учебник по химия от някой си Щьокхард. Бърка разни каши и често от помещението се разнасят непоносими миризми, чуват се експлозии, а на два пъти излиза с опърлени коси и изгорени пръсти. Подозирам, че тайно ходи на уроци при учител по химия. С една дума — прави всичко друго, но не и да се учи за търговец.

Господин Фишер въздъхна дълбоко. Тежко му беше да слуша такива новини за сина си. Нали Емил беше единственият му син и той трябваше да наследи имотите и най-важното — да продължи търговията, разгърната така нашироко и така цветущо. Наистина имаше и четири дъщери, но ето двете се омъжиха вече. Ще се задомят и другите, ще се опразни къщата. На кого да остави богатството си? Дълбоки бръчки легнаха върху челото на стария търговец. „Вижда се, че момчето е некадърно за търговска дейност. Да върви тогава да следва“ — каза на себе си господин Фишер и се отпусна тежко на стола. Мъка и грижа притиснаха сърцето му. Единствен син, единствена надежда и на края да видиш всичко разбито! Но щом съдбата му е такава, ще преглътне и този горчив залък. Дано, като се изучи, да стане човек.

Това решение беше тежко за бащата, но донесе удовлетворение на сина. Когато времето поомекна и първите вестители на пролетта, жълтите минзухари, набодоха в градината, Емил събра багажа си и се върна в Ойскирхен. Но осъществяването на желанията му трябваше да се отложи за по-късно. Тежка простуда доведе до силно възпаление в стомаха. Емил загуби напълно апетита си, болки и чести напъни за повръщане го терзаеха и той непрекъснато слабееше. Не помагаше нищо — нито специалната кухня на майка му, нито дългите излети, които предприемаше заедно с баща си на лов за зайци и фазани. Въпреки тревожното време, което бе настъпило за Германия, всички в къщи бяха единодушни — трябва да замине и да се лекува с минерална вода.

В началото на юли 1870 г. той замина заедно с майка си за Емс. Отгласите от войната между Германия и Франция идваха дори и в това спокойно курортно градче. Двете държави отново спореха за Елзас. След битката при Седан съпротивителните сили на Франция отслабнаха значително и в същност скоро след това войната приключи. Страсбург бе присъединен към новообразувалата се Обединена Германия.

Въпреки старанието на всички мъчителните страдания, които стомашният катар му причиняваше, не отслабваха. Трябваше да живее под непрекъснат лекарски контрол, затова замина при чичо си в Кьолн. Той беше лекар и в жилището му имаше парно отопление, нещо, което тогава се считаше едва ли не за чудо от вълшебните приказки на Шехеразада. С неговото лечение се зае леля му Матилда, която приготвяше специални диетични храни по нареждане на съпруга си.

Макар и примитивно, лечението по предписанието на тогавашната медицина се оказа ефикасно и състоянието му постепенно се подобри. Страданията намаляха, той напълня и в началото на 1871 г. вече беше в състояние да започне работа в университета. Реши да отиде в Бон — там беше завършил гимназия. Старите му хазаи го приеха на драго сърце, така че той се чувствуваше като у дома си. Младата стопанка Мари Кемп прие с охота предложението му да приготвя специални диетични храни, защото и нейният съпруг страдаше от стомашен катар.

Занятията в университета преминаваха без особено напрежение.

През летния семестър, когато започна обучението си, Емил трябваше да посещава само лекциите. Упражненията в лабораторията започваха от есента, така че беше невъзможно по средата на годината да получи работно място в лабораторията.

Но надеждите и очакванията му не се оправдаха. Лекциите по физика на прочутия Клаузиус му се струваха скучни и сухи. Ботаникът професор Ханщайн наблягаше главно на систематиката, а физиологията оставяше на втора линия. Единствената привлекателна за него личност в университета беше професор Аугуст Кекуле. Отличен оратор, голям теоретик, добър експериментатор и обаятелна личност, той беше идеал за студентите. Обожаваше го и Емил, но за да влезеш в лабораторията на Кекуле, трябва да си минал през лабораторията по аналитична химия. Затова Емил очакваше с нетърпение зимния семестър, за да започне експерименталната работа по аналитична химия.

В лабораторията по аналитична химия дойдоха и първите разочарования. Редът, въведен от проф. Енгелбах, беше страшно изпитание за студентите. Още първия ден Емил получи от асистента на професора една колба с тъмнозелен разтвор.

— Резултатът от анализа трябва да предадете след около една седмица, но тъй като сте начинаещ, разрешавам ви две седмици.

— Но аз не зная как да извърша анализа! — каза Емил и го погледна озадачено.

— Нали имате ръководството и таблиците на Вил? Четете и работете.

Практикантите, почти всички фармацевти и лекари, работеха малко в лабораторията. Те изнасяха тайно част от разтворите, дадени им за анализ, и неизвестно как и откъде се връщаха с резултати, които асистентът приемаше. Емил работи две седмици, чете от ръководството, извърши по няколко пъти сложните системни ходове и на края, когато съобщи резултата на асистента, той го погледна с широко отворени от удивление очи.

— Но това е фантастично. Нищо подобно няма във вашия разтвор. Как открихте никел? Откъде е дошъл кадмият. А калаят? Трябва да повторите анализа, господин Фишер, и работете по-старателно!

Като че ли го поляха с вряла вода. Емил се изчерви, кръвта заби в слепоочията му. Сянка на отчаяние легна на лицето му. А лекциите на Енгелбах бяха сухи и монотонни — рецепти и правила, строги и педантични.

Разочарованието от химията се увеличи, когато на следната година започна работата си по количествен анализ. Всички анализи се извършваха по класическите методи, всичко се правеше по най-старите и най-примитивни начини.

— Ще се откажа от химията и ще започна да уча физика — каза решително Емил.

— Това е глупост — укори го братовчед му Ернст. — Решил си химия — настоявай и продължавай. Ако не ти харесва тук, иди другаде. Университети много…

— Ако навсякъде е така, не ми трябва. Знаеш ли… — Емил не можа да се доизкаже. Някой почука и в следния миг при тях се озова братовчед им Ото Фишер.

— Ето че сега сме трима Фишеровци! — провикна се Ото. — Знам къде да ви открия.

— А ти защо си в Бон? Нима Берлин не ти харесва? — посрещна го Емил.

— Харесва ми, но реших да се поразходя. Не ми се стои на едно място. Анализи, анализи — до гуша ми дойдоха.

— Не ми говори за анализи — махна с ръка Емил. — Цели осем дни мия една утайка от железен и алуминиев хидроокис и все още филтратът е алкален. Седиш пред фунията, а капките една по една капят и търпението ти се изчерпва. Иде ми да грабна статива и да го запратя заедно с фунията и утайката през прозореца.

— А не използувате ли водна помпа за филтруване? Това изобретение на Бунзен отдавна е въведено в употреба в Берлинския университет.

— Не, тук няма такова нещо. При нас е каквото си баба знае, това си бае.

— Казах ти — намеси се Ернст — иди в друг университет.

— Идеята е великолепна! — провикна се Ото. — Не е лошо и аз да дойда с тебе. В Берлин е хубаво, но нали не е само до учението. Трябва да сменя града, да видя и друг свят.

Усмивка разведри лицето на Емил.

— Тогава да решаваме. Къде да отидем?

— Предлагам във Виена — каза Ото. — Чудни неща ми разказваха за този град. Ще бъде великолепно!

— Доста е далечко от Ойскирхен, Ото. Нали знаеш, че стомахът ми е болен. Нека да съм по-близо до нашите, че да не се тревожат толкова. Какво ще кажеш за Страсбург?

Ото се позамисли, а после махна с ръка.

— Добре. Нека бъде Страсбург.

Тримата Фишеровци изпълниха решението си и през есента на 1872 г. Емил и Ото вече бяха студенти в Страсбург. Те наеха обща квартира, защото и заниманията им бяха общи — и двамата следваха химия, Ернст дойде през следващата година. В Страсбург всичко беше съвсем различно. Обикновените хора бяха някак по-различни. Живели дълго време в границите на Франция, те бяха възприели много френски обичаи, дори и танците. Често по поляните се виждаха групи младежи, които се опитваха да направят сложните подскоци на канкан — един от популярните по това време френски танци.

