Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ideal Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 51 гласа)

Първа глава

— Трябва ти съпруга — промърмори Бъстър Грийвс и завъртя лявото крило на ангелчето, за да го изравни с дясното.

— Трябва ми чудо! — едва продума Джейк, тъй като устата му бе пълна с карфици.

— Тези проклети неща ще издържат ли? — Бъстър изви отново крилото.

— Дано паднат! — Златокосото момиченце, качено на стола помежду им, извърна глава и изгледа с ненавист крилете. — Защо ли се съгласих да играя в тази щуротия! Всички ще ми се смеят, а оня проклетник Роби Джейкъбсън…

— Стой мирно! — скара се баща й и забоде с карфица подгъва на тюлената рокля. — Ох! По дяволите! Каси, стой мирно, казах!

— Не бива да проклинаш, тате.

— Ако кротуваш, няма да пращам никого по дяволите!

— Добре де, ще опитам. — Момиченцето застана на един крак и зачеса с другия подутината от комар на глезена си. — Изморих се. И освен това трябва да отида до тоалетната.

— Беше там преди пет минути — насили се да запази спокойствие Джейк. — Няма да умреш, ако стоиш мирно, докато оправя проклетия подгъв.

Каси въздъхна нещастно и зачеса другия си крак. Баща й я изгледа строго. Тя веднага се изправи, като мърмореше нещо съвсем неподходящо за ангел. Това й костваше леко перване по главата от прадядо й и неодобрителния поглед на Джейк.

— Това откъде го чу?

— От Джеси. Когато конят вчера го настъпи.

— Като пораснеш колкото Джеси, може да употребяваш подобни думи. Но все още си само на шест години, затова ги забрави.

— На шест и половина почти — нацупи се Каси. — И освен това, Роби Джейкъбсън казва много по-лоши неща. Вчера, когато Кевин О’Донъл го фрасна, той…

— Не искам да слушам! — вдигна ръка Джейк, за да накара дъщеря си да замълчи. Тя растеше сред възрастни, вечно заети, мъже. Затова бе смущаваща смесица от сладко момиченце и улично хлапе с остър език. Можеше да надхитри, надязди и надприказва всеки, в това число самия него, и знаеше повече ругатни и от хамалите на гарата.

— Стига толкова. Сваляй роклята. Ще довършим подгъва, след като поправя оградата.

Каси нададе боен вик, който накара жълтеникавото куче пред камината да скочи на крака. Момиченцето захвърли тюлената рокля и златистите криле, които се разлетяха на всички страни, и вече по джинси и фланелка, се втурна към вратата.

— Хей, почакай! Никъде няма да ходиш, докато не направиш домашната работа, възложена ти от госпожица Уилсън.

— Вече съм направила каквото ми е казала.

— Само си събрала листа и си изсушила цветя. Сега трябва да ги залепиш върху картон, за да могат да се показват в клас. Няма да ти отнеме повече от… хм, час.

— О, не! Кочайз обеща, че ще ми помогне да си направя индиански боен шлем с перата, коит’ събрахме…

— С перата, които събрахме — поправи я уморено Джейк. — Говори правилно, Каси. А Кочайз копае басейн за патиците и ще бъде свободен чак вечерта.

— Но тогава ще ходя на репетиция! — възрази момиченцето и изцапаното му личице се изкриви в гримаса.

— Нека се разберем. — Баща й започна да събира пръснатите на пода карфици. — Доколкото си спомням, ти плака и се тръшка, за да участваш в пиесата. Така че не се оплаквай. Освен това имаш цяло лято, за да направиш колкото си искаш индиански шлемове.

Тя го изгледа преценяващо, за да реши има ли смисъл да настоява, или не. Сетне въздъхна и се примири.

— Не знам за какъв дявол трябва да лепя скапаните листа върху скапаната хартия — замърмори недоволно под носа си. — Роби Джейкъбсън каза, че баща му изобщо не го кара да прави подобни глупости. Роби Джейкъбсън каза… — Краят на изречението заглъхна, защото Каси изчезна зад вратата.

