Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waiting Game, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 30 гласа)
Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и редакция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Игра на съдбата

ИК „Коломбина прес“, София 2000

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-069-4


Първа глава

Сара Фрейзър спря да претърсва бюрото на Ейдриън Савил и за стотен път си повтори, че онова, което върши, е незаконно и опасно. И макар да беше допускала много грешки, както наскоро близките й за пореден път бяха отбелязали, никога досега не беше се подлагала на такъв риск.

Макар и притеснена, разтревожена и изпълнена с подозрения към непознатия, чийто кабинет припряно претърсваше, Сара се бе поддала на присъщата си импулсивност и бе решила, че настоящата възможност е прекалено добра, за да бъде пропусната. Когато бе пристигнала преди около двадесет минути, бе намерила външната врата на усамотената къща на Савил отключена. Не, тя нямаше намерение нито да краде, нито да прави погром. Просто се налагаше да си отговори на някои въпроси.

Тя затвори чекмеджето на бюрото и обходи с поглед стаята. Поддържаният в идеален ред кабинет беше непретенциозно обзаведен. Семпла, издържана в строг стил обстановка. Доколко ли точно отразяваше нрава на своя собственик? Дъсчен под, мебели с изчистени линии и библиотечни лавици по стените. В случай че този кабинет със своята строгост отразяваше дори и в малка степен характера на своя собственик, то тогава тя наистина щеше да си има големи проблеми, ако Савил я завареше тук. Чувстваше се като натрапник, нарушил покоя на нечие убежище.

Единственият огромен прозорец в стаята пропускаше толкова много светлина, че посетителят неволно се сещаше, за зимна градина. От него се разкриваше гледка към студените, тъмни води на пролива Пюджит. Здрачът навън се спускаше над Бейбридж Айлънд, където Ейдриън Савил бе избрал да се установи, а в далечината, отвъд ширналото се водно пространство, светлините на Сиатъл оповестяваха началото на нощния живот. Сара не посмя да светне лампата да не би бдителни съседи да я забележат. Иначе къщата беше сравнително усамотена и се издигаше сред борова гора. Винаги обаче съществуваше риск някой в рядко профучаващите по пътя коли да мерне силуета й. Въпреки че лятото беше към края си, дните все още не бяха се скъсили прекалено и преди мръкване беше достатъчно светло, за да може да приключи с огледа.

Когато загърби бюрото и се насочи към лавиците с книги, забеляза ябълката. Стреснато посегна към нея и в този момент я споходи мисълта, че може би греши в подозренията си относно Ейдриън Савил. Тя самата притежаваше също такова украшение, а на света имаше един-единствен човек, който можеше да му я е подарил.

Сара вдигна ябълката на оскъдната светлина, идваща откъм прозореца, и я огледа внимателно. Това, разбира се, не бе обикновена ябълка. Странното украшение бе изработено от тежък кристал, а дръжката и единственото листо бяха ювелирно изковани от чисто злато. Тя знаеше, че онзи, който му бе подарил ябълката, издигаше в култ този метал! За него златото бе едно от малкото неща на този свят с непреходна стойност. Неизвестният майстор бе изработил така плода, че сърцевината представляваше съзвездие от малки мехурчета. Те пречупваха светлината по сложен начин и всеки, който подържеше за малко украшението, трудно откъсваше очи от него.

Изящно изработеният предмет служеше за преспапие и фактът, че се намираше на бюрото на Ейдриън Савил, хвърляше нова светлина върху ситуацията. Сара продължаваше да върти ябълката на светлината, обмисляйки какво да предприеме.

— Може ли една хапка — прозвуча дълбок дрезгав глас откъм вратата.

Сара застина за миг, вцепенена от страх и смущение, че са я заловили на местопрестъплението. За малко да изпусне кристалната сфера, докато извръщаше глава към мъжа, подпрян нехайно на касата на вратата. Тя се опита да възвърне самообладанието си и да измисли разумно обяснение за присъствието си. Нямаше как да лавира. Прииска й се никога да не се бе поддавала на изкушението да проникне в празната чужда къща.

— Съжалявам — продума тя с усилие и си даде сметка, че ръцете й треперят. — Никой не ме посрещна. Искам да кажа, че когато пристигнах, в къщата нямаше никого, а вратата не беше заключена. Нямах право да влизам, но ми се стори глупаво да седя отвън в колата и да чакам… — тя млъкна за миг, след което неочаквано попита: — Вие сте Ейдриън Савил, нали?

Очите, който я огледаха с любопитство, бяха или необичайно светли или пък прекалено контрастираха със сумрака навън. Сара се смути, усетила как непознатият й прави кратък, щателен оглед.

— А ако не съм Ейдриън Савил? Положението май става още по-сложно, нали? — приглушено произнесе той.

Сара несъзнателно притисна преспапието към гърдите си, докато се опитваше да овладее гласа си. Помъчи се да звучи спокойно и хладно.

