Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tigris Expedition, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Тур Хейердал. Експедиция „Тигрис“

Английска, първо издание

 

Рецензент: Тинко Трифонов

Преводач: Герасим Величков

Редактор: Георги Димитров

Художник: Иван Кенаров

Техн. редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

 

Дадена за набор на 20.IV.1982 г.

Подписана за печат на 24.VI.1982 г.

Излязла от печат месец септември 1982 г.

Печ. коли 24,50. Изд. коли 28,59. УИК 31,18. Цена 4,07 лв.

ЕКП 95362725112409–21–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ПК „Димитър Благоев“ — София


1. В търсене на началото

Началото. Истинското начало.

Тук е положено.

Оттук започва писмената история на човечеството. Оттук започва митологията. Тук е изворът на три от най-могъщите религии в човешката история. Два милиарда християни, евреи и мюсюлмани, пръснати вред по света, биват поучавани от своите свещени писания, че това е мястото, което бог е избрал, за да създаде човешкия род.

Тук две големи реки, Ефрат и Тигър, мудно текат една до друга и техният водослив е означен на всяка географска карта. Ала пейзажът не е внушителен. Притихнали, подобно на речните води, са тесните редици от финикови палми, обточили бреговете, докато слънцето и луната, преминаващи над безплодния пущинак, се отразяват ден и нощ в спокойната повърхност на реките. Самотно кану отминава нататък, рибарите хвърлят мрежи.

Голяма част от човечеството вярва, че тук е люлката на хомо сапиенса, изгубеният рай.

Тясна ивица зелена земя се е сгушила между двете реки, там, където те се срещат и се поздравяват взаимно с кротки водовъртежи, образувайки една река: Шат-ал-Араб, която скоро изчезва от погледа зад обрасъл в палми завой. В самия край на този плодоносен участък някога е била построена малка странноприемница, сега полуизоставена. Със своите три спални, просторен хол и още по-просторна тераса с изглед към изгрева и водите на Тигър, скромната постройка носи внушително име, изписано с големи букви над вратата:

СТРАННОПРИЕМНИЦА „РАЙСКАТА ГРАДИНА“

Ако възприемем буквално поставената тук наблизо табела, тогава тази претенциозна фирма ще бъде оправдана. Провесили клони над Тигър, в съседство стърчат няколко невзрачни зелени дървеса, отдалечени на има-няма един хвърлей от странноприемницата и отделени от нея посредством тучна ливада, достатъчно обширна, за да се построи лодка там. Сред тая горичка се вижда широк и нисък дънер останка от дърво от неуточнен вид; край него горят свещи в знак на почит, а околовръст е оградено грижливо, тъй че прилича на съвсем просто оформено светилище. Старци от близкия град Курна идват понякога тук да поседят и съзерцават. Една табела с текст на арабски и английски пояснява на редките посетители, че тук са живели Адам и Ева. Авраам, казва се в надписа, често идвал тук да се моли. И наистина, според Библията Авраам е роден в Ур, отдалечен на няколко часа път оттук.

Отдавна изчезналите клони на това старо дърво сигурно никога не са раждали ябълки. Авраам също навярно никога не се е отбивал в този приятен крайречен кът, защото земната повърхност през последните няколко хилядолетия се е издигнала приблизително с шест метра и първоначалното речно легло положително се е изместило. Въпреки това водосливът на двете реки, както и цялата околност, са достойни за смиреното съзерцание на минувача, тъй като все пак нещо води началото си от тази местност. Нещо от значение за вас и за мен, за по-голямата част от човечеството.

Когато прекрачих прага на странноприемницата, оставих багажа си и сетне подпрях ръце на перилата, които опасваха терасата, за да погледам безшумните кръгове по речната повърхност, предизвикани от движението на рибата, слънцето вече се спускаше зад гърба ми, застилайки небосвода с червена завеса, тъй че тъмните силуети на финиковите палми отсреща се отразяваха в една окървавена река.