— Защо непрекъснато споменава Роби Джейкъбсън? — Джейк се убоде и засмука пръста си. — Само той й е в устата.

— Не разпознаваш ли признаците на любовта? — усмихна се широко Бъстър.

— Каква любов? Та тя е само на шест години! Като я слуша човек, ще си помисли, че този Роби е супермен.

— Не си ли спомняш своите първи сърдечни трепети? Едно хубавко червенокосо момиченце с темперамент като динамит. Как хубаво ти насини окото, когато сложи в шкафчето й онази жаба!

— Маргарет О’Донъл — засмя се Джейк. — На бедната стара жаба й провървя много повече отколкото на мен. Маргарет я кръсти Франсис и я занесе в терариума. Затова получи шестица. А аз — три минус за колекцията от прилепи, които бях събрал.

— Защото един от тях избяга и изплаши до смърт госпожа Сайкс. Никога не ти е вървяло с жените.

Каза го през смях и без злоба, но думите се стовариха върху Джейк като юмручен удар. Все пак успя да се усмихне кисело. Но както винаги се изненада, че старите рани болят, че още не е забравил. Минаваха месеци, без да се сети и изведнъж, най-неочаквано, нещо ги събуждаше — случайно изтървана дума, женски смях, упойващ аромат в мрака… Тогава го връхлитаха болката, безсилието, гневът. Преминаваха през него като електрически ток и го оставяха разтреперан и мрачен.

— Джейк… — дочу гласа на дядо си. — Нямах предвид това, момчето ми. Знаеш…

— Да, да — отвърна бързо и се насили да се усмихне безгрижно, но знаеше, че няма да заблуди стареца. — Сигурен ли си, че ще можеш да придружиш Каси на репетицията?

— Разбира се. — Бъстър явно изпита облекчение от смяната на темата. — Но мисля, че трябва да идеш ти. Ние с Джеси ще поправим оградата.

— И дума да не става. Освен това ти й помагаше да научи репликите и знаеш ролята по-добре и от нея. Аз само ще преча.

— Съмнявам се, че госпожица Уилсън мисли така — усмихна се дядо му. — Тя май те харесва. Непрекъснато измисля причини, за да се обади.

— Говорим само за Каси. А когато не говорим за нея, говорим за теб. Тъй че, ако госпожица Уилсън харесва някого от нашето семейство, това несъмнено си ти.

— Занасяш ли ме? — изгледа го подозрително Бъстър.

— Никога не съм бил по-сериозен. Защо не я поухажваш? Може и да излезе нещо.

Старецът изсумтя, но бе заинтригуван.

— Значи според теб тя се интересува от куц стар глупак като мен?

— Да не си по-лош от другите! Дори ще изглеждаш съвсем прилично, ако се обръснеш и си смениш ризата.

Бъстър потърка наболата сива брада и придърпа старата си избеляла риза.

— Щях да пера, но нали пералнята се повреди… — Той огледа разхвърляната всекидневна. — Ще трябва да поизчистим тук, преди да дойде дамата от „Менхънтърс“. Не трябва да създаваме лошо впечатление от първия път!

Джейк бе поел към кухнята, но застина на прага.

— Какво, какво?

— Ами… не ти ли казах? Ще дойде да говори с теб. Може би днес.

— А аз не ти ли казах да се обадиш и да й обясниш, че е станала грешка?

— Помня какво ми каза — прекъсна го Бъстър, като избягваше погледа му. — Виж какво, момчето ми, не може да я караме повече така. Необходима ни е помощ. С този крак не съм ти от полза. Пък и Каси има нужда от грижи. Бие се и ругае като гамен, а това не е най-доброто възпитание за момиче. Тук трябва женска ръка. Трябва ти съпруга, която да я научи и да й обясни всичко. — Неочаквано червенина заля лицето му. — Знаеш ли, миналата седмица ме пита… за онези, женските работи. Един мъж не може да говори за тези неща с малки момиченца!

Объркването му бе толкова голямо, че Джейк, без да иска, се разсмя.