По-особени бяха и отношенията между студентите и професорите. Макар че двамата братовчеди се интересуваха и от медицина, и от микробиология, за тях единствената най-обаятелна личност в университета остана професорът по химия Адолф фон Байер. Байер ги посрещна не като професор, а просто като приятел. Скоро след като започнаха работа, той ги заведе у дома си, където спокойствието и уютът, създавани от госпожа Лида Байер, предразполагаха не само за весели разговори, но понякога и за твърде ценни практически съвети или дори за великолепни хрумвания относно експерименталната им работа. Тук под ръководството на проф. Байер Емил започна докторската си работа върху синтеза на флуоресцеина. Сега вече химията не му се струваше суха и скучна, защото вещото ръководство на професора възбуждаше амбициите и желанието за работа у младите студенти. Възгледите на проф. Байер за целите и задачите на химика-изследовател бяха основно начало за работа в лабораторията му. Всички помнеха добре това, което големият учен много пъти е повтарял пред тях. „Природата е устроила така живите организми, че в тях се създават стотици вещества. За да се опознаят, те трябва да се изучат. Ако всичко отговаря на закономерностите на науката, изследователят би трябвало да може да ги синтезира. Само след успешна синтеза ученият може да каже, че е завършил докрай започнатото дело.“

Работите с флуоресцеина вървяха резултатно. Успоредно с това Емил реши да проведе и някаква друга синтеза. Трябваше да се посъветва и с проф. Байер.

— Какво би станало, ако се подложи на редукция някаква диазониева сол, например фенилдиазониев хлорид? Може би ще се получи производно на хидразина?

— Опитайте — каза Байер. — В моята лаборатория редукцията е довела до много открития. Опитайте с цинк и оцетна киселина.

Емил заработи с още по-голямо увлечение. Да се каже само „с цинк и оцетна киселина“ е лесно, но трябва да се нагодят условията, да се определят концентрациите, при които реакцията може да протече. Той работеше по цял ден.

Не излизаше от лабораторията и братовчед му Ото. Изследванията върху розанилиновите багрила бяха много интересни и доведоха до важни резултати и открития. Тук често се отбиваше и братовчед им Ернст. Веднъж Ернст влезе в лабораторията, но Ото и Емил не бяха там. Той поздрави другите практиканти и попита:

— Къде е дебелият Фишер?

— При проф. Байер. Почакай! Скоро ще дойде.

За да го различават от Ото, още в самото начало всички, дори и професорите, започнаха да наричат Емил „Дебелият Фишер“, а приятелите в лабораторията му казваха просто „Дик“ (дик — дебел), защото беше по-пълен от Ото.

Ернст се приближи до работната маса, върху която беше сглобена сложна стъклена апаратура. Опря се на дървения плот и внимателно я заразглежда. Скоро Емил се върна сияещ от радост. В ръцете си стискаше малка стъкленица с жълтеникаво вещество.

— Успех, Ернст! По всичко изглежда, че синтезата на фенилхидразина е успешна. Това тук е неговият хидрохлорид. Показах го на проф. Байер. Набелязахме хода на по-нататъшните изследвания върху реактивоспособността на това вещество.

— Радвам се на успехите ти, Дик. Трябва достойно да защищаваме името на Фишеровци!

Емил прибра стъкленицата с полученото ново вещество, после отстрани горелката, която гореше под колбата на стъклената апаратура. Ернст следеше внимателно работата му.

— Привършваш за днес, нали? Дойдох да те взема, за да можем да си поговорим по-дълго. Може би ще дадеш полезен съвет.

— Сериозно ли? Ти си вече асистент, дори известен хирург, какво мога да те посъветвам аз — студентът?

— Можеш, защото се касае до химията, братовчеде.

Емил сне престилката, облече палтото и двамата излязоха.

— Знаеш, че се занимавам с изследване на анатомични препарати — заговори Ернст. — Но за съжаление багрилата, с които се оцветяват тъканите, са твърде малко. Дай ми някои от вашите нови багрила. Нали ти и Ото се занимавате със синтезиране на багрила?

— Багрила много, но като еозина едва ли ще намериш второ. Изпитал съм го на собствените си ръце. Погледни, още са боядисани пръстите ми. Неведнъж съм имал работа с него при синтезата на флуоресцеина. Надявам се да ти свърши работа.

Съветът на Емил Фишер се оказа наистина много ценен. Скоро еозинът стана едно от основните багрила в медицинските лаборатории при изследване на анатомични препарати. С неговата употреба беше свързано завинаги името на Ернст Фишер и никой не подозираше, че в същност заслугата е на студента по химия Емил Фишер.

Скоро след това проф. Байер получи покана да заеме професорското място по химия в Мюнхен. Това предизвика силна реакция сред практикантите в лабораторията по органична химия. Имаше още какво да научат от големия майстор, затова не им се искаше да се разделят с него. Особено недоволни бяха Ото и Емил Фишер. Докторската работа на Емил беше вече завършена. Той ускори написването й, за да може да я защити още тук, в Страсбург. С това фактически дойде краят на студентските му години, но като че ли за него нищо не се беше променило. Предстояха му нови изследвания, нови синтези. Трябваше да ги продължи, като използува съветите на проф. Байер.

— Наесен сме в Мюнхен. Решено, нали? — каза Емил твърдо.

— Като сме рекли — да бъде! — отвърна енергично Ото. — И какво възнамеряваш да правим през лятото?

— Какво би казал за Виена? Отдавна имам желание да посетя този толкова прочут град. А ще видим и как стоят работите в университета. Ще се запознаем с лабораториите.

Не само Виена, но и виенчани бяха очарователни. Скоро двамата братовчеди завързаха нови познанства, намериха искрени приятели. Особено много се сближиха със Зденко Скрауп. Той им беше и водач в прекрасния дунавски град. Освен от химия Емил се интересуваше и от изкуство. Посетиха прочутите Виенски галерии, наслаждаваха се на произведенията на велики майстори — художници, скулптори и архитекти. Не пропускаха да посещават и операта. Скрауп също следваше химия, но средствата му бяха ограничени, затова в операта отиваха на последния балкон — правостоящи. Но дори и тук трябваше да бъдат облечени официално и добре избръснати. А за да пести парите, Скрауп не се бръснеше редовно.

— Ще закъснеем, приятелю. Пак не си готов — подкани го Емил.

— Готов съм — живо отвърна Скрауп. — Дали ще ме пуснат небръснат? Брадата ми не е голяма.

— От три дена — забеляза Ото.

— Нямаш ли бръснач? Дай да те обръсна. В Страсбург понякога се бръснех сам — предложи Емил.

— Мисля, че колегата Хайнц има. Сега ще го донеса.

Всички скочиха и се разшетаха. Приготвиха сапун, кърпа, Скрауп донесе бръснача и се остави в ръцете на Емил. Той започна да го сапунисва, като си тананикаше арията на Фигаро. Но когато натисна бръснача, Скрауп стисна зъби и очите му се наляха със сълзи, избликнали неволно от ужасната болка.

— Олеле. Дереш ли ме? — зарева Скрауп.

— Не мърдай, ще те порежа.

Бръсначът беше тъп и Скрауп не можа да издържи на мъчението.

— Съгласен съм да ми извадят зъб, но да не ме бръснат! — викна той, блъсна ръката на Емил и както бе насапунисан, хукна към близката бръснарница.

Чул нечовешките викове, Хайнц влезе, за да разбере какво става.

— Нещастникът — рече Хайнц. — Как е изтърпял! Та аз си ползувам бръснача като нож — режа си колбасите за закуска.

Безгрижен и весел беше животът във Виена, защото безгрижни и весели бяха сърцата на двамата братовчеди. Но всеки изгрев завършва със залез, всяко начало има край. Наближаваше есента, затова те се върнаха в Ойскирхен. Тук, окръжени от грижите на близките си, те прекараха още няколко седмици на отдих и към средата на октомври 1875 г. заминаха за Мюнхен.

Преместването в Мюнхен беше посрещнато с неодобрение от родителите им, защото в столицата на Бавария върлуваше тифусна епидемия и да се живее там беше твърде рисковано. Но Емил се оказа непреклонен. Изследванията върху фенилхидразина трябваше да продължат под ръководството на проф. Байер, а това можеше да стане само в лабораторията в Мюнхен. Баща му, свикнал вече с мисълта, че не може да го направи търговец, се примири.

— Ти вече си пълнолетен и можеш да решаваш сам бъдещето си. Като баща аз съм се погрижил и за теб. В банката на твое име има същата сума, каквато дадох на сестрите ти за зестра. Разполагай с нея, както искаш.

— Благодаря ти, татко. Знаеш, че ми е трудно да се справям с финансови въпроси. Нека сумата да остане при теб. Мисля, че лихвите ще са ми достатъчни, за да мога да посрещам нуждите си. Ще живея в Мюнхен като частен учен. Няма да имам никакви задължения освен изследователска работа в лабораторията при проф. Байер. Таксата, която трябва да платя, за да получа място в лабораторията, не е много голяма и парите ще стигнат и за това. Искам да ти кажа, че синтезата на фенилхидразина е много важно откритие и очакваме да получим важни научни резултати.

