Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ideal Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 52 гласа)

Шеста глава

Дани го погледна изумено.

— Разбери, не мога да се справя сам. Нито с фермата, нито с Каси.

— Сигурно се шегуваш. Аз трябва да се върна. Дори сега, вместо да готвя, би трябвало да извадя договора и да ти покажа, къде да се подпишеш. Така че утре рано си тръгвам.

— По дяволите! Ще ми вземат Каси! — Очите му горяха. — Това, което се случи с Бъстър, е добре дошло за онази от социални грижи!

— Но…

— Трябва ми малко време. Съвсем малко! — Джейк хвана ръката й. — Ако си ме опознала, сигурно ти е ясно, че никога не моля за помощ. Но за нищо на света не искам да загубя Каси! Остани, докато намеря жена за домакинството. Моля те!

Дани почувства, че я обзема паника. Не можеше да остане! А не можеше и да го изостави в такъв критичен момент.

— Само една седмица!

Дани издърпа ръка и се отдалечи към умивалника. Опита да подреди мислите си.

— Моля те! — Усети, че той приближава и макар да очакваше докосването, потръпна, когато усети ръцете му на раменете си. — Остани, докато нещата се уредят.

Пръстите й стиснаха ръба на мивката и побеляха от напрежение. Знаеше, че сега ще я целуне. Знаеше, че ако го направи, ще се съгласи на всичко, което поиска. Трябваше да го изпревари.

— Добре, но при едно условие.

— Кажи. — Дъхът му опари врата й.

— Че с онова… сме приключили. — Отстъпи назад, като се молеше краката да не й изневерят. — Не трябва да правим това, Джейк!

— Кое по-точно? — Сякаш зърна усмивка в ъгълчетата на устните му.

— Чуй ме, Джейк. Докато обсъждаме евентуална женитба с Каролайн, между нас не може да има нищо. Само при това условие ще остана. Чувствата ни са нереални. Те са комбинация от привличане, стрес, може би самота и любопитство. И най-силният афродизиак на света — не се стремим към обвързване.

Неочаквано той се разсмя.

— Господи, колко си цинична!

— Но съм права. Признай. Намираш ме привлекателна, защото не представлявам заплаха за теб. Няма да оглупея след ден-два и да те изнудвам да се ожениш за мен. Няма да искам невъзможни неща, нито ще затръшна вратата, защото не съм ги получила. Ще кажа благодаря и ще си отида със спомените. А ти никога повече няма да чуеш за мен.

— Още малко и ще ти повярвам. Още малко и… — Не довърши мисълта си, а се наведе и нежно я целуна. — Добре, минзухарче. Ще мисля само за бъдещата си женитба. А ти ще останеш, нали?

Дани го изгледа изненадано — бе се съгласил твърде бързо!

— Заради Каси. И Бъстър — увери я настойчиво Джейк. — Той няма да настоява да излезе от болницата, ако знае, че си тук.

— Престани да ме манипулираш!

— Значи оставаш?

— Да, заради Каси и Бъстър. Давам ти една седмица. Не, пет дни! Ако не намериш жена за домакинството, сам си виновен!

Добре поне, че успя да скрие напиращата на устните му усмивка. От благоприличие.

 

 

— Е, не мислех да го казвам — рече Бъстър и поклати глава, — но не ми излиза от ума. Лежа си тук и се чудя как се справя Джейк без мен. Иде ми да си грабна дрехите и да се изпаря в мига, в който ме отвържат. — Той кимна към левия си крак, който висеше окачен чрез сложна мрежа от въженца и тежести. — Правят си опити с мен. И са много щастливи, че са хванали един безпомощен старец да го мъчат и дупчат безмилостно.

Дани сподави усмивката си. На света едва ли имаше човек, който да беше по-малко безпомощен от Бъстър Грийвс. Като идваха насам, отдалеч дочуха гръмкия му глас. Намериха го заобиколен от група млади стажанти, които онемели слушаха цветистия език, с който описваше медицината и подозрителните й цели.