— Добре де, съгласен съм! Но не можеш да ми поръчаш съпруга по пощата, сякаш поръчваш нов хамут за коня! Не знаем нищо за нея.

— Знаем, че си търси съпруг. Добър съпруг. Знаем също, че ти си такъв. Знаем, че имаш нужда от жена. От истинска жена този път. А Каси има нужда от майка.

— А откъде си сигурен, че съм подходящ? Аз съм фермер. Познавам конете и говедата, но не и жените — ядоса се Джейк.

— Сигурно отговаряш поне малко на изискванията й. Иначе няма да бие път чак дотук, за да те види. След като изпратихме отговорите на онези въпроси…

— Ти ги изпрати! До преди няколко месеца дори не знаех за какво става дума, не помниш ли?

— Е, не мисля, че съм направил кой знае к’ва беля!

— Кой знае каква беля — поправи го машинално Джейк, така както поправяше дъщеря си. Забеляза недоволния поглед на стареца и сви извинително рамене, разкъсван между раздразнението заради простоватия му език и вината, която изпитваше. Дядо му правеше всичко от любов и загриженост, но понякога ставаше непоносимо досаден. — Поправих пералнята — смени темата той. — Сложих дрехите на Каси вътре. Гледай довечера да облече нещо чисто. Ако отиде на репетицията в този вид, сякаш не е видяла вода и сапун от седмици, жената от социални грижи със сигурност ще научи. Нали помниш какво стана, когато ни посети предишния път?

— Каза, че не сме осигурявали подходяща среда за нашето момиченце — отвърна с възмущение Бъстър.

— Ако разбере, че и последната ни икономка е напуснала, ще довтаса като хрътка след стадо елени. Няма да се успокои, докато не вземе Каси в сиропиталището, не я облече с престилчица и не я научи да прави реверанси.

— Нашата Каси?! — изсумтя старецът.

Дори Джейк се подсмихна, като си представи картинката.

— Ако имаш съпруга, проблемът щеше да се реши от само себе си — продължи да мърмори назидателно Бъстър.

— Стига, дядо! Не си играй с огъня! Сега отивам да поправя оградата и ако тази кандидат-съпруга се появи, ти се разправяй с нея! Ти я повика. Можеш да й кажеш, че на Джейк Монтана не му трябва съпруга!

Но когато излезе, си помисли, че не е съвсем искрен.

Често се питаше дали пък Бъстър не е прав. Може би един брак по сметка би бил най-доброто разрешение на въпроса. Двама улегнали здравомислещи партньори, които създават семейство с точно определена цел. Всъщност не бе толкова нелепо, както изглеждаше на пръв поглед. По дяволите! Мъжете и жените винаги сключваха брак по непонятни и погрешни причини — главно по любов. Резултатите са всеизвестни.

Трябваха му три години, за да го проумее. Хората все още говореха, че не е бил достатъчно мъжествен, за да задържи Сандра в брачното легло. Тя скачаше от креват на креват, сякаш искаше да постави рекорд. И днес чувстваше любопитните погледи върху себе си и Каси. Като че се опитваха да открият на кого прилича — на него, за когото се предполагаше, че й е баща, или на другите — неизвестни, но твърде вероятни.

Сандра се омъжи за него, защото мислеше, че той е нейното спасение. Искаше да избяга от провинциалното градче, където бе родена. Но откри, че животът във фермата не е лек. Отегчена и негодуваща, започна да пие. Алкохолът запълваше празните й дни с фалшиво веселие, а сетне и с мъже. А тя се смееше. Това бе най-лошото. Изневеряваше му нарочно, за да го нарани, и се смееше, когато виждаше, че е успяла.

Напусна фермата преди шест години, като изостави невръстната си дъщеричка. Всъщност никога не бе искала детето. Джейк не знаеше къде се намира Сандра в момента, а и не го интересуваше. Само понякога… О, Господи! Понякога го болеше толкова силно, че едва издържаше.

— Татко! — дочу тревожния вик на Каси. — Пералнята пак се развали и навсякъде тече вода!