— Не разбирам нищо от химия и не мога да си представя каква ще е ползата от това съединение, но щом ти мислиш така, навярно си прав.

Условията за работа в Мюнхен не бяха много добри. Още с пристигането си проф. Байер организира основно преустройство на лабораториите, монтираха нови камини с подобрени вентилационни устройства, започна се строеж на нова сграда на химическия институт. В лабораторията по органична химия отначало работеха само братовчедите Фишер, но скоро дойдоха и други практиканти. Единият от тях, Теодор Курциус, беше защитил докторска дисертация в Бон и също като Фишер искаше да продължи изследователската си работа под ръководството на проф. Байер. Още след първите разговори Емил се сприятели с него.

— Необяснимо ми е как сте загубили толкова много време само за анализите на синтезираните от вас съединения — каза Емил.

— Защо да е много? — противопостави се Курциус. — Та един елементарен анализ трае два дни.

Емил изсвири с уста.

— Непростимо разточителство, господин Курциус. Аз провеждам пет анализа на ден.

Курциус го погледна с удивление и се усмихна, за да покаже, че разбира шегата му. Пет анализа на ден — това е невъзможно.

— Не се шегувам — продължи Фишер. — Най-важно е човек да организира работата си.

— Никаква организация не е способна да ви помогне — каза Курциус, уверен, че това са празни приказки.

— Излишно е да спорим. Нали ще работим заедно? Сам ще се уверите! Имам вече събрани органични вещества за анализ. Утре сутринта ще започна.

На другия ден Емил запали пещите още в зори, претегли веществата в порцелановите ладийки и започна изгарянето. На едната маса работеха две пещи за определяне на въглерод и водород, на другата маса — две пещи за определяне на азот в различни органични вещества. Докато наблюдаваше изгарянето на веществата, той подготви третата пещ, а след това ладийките и органичните съединения за следващия опит. Емил работеше със завидна лекота, сръчност и умение. До вечерта анализите и на петте вещества бяха завършени. Курциус не можеше да повярва.

— Не, ти не си човек! Ти си истински факир!

— Нищо подобно, драги Тео. Всичко е до организация.

Може би Фишер беше прав, но въпреки усилията и старанието никой не можа да достигне неговата техника. Успехът в експерименталната работа зависеше и от това кой я върши. Емил винаги работеше едновременно върху няколко задачи и провеждаше едновременно по няколко опита.

Фенилхидразинът се оказа вещество с много голяма реактивоспособност. Той взаимодействува много гладко с алдехиди и кетони, като се получават добре кристализиращи вещества — фенилхидразони. Това негово свойство може да се използува за разделяне на смеси от алдехиди и кетони, за охарактеризиране на даден алдехид или кетон по температурата на топене на получения при взаимодействието с фенолхидрозина кристален продукт. Фенилхидразинът може да служи като изходно вещество за синтези. Един от основните проблеми, които вълнуваха Байер и сътрудниците му, беше въпросът за индигото и съединенията с близка структура.

Първите изследвания, които Емил Фишер започна в лабораторията в Мюнхен, бяха опитите с фенилхидразоните на алдехидите. Като действува на пропионов алдехид с фенилхидразин, той получи кристално вещество, което се различава по състав от скатола, едно от производните на индола, само по това, че съдържа в молекулата си един азотен и три водородни атома повече.

— Ако мога да осъществя отделянето на една молекула амоняк от молекулата на този фенилхидразон, ще получа скатол.

— Какви методи приложихте? — попита го проф. Байер.

— Термично разпадане, загряване с какви ли не катализатори — все без успех.

— С киселини не може, нали?

— Не може. Фенилхидразоните се разпадат от действието на киселините на изходния алдехид и фенилхидразин.

— С цинков прах опитахте ли? Изпробвайте и някои цинкови соли.

Цинковият прах също не даде резултат, но цинковият хлорид се оказа особено активен. От колбата, в която Фишер извършваше загряването, се разнесе особено неприятна миризма. Силната вентилация на камината не беше в състояние да се справи и цялата лаборатория бе залята от задушаваща вълна.

— Дик, какво е това? Като че ли си събрал всичкия тор от конюшните на херцога! — викна Кьонигс и стисна нос, за да се предпази от неприятната миризма.

— Ура! — викна Фишер, без да обръща внимание на протестите на колегите си. — Получи се! Скатолът се образува в червата на животните. На него се дължи и миризмата на изпражненията — започна да говори Фишер, но никой не го слушаше. Практикантите загасиха горелките, прекъснаха опитите си и изхвръкнаха от лабораторията. Миризмата беше непоносима. И в най-замърсената конюшня може би въздухът е много по-чист и приятен за дишане в сравнение с ужасната атмосфера в лабораторията. А Емил просто не забелязваше миризмата.

Ето един от първите му успехи, които донесе фенилхидразинът. Баща му не виждаше ползата от това откритие, но Емил, макар и начинаещ учен, вярваше, че с това съединение ще направи нови открития. А миризмата на скатола проникваше в дрехите, в косите, в кожата му. Въпреки неприятностите при работата с новото вещество то трябваше да се прекристализира, да се определи температурата на топенето му, да се подложи на елементарен анализ. Емил провеждаше опитите с особено старание. Останалите практиканти постепенно се примириха с миризмата и като че ли престанаха да я забелязват, но тя ги преследваше навсякъде — и на улиците, и в ресторанта, и в операта.

Емил беше страстен поклонник на хубавата музика. Въпреки напрегнатата работа той не изпускаше нито едно музикално събитие в града. Но изследванията върху скатола му донесоха много неприятности. Веднъж той отиде на опера, но още щом влезе в салона, съседите му започнаха да се хващат за носовете и да шушукат. Дамите не можеха да понасят неприятната миризма, поднасяха шишенца с парфюм под носа си, но напразно.

— Кой е пуснал този коняр в операта? — чу се някакъв груб глас.

Емил се изчерви и бързо напусна залата. Той дълго се беше мил, дрехите му бяха нови, но кошмарната миризма струеше от кожата му, преследваше го навсякъде.

— Не се тревожете — успокояваше го проф. Байер. — Науката иска жертви, а това е най-малкото, което можете да пожертвувате. Е, че на някого му замирисало, голяма работа. Да му мирише! Тук открития се правят, нека да мирише — проф. Байер замълча и след малко неочаквано промени темата на разговора. — Господин Фишер, искам в най-кратък срок да обобщите изследванията си върху хидразиновите съединения и да ги подготвите за печат. Сградата на новия институт е почти завършена. Ще се открият места за частни доценти. Дори вече се е явил един претендент — д-р Аронщайн. Бих искал като частен доцент в новия институт да видя вас.

Хабилитирането на Емил Фишер за доцент стана в началото на 1878 г. Според тогавашните правила освен публикацията върху научните изследвания кандидатите трябваше да положат изпит и след това да изнесат лекция по зададена от комисията тема. Най-трудна за Фишер се стори лекцията. Той не беше свикнал да говори свободно, а колегите му го посъветваха да не използува ръкопис и да не чете. Наложи се да напрегне сили, да напише темата и след това да я запомни. Отличната памет му помогна и лекцията премина при много голям успех. Единствена пречка се оказа само силният рейнски диалект на оратора. Той обърна сериозно внимание на бележката, която му бе направена в това отношение, и при следващите лекции се стараеше да подобри произношението си и да го доближи до литературния немски език. Скоро аудиторията се изпълни с жадни за знания млади хора и остана винаги пълна.