— В такъв случай би означавало, че в къщата на господин Савил са се вмъкнали двама неканени гости, не един. Да, това наистина би усложнило ситуацията, но не мисля, че е така, защото вие все пак сте Ейдриън Савил.

Мъжът я наблюдаваше с любопитство, скръстил ръце на гърдите си.

— И какво ви прави толкова сигурна?

— Ами облегнали сте се прекалено нехайно на вратата — отговори Сара.

Каквито и мисли да се въртяха в главата му, изглежда, не възнамеряваше да й причини зло. Всъщност не приличаше на човек, който би наранил някого, освен ако не бъде предизвикан. Страхът й намаля, но тя продължи да изпитва неудобство.

— Вижте, господин Савил, мога да обясня…

— С нетърпение очаквам да чуя обясненията ви.

Сара усети как по страните й плъзна червенина. Тя остави кристалната ябълка на бюрото и почувства облекчение, намерила извинение да отклони поглед от загадъчния светъл взор на мъжа срещу нея.

— Няма ли да потвърдите самоличността си?

— А трябва ли? Това все пак е моят дом. Не съм длъжен да се представям на никого.

— Аз съм Сара Фрейзър — тихо додаде тя и отново впери очи в него: — Племенницата на Лоуел Кинкейд. Имам същото преспапие вкъщи.

— Разбирам.

Настъпи неловко мълчание. Това сякаш засили безпокойството и неудобството й и я принуди да продължи с обясненията:

— Дойдох да ви потърся, защото не заварих вкъщи чичо Лоуел. Пристигнах в хижата му в планината късно следобед. Качих се на ферибота до острова и докато открия вашата къща, стана доста късно. Никой не ми отвори, когато почуках, натиснах дръжката и вратата се отвори. Влязох вътре само за да ви изчакам — додаде тя предпазливо и се усмихна.

— И докато се чудехте как да убиете времето, решихте да поогледате кабинета ми? — той не отвърна на усмивката й, макар че не изглеждаше истински ядосан.

Сара си пое дълбоко дъх.

— Случайно забелязах преспапието — смело излъга тя. — Наистина притежавам същото. Чичо Лоуел ми го даде преди няколко месеца. Предполагам, че и на вас той ви го е подарил.

— Хмм…

Сара прие неопределеното изсумтяване за утвърдителен отговор.

— Много са красиви, нали? И моето стои на бюрото ми у дома.

Той пренебрегна опита й да поведе неангажиращ разговор.

— Какво всъщност търсиш, Сара?

Нещо в равния тон, с който й зададе въпроса, даде на Сара да разбере, че Ейдриън Савил не приема за чиста монета казаното от нея за присъствието й в кабинета му. Тя бавно издиша, докато обмисляше какво да прави. С неохота заключи, че в случая спасителната тактика е откритостта. Скръсти ръце пред малките си гърди, имитирайки неговата собствена поза, и се облегна на бюрото зад себе си. След това смело срещна погледа му.

— Да, прав сте. Търсех нещо.

Той кимна, сякаш признанието й беше най-естественото нещо на света.

— И какво по-точно?

— Там е проблемът — сви рамене тя. — Не знам. Нещо, което да ми подскаже къде би могъл да бъде чичо ми.

Ейдриън продължи да я наблюдава сериозно и съсредоточено още една безкрайно дълга минута. Този път Сара се въздържа да прекъсне мълчанието с ненужни обяснения. Реши, че ще е по-добре да бъде също толкова сдържана и сериозна, колкото и самия Ейдриън Савил.

— Какво те кара да мислиш, че аз мога да дам отговор на въпросите ти?

— Не съм сигурна, че можеш, но Чичо Лоуел ми каза веднъж, че ако някога се случи нещо с него, трябва да уведомя първо теб. Преди няколко месеца ми даде твоя адрес, всъщност малко преди да ми изпрати ябълката.

— И ти реши, че може да се е случило нещо с Лоуел?

— Не знам — призна Сара. — Не го открих в хижата му в планината.

— Може би е предприел кратко пътешествие. Той очакваше ли те?

— Ами, не — притеснено преглътна Сара. — Боя се, че се появих, без той да ме очаква. Опитах се да се обадя, но всеки път, когато набирах номера, попадах на телефонния секретар.

— И това те притесни, така ли? — настоя Ейдриън.

Сара го погледна с недоверие.

— Доколко познаваш чичо ми?

— Достатъчно добре.

Този отговор не й прозвуча успокоително, но поне й даде възможност да предположи реакцията му, когато сподели причината за тревогата си.

— Един негов съсед ми каза, че е отишъл на лов.

Ейдриън Савил посрещна този факт с мълчание. Отдръпна се от вратата и неочаквано попита:

— Вечеряла ли си, Сара? — обърна се и спокойно тръгна по коридора.

Тя се вбеси от незаинтересоваността му.