Дъх на приключения витаеше във въздуха. И как би могло да бъде другояче? Та тук е родината на „Хиляда и една нощ“, на Аладиновата лампа, на летящото килимче, на Синдбад моряка. Али Баба и четирийсетте разбойника са върлували по тия брегове. Надолу по течението речните води мият остров Синдбад, кръстен на името на великия разказвач на арабски народни приказки. А изворите на тези реки са близо до подножието на стремителния конус на връх Арарат, където според юдейските летописи е заседнал ковчегът на Ной. По крайбрежието скромни пътепоказалци все още указват посоката към прастари и легендарни градове като Вавилон и Ниневия, чиито библейски тухлени стени сякаш продължават да отърсват от себе си отломки и прах в опита си да достигнат небесата. Реактивни самолети влитат с трясък във вечния Багдад, където съвременни подемни кранове и бетонни постройки съжителствуват със златни кубета и минарета.

Хора от всякакъв тип и сгради от всички епохи естествено се сливат в тази арабска република, разположена, тъй да се каже, в източната част на Запада и в западната част на Изтока, позната днес под името Ирак. Месопотамия, „Страната между реките“, е описателното наименование, дадено някога от гръцките завоеватели на същата тази територия, към която хората от античността са се отнасяли с благоговение, почуда и възхищение и която е била известна под множество различни наименования. Първото и най-популярното сред тях е Шумер, следват Вавилония и Асирия. От времето на пророка Мохамед това е източната граница на арабския свят.

Днес петролопроводи кръстосват безплодните пустини, които някога са били плодородни пасбища и напоявани поля. Сред пустинния пейзаж се извисяват пирамиди-храмове, минарета и петролни сонди като символи на преходните цивилизации. Южно от Багдад, близо до някогашните брегове на Ефрат и по средата на пътя до Райската градина, шосето минава край огромна, безформена камара натрошени тухли. Една табела, поставена сред руините, напомня класическата история за първия опит на човека да съгради по-висока постройка, отколкото позволяват възможностите му. Надписът гласи:

ВАВИЛОНСКАТА КУЛА

Шосето продължава по посока на слънчевия зенит. Устремява се през безкрайни пустинни полета, край арабски градове, тъй пъстри и живописни, сякаш ей сега пътникът ще зърне Синдбад и Али Баба, седнали пред прага на някоя къща или пък сред многолюдието на чаршиите; сетне някогашните владения на Вавилон отстъпват място на крайбрежието, откъдето води началото си всичко — това е Южен Ирак, известен в древността под името Шумер.

Голата пустош, равна като селскостопански блок, продължава до самия морски бряг. Единствено в заблатения район, където двете реки кротко се сливат, могат да се видят огромни пространства, заети от потънали в зеленина мочурища, богати на риба и пернати обитатели. От библейски времена насам тук е просъществувала една действително неповторима култура, скрита сред царство на тръстика и камъш, които са високи и непроходими като джунгла. Навярно в жилите на тукашните жители тече повече шумерска кръв, отколкото притежава кое да е от останалите арабски племена. Реките, поели своя път от далечната планина на Ной, сякаш се отнасят с пренебрежение към изпепеления пейзаж на някогашна Месопотамия, през чиито земи текат, за да излязат извън бреговете си от радост при срещата с прастарите арабски обитатели на блатата. Като че те единствени от потомците на Ной са благословени с вечен живот, докато всички велики градове-държави и царства около тях са били сполетени от гибел.

Пустинята, ограждаща отвсякъде грейналите в пролетна зеленина мочурища, е погълнала някогашното отечество на шумерите заедно с всичките им достижения. Ослепителни дюни от топъл пясък са погълнали исполински пирамиди-храмове, издигнати в прослава на забравени богове; зарили са изоставени градове, управлявани от царе, сами превърнали се в прах. Земите, кипели някога за живот днес са притихнали и безжизнени като Северния полюс. Подобно на запълнените със сняг пукнатини в полярния лед, безкрайни напоителни системи и някогашни плавателни канали прорязват тук земята, додето поглед стига, ала вода в тях няма, край бреговете им не избуява ни стрък зеленина.