На другата година проф. Фолхард, който завеждаше аналитичния отдел, получи покана за професор в университета в Ерланген. На негово място по предложение на проф. Байер беше назначен Емил Фишер. Този успех на Фишер беше посрещнат с възторг и от приятели, и от роднини. Баща му изпрати дълго поздравително писмо, в което съобщаваше, че заедно с майка му са отпразнували успеха на единствения си син с едно голямо шише шампанско. Приятелите му устроиха голямо пиршество, на което Курциус и Кьонигс бяха главните герои. Вилхелм Кьонигс работеше също като Емил Фишер в лабораторията на проф. Байер като частен учен. Облечен немарливо, с грозна външност, той беше твърде непривлекателен, но поговореше ли човек с него, изведнъж забравяше външността му и оставаше като омагьосан от богатството на душата му. Кьонигс беше неизчерпаем извор на весели анекдоти, закачливи стихове, които съчиняваше сам и много често в момента на съответното събитие. Подобни дарби имаше и Курциус и тази вечер те просто се надпреварваха в остроумията си, а слушателите им се превиваха от смях. Кьонигс и Фишер бяха приятели. Те живееха в една и съща къща и дори стаите им се намираха на един етаж. Обикновено вечер те се прибираха заедно у дома си и в стаята на Емил довършваха веселите анекдоти или обсъждаха плановете за работа в лабораторията. Най-често разискваха върху състава и структурата на различни багрила. Нали в лабораторията на проф. Байер се работеше главно по изследване на багрилата.

himici_4_f02_emil_fisher_v_laboratorijata_si.png

Едно такова изследване започнаха и двамата братовчеди Емил и Ото Фишер. Отдавна в химията беше известно, че ако смес от анилин и пара– и орто-толуидин се окисли с арсенова киселина, образуват се тъмнозелени кристали с метален блясък, които багрят вълната в хубав червен цвят. Поради това багрилото беше наречено розанилин. Днес това съединение се нарича фуксин. Но каква е структурата на молекулата на това багрило, не беше известно. Багрило с подобни свойства се получаваше и при окисляване с арсенова киселина на смес от анилин и пара-толуидин. За да докажат структурата на багрилото, двамата млади учени извършиха с тези вещества различни реакции, за да ги превърнат в познато съединение, което може лесно да се установи. Изследванията на двамата Фишер продължиха няколко години, но все още не можеше да се стигне до удовлетворителен резултат.

— Трябва да разрушим аминогрупите в молекулата на багрилото, за да я опростим — каза Емил. — Това може лесно да се постигне, като извършим диазотиране, а след това разложим чрез загряване диазониевата сол.

— Идеята е добра — отговори одобрително Ото. — Можем да пристъпим към работа веднага. Тъкмо има лед за охладителната смес.

След няколко дни те вече разполагаха с данни от анализа на новия продукт, но за тяхно разочарование той пaк съдържаше азот.

— По дяволите — ядоса се Емил. — Как не предвидихме? Изглежда, че азотните атоми са свързани по различен начин в молекулата. Може би трябва предварително да извършим редукция, за да се включат всички азотни атоми в състава на амино групи.

Този път опитите доведоха до очаквания резултат. От пара-розанилина при редукция се получи триаминотрифенилметан, който след диазотиране и варене с алкохол се превърна в трифенилметан. По същия начин беше доказана структурата и на розанилина. Този голям успех стана предмет на много разговори както на заседанията на химическото общество в Мюнхен, така и по време на приемите, които госпожа Лида Байер уреждаше от време на време. Със своята деликатност, такт и изящни обноски госпожа Байер се радваше на обичта и уважението на всички. Тя беше майка на лабораторията. Грижеше се за работещите там химици, помагаше им при нужда или болест, но най-голямото й желание беше да ги задоми. Затова на приемите освен практикуващите при съпруга й химици тя канеше много млади момичета, които се придружаваха от родителите си — професори, писатели, художници, музиканти. Приемите на госпожа Байер се превръщаха в малки празници на науката и изкуствата, но усилията й да им помогне в женитбата оставаха напразни. Младите химици бяха отдадени всецяло на науката и не мислеха за това. На тези приеми Емил Фишер навлезе в кръга на хората на изкуството. Той не само се интересуваше от живопис и музика, но и сам свиреше доста добре на пиано. Тук той можеше да чуе мнението на изтъкнати познавачи на изкуството, а и сам да даде преценка за изпълнението на някой артист, за майсторството на отделен художник. А в Мюнхен по това време се изявяваха много изтъкнати певци както в Кралската опера, така и в театър Одеон. Много бяха и художниците, които организираха прочутите мюнхенски карнавални тържества. Те се провеждаха в най-големите зали на града с участието на всички хора на изкуството, дори и на тези с много напреднала възраст. Младите учени-химици също имаха щастието да присъствуват на едно от най-пищните тържества.

Изящно изработените декори бяха превърнали залата в място, където всеки можеше да намери забава по вкуса си. Поканените, облечени в пищни костюми, влизаха в залата със съответни церемонии. Фишер и Кьонигс носеха скромни костюми и останаха незабелязани, но в замяна на това те можеха да наблюдават всичко, необезпокоявани от никого.

— Разбра ли как ще пристигне Пилгхайм? — попита Кьонигс.

— Като принц — отговори Фишер.

Пилгхайм беше един от най-прочутите мюнхенски художници. Тъкмо говореха за него и пъстрата тълпа се раздели на две. В залата влезе Пилгхайм, обкръжен от свита. Костюмите им, изработени от кадифе и коприна, заслепяваха с яркостта на цветовете си. Мнимият принц пристъпваше гордо, вдигаше ръка за поздрав на присъствуващите, които го посрещаха с дълбоки реверанси. Процесията не бе преминала до другия край на залата, когато на вратата се подаде втори принц, също обграден от свита.

— Погледни — каза Фишер и бутна Кьонигс по лакътя. — Това е вече истински принц — баварският принц Вилхелм!

— Ама че история! — зарадва се Кьонигс и потри ръце от удоволствие.

След малко двете процесии се срещнаха. Двамата принцове застанаха един срещу друг и галантно се поздравиха. После принц Вилхелм подаде ръка на Пилгхайм и се отправиха да разгледат заедно забележителностите на карнавала. Посетителите се тълпяха пред групата на ескимосите. Облечени в костюми от козина и кълчища, те танцуваха някакъв странен танц около своето иглу, направено от рогозки и лико. От същите леки и твърде огнеопасни материали бяха изработени и останалите декори.

— Така, както всички пушат, току-виж запалили някого — забеляза загрижено Фишер. Като познавач на органичните вещества и на свойството им лесно да се възпламеняват той не можеше да не забележи страшната опасност, която грозеше да помрачи веселието.

— Не бой се — успокои го Кьонигс. — Я ела да пийнем по една бира на бюфета! После пак ще се върнем да гледаме.

Чашите им бяха още наполовина пълни, когато от залата долетяха ужасни писъци. Пожар! Огънят беше избухнал в иглуто на ескимосите, беше полазил по костюмите им и те тичаха като живи факли в залата, разнасяйки огъня и по другите декори. Обезумели от страх, присъствуващите се втурнаха към тесните изходи и взаимно се премазваха и убиваха. Десетки изгорени! Стотици ранени и осакатени!

Този трагичен край на карнавала дълго беше предмет на разговор не само в града, но дори и в лабораториите, макар че обикновено там се говореше малко, и то главно по работата.

Някои от изследванията си Фишер продължи в лабораторията на проф. Байер, но сега вече сам професор, завеждащ аналитичния отдел, той трябваше да ръководи упражненията на студентите и същевременно да започне научноизследователска работа с тях. Студентите в лабораторията по аналитична химия бяха начинаещи, но въпреки това някои от тях се отличаваха с подчертани интереси към научното търсене. Още в самото начало вниманието на Фишер беше привлечено от Лудвиг Кнор. Този млад човек работеше с изключителна акуратност и бързина, което допадна твърде много на Фишер. Задачите, които той му поставяше, ставаха все по-сложни и още в края на първата година бяха пренесени в областта на органичната химия. Хидразиновите съединения продължаваха да вълнуват Фишер, затова Кнор трябваше да синтезира и изучи пиперилхидразина. Но интересите на Фишер не се ограничаваха само в тази област. Като химик-органик той особено много се интересуваше от биологичните и биохимичните процеси, протичащи в животинските организми.

— Една от най-всемогъщите лаборатории — това е животинският организъм. Там се синтезират какви ли не вещества. Разпадат се въглехидратите, белтъчините, мазнините, за да дадат енергия и градивен материал за други вещества. Човечеството отдавна се стреми да разкрие същността на тези процеси, но все още сме далече от истината. И пътищата за това са два — да изучаваме образувалите се в резултат на жизнената дейност разпадни продукти, които организмите изхвърлят, и от друга страна, да се опитаме да синтезираме веществата, които живата клетка произвежда — така обичаше да казва често Фишер, като съставяше нови планове за работа.