— Не ми трябва съпруга — промърмори той и се втурна обратно към къщата. — Трябва ми водопроводчик!

Каква вълнуваща гледка, помисли си Дани Рос.

Мъжът, застанал с гръб към нея и наведен над пералнята, бе обут в джинси. Много стари и много тесни джинси. Те обгръщаха плътно стройни дълги крака и младата жена бе като хипнотизирана от играта на мускулите под плата.

Мъжът беше полускрит зад пералнята и явно не усещаше присъствието на Дани. Тя не бързаше, затова се облегна на вратата и зачака. Наблюдаваше го с удоволствие. Джинсите бяха пъхнати в износени прашни ботуши. Дани се усмихна. Предчувстваше, че това е мъжът, когото търси.

Идеалният мъж.

Всъщност отлично знаеше, че такъв не съществува. Нали вече се бе омъжвала веднъж! Но когато Марион Уейнрайт-Симс я нае, за да намери съпруг на сестра й, Дани благоразумно реши да запази това мнение за себе си. Защото Марион искаше идеалния мъж и винаги получаваше всичко, което пожелаеше.

Работата на Дани в „Менхънтърс Инкорпорейтид“ не се изразяваше точно в търсене на съпрузи за самотни жени. Даниел Рос беше психолог, ползваше се с добра репутация и подбираше персонал за големи фирми и компании. Когато Марион дойде с нелепата си идея, Дани избухна в смях.

— Но след няколко месеца сестра ми навършва трийсет и е време да се омъжи! След като не може да се справи сама, ще се намеся аз. И без това цял живот съм се грижила за нея. Съвсем естествено е да се заема и с тази работа — категорично отсече Марион.

Сега, застанала мълчаливо зад нищо неподозиращия непознат, Дани се възхищаваше на физиката му. Ако останалите му качества приличаха поне малко на това, което виждаше в тесните джинси, беше много вероятно да е открила мъжа, когото търсеше.

Първата стъпка бе обявата. Шест седмици след публикуването й, затъна до гуша в писма. Имаше и снимки. Някои изпращаха списък с изисквания към бъдещата съпруга, други — копия от банковите си сметки. Едни молеха, други настояваха. Трябваше й месец, за да ги прочете. След като направи първоначалното пресяване, изпрати въпроси на кандидатите. И отново последваха седмици, през които четеше отговорите, докато вероятните съпрузи намаляха до трима — сериозен млад счетоводител от Халифакс и многообещаващ борсов агент от Ванкувър. И, разбира се, този — каубоят. По-точно фермерът, поправи се Дани. Изглеждаше като герой от нашумял уестърн, но си беше фермер. И имаше най-прекрасната фигура в цяла Канада. Представляваше много по-приятна гледка от безкрайните планини и храсталаци, на които се нагледа, докато пътуваше насам.

Нещо се блъсна в стената. Последва серия ругатни, тишина, недоволно мърморене и накрая звук от затягане на болт. След въздишка на задоволство иззад пералнята се протегна загоряла от слънцето ръка и затърси слепешката бутона за включване.

Дани остави куфарчето си и пристъпи внимателно по мокрия под.

— Аз ще я включа.

— Господи!

Мъжът се изправи бързо, закачи с дясното си рамо лавицата и я хвана, преди да падне, но удари главата си в бюфета.

— Изплашихте ме! — скара се той, като разтриваше едновременно главата и рамото си. — Да не продавате надгробни паметници?

— Не — отвърна сухо Дани. — Вие ли сте Джейк Монтана?

Имаше най-прекрасните сини очи, които някога бе виждала. Бяха приковани в нея и я пронизваха като лазерни лъчи.

— Това, което е останало от него, след опита ви за покушение. Дошли сте да ми съобщите, че съм спечелил един милион, така ли? И мога да си купя остров и да прекарам остатъка от живота си сред палми, плажове и голи момичета? И да не си губя времето, като поправям тази проклета скапана пералня!