Тук се намира гробницата на цяла цивилизация, най-стария предтеча на днешната. Ако човек желае да опознае зараждането не би могъл да пренебрегне археологическите находки, изровени изпод тукашните пясъци. Защото сред този мъртъв, погребан свят човешките слова витаят като духове, готови да проговорят отново, щом бъдат освободени от прегръдката на земята. В откритите дворци и жилища учените попаднаха на истински „библиотеки“, съдържащи десетки хиляди печени глинени плочки, покрити с най-ранното известно на науката писмо. Първоначалната шумерска писменост е била съставена от йероглифни символи, но скоро те са били заменени от клиновидни знаци, които по-лесно се изрязват в глината.

В разкритите гробници и храмове археолозите също се натъкнаха на невероятни съкровища на изкуството от злато и сребро, свидетелствуващи за толкова изящен вкус и равнище на култура, че някои по-ограничени умове на днешния ден стигнаха до подозрението, че тези отдавна изчезнали люде трябва да са дошли от друга планета. Научните археологически публикации рядко стигат до масовия читател, тъй че книжният пазар се оказа свободен за разпространението на разни истории за извънземни посетители, които били кацнали на земята за да построят пирамиди и да дарят с култура варварите на нашата планета. Подобни развлекателни книги и филми заляха мълниеносно света през последните десетилетия, а в същото време човекът стъпи на луната. Интелектуалците се усмихват и свиват рамене пред тия истории, но милиони хора им вярват. Те задоволяват усилващото се желание на съвременния човек за незабавно разрешаване на един въпрос, който науката едва наскоро започна бавно и последователно да разплита: как се е зародил светът?

Какво биха могли да ни кажат древните шумери, ако възкръснат днес? Те би трябвало да са посрещнали цивилизованите извънземни пришълци, стига, разбира се, да не са техни преки потомци.

Излишно е шумерите да се съживяват, за да изяснят своя произход. Техните гласове продължават да са с нас. Те са оставили в писмена форма показанията си. Летописите им плочки отговарят на въпроса как и откъде са дошли. Не са пристигнали от космоса. А от морето. Доплавали са до сушата през залива и в най-ранните си художествени творби са изобразили плавателния съд, който ги е докарал. Достигнали са като мореплаватели брега на двуречната долина, където са положили основите на цивилизация, която през последвалото хилядолетие по един или друг начин е упражнила влияние вредом по света.

На пръв поглед писмените показания като че открехват входа към друга загадка. Къде се намира тази източна страна „Дилмун“, от която мореплавателите шумери казват, че са дошли?

С цел да се запозная с оригиналните шумерски свидетелства и да добия някои практически познания от хората, все още обитаващи блатата, аз посещавах неколкократно Ирак в търсене на липсващата частица, необходима за разрешаването на един голям ребус. В същност истинският ребус се състоеше в това, че човешката история няма известно нам начало. Излиза, че тя започва с пристигането на цивилизовани мореплаватели. Ала това не е истинското начало, а продължение на нещо, забулено в неизвестност… Което може би все още лежи скрито под пустинния пясък, какъвто бе случаят със самата шумерска цивилизация, останала неизвестна на науката до разкопките и откритията в Южен Ирак през миналия век? А защо да не е погребано от вулканично изригване, както е станало с цветущата средиземноморска цивилизация на остров Санторин, останала също непозната за света, зарита под петнайсетметров пласт вулканична пепел до археологическите проучвания в днешно време? Или пък е потънало в океана, който заема две трети от площта на нашата неспокойна планета — една възможност, внушена от устойчивата легенда за Атлантида.

Ако повярваме на шумерите, а няма как сведенията им да не са меродавни, техните търговци-мореплаватели са се връщали в Дилмун многократно. Поне по тяхно време прародината им нито е била потънала в морето, нито е била засипана от лава. Тази страна е била достижима за шумерските кораби, поели от местните пристанища. Липсващата частица в големия ребус е, че никой не знае колко продължително могат да плават шумерските мореходни съдове. Техните плавателни качества са потънали в забвение наред със строителите и моряците им, техните измерения са изчезнали заедно с водната диря, очертавана зад кърмата им.