В осъществяването на тази задача химията беше постигнала много, но и значителен брой проблеми оставаха неразрешени. Един от тях и може би най-важният беше проблемът за белтъчните вещества и белтъчната обмяна. В организмите на топлокръвните животни и в човешкия организъм белтъчните вещества се разпадат и крайният продукт на това разпадане е карбамидът. В студенокръвните животни и в организмите на птиците обаче белтъчната обмяна води до образуване на пикочна киселина като краен продукт. Нито самата киселина, нито производните й бяха изучени добре, затова Емил Фишер започна изучаването и на тази група съединения. За да може да се установи точната им структура, трябваше да се изучат всички възможности за получаване на едно съединение от друго, да се синтезират най-различни производни на тези вещества и да се изолират от природни продукти. Това беше едно огромно поле за работа, един неизчерпаем източник на идеи. В хода на изследванията си Фишер направи едно друго важно откритие, което беше използувано много резултатно при следващите му разработки. При обработване на органичните киселини с фосфорен петохлорид се получаваха съответни киселинни хлориди, които се характеризират с много голяма реактивоспособност и могат лесно да се превръщат в съответни производни на киселините. Така Фишер успя да получи трихлорпурин от пикочна киселина, а след последователното му обработване с калиева основа и йодоводород — ксантин. При метилиране на ксантина Фишер получи кофеин — безцветно кристално вещество с горчив вкус, което се съдържа в плодовете на кафето и в листата на чая. Нямаше никакво съмнение, че синтезираното вещество е напълно идентично с природния кофеин. То оказваше същото освежаващо, възбуждащо действие, както природния продукт.

— Сега ще ви поднеса кафе, което е приготвено без кафе — каза Фишер на приятелите си и отиде в кухнята.

— Внимавай само да не ни отровиш — забеляза Кьонигс.

Фишер внесе ниска метална кана, от която се носеше аромат на кафе. Напълни чашите и подкани да опитат.

— Доверяваме се на химията и на нашия майстор Фишер — изрече тържествено Кьонигс и отпи една глътка. Задържа течността в устата си, разклати я с език, вдъхна въздух през устата си и издиша през носа, за да може да прецени едновременно вкуса и аромата на питието и като преглътна, започна да декламира:

— Да е кафе — не е кафе,

а мирише на кафе.

Гъсто, черно кат катран е,

с него Фишер гости кани.

Що е то?

— То се знае буламач, приготвен по рецепта на нашия готвач! — извика Курциус и всички се разсмяха.

— Ако някога Германия остане без кафе, ти ще станеш най-богатият човек, Дик, защото можеш да отвориш фабрика.

— Благодаря за съвета. Не си ли разбрал, че такава работа не е за мен? Аз съм силен само при колбите и хладниците в лабораторията.

Той наистина беше силен. Острият му и съобразителен ум умееше да насочи правилно сложния ход на реакциите и да доведе до желания резултат. Успехите му станаха известни и получиха признание и вън от границите на Германия. Това бе засвидетелствувано преди всичко от поканата за професор в Аахен. Малко след това последва и друга покана от Ерланген.

Ерланген беше малък град, но университетът се намираше в съвсем нова сграда, а и мястото, което му предлагаха, беше за редовен професор по химия. Фишер не се поколеба и прие. Приятелите му устроиха тържествено изпращане с голям пир. Тържествено изпратиха любимия си професор и студентите.

На другия ден Фишер взе най-необходимото и замина с бързия влак за Ерланген. За багажа му щяха да се погрижат неговата сестра Ема, която пристигна в Мюнхен заедно с дъщеря си Хедвига.

Беше сам в купето и можеше спокойно да обмисли многобройните задачи, които му предстояха. От Нюрнберг в купето влязоха млада красива дама и едър възрастен мъж, очевидно неин баща. Той поздрави и се представи.

— Професор Якоб фон Герлах.

Фишер трепна изненадан от приятната среща. Поклони се учтиво и на свой ред се представи.

— Вашето име е споменавано толкова пъти от братовчед ми Ернст Фишер, който също като вас е специалист по анатомия! Освен това радвам се, че благодарение на случайността мога да вляза в контакт с академичните среди в Ерланген още преди да съм пристигнал там.

— Ерланген е малък град и ние всички сме в много близък контакт помежду си. Това има своите преимущества, защото често се раждат идеи за изследвания на явления, интересни за различни специалисти. Вземете например вашата химия и моята медицина. Каква интересна лаборатория е човешкият организъм! Какви сложни процеси се извършват там! И знаем ли нещо положително за тях? Без да се замислим, можем да кажем: Не!

Дъщерята на проф. Герлах, Агнес, слушаше внимателно разговора им. Тя съвсем нямаше представа, че този възпълничък доста по-възрастен от нея професор след няколко години щеше да стане неин съпруг. Фишер беше увлечен от разговора с проф. Герлах и почти не обърна внимание на младата си и красива спътница. Това за него беше естествено. Въпреки многолюдните приеми на г-жа Байер Фишер не можа да придобие свобода в обноските с младите дами и винаги в тяхно общество се чувствуваше малко притеснен. Независимо от това той беше отличен събеседник, за което му помагаха широките познания върху музиката, театъра, изобразителното изкуство.

В Ерланген се преместиха и двама от студентите, които работеха под негово ръководство — Лудвиг Кнор и Херман Райзенегер. И двамата защитиха докторските си дисертации в Ерланген и останаха да работят като асистенти при Емил Фишер. Те бяха в много близки приятелски отношения с Фишер и по негово желание обядваха заедно в дома му. За да си създаде пълни удобства за работа, Фишер нае самостоятелно жилище. Обзаведе го със собствени мебели, по свой вкус. Една възрастна вдовица, препоръчана от майка му, ръководеше домакинството. Тя беше ненадмината в кулинарното изкуство и майсторството й се възнаграждаваше от похвалите на тримата. Непрекъснатият ежедневен контакт между Фишер, Кнор и Райзенегер се оказа извънредно ползотворен за научните им изследвания. Кнор и Райзенегер непрекъснато се консултираха с Фишер и изследванията върху синтезата на различни съединения с участието на фенилхидразина напредваха невероятно бързо. Като използува продукта на взаимодействие между фенилхидразина и ацетоцетовия естер, Лудвиг Кнор го подложи на метилиране с метилйодид и след обработване с калиева основа получи безцветно кристално вещество с горчив вкус, което се оказа със силно температуропонижаващо действие и беше наречено антипирин.

Райзенегер изучаваше взаимодействието на фенилхидразина с различни кетони. В големия списък на съединения с карбонилна група, които Емил Фишер му беше дал, беше включена и фруктозата. Изследванията върху тази кетоза поставиха началото на обширни изследвания в областта на захарите.

От двете успоредни проби, които Райзенегер проведе с различно количество фенилхидразин, бяха получени неочаквани резултати. В едната стъкленица се образуваха безцветни кристали, а в другата те бяха примесени с други жълти кристали.

— Пробата, която даде жълти кристали, съдържаше излишък от фенилхидразин — каза Райзенегер.

— Повторете опитите, като поставите двойно и тройно по-голямо количество фенилхидразин спрямо количеството на фруктозата. Трябва да се намерят условията, при които се получава в чисто състояние само жълтото кристално вещество.

Фишер беше възбуден от неочакваното откритие и трескаво мислеше. Ще започне незабавно изследване и с други захари — глюкоза, галактоза… В лабораторията му имаше достатъчно сътрудници, за да им възложи тези допълнителни задачи. Възпитани в стила на работа на проф. Фишер, те работеха със завидна бързина, умееха да си организират работата така, че да могат да провеждат едновременно по няколко изследвания. Взаимодействието на фенилхидразина със захарите, което протичаше в оцетнокисела среда, се оказа от особено голямо значение за химията. Получените жълти кристални вещества бяха наречени озазони. Те се оказаха с много добра кристализационна способност, а кристалите им имаха характерни форми, различни за различните видове захари. По този начин чрез получаване на съответните озазони захарите можеха много лесно да се идентифицират. С помощта на озазоните стана възможно да се различават пентозите от хексозите. Дотогава това беше почти невъзможно, защото количественият елементарен анализ дава и за двата вида захари, които имат една и съща обща формула (CH2O)n, еднакъв процентен състав.

Основната цел на изследванията върху захарите беше да се изясни структурата им, главно като се приложи теорията за наличието на асиметрични въглеродни атоми в молекулите. Многобройните проучвания в тази насока Фишер провеждаше със сътрудника си Юлиус Тафел. Наред с това той продължаваше изследванията си и върху пикочната киселина. При посещението си в големите заводи Лудвигсхафен, където беше поканен да заеме мястото на ръководител на изследователската лаборатория, Фишер се срещна с известния холандски търговец на фармацевтични препарати Ван Хоовен. Той му достави един килограм змийски екскременти на невероятно висока цена, но това нямаше значение за Фишер. От получената суровина той изолира около 250 г кристална пикочна киселина, която използува за по-нататъшните си изследвания върху тази група съединения.