Бе предположила, че е висок. Но едва когато той се изправи, Дани осъзна, че трябва да вдигне глава, за да го погледне. И въпреки че беше с токчета, стигаше едва до раменете му.

Ухаеше приятно и възбуждащо — на коне и обработена кожа. Дани с усилие си спомни защо е тук и отговори:

— Съжалявам. Аз…

— Дръжте! — Той пъхна френския ключ в ръката й и се обърна отново към пералнята.

— Казвам се…

— Подайте ми го.

Тя стисна ключа и си пое дъх. Може би, ако го удареше по главата, щеше да привлече вниманието му…

— Ключа, ключа!

Дани потисна изкушението и постави инструмента в ръката му, все едно мъжът беше хирург, а тя — сестра в операционна.

Май не ми плащат, за да подавам френски ключове, помисли си иронично. Цели две седмици Марион я бе убеждавала да се заеме с работата. В края на краищата симпатията й към непознатата Каролайн надделя. Марион я бе описала като самотна двайсет и девет годишна жена, без каквито и да е перспективи за брак. Но това не беше подготвило Дани за срещата с дребничката, крехка, болезнено срамежлива жена, която дойде в офиса й. Имаше огромни очи, беше мълчалива, несръчна и безпомощна като петнайсетгодишно девойче и съвсем очевидно изпитваше не само страхопочитание, но и истински страх от властната си сестра. Как можеше едни и същи родители да създадат две толкова различни деца, чудеше се Дани. Изпита безкрайна симпатия към Каролайн, която седна и с мила усмивка каза, че има пълно доверие на сестра си и е готова да се омъжи за човека, когото Марион избере.

И така, Дани прие. Останалото свърши чувството й за отговорност. Търсенето на „идеалния мъж за Каролайн“ се превърна в личен въпрос. Реши, че няма да се откаже, докато не го намери, дори ако трябва да се срещне с всички ергени в Северна Америка.

Така че никой не й беше виновен, задето се озова в дивата пустош на Британска Колумбия в ролята на помощник-водопроводчик!

— Когато кажа, натиснете зеления бутон.

Тя се загледа в широките му рамене. Идеалният или не, този мъж си риташе късмета.

Беше първи в списъка й. От самото начало бе впечатлена от искреността му. Писмата му не носеха отпечатъка на зле прикрито отчаяние или самохвалство. Бяха написани без излишна гордост или угодничество. Разказваха честно за живота във фермата, за проваления брак и последвалия развод. Бяха стегнати и всяка дума беше на мястото си. От отговорите ставаше ясно, че е умен бизнесмен, който не само обича работата си, но и печели добре. Препоръките му бяха отлични — и от банката, и от колежа. Личеше, че е уважаван гражданин. А отгоре на всичко бе най-вълнуващият мъж, когото бе срещала!

— Хайде!

Дани натисна зеления бутон. Пералнята забръмча, след миг маркучът изхвръкна и въздухът натежа от ругатни. Рукна вода, която покри краката й до глезените. Младата жена отстъпи, подхлъзна се и едва не падна.

— Изключете я! Ще се удавя! Изключете я бързо!

— Опитвам се! — трескаво затърси бутона Дани. — Господи! Италианските ми обувки! Струват цяло състояние!

Мъжът се измъкна иззад пералнята. Беше вир-вода.

— Да не сте случайно от социални грижи? — захвърли ядосано френския ключ той.

— Не съм! — сопна се и тя, като събу подгизналата си обувка и изля водата от нея.

— Още по-добре! Всичко върви с краката нагоре! Видяхте ли къде отхвръкна маркуча?

Без да знае какво общо имат тук социални грижи, Дани взе маркуча от пода и му го подаде. Мъжът отново се скри зад пералнята.

— Как ви беше името? — дойде приглушен гласът му.

— Даниел Рос. Вчера се обадих от Ванкувър и предупредих, че ще дойда.

— Я опитайте пак!

Тя със закъснение се сети, че става дума за пералнята и я включи. Водата зашуртя, машината започна да се пълни.

— Поправихте ли я?