— Почакай! Не разбираш ли? — извика и се спусна след него. Настигна го тъкмо когато влизаше в малка, старомодно обзаведена кухня. — Казаха ми, че е отишъл на лов!

— А Лоуел Кинкейд не си пада по кървавите спортове. Да, разбирам — Ейдриън отвори хладилника и внимателно провери съдържанието му:

— Заради предишната му работа е — побърза да обясни Сара. — Преди да се пенсионира, се е движил в свят с жестоки правила.

— Имаш предвид ангажираността му с тайните правителствени служби, предполагам — Ейдриън най-накрая се спря на пакетирано сирене и го извади на масата, след което отвори един от шкафовете и взе кутия с бисквити. — Отлично знам как чичо ти си изкарваше прехраната, Сара.

Тя премигна и впери изучаващ поглед в него.

— Ясно.

— Не отговори на въпроса ми. Вечеряла ли си? — Ейдриън започна да реже сиренето бързо, с отмерени движения.

— Ами, не ми остана време — отвърна тя разсеяно. Главата й беше заета със съвсем други мисли през целия следобед, не само в последния час.

— Аз също не съм. Сирене, бисквити и зеленчуци, какво ще кажеш?

— Вижте, господин Савил… Ейдриън, не съм особено гладна. Дойдох тук, за да разбера дали знаеш нещо за чичо Лоуел.

— И реши по този повод да претършуваш кабинета ми. Съжалявам, не мога да ти предложа кой знае какво изискано меню. Прекалено късно е за кулинарни подвизи. А и да си призная, не съм особено добър в готвенето…

— Не е вярно, че съм претърсвала кабинета ти! — избухна Сара, изгубила търпение. Никога не бе била от най-търпеливите. Животът й без това е кратък и напрегнат, така че прекомерната отстъпчивост не би донесла полза никому. — А що се отнася до чичо Лоуел…

— Виното е в шкафа до мивката. Защо не извадиш една бутилка, докато аз нарежа няколко моркова и малко броколи?

— Кой е казал, че искам вино.

— Аз, естествено — той я погледна през рамо и на лицето му се появи закачлива усмивка. — Имам повод за празнуване.

— И какво празнуваш? — троснато попита тя.

— Успехът на първия ми роман.

— Наистина ли?

— Ами, да.

— Но това е чудесно, Ейдриън! Направи страхотно! — въодушевено възкликна Сара. — Такова нещо не се случва всеки ден. Не мога да повярвам. Никога преди не съм се познавала с истински писател.

— Чак и на мен не ми се вярва — скромно отвърна той. Привърши с рязането на сиренето и отвори хладилника, за да вземе връзка моркови. — Избери си такова вино, каквото ти харесва.

Смутена от неочаквания обрат на разговора, Сара се подчини, отвори шкафа и избра бутилка „Пино Ноар“ от Орегон. Знаеше, че винопроизводството в северозападната част на Щатите процъфтява, но до момента не беше опитвала някое от прочутите тамошни вина.

— Сигурно си доста развълнуван.

— Всяко начинание, увенчало се с успех, носи по-скоро облекчение — рече замислено той.

— Господи, облекчение! Как само се изразяваш! Та станалото е чудесно! Направо страхотно! Как може да не се радваш? Не мога да те разбера. Аз на твое място бих се премятала през глава.

— Според мен, човек изпитва искрено вълнение, когато има кой да сподели радостта му — промърмори той и продължи да подрежда суровите зеленчуци на плато. Накрая сложи лъжица майонеза в средата. — Е, отидох да изпия една бира в местната кръчма. Всъщност бил съм там, когато ти си пристигнала.

Сара сипа вино и му подаде едната чаша. След това взе своята и вдигна тост:

— Наздраве! За нови, още по-успешни книги и по-солидни чекове — тя отпи внимателно от прехваленото „Пино Ноар“. „Добро е“, отбеляза наум. Явно винопроизводството в северозападната част на страната заслужено бе спечелило славата си. Ейдриън не биваше да се тревожи за кулинарните си умения, щом можеше да си позволи такова вино. — Жалко, че не можеш да съобщиш чудесната новина и на чичо Лоуел. Сигурна съм, че щеше да се зарадва искрено на успеха ти.

Ейдриън я погледна над ръба на чашата и отпи голяма глътка.

— Да, мисля, че щеше да бъде много доволен.

— Той знаеше ли, че пишеш книга? — усмихнато попита Сара и го изгледа изпитателно.

— Знаеше, разбира се.

— Значи вие наистина сте много близки приятели? — продължи уж невинния разпит тя.

— Ами…

Тя го изгледа, присвила очи.

— Не можеш ли просто да ми отговориш с да или не?

— Извинявай. Разбира се, че да.

— Не е ли странно тогава да споделя със съседа си, че ще ходи на дълъг лов, а с теб не?