Усилената и многостранна изследователска дейност на големия учен беше прекъсната за около една година поради острото заболяване, дошло така неочаквано. През ваканцията по време на лов заедно с баща си в околностите на Ойскирхен Фишер се простуди и трябваше да остане известно време на легло. Но може би прекомерната употреба на цигари беше подготвила почвата за едно остро хронично възпаление, което се изрази в упорита, неизчезваща и мъчителна кашлица. За втори път в живота си той беше в много тежко състояние, със силно разклатено здраве, неспособен да продължи всякаква работа. Налагаше се да започне сериозно и продължително лечение. През есента на 1884 г. Фишер замина за Ерланген, уреди си дългосрочен отпуск и замина на лечение в Райт при шурея си Артур Дилтей. За негов заместник в университета академичният съвет избра братовчед му Ото Фишер.

През пролетта на следващата 1885 г. проф. Йоханес Вислиценус замина за Лайпциг и освободи професорското място в университета във Вюрцбург. Академичният съвет реши, че няма друг по-известен и по-надежден млад учен, който би могъл да заеме мястото на стария Вислиценус. Въпреки че знаеха за разклатеното здраве на Фишер, академиците от Вюрцбург единодушно го избраха и изпратиха зоолога проф. Семпер да преговаря с Фишер. Между впрочем лечението в Райт и пътуването из Франция и остров Корсика бяха оказали благотворното си въздействие. Здравето на Фишер беше възстановено. Вюрцбург беше значително по-голям град от Ерланген. Много по-многоброен беше и академичният състав, което създаваше условия за обширни и разнообразни контакти. По-привлекателни бяха и околностите на града. Хълмовете, покрити с красиви гори, предлагаха чудесни условия за екскурзии, каквито Фишер правеше всяка неделя. Помещенията на химическия институт нямаха вентилация, затова първата реорганизация, която предприе Фишер, беше построяването на камини в лабораториите. Строежът беше завършен през лятната ваканция, така че с настъпването на есента занятията започнаха при нормална обстановка с онова напрежение, което Фишер създаваше чрез многообразието на задачите и експерименталните изследвания.

Заедно с него във Вюрцбург се преместиха и сътрудниците му Лудвиг Кнор и Юлиус Тафел. Тафел продължи изследванията си върху захарите в частната лаборатория на Фишер, която заемаше една стая с малко странично помещение за везните и оптическите апарати. Изследванията върху конфигурацията на захарите напреднаха твърде много, но пълно потвърждение на теоретичните изводи можеше да се получи само ако се синтезира някакъв монозахарид. Опити в това направление не липсваха. Фишер повтори опитите на А. Бутлеров и успя да получи от формалдехида при загряване с варно мляко смес от захари. От тази смес чрез обработване с фенилхидразин той успя да изолира озазоните на няколко хексози.

— Ще проведем опити и с други алдехиди — заговори Фишер. — Отдавна вече обмислям това. Може би най-подходящ ще бъде акролеинът, ненаситен алдехид. Чрез присъединяване на бромни атоми към молекулата му могат да се създадат условия за удължаване на въглеродната верига и по такъв начин синтезата да се ръководи, а не да се оставя да протича произволно.

— Но работата с акролеина е почти невъзможна при наличието на не съвсем добра вентилация — каза Тафел.

— За лабораторията въобще не трябва да се мисли. Това може да стане само на открито в някой завод. Имам пред вид фабриката на Майстер Луциус в Хьохст на Майн. Получавали са неведнъж съвети от мене и мисля, че не ще откажат да ни съдействуват.

Майстер Луциус се отнесе твърде благосклонно към исканията на Фишер и през лятото на 1886 г. той замина заедно с Тафел за фабриката в Хьохст. Монтираха големия съд на открита пещ, напълниха го с глицерин и провериха изправността на охладителните тръби и приемника.

— Всичко е много добре. Трябва само да духне северен вятър, за да започнем работа.

— Казват, че тук вятърът обикновено е северен, така че няма да чакаме дълго — каза Тафел с успокоителен тон.

Не се решаваха да започнат дестилацията на акролеина, защото това вещество дразнеше страшно очите и дихателните пътища. Лютивината му беше не само неприятна, но и много опасна.

Не чакаха дълго. Още същия ден, надвечер, севернякът подухна и те запалиха огнището. Скоро температурата в съда се повиши достатъчно и започна образуването на акролеин. Част от парите на това силно дразнещо вещество излизаха от приемника, но вятърът ги отнасяше далече от двамата изследователи. Няколко дни работата вървя без произшествия. Но веднъж, когато Фишер отиде в управлението, за да се срещне с Луциус и да уговори подробностите по бромирането на акролеина, вятърът ненадейно смени посоката си и обви Тафел в облак от акролеинови пари. Сякаш стотици ножове разрязваха гърлото и носа му, хиляди невидими игли се забиха в очите му. Дъхът му спря и той почувствува, че потъва в някаква пропаст, в която разкъсваха лигавиците на носа му. Ужасният облак заля цялата фабрика. Фишер скочи и с все сила се спусна към дестилатора. Забравил за неотдавнашното възпаление, той мислеше само за едно — трябва незабавно да види какво е станало с Тафел! За щастие вятърът възвърна посоката си, но когато Фишер стигна до дестилатора, Тафел лежеше в безсъзнание на земята. Отнесоха пострадалия в болницата, извикаха няколко лекари, но коварният кръвоизлив не спираше. Едва на втория ден лекарите победиха смъртта. Тафел беше извън всякаква опасност. След няколко дни той се почувствува съвсем добре и отново продължи опитите заедно с Фишер.

След две седмици те вече имаха достатъчно количество акролеиндибромид и заминаха за Вюрцбург. Скоро след това успяха да получат една хексоза, която нарекоха акроза.

В същото време други двама сътрудници — англичанинът Пасмур и Лоренц Ах — работеха върху получаването на монозахариди с по-голям брой въглеродни атоми в молекулите, като използуваха циановодородния метод, разработен от Хайнрих Килиани и Емил Фишер.

Увлечен в научните проблеми, Фишер не намираше време да помисли за собствен дом. Негов дом беше лабораторията, негово щастие — науката. Но когато вечер затвореше очи, той често си спомняше шумните приеми на г-жа Байер и усилията й да задоми сътрудниците на съпруга си. А щом се заговореше за женитба, Фишер винаги си спомняше онова нежно и деликатно момиче, което влезе неочаквано във влака в Нюрнберг. Агнес Герлах! Той често я срещаше на приемите в Ерланген, разговаряше с нея и като че ли тогава не забелязваше, че когато е в нейно общество духът му е по-бодър, на душата му е по-светло. Тук, във Вюрцбург, Фишер изведнъж се оказа лишен от очарователното присъствие на това мило същество и въпреки шумните и весели компании, с които прекарваше вечерите, той чувствуваше някаква празнота.

Госпожа Кнор, съпругата на неговия пръв сътрудник, виждаше в лицето на Агнес най-подходящата жена за проф. Фишер. Тя беше приятелка на Агнес в Ерланген, затова я канеше да й гостува и във Вюрцбург. Винаги, когато Агнес пристигаше във Вюрцбург, у госпожа Кнор се устройваше голям прием, на който, разбира се, пръв гост беше Емил Фишер.

На един такъв прием в края на 1887 г. след като се бе повишило настроението на всички, Емил Фишер направи официално предложение на Агнес Герлах и още същата вечер отпразнуваха годежа. Сватбата се състоя в Ерланген, в края на февруари следващата година.

Нежност, топлота и щастие донесе Агнес в дома на Фишер. Стройната й фигура, нежните черти на лицето й завладяваха с красотата си, чието въздействие се подсилваше от непринуденото й държание. Може би затова Агнес беше любимка на баща си. Може би затова тя още от първия ден спечели сърцата на родителите на Емил Фишер. Обичаха я всички, защото Агнес носеше слънчева радост и живееше само с обичта си.