— Кога ще си дойдеш, дядо? — Каси наблюдаваше със страхопочитание всичко наоколо.

— Скоро, миличка. Щом проклетите доктори решат, че са ме закърпили, ще ме пуснат.

— Като оставим настрана обидите, които ти нанасят всекидневно — рече през смях Дани, — кажи как се отнасят с теб?

— Като с немощен инвалид. Това не може, онова не може. Нали ги видя каква са компания? Та те още не са истински доктори. Имат жълто около устата, а половината сигурно са девствени. Професорът каза, че в момента изучавали старческите проблеми. Ще им дам аз едни старчески проблеми!

— Лекарят те похвали. Каза, че си се справил с операцията като двайсетгодишно момче. Ако всичко върви добре, ще те изпишат към края на месеца.

Но не на крака, каза си наум Дани. Знаеше, че Бъстър мисли същото. Щяха да минат седмици в инвалидната количка, за да укрепне костта, а сетне месеци на мъчителна терапия, за да се изправи отново.

— Защо не се възползваш от случая? — намеси се Джейк. — Почивай и чакай да те обслужват като крал. С Дани ще се справим и без теб.

— Ако си на мое място, да лежиш с гол задник и женска нощница, няма да приказваш така! — ядосано отвърна Бъстър.

Каси прихна и погледна баща си. Джейк също се засмя и нахлупи шапката си над очите й.

— Мисля да подпиша договора.

— Кой договор? — изненада се дядо му.

— Брачният.

— Вие с Дани ще се жените?!

— Не с Дани, по дяволите… С Каролайн. Нали ти ме въвлече в тази история, би трябвало да знаеш повече за нея!

— О! — Бъстър погледна Дани. — Защо не се омъжиш за него? Срамно е да изтървеш такова момче!

— Защото не си търся съпруг — през смях отвърна тя.

Старецът се намуси и погледна Джейк.

— Все още има време да я убедиш, ако изиграеш добре картите си. Ухажвай я както съм те учил.

— Бъстър! — Бе ядосана и в същото време не можеше да му се сърди. — Ще те препоръчам на фирмата. Ти си първокласен агент! Упорит и убедителен!

— Само се опитвам да помогна на внука си, нищо друго — оправда се той. Изведнъж старецът отмести поглед и на лицето му изгря ослепителна усмивка.

Дани се озърна и видя на прага непозната жена. Беше хубава, елегантно облечена, може би към шейсетгодишна, с ведро лице и светли сини очи. Тя поздрави Джейк и погали Каси по главата.

— Здравейте, госпожице Уилсън! При дядо ли идвате?

— Здравей, миличка! Чух, че е тук и реших да го навестя. — Наведе се и целуна Бъстър по бузата. — Здравей и на теб!

— Татко, госпожица Уилсън… ммммм! — неочаквано се размуча Каси, тъй като Джейк закри устата й с ръка. Прошепна й нещо, очите й се разшириха и тя закима. Сетне скочи от леглото, като не откъсваше очи от госпожица Уилсън.

— А вие сигурно сте Дани Рос — любезно каза Бет Уилсън. — Ушите ви горяха ли онази вечер? Каси и Бъстър говореха само за вас.

— Ами… Здравейте! — сконфузи се Дани. — Навярно и вашите са горели по същите причини. Джейк ми разказа всичко, което сте направили за местните хлапета. А от пиесата съм възхитена.

— Оказа се повече работа, отколкото мислех, но какво да се прави! Може би ще ми помогнете догодина? Трябва ми сътрудник с вашия талант за костюмите.

— Съжалявам, но скоро се връщам в Торонто.

— О, извинявайте. Мислех, че двамата с Джейк… — Тя се обърка. — Искам да кажа, че Бъстър каза… О, Господи!

Изглеждаше така искрено смутена, че Дани се разсмя.

— Няма нищо, моля ви! И аз се обърквам в тяхната компания. Но тук наистина съм за кратко. Като приятел на семейството.