— Така ли е казал? Че Лоуел е отишъл на лов? — Ейдриън взе подноса с платото зеленчуци и се запъти към всекидневната. Остави го на ниската масичка, изработена от дърво и месинг, заобиколи канапето и се приближи до старинната камина от дялан камък. Приклекна и започна да избира подпалки. Макар че все още беше лято и дните бяха слънчеви и топли, вечер вече се усещаха първите признаци на наближаващата есен.

Сара седна в ъгъла на удобното канапе, тапицирано с черна кожа, и дискретно се зае да изучава мъжа пред себе си.

— Всъщност не беше съсед, а съседка. Точно така ми каза. Живее най-близо до него. Предавам ти дословно думите й.

Ейдриън не отговори, беше се съсредоточил върху стъкването на огъня. Сара отпи от виното и продължи да го наблюдава. В умелите му движения се долавяше особена грация, ловкост и сила, което подсили интереса й към него. Направи й впечатление колко мисъл влага дори в проста дейност като стъкването на огън. Мъжът пред нея притежаваше комбинативен ум и умееше да се владее. Беше обут в износени сини джинси и черна джинсова риза. Дрехите прилягаха добре на стройното му стегнато тяло, което явно поддържаше с постоянна физическа активност. Носеше прашни ленени обувки с каучукови подметки. Всеки път, щом я погледнеше, тя се мъчеше да определи странния цвят на очите му. Всъщност беше комбинация между синьо и сиво. На определена светлина изглеждаха дори сребристи.

Той беше приятел на чичо й и това стопи в известна степен първоначалното й смущение от факта, че я бе заварил да рови из нещата му. Ейдриън Савил оставяше впечатление на приятелски настроен и спокоен човек. Чичо й умееше да избира приятелите си. Така че след като той бе одобрил Ейдриън Савил, то и Сара на свой ред можеше да му се довери. Чичо й винаги се бе славел умението си да преценява правилно хората, може би защото животът му често бе зависел от това. Фактът, че бе успял да доживее до пенсия с неговата професия, сам по себе си говореше доколко верни са били реакциите му спрямо различните хора, с които се бе сблъсквал в нелекия си път. Беше издържал проверката на времето и бе оцелял.

Ейдриън драсна клечка кибрит и в камината лумнаха жълти пламъци. Той остана още миг, за да се увери, че съчките са се запалили както трябва и трепкащият огън озари строгия му профил.

Той далеч не бе красив мъж. Лицето му бе по-скоро сурово и волево, сякаш издялано със сечиво. Беше далеч от представата за фини черти. Агресивната линия на носа и суровите скули излъчваха някаква примитивна сила. Не беше от хората, които се усмихваха за щяло и нещяло. Устните му рядко се разтягаха в усмивка. Сара прецени, че е около тридесет и пет — четиридесет годишен, като клонеше може би по-скоро към четиридесетте. Някак си долови онази първична увереност и сила на духа у него, които явно и чичо й бе забелязал, преди да реши да се сближат. Лоуел Кинкейд хранеше доверие към този мъж и това бе достатъчно основание и Сара да изпитва същото. Тя се отпусна и отново отпи от виното си. Вътрешно усещаше, че е постъпила правилно, идвайки при Ейдриън Савил.

Надяваше се той да прояви малко повече заинтересованост относно, притесненията за чичо й, но пък от друга страна, човек, който току-що е продал, и то доста успешно, първия си роман, има право да мисли за други неща в такъв момент.

— Какво заглавие избра? — попита тя, когато Ейдриън се изправи и се върна при нея на канапето.

— За романа ли? Фантом — той явно прие резкия обрат на разговора, провокиран от нея. Ейдриън си взе бисквита с малко сирене и я лапна цялата.

— За трилър ли става въпрос?

Той бавно поклати глава, вперил поглед в огъня.

— Не и в смисъла, който хората по принцип влагат в категорията трилър. Но съдържанието наистина е близко до този стил.

— Аха, тайни, шпионаж, интриги, заговори — тематика от този род. Обичам да чета трилъри — усмихна се тя. — Под собствено име ли пишеш?

— Да, под собствено. Ейдриън Савил.

— Добре, така няма да има нужда тепърва да разкривам псевдонима ти. Ще ми дадеш, надявам се, автограф, когато книгата бъде публикувана. Сигурна съм, че и чичо Лоуел би поискал да си я купи.

— Лоуел вече е видял ръкописа — осведоми я Ейдриън. — Заради… Заради миналото му, реших, че може да ми даде някои ценни съвети с цел по-автентично звучене на текста.

— Е, направи ли го?

— Разбира се… — Ейдриън се загледа в огъня. — Много ми помогна. Наистина ли толкова си се разтревожила за него?

Сара се поколеба дали да не му отговори и тя с едно „Хмм“ или с лаконичното „Да“.

— Чичо ми по принцип не ходи на лов. Не обича дори риболова. Защо ще казва на съседката си, че отива на лов и после ще изчезне яко дим?