— Така изглежда. О, като че ли пак пропуска! Не, това е от предишния път. — Настъпи тишина, чуваше се само бръмчене. — Май успях да надхитря тази негодница! Ще почакаме две-три минути, за да сме сигурни.

Дани въздъхна и спря поглед на раменете му. Това ли е идеалният мъж, помисли си разсеяно. Вярата, че ще го открие, я караше да не се отказва. Беше като страстта на картоиграча, като надеждата на залагащия, че следващото хвърляне на зара ще донесе голямата печалба.

Отначало имаше доста точна представа какъв човек търси. Двете с Каролайн разговаряха в продължение на седмици. Понякога сериозно съставяха списък с качества, друг път пиеха вино до среднощ и се надсмиваха над мъжете, любовта и брака. Докато накрая Дани захвърли списъка и реши да се довери на инстинкта си. Не беше й изневерявал през последните шест години, откакто работеше за най-големите компании в света. На него дължеше и репутацията си на една от най-търсените психоложки в Канада. Знаеше, че и сега няма да я подведе.

— Да не сте от изкуствено осеменяване?

— От изкуствено какво? — премига недоумяващо тя. — Вижте, господине, ще излезете ли оттам, за да поговорим?

— След минута. Мислех, че сте от тях. — А след като не сте, за какъв дявол ми губите времето, говореше недвусмислено тонът му. — Казахте, че сте от… — Мъжът се измъкна иззад пералнята.

— „Менхънтърс Инкорпорейтид“.

— „Менхънтърс“ ли? О, значи вие сте онази жена!

Изправи се и я огледа от глава до пети. В гласа му имаше изненада и учудване. Но начинът, по който я изучаваше, сякаш тя беше кон, който мъжът възнамеряваше да купи, я ядоса.

— Коя?

— Която търси съпруг. — Сините очи я пронизваха.

— Точно така — отвърна Дани, щастлива, че най-сетне достигнаха до същността на въпроса. — Тук съм, за да…

— … се срещнете с мен.

— Да. И ще се радвам да отговоря на въпросите ви, ако имате такива.

— Единственият ми въпрос е каква би трябвало да е една жена, за да си търси съпруг чрез вестник?

Изобщо не я изненада. Беше го чувала стотици пъти.

— Не е по-различна от мъжете, които й отговарят — отвърна троснато тя. — Да не сте размислили?

— Все това правя, откакто дядо ме въвлече в тази история — засмя се тъжно мъжът.

— Искате да кажете, че не сте отговорили по свое желание?

— Бъстър си мисли, че имам нужда от съпруга. Като видя обявата, реши, че това е големият ми шанс.

— И ви накара да отговорите — начумери се Дани. Опитваше да се ориентира в новата ситуация.

— Той отговори. Когато разбрах какво е сторил, беше късно, пък и… — Мъжът се поколеба, сви рамене и продължи: — Всъщност изкуших се да опитам. Едва ли ще бъде по-лошо от брак по любов. Освен това една жена ще ни бъде от полза. И това стига.

— В какъв смисъл? — Тя присви очи, защото усети в гласа му нотки, които не й харесаха.

— Чисти ризи. Чиста къща. Обяд, вечеря. Може би топло легло…

За своя изненада Дани се ядоса. Не за пръв път чуваше разсъждения на тази тема, но кой знае защо си беше мислила, че тук този проблем няма да възникне. Инстинктът я бе предал!

— Това, което търсите, господин Монтана, се нарича с друго име. Не съпруга. Мисля, че няма смисъл да продължаваме разговора. Останала съм с погрешно впечатление. Стори ми се, че наистина искате да се ожените. Всъщност на вас ви трябва нещо средно между слугиня и любовница. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

По загорялото му лице изби червенина. Очите му се присвиха и в тях просветна гняв, но и нещо друго. Съжаление може би. Или умора и отчаяние.

— А вие какво очаквахте? Рози и серенади под луната? Клетви за вечна любов?