Практическото проучване на древни мореходни съдове насочват човек към множество неутъпкани пътища. Мен лично отведе до Полинезийските острови, до езерата в Андите и Централна Африка, до реките и бреговете на всички континенти. А най-накрая ме отпрати в древния Шумер, днешната родина на обитателите на блатата — арабите. Оттук започна моето търсене на данни за човешката история преди нейното начало. Оттук започна също едно пътешествие, донесло на мен и моите спътници приключения, далеч по-различни от приключенията на космонавтите — приключения, които ни върнаха в предвечните дни и нощи, когато нашата планета все още е била необятна, когато незнайни и неподозирани, чужди за пътешественика светове са надничали иззад хоризонта във всички посоки. Светове, обитавани от невъобразими зверове и растения, населени с хора, чиито нрави и бит са били толкова различни от обичайните у дома, сякаш са възникнали на друга планета, огрявана от друго слънце. Такива светове някога са съществували един до друг, разделени от мъчно проходима пустош и свързани чрез откритото море.

Морските пътища помежду им са се използвали още преди шумерите да се заселят в Шумер. Шумерските плочки разказват за царе-мореплаватели и търговци-моряци, които са пристигали от земи отвъд океана или са отивали до тях; изброяват дълъг списък от стоки, внасяни от чужди страни или изнасяни за тях. Тук-там дори се споменава за корабокрушения и морски злополуки. Тези пасажи свидетелствуват за опасностите, неизменно съпътствуващи всяко мореходно начинание, даже когато при построяването на плавателния съд е използван опитът на цяла нация, а екипажът познава в тънкости нрава на своя кораб. При прочит на тези шумерски текстове подобни драми направо оживяват. Човек, кажи-речи, е в състояние да чуе вика: „Всички на палубата!“

Колко ли често тревожни и същевременно отчаяни викове от този род са били удавяни от рева на прибоя или от грохота на бесния океан, който яростно се мъчи да сломи усилията на крехката черупка да устои на неочакваната хала.

— Всички на палубата!

Този път тревожният зов е отправен към мен. Към мен и към моите спящи спътници, налягали в тясната бамбукова каюта. Гласът на Нормън бе отекнал сред трясъка, изпълнил мрака. Това вече беше действителност. Докато спях, тялото ми така жестоко бе подскачало насам-натам, че сънувах как шофирам автомобил на три колела. Вместо това, за да не изхвръкна от постелята си, се намерих вкопчан в един бамбуков прът, а по лицето ми се стичаше вода.

— Загазили сме. Бързо навън.

Хванали джобни фенерчета в ръка, останалите членове на екипажа вече пълзяха през краката ми на път към тесния отвор на изхода.

За обличане време няма. Само смогваме да препашем осигурителните въжета около кръста. На палубата има нужда от всички ни. През нощта ненадейно ни бе връхлетяла буря. Трудно е да се стои прав — вятър и силно клатушкане. Пяна и дъжд шибат кожата. Понеже не виждахме нищо, ние пипнешком се прехвърляхме от една ванта към друга или се прилепяхме към бамбуковите стени, като се мъчехме с помощта на фенерчетата да разберем какво става със застрашеното стъкмяване.

— Осигурете се! — креснах.

Побеснялото море караше лодката ни да подскача като антилопа. Водата и въздухът гърмяха, тътенът на вълните и скърцането на дървени’ята бяха ужасяващи. Вихърът виеше и пищеше във въжетата и бамбука. Газените фенери бяха угаснали с изключение на един, който се люлееше, досущ подлудяла светулка, на върха на мачтата, без да хвърля никаква светлина на палубата.

— Кажи на Нормън да рифова ветрилото!

Това бе Юри от мостика, който викаше на Карло, качил се върху покрива на каютата. Предложения, заповеди, въпроси, гневни възклицания, произнасяни на куп езици, се давеха в грохота на стихията, преди да достигнат ушите, за които бяха предназначени, докато гласът на нашия навигатор Нормън отчаяно долиташе отнякъде.

По-скоро мачтата, нежели ветрилото, бе ахилесовата ни пета. Възможно бе платното да се разпори, но сетне би могло да се закърпи. Краката на двойната мачта бяха загнездени в дървени обувки, привързани с въже към построената от тръстикови снопи ладия. Бояхме се, че тръстиката или обвръзките могат да се скъсат и тогава целият такелаж, заедно с ветрилото и мачтата, щеше да отлети по вятъра. И когато всички се бяхме увесили на вантите и фала, за да укрепим допълнително двата крака на мачтата и да свалим разюзданото ветрило, над главите ни прозвуча остър пукот, последван от смразяващ трясък. Лодката се наклони; всичко годно за опора се наклони, докато аз се взирах нагоре и се мъчех при мижавата светлина на фенерчето да разбера какво се е случило там.