— Не знам — Ейдриън разклати виното в чашата си. — Не смяташ ли, че малко прекалено се тревожиш? Сигурен съм, знаеш, че чичо ти може да се погрижи сам за себе си.

— Вече наближава седемдесетте, Ейдриън. И отдавна е вън от играта.

В очите на мъжа срещу нея за миг просветна весело пламъче.

— Играта ли? Звучиш все едно си посветена в тази дейност. Лоуел също използва подобни думи.

Сара направи кисела, физиономия. Беше се почувствала леко засегната.

— Той винаги се е отнасял отговорно към работата си. Предполагам, че просто неволно съм усвоила термина.

— А може би и някои от неговите прийоми? — престорено мило попита той.

Тя отмести поглед и си взе парченце морков. Знаеше, че има предвид факта, че я бе заварил да тършува из кабинета му.

— Очевидно не съм. Ако бях, ти изобщо нямаше да ме изненадаш толкова лесно. Какво всъщност стана тази вечер? Ти си този, който се появи безшумно и аз изобщо не те усетих! Сигурно е заради каучуковите подметки на обувките, които носиш, а? Убедена съм, че щях да чуя, ако някоя кола спре пред къщата.

— Върнах се пеша от кръчмата. Колата е в гаража отзад.

— Ясно — разочарована, че не бе предвидила тази подробност, Сара усърдно се зае да дъвче моркова.

— По-добре да свикваш с тези неща, ако възнамеряваш занапред да вървиш по стъпките на чичо си.

— Не се безпокой, колкото и да харесвам чичо си и дори в момента да си търся работа, не възнамерявам да се залавям с шпионска дейност. Не мога да си представя нещо по-депресиращо и мрачно. Представи си какво е да водиш живот, в който не можеш да имаш доверие на никого и за нищо. Освен това, предпочитам да се сблъсквам с насилието на книга, четейки трилъри, например — добави тя с лека усмивка. — На равнище въображение всичко е много интригуващо, но със сигурност не бих искала да правя кариера в тази сфера.

— Щом имаш толкова категорично мнение по въпроса, трябва да се откажеш от навика си да претърсваш чужди бюра. При подобни обстоятелства можеше да се окажеш лице в лице с разярен собственик, насочил пистолет или пушка към теб, недотам приятелски настроен и великодушен като мен.

— Всъщност ти прие факта доста спокойно — изгледа го замислено тя.

— Не изглеждаше особено опасна — прошепна с изненадващо нежен глас той. — Беше по-скоро съблазнителна на оскъдната светлина, докато се взираше в ябълката. Освен това, в мига, в който каза, че притежаваш същата ябълка, вече знаех коя си.

— Разбрал си, че съм племенницата на Лоуел Кинкейд?

— Когато ми даде кристалната ябълка, той ми каза, че е подарил същата и на теб. Не знаеш ли, че ги е поръчал специално за нас двамата.

— Не, нямах представа. Всъщност не знаех, че има втора ябълка, докато не видях твоята на бюрото ти. Когато я открих, реших, че няма причина да съм изпълнена с подозрения по отношение на теб — добави тя извинително. — За съжаление, дойдох до това заключение впоследствие. Преди бях на друго мнение. Ти обаче се промъкна и ме завари в положение, което в повечето случаи би било окачествено като доста съмнително. Наистина ли не знаеш къде може да е чичо Лоуел и защо е казал, че отива на лов?

— Не. Но продължавам да смятам, че Лоуел е напълно способен да се погрижи за себе си. Предполагам, че би искал да стоиш настрана, докато той се справи с онова, с което му се налага по една или друга причина.

— Значи той наистина е в трудно положение! — почти извика тя.

— Не съм твърдял подобно нещо — отрече Ейдриън. — Исках само да кажа, че вероятно има основателна причина за изчезването му. Може би е искал да остане малко сам. Може би си има приятелка и не е искал да дава обяснения на съседи и съседки. Вероятно могат да се намерят сто различни причини за неговото изчезване от къщи и нито една от тях да не е забулена в тайнственост.

— Това не ми харесва — промърмори Сара, макар да й бе трудно да изложи разумен аргумент в противовес на желязната му логика.

— Очевидно, защото в противен случай нямаше да си правиш труда да ме търсиш. Значи Лоуел ти е казал да ме потърсиш, ако някога имаш опасения относно него?

— Каза ми, че ти би искал да си в течение, ако нещо се случи. Не съм много сигурна какво точно имаше предвид. Чичо ми няма много близки приятели. Предположих, че ти си един от тях.

— Но не беше сигурна каква точно е моята роля, затова реши да провериш чекмеджетата на бюрото ми, докато чакаш да се прибера вкъщи. Винаги ли действаш толкова импулсивно?