Реакцията му я изненада. Спомни си колко накратко бе разказал за брака си и за последвалия развод и се зачуди каква ли мъка е преживял, с какви ли мечти се е разделил. Раната явно още кървеше. И понеже ситуацията й беше позната, изпита съчувствие съм него.

— Не. Само се надявах…

На какво, по дяволите, се надяваше, запита се тя. Беше наета да намериш съпруг за Каролайн, а не да измисляш приказки с щастлив край за успокоение на самотни разочаровани фермери.

— Любов не съществува — каза грубо мъжът. — Най-доброто, което може да очаква човек, е поне мирно съжителство без омраза.

Дани впи поглед в него и почувства, че я полазват тръпки. Господи, в каква каша се забърка този път!

— Между любовта и омразата има доста общи неща — прошепна тя.

— Искате ли наистина да знаете какво търся? — продължи гневно той. — Жена, която да ми помогне да отгледам дъщеря си. Жена, която да обича тази земя като мен и да ми вярва, да не настоява да я продам и да се преселя във Ванкувър всеки път, когато неочаквана виелица унищожи половината реколта или вълци отмъкнат най-хубавата кобила и жребчето й. Жена, която ще работи до мен, ще трупа бали сено, ако реката прелее напролет или ще гази метър сняг, за да спаси двайсет крави, които са се отелили преждевременно. — Джейк чувстваше, че говори грубо, но не можеше да се овладее и да замълчи. — Искам жена, която ще се разбира с четирима мъже и едно момиченце, принудително затворени в къщата три дни заради снежна буря. И въпреки това ще се усмихва. Жена, която ще гледа звездите, само защото са красиви. Която ще ме чака да се върна от работа и ще бъде внимателна и нежна. Ще ми свари кафе, ще разтрие уморените ми рамене и ще ми разкаже как е минал за нея денят. Нуждая се от жена, с която да разговарям, да се смея и да споделям приятните мигове. Ако пък умее да пере, да готви, да чисти и другите домакински работи, би било чудесно! Защото тук не е пикник, скъпа госпожо!

Настъпи тишина. Дани го гледаше като хипнотизирана.

Разнесе се оглушителен гръм и мъжът погледна навън. Небето бе почерняло от облаци. Първите капки дъжд заудряха по прозорците.

Изведнъж Джейк се почувства уморен, отегчен. Нямаше смисъл да напада тази жена. Тя нямаше никаква вина за проблемите му.

— След няколко минути ще настъпи потоп. Когато вали, пътят е непроходим. На ваше място бих потеглил, докато не е станало късно.

— Да, предполагам, че е по-добре да тръгвам. Аз… — Дани изведнъж тръсна глава и тръгна към вратата. — Няма значение. Извинете, че отнех от времето ви, господин Монтана.

Той се намръщи.

— А вие? Вие какво търсите?

— Честно казано, не знам. Искреност, може би. Внимание.

— А любов? — Усмихна се подигравателно, но сякаш сам се изненада от въпроса си. — Какво ще кажете за любовта?

— Нищо. Не вярвам в нея също като вас. Поне не дотолкова, че да се оженя. — Стоеше безмълвно, потънала в спомени, сетне рязко отвори вратата. — Довиждане, господин Монтана.

— Да, разбирам — процеди навъсено Джейк. За миг си помисли, че трябва да я спре, но закъсня и тя влезе в колата си. Беше късно. За какво? Нали всичко си казаха! Само че, като я гледаше как потегля, го изпълни странно чувство, примесено със съжаление и тъга. Сякаш нещо скъпоценно бе изтекло през пръстите му. А той дори не знаеше какво е то.

Колата й изчезна в дъждовната пелена. Да върви по дяволите! Обзе го гняв. Държа се по-грубо, отколкото бе необходимо. Сам не знаеше причината. Не си спомняше кога за последен път се беше ядосвал така. Тази жена го обърка и той изля всичко, което таеше в себе си от години. Е, това е. Груб или не, беше късно за извинения. Дани Рос си замина и нямаше да се върне. А всички усилия на Бъстър да му намери съпруга бяха отишли на вятъра.