Животът във Вюрцбург беше пълен с разнообразие и вълнуващи събития. Освен концертите, изложбите, излетите в академичните среди съществуваше традицията да се събират на големи празненства, които се устройваха подред в салоните на професорите. По традиция, никой не помнеше откога, в приемите участвуваха всички медици, ботаници, философи, физици и химици. Най-интересният момент за всеки прием беше поздравителната реч, която произнасяше някой от гостите, определен предварително. На такова празненство, устроено от проф. Фридрих Колрауш, речта трябваше да произнесе Фишер. Той, разбира се, беше обмислил предварително плана на словото си и реши да започне с електричеството, на което Колрауш беше посветил толкова години изследователска дейност. От електричеството Фишер лесно преминава към наскоро откритите електрически лампи, със светлината на които сравни блясъка на присъствуващите дами, а за домакинята, госпожа Колрауш, запази сравнението с електрическата дъга и отблясъкът й стигна неусетно до Слънцето. Речта беше одобрена с бурни ръкопляскания, а неговият съсед — професорът по философия Хайсел, се наведе и му прошепна: „Сега разбрах, че вие, химиците, надминавате по приказки дори философите.“

В края на 1888 г. се роди първият син на Фишер. Според немския обичай нарекоха го с няколко имена — Херман-Ото-Лоренц. Херман беше хубаво и здраво дете. То растеше спокойно под грижите на Агнес. Въпреки големите промени, които настъпиха в живота на Фишер след сватбата и раждането на Херман, изследователската му работа продължи със същия темп. Създал, усъвършенствувал и развил редица методи за анализ и синтез на органични съединения, големият експериментатор успя да постигне невероятни успехи. След синтезата на акрозата сътрудниците му Юлиус Тафел, Оскар Пилоти и десетки дипломанти успяха да осъществят сложните и продължителни синтези на природните захари маноза, фруктоза, глюкоза. Тези успехи донесоха за Фишер и първите международни признания. През 1890 г. Английското химическо общество го награди с медала Дейви, а Научното общество в Упсала го избра за член-кореспондент. В същата година Немското химическо общество го покани да изнесе доклад в Берлин върху изследванията си в областта на захарите.

Извънредно много се разшириха изследванията и върху групата на пурина. Фишер получи това съединение при хлориране на пикочна киселина с фосфорен оксихлорид и редукция с йодоводород. Пуринът е основно съединение в тази група, а ксантинът, кофеинът, гуанинът и др. са негови производни. Взаимните превръщания и осъществените отделни синтези вече даваха ясна представа за строежа на тази голяма група съединения, но пълна синтеза все още не беше осъществена и въпросът не беше решен окончателно. Изследванията в тази област се провеждаха главно от асистента му Лоренц Ах.

Обширните изследвания на Фишер, опитите му да изясни структурата на редица класове органични съединения, а също така да въведе и рационален начин за образуване на наименованията им се оценяваха от световната химична общественост. Затова той беше един от първите, поканен да участвува в конференцията в Женева по изработване на номенклатура на органичните съединения.

За Женева Фишер замина заедно с Агнес. Тук пристигнаха най-изтъкнатите представители на органичната химия от всички европейски страни. Участниците в конференцията бяха настанени в един хотел, така че те имаха възможност да се срещат и беседват не само по време на заседанията, но непрекъснато, дори и по време на вечерите, които се устройваха в големия приемен салон. Около огромната дълга маса всяка вечер сядаха учените заедно със съпругите си. Весел смях, приятелски разговори, но най-често делови обсъждания на проблемите, които не бяха разрешени по време на заседанията, вълнуваха участниците. Въпреки че конференцията се ръководеше от проф. Шарл Фридел от Париж, първостепенна роля във всички обсъждания играеше проф. Адолф Байер. Той отдавна се занимаваше с въпросите за изработване на стройна и лесно приложима система за образуване имената на органичните съединения. Особено полезни се оказаха и предложенията на Фишер. Изследванията му в областта на въглехидратите и съединенията от пуриновата група доведоха до пълно изясняване на структурата им, а оттук — и до създаване на стройни правила за образуване на наименованията им.

Фишер остана с отлични впечатления от работата на тази конференция, защото тя коренно се отличаваше от останалите. Тук не се изнасяха обширни доклади, нямаше оня параден шум, който обикновено дава тон на работата на международните конгреси. Учените живееха като едно голямо семейство и престоят им в продължение на няколко незабравими седмици край брега на Женевското езеро доведе до създаването на Женевската номенклатура, която и днес лежи в основата на номенклатурата на органичните съединения.

Славата на Фишер като ненадминат експериментатор и теоретик на органичната химия привлече вниманието на много университети към личността му. Заредиха се покани от Аахен, Цюрих, Хайделберг, Берлин. Фишер нямаше желание да се мести, затова отказваше. Той беше решил да откаже и на поканата за Берлин, но Агнес и баща му този път се намесиха много активно.

— Това е първото професорско място по химия между всички германски университети — увещаваше го Агнес. — А и Берлин като столица не може да се сравнява с нито един друг град.

— Това е не само чест, а и признание на способностите ти — говореше баща му. — Ти си признат за най-изтъкнатия учен в Германия — това означава тази покана. Да се откажеш е все едно, че се страхуваш да застанеш начело на науката в Германия. Не, не мисли за отказ, Емил. По-добре обмисли добре исканията си и ги постави пред министерството. Ако там наистина държат на тебе, ще приемат условията ти. Така ще можеш да организираш всичко по твое желание и според разбиранията си.

Старият Фишер даде разумен съвет на сина си и Емил Фишер беше непреклонен в исканията си, които постави пред съветника от Министерството на културата Фридрих Алтхоф.

— Сградата на института, построена от Хофман, днес вече не отговаря на изискванията за една широка експериментална работа. Необходимо е да се построи и обзаведе нова сграда. Не се касае само до обзавеждането, от съществено значение е и разпределението на помещенията. То трябва да е такова, че да дава възможност за удобна и ефективна работа.

— Искането ви наистина ме затруднява твърде много. Ще срещнем сериозен отпор от страна на Министерството на финансите, защото институтът в Берлин има сграда. В нея са направени много открития по химия. Да се иска построяването на нова — струва ми се няма да имам достатъчно аргументи за защитата на тази теза.

— Това е единственото условие, което поставям, господин таен съветник, в противен случай ще си остана във Вюрцбург.

Преговорите завършиха с обещание от страна на министъра на културата да се построи нова сграда за института и Фишер прие. Мястото му във Вюрцбург се зае от неговия братовчед Ото Фишер. Докато уредят новото жилище и пренесат багажа, Агнес заведе децата при родителите си в Амбах. Вторият им син беше още пеленаче и се нуждаеше от специални грижи. Настаниха се временно в една стара къща, докато господин Хофман освободи служебното жилище. Това създаде доста неудобства за Фишер, защото зимата на 1893 г. беше необикновено студена, а той трябваше да отива до института по няколко пъти на ден. По време на половинчасовото пътуване Фишер просто се вкочанясваше и имаше опасност неприятното и мъчително заболяване отново да се възвърне. Разрешението бе намерено от Агнес — един огромен кожух, в който той се загъваше в колата.

Институтът на Георгенщрасе разполагаше с две големи аудитории. Лабораториите и помещенията към тях бяха разположени зад аудиториите и се съединяваха със служебното жилище на Доротеенщрасе. Тук се намираха и двете помещения, определени за частна лаборатория. Изследователската работа на Фишер продължи почти без прекъсване, защото от Вюрцбург заедно с него се преместиха Лоренц Ах, който продължи изследванията в областта на пуриновите съединения, и трима млади химици — Хениш, Копиш и англичанинът Кросли, които трябваше да довършат докторските си трудове. Те работеха в областта на захарите — синтезиране на алкохолглюкозиди, изследване на ферментите, предизвикващи разпадане на глюкозидите.

Успехите в изследователската работа бяха много и те носеха удовлетворение на Фишер, но грижите в семейството ставаха все по-тежки. Изглежда студеният берлински климат и лошото качество на хранителните продукти се отразиха неблагоприятно върху синовете му и те често боледуваха. Сам изпитал несъстоятелността на лечебните процедури върху себе си, Фишер се страхуваше извънредно много за здравето на децата. Но най-лошото дойде, след като се роди третият им син Алфред-Леонард-Йозеф. Скоро след това Агнес заболя от възпаление на средното ухо. Най-големите специалисти се събраха на консулт и настояха незабавно да се извърши операция, но Агнес не се съгласи. Болестта се разви с необикновена сила и се превърна в менингит. Операцията беше направена твърде късно. Агнес почина през зимата на 1895 г.

Кратки, твърде кратки бяха щастливите мигове, които му донесе Агнес. Но въпреки неизмеримата загуба Фишер не се предаде на мъката си.

Синовете му растяха под грижите на икономката и на добри учители. Той беше спокоен за бъдещето им. Не оставаше нищо друго, освен да се отдаде изцяло на науката. Отдавна мислите му се спираха върху проблема за белтъчните вещества, но все не се решаваше да започне. Толкова сложни и разнообразни са белтъците — основната материя на живата клетка, толкова трудно е изследването им. Всъщност можеше да се каже, че почти няма създадени специални методи за работа. Затова Фишер само обмисляше проблема, но все отлагаше да започне нещо определено. Но сега, когато изследванията върху захарите и пуриновата група бяха доведени почти докрай, струваше си да си помисли и за белтъчните вещества. Може би и тук успехите ще бъдат големи както при захарите.