— При така създалите се обстоятелства ми се стори по-скоро благоразумно, отколкото импулсивно, да се възползвам от предоставилата ми се възможност да разбера нещо за теб, преди да се срещнем лице в лице — внимателно произнесе тя. — Някои от старите познати на чичо ми вероятно са хора, с които е по-добре да си нямаш вземане-даване.

— С много от тях ли си се срещала? — попита Ейдриън учтиво.

— Не. Но чичо Лоуел ми е разказвал за някои от тях — Сара потрепери леко, явно спомнила си за някои от тях. — Чичо ми има неизчерпаем запас от истории и лични наблюдения, макар винаги да променя имената и местата, за да осигури безопасност на главните действащи лица. Предполагам, че и на теб е споменал за някои от най-колоритните персонажи, когато си го използвал за консултант при написването на „Фантом“.

— Е, изпихме по няколко бири и поговорихме — призна Ейдриън.

— Често ли се виждате?

Ейдриън махна небрежно с ръка.

— Вече знаеш, че не живее далеч. Така че от време на време се отбивам при него, а понякога той идва тук. Ами ти? Често ли се виждате?

Сара се усмихна.

— Не толкова, колкото би ми се искало. Боя се, че чичо Лоуел винаги е бил смятан за черната овца в семейството. Но както можеш да се досетиш, за мен той е много интересна личност. От онзи тип роднини чудаци, които се занимават с мистериозни неща и се появяват точно когато най-малко ги очакваш. Беше направо непредсказуем, а децата, знаеш, обичат това. Някои от семейството смятаха, че чичо Лоуел ми влияе лошо, а това, разбира се, още повече засилваше любопитството ми.

Ейдриън се облегна назад на канапето и я погледна.

— Защо са смятали, че ти влияе лошо?

— Защото той винаги ме е окуражавал да правя това, което искам самата аз, а не онова, за което настоява семейството ми. По някакъв начин той интуитивно ме разбираше, сякаш четеше мислите ми. Преди две години, например, ми каза, че няма особен смисъл да оставам дълго в голямата корпорация, в която работех като мениджър, ако нямам перспектива за развитие. Каза, че не съм от личностите с корпоративно мислене. И се оказа прав. Мисля, че и самата аз го знаех, но животът ми течеше толкова гладко и безпроблемно, че изобщо не се замислях. Водех мечтания от мнозина живот на юпи — онези млади, проспериращи чиновници, и ако трябва да бъда честна, имаше моменти, когато това почти ми харесваше.

— Юпи ли? А, да — кимна Ейдриън, — онези амбициозни младоци, с които големите градове са бъкани.

Сара го дари с широка усмивка.

— Такъв бе начинът ми на живот в Калифорния. Имах членска карта за елитен фитнес клуб, обличах се като преуспяла млада дама, апартаментът ми бе обзаведен по последния писък на модата във вътрешния дизайн, съблюдавах дори най-новите тенденции в областта на балансираното хранене, макар иначе да бях придобила изискан кулинарен вкус. Сама смилах кафето за собствената си вносна италианска еспресо машина и ако те интересува, мога да ти кажа точната секунда, когато макароните вече не струват, защото са преварени, както и колко време е необходимо да се приготвят по креолски.

— Не, благодаря. Ям често макарони със сирене, но не обичам засуканите рецепти. И Лоуел те посъветва да зарежеш живота на юпи, така ли?

— Макароните със сирене не са оригинална италианска рецепта — продължи тя, добила патос. — Юпитата си падат по аламинути с калмари или фетучини „Алфредо“. Да, чичо Лоуел ме посъветва да зарежа този снобски живот. Както и мъжете, с които се срещах по онова време. За него юпитата до едни бяха смотаняци. Каза, че нито един от тези, с които го бях запознала, не би се справил в напечена ситуация. Обясних му, че мога и сама да се оправя, ако, не дай Боже, изпадна в затруднено положение, но той само поклати глава и настоя да му дойда на гости. Е, дойде ми умът в главата.

Ейдриън я изгледа проницателно.

— И затова ли се появи в хижата му днес? За да кажеш на Лоуел, че ти е дошъл умът в главата?

Сара се размърда притеснено на канапето, подгъна единия си крак под себе си и за сетен път впери очи в огъня.

— Ами, нещо такова. Миналата седмица напуснах работа. Мисля, че преживявам преломен момент. Реших да заживея по друг начин.

— Не смяташ ли, че е малко рано да правиш генерални заключения?

Сара отмина скрития присмех във въпроса му.

— Не се дръж покровителствено с мен. Вече съм на тридесет години. Колкото и странно да ти звучи, преживяла съм няколко такива кризи и се научих да разпознавам признаците, когато са налице. Аз наистина съм готова да променя начина си на живот.

— Сигурна ли си, че желаеш промяна? И то в точно определена посока? — Ейдриън се изправи и сложи една голяма цепеница в огъня.

— О, да — прошепна Сара с гореща убеденост, — сигурна съм!