Ето какво: солидната топмачта бе станала на трески. Най-голямата отломка от нея бе провиснала пред грота и с острия си, нащърбен като хищническа лапа край, където в същност бе станало счупването, заплашваше да раздере платното, което плющеше и трещеше над нас подобно на гигантско детско хвърчило, като междувременно накреняваше ветрохода още повече към десния борд. Една галопираща подире ни вълна залови долния край на ветрилото и го повлече със себе си. Всички свободни членове на екипажа обединиха усилията си, за да измъкнат потъващото платно обратно на борда. Опасявахме се от най-лошото. Всеки нормален плавателен съд в момента би бил крайно застрашен от преобръщане или възникване на пробойна.

Ала в очите на съвременния моряк този плавателен съд не бе нормален. С кораби от подобен тип някога са плавали древните шумери, на кораби от подобен тип днешните учени гледат като на най-обикновени речни лодки. Докато вълна подир вълна връхлиташе върху палубата на неуправляемия съд, а океанът продължаваше да държи част от ветрилото в прегръдката си, имахме чувство, че всичко може да се случи. Каквото и да бе ни сполетяло, щяхме да получим отговор на един от въпросите, подтикнали ни към този експеримент: доколко издръжлив е на морската стихия подобен праевропейски плавателен съд. Бяхме се качили на борда с цел да научим именно това. Да опознаем теглилата и насладите на шумерите, да изпитаме на собствен гръб с какви трудности са се сблъсквали в морето.

В съзнанието ми изплува топлата суха земя, закътана между финиковите палми в Райската градина. Дали щях да подхвана това пътешествие, ако знаех предварително, че ни очаква такова премеждие? Мисля, че да. Според мен всички ние разбирахме, че е невъзможно човек да потегли в морето със съвършено непознат кораб без риск да изпадне в затруднения и беди.

Провеждах своята трета океанска експедиция на борда на тръстиков кораб, ала за пръв път курсът ни не бе определян от волята на природата. Сега не разчитахме на морско течение да ни отнесе до нашето местоназначение. И все пак придобитият опит от плаванията с папирусова лодка по египетски образец каза своята дума, тъй като в областта на корабостроенето древните шумери и египтяни са наследили общи традиции. Учените дори са установили, че най-старият йероглифен знак за „кораб“ в Шумер е еднакъв със символа за „море, морски“ в древноегипетското йероглифно писмо. Той представлява сърповидна тръстикова лодка с кръстовидни обвръзки по цялата дължина на корпуса и с тръстикови удължения при носа и кърмата. Възможно ли е оттук да се заключи, че древните писмена в двете страни са наследили идеята за този знак от някакъв изчезнал днес общ източник? Или пък това просто означава, че шумерите и египтяните са наследили един и същ тип тръстиков кораб?

Древноегипетските тръстикови лодки са изобразени така подробно от художниците на фараоните, че когато строях папирусовите ладии „Ра I“ и „Ра II“ за изпитание в открито море, аз бях в състояние да ги възпроизведа съвсем точно, включително кърмовата уредба и стъкмяването. Такива дребни детайли обаче не се наблюдават в месопотамското изкуство; все пак релефите, пренесени в Британския музей от царския дворец в Ниневия, изобразяват една реалистична битка между тръстикови съдове на Асирия и Вавилон. Корабите са изсечени в достатъчно едър мащаб, за да се различи ясно как две редици асирийски воини се качват на палубата и подлагат на сеч бягащи мъже и жени, а жертвите ги хвърлят зад борда за храна на рибите и раците. Тези големи релефи показват съвсем ясно, че тръстиковите лодки от Двуречието са строени също както папирусовите съдове по Нил.

В миниатюрното изкуство на месопотамските цилиндрични печати няма по-характерен мотив от тръстиковите ладии, използвани от легендарни герои в периода на заселването. По принцип тези лодки са същите като изобразените по-подробно в Ниневия и Египет. Все пак съществува една основна разлика. Египетските лодкостроители са разполагали с папирус. В минали времена папирусът е растял в изобилие навред край бреговете на Нил, от изворите на реката чак до делтата. Шумерите са нямали папирус; вместо него блатата на Месопотамия предлагат друг вид високостеблена, пресноводна тръстика, известна под местното наименование „берди“.