Което не беше чиста лъжа!

— Много близък приятел — потвърди с хитра усмивка Джейк.

— Време е да тръгваме — рече Дани.

Джейк взе шапката от главата на дъщеря си и си я нахлупи, а Каси се покатери на леглото и целуна шумно дядо си.

— Довиждане, дядо. Толкова искам да си дойдеш вкъщи!

— И аз, дребосъче — потупа я по бузката Бъстър. — Да слушаш Дани! Каквото каже — скачаш и изпълняваш. Ясно ли е?

— Да, дядо. Обещавам. — Тя слезе от леглото и баща й я сложи на раменете си. Каси нададе боен вик и мигновено забрави, че напуска дядо си.

Дани тръгна, но изведнъж се наведе и също целуна Бъстър.

— Пази се. И не закачай сестрите!

— А ти ще се грижиш ли за моите хора?

— Не се притеснявай.

— Ти си добро момиче, Дани Рос — промърмори Бъстър. — Помисли за това, което казах. Да се ожениш за Джейк, де! Ще бъдеш щастлива, уверявам те. А и той ще бъде щастлив!

Дани пламна.

— Наистина си много убедителен стар дявол! — Обърна се и подаде ръка на Бет. — Радвам се, че се запознахме. Успех на представлението!

— Няма ли да дойдете?

— Ами, не знам…

— Моля ви! Ще бъде следващата седмица. Вече говорих с лекарите да пуснат Бъстър за няколко часа, за да види Каси. Но тя ще бъде още по-щастлива, ако и вие присъствате! — усмихна се Бет и продължи: — Джейк се справя добре, но на Каси й липсва майка. По-големите деца я дразнят и макар да се преструва, сигурна съм, че й е мъчно. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Просто ако останете, за нея ще бъде истински празник. О, Господи, понякога не мога да се позная. Ставам много настойчива! Простете ми!

— Хей, Дани! Татко купува сладолед, тъй че побързай — долетя отвън гласът на Каси.

— Най-добре да вървя — рече Дани. — Бъстър, до утре.

 

 

— Така. — Джейк й подаде чаша кафе. — Какво мислиш за Бет и Бъстър?

— Ще се засегнеш ли, ако кажа, че работата е доста сериозна? — вдигна глава Дани.

— Не. Това ще означава известни промени тук, но той заслужава малко щастие. Животът му не е бил никак розов.

— Той те е отгледал, нали?

— Майка ми била само на шестнайсет, когато ме родила. Предполагам, че Бъстър ти е казал за името ми. — Тя поклати глава. — Кръстен съм Джейк, защото не знаела как се пише Джак, а Монтана, защото единственото, което знаела за баща ми, било, че е от този щат. — Усмивката му угасна. Обяздвал диви коне в родеото, което гостувало за уикенда. Повече не го видяла. Години наред се навъртах около всяко родео с надеждата да открия човек, който се казва Джак Монтана. Безуспешно. Но всяко зло за добро. Той едва ли щеше да приеме с възторг непознато хлапе, което да му вика „татко“.

— Прилича на текст за песен. Тъжно и романтично. А какво се случи с майка ти?

— Бях малък и не помня всичко. Баба ми починала, след като съм се появил на бял свят и предполагам, че между майка ми и Бъстър нещата не са вървели по мед и масло. Нали го знаеш какъв е! А тя приличала на него — упорита, горда, твърдоглава. Когато съм бил на около пет години, не издържала и заминала. Оттогава не съм я виждал.

— О, Джейк! Чул ли си нещо за нея?

— След няколко години получихме писмо от Лос Анджелис. Участвала в някакъв филм и щяла да ни прати пари. Не получихме нищо. След шест месеца полицията ни извести, че майка ми загинала при пътна катастрофа. Сигурен съм, че Бъстър така и не й прости.

Дани сложи ръка на коляното му.

— Семейството не е просто нещо.

— Говориш, сякаш си го изпитала на гърба си.