Ейдриън реши, че звучи доста категорично. Продължи да подклажда огъня замислено. Беше долавял подобно упорство от време на време и в гласа на Лоуел. Явно бе семейна черта.

Поради някаква неясна причина, Сара Фрейзър не беше точно такава, каквато Ейдриън си я бе представял, макар да притежаваше част от желязната решителност на чичо си. Ейдриън разри жарта и пламъците избухнаха в искри. Направи го машинално, замислен за свитата на канапето зад него жена. Когато един мъж е чакал почти година, за да срещне една жена, съвсем естествено е да си е изградил някаква представа за нея.

Той обаче така и не бе формулирал ясно очакванията си по адрес на Сара. Лоуел му бе подавал неясна и откъслечна, често случайна информация за своята племенница, така че нямаше как да си я представи в истинската й светлина. Беше оставил на въображението на Ейдриън да допълни само портрета. Все пак той знаеше какво предизвикателство е за един мъж да постави в центъра на мислите си загадъчния образ на една бегло обрисувана жена.

Ейдриън не си бе представял Сара Фрейзър като знойна красавица и се бе оказал прав. Взети поотделно, чертите й не блестяха с красота. Онова, което го изненада, бе, че лешниковите й очи, дългата кестенява коса и стройната фигура се съчетаваха по такъв неповторим начин, че я правеха неимоверно привлекателна и очарователна.

Като се замисли обаче, реши, че физическите белези не бяха тези, които създаваха нейната прелест. Нямаше нищо толкова уникално в тези очи с нюанс между зеленото и кафявото, нито пък в косата й, разделена на път по средата и прибрана небрежно зад ушите. Червената плетена блуза, която носеше, очертаваше малки, дръзки гърди, а не чувствена пищност.

Ейдриън продължи в този ред на мисли още малко, преди да стигне до извода, че Сара представляваше нещо много повече от онова, което предлагаше за окото. В лешниковите й очи прозираше интелигентност, палавост и импулсивност. А когато научи, че е продал правата за първата си книга, спонтанният й ентусиазъм нито за миг не му се стори фалшив, макар той да си оставаше един непознат за нея. Извиращата отвътре жизнерадост обединяваше иначе обикновените й черти и правеше комбинацията изключително интригуваща.

Къде съзнателно, къде несъзнателно той бе очаквал появата и в продължение на месеци, но онова, което видяха очите му днес, го изненада. Той изобщо не бе очаквал, че ще се почувства толкова внезапно привлечен от нея. Не бе и помислил, че появата на истинската Сара ще му въздейства по толкова силен начин. Беше готов да се обзаложи, че следващия път, когато се видят, Лоуел ще възкликне: „Нали ти казах!“

Удовлетворен, от анализа, който току-що бе направил на личността на Сара и на собственото си отношение към нея, Ейдриън се върна на канапето. Отдавна бе приел факта, че на някои въпроси просто нямаше отговор, макар да предпочиташе ситуации, в които всичко можеше да бъде разчленено на части, анализирано и асимилирано. Обичаше да държи нещата под контрол. Внимателната преценка и задълбоченият анализ го караха да се чувства истински сигурен в света, който обитаваше. Сара Фрейзър представляваше нов, всяващ смут елемент в обичайната му жизнена среда и бе добре, че вече бе прозрял що за човек е. И още по-важно, бе осъзнал и приел своята реакция към нея. Представи си колко доволен ще бъде Лоуел Кинкейд от развоя на събитията.

— Става късно — рече Сара, хрупайки последната бисквита. — По-добре да тръгвам. Ако наистина не знаеш къде може да е чичо Лоуел, няма смисъл да ти се натрапвам повече.

— Къде смяташ да отседнеш за тази вечер? — Ейдриън се облегна назад, давайки си неочаквано сметка колко разочарован се чувства, противно на всякаква логика. Тя току-що беше пристигнала, а вече се готвеше да си върви. Не биваше да го допуска. Част от него се разбунтува срещу, факта, че тя явно не забелязваше колко различно вече стоят нещата, след като бяха поговорили. Явно Кинкейд изобщо не й бе намекнал какво има предвид, когато бе решил да организира среща между Ейдриън и своята племенница.

Не знаеше каква част от плановете, които чичо й имаше за нея, да й разкрие. Как ли щеше да приеме чутото? Можеше да се ядоса, а нищо чудно да го приеме и на шега. Жените са различни от мъжа същества. Хрумна му, че макар да наближаваше четиридесетте, не ги познаваше толкова добре, колкото би трябвало. Може би беше по-добре да не споменава нищо тази вечер за плановете на Лоуел. От друга страна, хич не му се искаше да пусне Сара да си отиде, без дори да й е даде да разбере колко е впечатлен от нея. Неочаквано се бе почувствал толкова развълнуван и възбуден, че му бе трудно да го потисне.