След двата експеримента с египетски плавателен съд през 1969 г. и 1970 г. знаех, че правилно построена папирусова ладия е в състояние да прекоси цял океан. „Ра I“, изработена от представители на централноафриканското племе будума, почти бе пресякла Атлантика, когато въжената обвръзка на корпуса се разнищи. На следващата година на борда на „Ра II“, построена от южноамериканските индианци аймара, преплавахме цялото разстояние от Африка до Америка. Ала тръстиката берди се отличаваше значително от папируса както по форма, така и по състав. И което бе най-лошото: науката смяташе, че стръковете берди лесно просмукват вода. По въпроса за месопотамските плавателни съдове в световната наука имаше само един авторитет: финландският учен Армас Салонен. В своето ерудирано и обстойно изследване на всички видове плавателни съдове, разпространени някога в Двуречието, той не казва нищо за „елеп урбати“ — тръстиковите ладии, — само подчертава общото мнение, че твърде бързо поглъщали вода „и несъмнено трябва да се изтеглят на суша след плаване, за да изсъхнат“.

В това отношение съществуваше единомислие в крайно оскъдната литература, засягаща този проблем. Следователно шумерските тръстикови кораби биха могли да служат единствено за придвижване по реки.

Възможно ли е тази съвременна присъда да се съгласува с древните текстове и рисунки? Ето въпроса, който ме подтикна да се преселя в странноприемница „Райската градина“. Отново пристигнах на шумерска земя, за да се помъча да разреша теоретичното противоречие чрез практически експеримент. Исках да проверя колко дълго една лодка, изградена от берди, може да остане над водата; замислях да проследя и някои от неизяснените маршрути, описани в древните глинени плочки, където се споменават Дилмун, Макан, Мелуха и други забулени в тайнственост, отдавна забравени земи.

Край Адамовото дърво се озовах по чиста случайност. Продължително бях търсил в мочурищата и край речните брегове безопасно и удобно място за построяване на тръстикова ладия. Надолу към залива градовете и индустриалните обекти бяха заели всяко що-годе подходящо кътче, докато в горната част на течението тинята, калта, финиковите плантации и някои по-стръмни възвишения щяха да затруднят строежа на лодката и особено спускането й на вода. На края представителите на иракското Министерство на информацията ме насочиха към пустеещия градински парцел в съседство с Адамовото дърво и великодушно предложиха странноприемница „Райската градина“ да служи за сборен пункт на експедицията. Само на няколко минути път от входната врата се ширваха безкрайни тръстикови блата, а от терасата бихме могли спокойно да отплаваме надолу по реката до открито море. Дори с помощта на Аладиновата лампа едва ли бих успял да намеря по-добри условия. Предварително бях получил множество предупреждения, че в момента обстановката в Ирак далеч не е от най-благоприятните за организиране на експедиция. След свалянето на монархията и отхвърлянето на британското влияние в републиката бяха настъпили коренни изменения. Водачите на панарабската партия „Бат“, спечелили последните избори, бяха затворили границите за чуждестранни туристи, макар да посрещаха благосклонно конструктивни проекти за развитие на местната наука и индустрия. Единствените два хотела в Багдад се оказаха претъпкани от бизнесмени и инженери, дошли от всички индустриално развити държави както от Изток, така и от Запад. Като че стремежът на всички бе да възродят с плодовете на съвременната цивилизация тази опалена земя, където са покълнали първите семена на човешката култура. Модерните петролопроводи бяха кръвоносните съдове на днешен Ирак, значението им бе същото като на напоителните канали в древни времена.

Младата република се намираше в действително бурна фаза на развитие, когато бъдещето е от далеч по-голяма важност, отколкото миналото. Ала сплотеното ядро от учени към Багдадския национален музей добре съзнаваше, че колкото по-добре познаваме миналото, толкова по-успешно ще можем да очертаем бъдещето. Човек не е способен да прецени накъде отива, ако не е в състояние да види изминатия от него път и не знае откъде е дошъл. Съвършено нови неща под слънцето не съществуват и ако ние се стремим да се поучаваме от собствените си грешки, трябва да търсим поука и в пропуските на другите.