Изследванията върху структурата на захарите, осъществените синтези на глюкоза, фруктоза и др. бяха наистина едни от най-големите открития в органичната химия. За тях Фишер получи заслужена оценка от цялата световна общественост. През 1902 г. той беше удостоен с най-голямата награда — Нобеловата.

Придобитият опит при изследване на захарите, при разделяне на оптичните им антиподи и пр. трябваше да бъде използуван при новите изследвания върху белтъчните вещества, макар че тук работата се оказа много по-сложна и невероятно трудна.

— Ще започнем едновременно от двата срещуположни края — започна да чертае Фишер схемата на бъдещата работа пред сътрудниците си. — От една страна, ще изследваме състава на различни белтъчни вещества — засега единственият път е чрез хидролиза. Получената смес от аминокиселини ще разделяме по метода, който един от моите предишни сътрудници Теодор Курциус беше открил — естерификация на киселините и разделяне на естерите чрез дестилация. Следователно чрез фракционна дестилация ще можем да разделим естерите на аминокиселините, а оттам ще определим и състава на съответното белтъчно вещество. От друга страна, ще се опитаме да синтезираме вещества, които поне по състав да приличат на белтъчните. Какво ще кажете за това, господин Форно?

Ернст Форно беше французин. Той беше дошъл да специализира при Фишер по органичен синтез.

— С удоволствие ще започна — отговори Форно.

— В моята лаборатория вече са разработени редица методи за синтез. Ще ги приложим към аминокиселините. Вие вече познавате една от тези реакции — като се обработи с фосфорен петохлорид, киселината се превръща в киселинен хлорид. Ако на това съединение се действува с друга аминокиселина, може би ще успеем да намерим условия, при които две молекули от двете аминокиселини ще се съединят в една по-голяма молекула.

Работата в лабораторията започна с необикновен ентусиазъм. Провеждаше се хидролиза на казеина, белтъчно вещество на млякото, и на фиброина, белтъчно вещество на естествената коприна. Получената смес от аминокиселини се подлага на естерификация и на фракционна дестилация. Същевременно Форно успя да получи хлорида на алфа-аминооцетната киселина, наричана глицин заради сладкия й вкус. След неколкократно изменение на условията се установи, че глицилхлоридът реагира с етиловия естер на същата киселина, а продуктът след осапунване представлява глицил-глицин. Това ново вещество Фишер нарече пептид, по-точно дипептид.

— Трябва да продължим опитите, за да синтезираме още по-сложни молекули — на трипептиди, тетрапептиди, полипептиди…

Процесите протичаха бавно. Налагаше се многократно да се повтарят, като всеки път молекулата на получения продукт се удължаваше с още един аминокиселинен остатък. Молекулата на полипептида постепенно нарастваше под сръчните ръце на експериментаторите — три, четири, пет… осемнадесет аминокиселинни остатъци, свързани един с друг по същия начин, както в молекулите на природните белтъчини! Вестта за успеха на тази бавна, еднообразна, продължителна и упорита работа развълнува не само учените. Развълнува се цялото човечество. В рамките на традиционните доклади, които изтъкнати учени изнасяха пред Немското химическо общество, в началото на 1906 г. Фишер говори върху аминокиселините, протеините и синтезата на полипептидите. В речта си той изложи основите на създадената от него полипептидна теория, която е в сила и до днес — в белтъчните вещества аминокиселинните остатъци се свързани чрез пептидни връзки.

Няколко дни след това се яви първото сензационно, но все пак скромно съобщение в един виенски вестник: „Синтез на белтък в епруветка!“ Това беше може би искрата, която сложи началото на оня невъобразим взрив, избухнал по страниците на вестниците в целия свят. Репортьорите дадоха свобода на фантазията си и надминаха дори писателите на фантастични романи. Те виждаха вече проблема за изхранване на населението на Земята решен. Рисуваха схеми, които показваха как въглищата се превръщат в най-вкусни и пикантни ястия в магическата лаборатория на Емил Фишер.

Големият учен се опита да протестира. Той не беше говорил такива неща. Не беше загатвал дори за такива проблеми.

Никой не искаше да чуе. Вестниците имаха нужда от сензации, а по-голяма сензация от синтезата на белтъчно вещество не можеше да има. Вярно е, че съществуваха методи за синтезиране на аминокиселините, но това бяха скъпи и сложни операции. Освен това природните белтъчини съдържат в молекулите си стотици и дори хиляди аминокиселинни остатъци, свързани помежду си в строга последователност. Молекулите на много аминокиселини съдържат по един асиметричен въглероден атом. Това означава, че тези киселини съществуват в две оптически активни форми. Трябваше да се проведат изследвания и в тази насока. Продуктите от хидролизата на природни белтъчни вещества съдържаха винаги рацемична смес на оптично активните аминокиселини. Големият опит, придобит при изучаване на оптичните изомери на въглехидратите, сега бе използуван за разделяне на аминокиселините на оптични антиподи. Но това не беше достатъчно. Трябваше да се проведат синтези, взаимни превръщания, за да се докаже какви изомери на аминокиселини се съдържат в природните белтъчини. Всяко ново откритие раждаше нови идеи, поставяше началото на нова синтеза, на ново превръщане. И резултатите ставаха по-сигурни, успехите — по-големи. Установи се със сигурност, че природните аминокиселини са лявовъртящи. В лабораторията на Фишер дори успяха да превърнат природния L-серин в L-аланин и L-цистеин.

Независимо от обширната експериментална работа Фишер намираше време и за литературна дейност. Налагаше се да се обобщят резултатите от многостранните дългогодишни изследвания, публикувани като отделни статии, разхвърляни по различни списания. Така изпод перото му излязоха монографиите върху въглехидратите, пурините, белтъчните вещества.

Идеите се раждаха една след друга. Те идваха дори и тогава, когато той си почиваше. А Фишер обираше да си почива сред природата — да броди из горите, да се наслаждава на тишината им, на чудния аромат на дърветата. Но и тук окото му виждаше това, което другите не забелязваха. Веднъж, като се разхождаше из дъбовата гора на Грюнау, той откъсна няколко шикалки и ги подаде на Херман. Най-големият му син вече беше завършил химия и сега работеше в лабораторията на баща си.

— Ето това е природната лаборатория, която произвежда вещество, използувано от дълбока древност — каза Фишер.

— За дъбилните вещества ли мислите, татко?

— Именно за тях. Ще разшифроваме тайната им. Ще започнем пак с хидролиза, с изолиране на продуктите, а трябва да завършим със синтеза.

Отново изникнаха десетки задачи, върху които заработиха сътрудниците му. Но работата в лабораториите стана извънредно трудна. Почти всички млади практиканти и сътрудници бяха повикани в редовете на войската. Черната сянка на Първата световна война грозеше не само живота на обикновените хора, тя спъваше и развитието на науката.

Настъпиха тежки години за големия учен. Най-малкият му син, Алфред, замина на фронта в Добруджа като лекар. В лазарета в Букурещ се зарази от петнист тиф и почина през 1917 г. след кратко боледуване.

Една година преди това, след продължително и тежко боледуване беше починал и вторият му син, който също се готвеше да стане лекар.

Въпреки неизмеримите загуби Фишер не падаше духом. Като не можеше да осигури необходимите химикали за работа в лабораторията, той прекарваше по-дълго време в кабинета си над ръкописите. Имаше още какво да се напише: „Полипептиди и белтъци“, „Депсиди и дъбилни вещества“. Работата над тези ръкописи често го връщаше години назад и той си спомняше любопитни факти, преживявания, приятели, сътрудници и познати. Много от тях бяха оставили частица от живота си в лабораторията на Фишер, където бяха работили за науката под ръководството на големия експериментатор. Искаше му се на всекиго да отдаде заслуженото. Да благодари на всички, да изкаже оценката си за тях. Така неусетно у Фишер назря идеята да напише спомени из живота си.

Това беше последната голяма книга, която Емил Фишер написа.

Мирът предвещаваше нов разцвет на науката, но желанието за работа у Фишер изведнъж изчезна. Болестта, която го мъчеше още от младини и се проявяваше под формата на различни възпаления, сега отне силите му. Заключението на лекарите беше категорично: рак. Фишер знаеше много добре какво означава това. Той не се боеше от смъртта. Сложи къщата в пълен ред и побърза да приключи работата по ръкописите си. Завърши и автобиографията, но не дочака деня на отпечатването й. Загубил сили, той падна под ударите на коварната болест. Беше 15 юли 1919 г.