— Ами да. Баща ми е фермер и провинциален политик, който спори за щяло и не щяло. Майка ми пък се бори за опазване на природата и когато прекара една нощ в затвора, защото участва в демонстрация против завода за химически торове, беше много горда.

— Ти спомена, че са се разделили — прекъсна я Джейк.

— Преди време. Братята и сестра ми се справиха лесно. Казаха, че очаквали раздялата от години. Най-засегнати бяхме аз и Кевин, най-малкият. Нямахме представа, че нещата не вървят. Родителите ми никога не се караха, дори не спореха… А това може би е било най-голямото доказателство. Мама изчака, докато Кевин отиде в колеж. След което си събра багажа и замина.

— Баща ти още ли е във фермата?

— Да. За него земята е всичко. Мама се пренесе в града и сега работи в галерия. Не мога да я позная, така се е променила. Отслабнала, побеляла, с нова прическа и елегантни дрехи. Но е щастлива. — Дани въздъхна. — Винаги съм мислела, че ще бъдат заедно до края на живота си. Когато се разведоха, сякаш светът рухна. Изведнъж вече нямаше в какво да вярвам.

— И си заприличала на братята и сестра си.

— Естествено. Животът в семейството е като малка вселена — войни, съюзи, превземане на територии, коалиции. Сега, като пораснахме, е по-добре. В семейството има… двама фермери, един зъболекар, един адвокат и един инженер-химик.

— И ти.

— И аз.

— Търсач на умни хора и съпрузи.

— Само на умни хора. Щом приключа с този ангажимент, се връщам към работата си.

— Но си много добра и като търсачка на съпрузи. Нали откри мен.

— За друга жена.

— Така е.

На масата бяха разпръснати документи. Биографията на Каролайн бе сложена встрани. Пред Джейк лежеше договора.

— Какво трябва да подпиша? — попита той.

— Само уверението, че знаеш кого представлявам, че си съгласен да се ожениш за нея и ми даваш пълномощията да действам от твое име, когато се срещна със семейството й.

— Подписвам се и съм почти женен, така ли?

— Да.

Защо й стана неприятно? Беше постигнала това, което започна преди шест месеца. А стомахът й се сви от болка при мисълта, че Джейк и Каролайн ще бъдат заедно!

— Приеми го като годеж, ако искаш.

— Добре — изгледа я Джейк. — Нуждая се от жена, тя пък иска съпруг. Съвсем просто е.

— Да.

— А ти?

— Какво аз?

— Защо не се омъжиш за мен?

— Пак си говорил с Бъстър.

— Според мен двамата с теб много си подхождаме.

— Като изключим факта, че изобщо нямам намерение да се омъжвам — отвърна остро Дани.

— Давам ти последен шанс. След малко ще бъде късно — продума Джейк.

— Просто подпиши тези проклети хартии! — Ръката й трепереше, когато младата жена отпи от кафето.

Джейк погледна договора, въздъхна и се наведе. Дани извърна глава. Почувства се безпомощна, отчаяна, не й достигаше въздух. Сърцето й се сви и сякаш замря.

— Готово ли е?

Изражението му бе непроницаемо, когато й подаде листа.

— Крайното решение, разбира се, е на Каролайн. Но съм сигурна, че ще се вслуша в препоръките ми. — Говореше припряно, гласът й се извиси.

Джейк седеше, подпрял глава с ръце и се чудеше защо е толкова отчаян. Никой не го насилваше да подписва. Част от съзнанието му нашепваше, че не е сбъркал, а друга част искаше… Какво искаше всъщност, запита се, както хиляди пъти през последните дни. В това време Дани четеше документа. Очите й странно блестяха, а тя бе необикновено бледа. Сигурно беше изморена.

Той потърка чело. Болеше го глава. През нощта не можа да заспи, ту му беше горещо, ту студено. Няколко пъти слиза да види Каси просто така, без причина.