— Има един малък хотел в покрайнините на Уинслоу. Само на около километър оттук. Ще пренощувам там тази нощ, а утре смятам да тръгвам.

Ейдриън се намръщи.

— Смяташ да се връщаш в Калифорния?

Сара тръсна глава.

— Не и докато не разбера какво е станало с чичо Лоуел. Тревожа се за него, за разлика от всички останали.

Той замислено завъртя празната чаша от вино между пръстите си.

— Не смятам, че имаш основание да се тревожиш.

— Може би съм с прекалено развинтено въображение. Често ме обвиняват за това — тя повдигна рамо, небрежно пренебрегвайки този факт. — Но чичо Лоуел явно не се е отказал напълно от предишната си работа. Знам, че от време на време се забърква с разни опасни хора. Веднъж ми разказа за един… — тя спря рязко и присви очи.

— Какво всъщност смяташ да правиш? — попита Ейдриън.

Сара замълча.

— Ами, ще се върна утре сутринта в хижата му и ще се опитам да вляза вътре. Може би е оставил някаква бележка или нещо друго на бюрото си — тя се замисли за сутрешните си планове.

Ейдриън погледна чашата в ръцете си.

— Последният път, когато, избра подобен подход, се провали.

Тя се засмя.

— Е, няма нищо неудобно в това чичо Лоуел да се върне неочаквано и да ме завари в хижата си. Всъщност би било голямо облекчение за всички ни. Мистерията ще бъде разгадана, нали?

Ейдриън я погледна полуразвеселено-полуозадачено.

— Наистина ли?

— А защо не? Държа да разбера какво всъщност се е случило…

— Според мен, ще си загубиш времето.

Сара се намръщи.

— Имам много време за губене. Както преди малко ти обясних, в момента съм без работа.

— Би могла да си уплътниш времето с много по-полезни неща — отбеляза сухо Ейдриън.

— Знам. Като например да си потърся подходяща работа. Но първо ще се опитам да разбера какво е станало с чичо Лоуел.

— Винаги ли си толкова импулсивна и упорита?

— О, откакто навърших тридесет, особено — отговори му тя с престорена нахаканост. В очите й се четеше желание да отвърне на предизвикателството.

Ейдриън си даде сметка, че й се усмихва. Погледът й се насочи към устните му и той осъзна, че тя е доста заинтригуваш от изражението му. Толкова ли странно изглеждаше, когато се усмихнеше?

— Ако наистина планиращ ново влизане с взлом, мисля, че ще е по-добре да те придружа.

Тя го изгледа изненадано.

— Защо? Няма нужда да идваш с мен.

— Грешиш. Мога да ти изброя няколко причини, поради които е по-добре да те придружа, най-малкото, защото Лоуел Кинкейд жив ще ме одере, ако не го направя.

— Какво пък го интересува това чичо Лоуел?

— Ти явно си толкова обезпокоена за него, че си способна да проникнеш не в едно, а в не знам колко частни жилища. Според мен Лоуел би очаквал да взема насериозно притесненията ти. Също така и да се уверя, че няма да ти се случи нищо лошо. Ами ако някой съсед те види да прескачаш през задните прозорци и извика полицията? Ще трябва да даваш обяснения. Ще стане една бъркотия, не ти е работата. Лоуел не обича нещата излишно да се усложняват. Перфекционист е във всичко, с което се захване — Ейдриън спря за момент.

— Аз също.

— Добре, но все още не разбирам защо очаква от теб да поемеш отговорността да ме предпазваш от неприятности? — настойчиво попита Сара.

Гласът на Ейдриън прозвуча привидно спокойно, въпреки че усещаше осезаемо силните удари на сърцето си.

— Нима не знаеш? Обяснението е съвсем просто. Лоуел Кинкейд има планове за теб, Сара. Ти пристигна малко рано, от колко се очакваше. Мисля, че планираше посещението ти след около два месеца, но този факт не променя особено нещата.

За първи път, откакто я бе заварил в кабинета си, съзря в погледа й истинска тревога. Не биваше да бъде толкова словоохотлив. Но желанието да й каже, че не е свободна да прави каквото пожелае, го бе принудило да го стори.

— Какви планове? — попита тя подозрително.

Ето, че казах повече от необходимото, ядоса се на себе си Ейдриън. Това го притесни не на шега. Беше си позволил крайна емоционална реакция и това го бе отвело в нежелана посока. Почувства, че губи почва под краката си. Странно… Обикновено действаше благоразумно, но в случая беше стигнал твърде далеч и бе длъжен да внесе яснота: Не можеше да върне назад думите, които бе изрекъл. Ала следващото нещо, което можеше да направи, бе да се постарае гласът му да звучи хем шеговито, хем сериозно.

— Чичо ти не ти ли е казвал, че те е обещал на мен? Ти си моята награда, Сара. Моят подарък, задето завърших „Фантом“ и задето трябваше да се преборя с разни неща.