Отново се взря в Дани. Тя сякаш принадлежеше на това място. Сякаш я беше чакал през всичките си самотни години, защото знаеше, че ще дойде. Беше изпълнила къщата с присъствието си. Снощи, докато крачеше в тъмнината, намери пуловера й, захвърлен на стола, обеците й на бюфета в кухнята, чаша със следи от червило в мивката. А тъмнината ухаеше на нейния парфюм и всеки път, когато долавяше аромата, Джейк усещаше как дъхът му спира.

Господи, нима щеше да я загуби завинаги!

Тя вдигна глава. Очите им се срещнаха. Сетне Дани бързо отмести поглед и започна да събира документите. Стана. Преди да осъзнае какво прави, Джейк също се изправи, хвана я за раменете и я обърна към себе си. Дани изхлипа и се притисна в него като самотно дете. Той я прегърна и зарови лице в косите й. Чувстваше дъха й, мекия натиск на гърдите й, допира на стройните й бедра. Искаше да й каже толкова много неща, а не намираше думи. Как да й каже, че я обича, когато дори не знаеше какво е любовта! Как да й каже, че не може без нея, когато току-що подписа проклетите документи и обеща да се ожени за друга?

— О, Джейк — изплака тя. — Не трябва, нали решихме!

Вдигна глава и той видя единствено устните й. Беше възбуден, желаеше я, цял ден беше чакал този миг.

Знаеше, че е лудост да я целува тук, сега. Каси можеше да влезе всеки момент, а също Кочайз и Джеси, гладни като вълци. Но не можеше да се овладее. Сякаш животът му зависеше от това. Подпря я на бюфета и я притисна към себе си. Тялото й откликна, младата жена отметна глава назад и замря под целувките му.

Зад тях някой се изкашля.

Дани трепна и отвори очи. Джейк се откъсна от устните й и разхлаби прегръдката си, но не се обърна. Нямаше смисъл да отрича нещо, което бе очевидно.

Още едно покашляне.

— По дяволите, не можахте ли… — Джейк се извърна и застина. — О, вие ли сте!

— Почуках, но не ме чухте — усмихна се ехидно висока слаба жена с лисичи черти.

— Бях зает.

— Забелязах.

Дани пламна под студения преценяващ поглед на непознатата. Можеше да се закълне, че чува как мозъкът й трескаво работи, подрежда и преценява всичко, което тя вижда.

Да, очите й настина бяха пресметливи. Затова, като се опомни, Дани рязко рече:

— Струва ми се, че не се познаваме.

Преди жената да отговори, Джейк я представи.

— Клаудия Шефър, от социални грижи.

Дани почувства, че кръвта й изстива. Успя да се съвземе и произнесе хладно:

— Мислех, че в тази страна влизането в частна собственост без покана се квалифицира като престъпление.

Лицето на жената почервеня.

— Камионът на господин Монтана е отвън, а вратата беше отворена. — Тя пренебрегна Дани и се обърна към Джейк. — Чух, че дядо ви е в болница. Как е?

— Искате да кажете, че не сте проверили? — усмихна се иронично Джейк, но очите му бяха ледени.

— Научих, че няма да се прибере още две-три седмици. А дори да се върне, ще бъде прикован месеци наред на легло. Възможно е дори въобще да не проходи.

— Аз също говорих с лекуващия лекар, госпожице Шефър. Едва ли сте дошли дотук само за да ми съобщите нещо, което зная.

— Най-после ви хванах. — Усмивката й беше злобна.

Дани потръпна. Стана й ясно, че войната е много сериозна и Клаудия Шефър иска кръвно отмъщение.

— Какво можем да направим за вас? — намеси се храбро тя.

Госпожица Шефър я изгледа убийствено и Дани разбра всичко. Причината не беше Каси. Тази жена беше твърде властна и бе решена на всяка цена да постигне целта си. Опитваше се да подчини Джейк, както и всички други. Но Джейк се беше противопоставил. А Клаудия Шефър не беше от хората, които приемаха поражението. Нито отстъпваха, нито се предаваха. За нея това беше вендета. Искаше да съсипе Джейк, да го смаже и бе готова на всичко, за да го постигне.

— Мога ли да знам коя…

Въпросът на Клаудия увисна във въздуха, защото през вратата влетя Каси. На главата си имаше индиански шлем с пера, закрепени на нещо, което приличаше на вратовръзка. Носеше мъжка риза, вързана с колан, а отзад се поклащаше дълга опашка. В колана имаше затъкнат нож. Много дълъг и съвсем истински нож, осъзна със свито сърце Дани. Беше сигурна, че Клаудия Шефър няма да пропусне тази подробност. Момиченцето държеше дървен лък и колчан със стрели. Червени черти украсяваха мръсното й личице и тя наистина приличаше на малък индиански воин.

— Здравей, Каси — усмихна се студено Клаудия. — Как си днес?

Индианският шлем се смъкна и скри очите на момиченцето.

— Много съм си добре — едва се чу гласчето й. Изглеждаше беззащитна, а на личицето й се изписа силно безпокойство.

— Време е за вечеря, Каси — рече бързо Дани с окуражаваща усмивка. — Не искам да се обиждаш, но ръцете ти са доста мръсни. И лицето.

Каси кимна и заобиколи Клаудия, сякаш жената беше гнездо с усойници.

— Няма да дойда с теб — извика детето. — Не можеш да ме вземеш.

— Никой няма да те вземе — изръмжа Джейк, като сложи ръце на раменете на дъщеря си и я побутна към банята. — Сега направи каквото каза Дани.

— Господин Монтана, допускате голяма грешка, като я успокоявате, че никой няма да я вземе. Всъщност това е наложително. — Тънка усмивка разтегли устните на лисичето лице. — За нейно добро, разбира се. Мисля, че ще бъде от полза за всички, ако й кажете истината.

Каси погледна уплашено баща си. Дани пристъпи и клекна пред нея.

— Всичко е наред, миличко. Никой няма да те вземе.

— Обещаваш ли? — прошепна Каси. Гласчето й трепереше, очите й бяха разширени от уплаха.

— Обещавам. Хайде, лицето и ръцете, със сапун — повтори с усмивка Дани.

Изчака я да излезе, сетне се изправи и застана пред Клаудия Шефър.

— Какво си въобразявате, че правите, като говорите така пред едно шестгодишно дете? Изплашихте я до смърт! И кой ви дава право да тормозите това семейство? Не знам как сте получили работата си, но ще се постарая да съобщя, където трябва. Професионалното ви поведение е непоносимо!

— Дани! — извика предупредително Джейк.

— Имам всички пълномощия — прекъсна го Клаудия. — Това дете е…

— Това дете си има име. И откога задълженията ви включват заплахи и терор? — безстрашно продължи Дани.

Знаеше, че отива твърде далеч и връщане няма. Помирението бе невъзможно, както и изглаждането на конфликта. Това бе война на живот и смърт. Клаудия се усмихна злобно.

— Вместо да обсъждате професионалните ми качества, по-добре кажете коя сте и какво ви свързва с господин Монтана?

— Това не е ваша работа! — сърдито каза Джейк.

— О, напротив! — Очите й светнаха победоносно, сякаш предчувстваше как забива ножа в гърдите му. — „Социални грижи“ не се интересуват от личния ви сексуален живот, господин Монтана. Но той трябва да бъде дискретен. Мъж, който води любовницата си вкъщи, нанася непоправими щети върху морала на невръстната си дъщеря и не може да бъде смятан за подходящ баща.

— Не съм негова любовница! — извика Дани.

— Така ли? — Веждите на Клаудия се вдигнаха, а Дани си помисли колко ли време е стояла на вратата и ги е гледала, преди да се изкашля. — И коя сте тогава?

— Казвам се… — Дани млъкна. Мозъкът й трескаво търсеше обяснение, оправдание. Видя самодоволната усмивка на Клаудия и рече, без да се замисли: — Казвам се Даниел Монтана. И съм… съпруга на Джейк.