Д-р Фуад Сафар свика на съвет своите колеги и сътрудници от Националния музей, който впрочем разполага с доста богата библиотека, и заедно обсъдихме моя замисъл. Дали шумерите са облицовали своите тръстикови ладии с битум, за да ги направят водонепромокаеми и да подобрят плаваемостта им? Няма спор, че са имали достъп до естествен зифт, който е избивал на повърхността в открити кладенци край Ур и някои други области нагоре по течението на реката те са го употребявали за импрегнация на посуда и жилищни покриви. По лавиците в музея могат да се видят модели на тръстикови лодки отпреди пет хиляди години, плътно покрити със зифт.

Или пък, понеже зифтът тежи, дали шумерите не са просмуквали тръстиката на по-големите си лодки с акулово масло? — и до днес този обичай е разпространен сред рибарите в залива, които мажат с тази мазнина дъските на своите дървени плавателни съдове. Дори попаднах на една много ранна глинена плочка, в която се говори за прочут герой, смесил шест части катран с три части зифт и три части масло при строежа на масивен тръстиков кораб. Дали тази смес не е била предназначена за импрегнация на хигроскопичната тръстика берди?

А къде е разположена шумерската прародина Дилмун, тъй често посещавана от мореходните търговци на Шумер? Повечето учени днес смятат, че става дума за остров Бахрейн, където при неотдавнашни археологически разкопки бяха разкрити богати градове, гробници и храмове, част от които предшествуват шумерската епоха. Ала Бахрейн е отдалечен твърде навътре в залива. Тогава? Страната Дилмун навярно е била разположена на по-малкия остров Файлака, съвсем близо до шумерския бряг?…

Чувствувах, че срещата в музея бе преминала много плодотворно за мен, но същевременно бях неуверен и озадачен. Какво трябва да използвам за импрегнация на моя тръстиков кораб? Необходима ли е тя изобщо? След като прекарах седмици сред шумерските реликви в Багдадския музей и прерових преводите на различни клинописни текстове, бележниците ми се оказаха пълни с факти и теории. Ала поне едно бе ясно: древните шумери са били корабостроители и мореплаватели. Тяхната цивилизация е разчитала на внос на мед, дървен материал и други суровини от чужди земи и превръщането на Шумер в господствуваща сила в района около устието на двете реки се е дължало на градове като Ур и Урук — възлови пристанища и средища на оживена търговия. Шумерите не са имали достъп до медни мини, възможностите за изгодна търговия с непосредствените им съседи са били нищожни, затова изглеждаше изключено техните моряци да не са се отправяли на далечни плавания.

Само практическият експеримент „на живо“ би могъл да даде окончателен отговор. Реших да осъществя проекта си, а персоналът на музея убеди своето министерство, че реконструкцията на един праисторически плавателен съд според моя план не е без смисъл. Сетне получих позволение да сека тръстика в блатата, внесената екипировка да не бъде подложена на митнически контрол, да свикам членовете на експедицията в Ирак независимо от националността им — докато отплаваме, всички щяхме да бъдем гости на страната.

Без да губя време, незабавно се отправих към блатата. От музея пратиха с мен преводач. От квартирата ни в Райската градина можехме да стигнем пеша до близкия град Курна, където минава главното асфалтирано шосе от Багдад, задръстено от ревящи автомобили. Няма камили по този път. Нито дори велосипеди. Огромни товарни камиони, цистерни и военни транспортьори тътнат надолу към пристанищата в залива. Веднага от другата страна на шосето започват блатата и с всяка измината миля пришълецът навлиза все по-навътре в един неповторим свят, какъвто човек трудно може да си представи. Местните мочурища се простират на площ от шест хиляди квадратни мили.

При първия воден проток заварихме да ни чакат двама едри обитатели на блатата, облечени в надиплени арабски кафтани, всеки хванал по един дълъг бамбуков прът. Поздравихме се и те ни направиха знак да се качим в едно продълговато черно кану, което единият от тях междувременно задържаше с крак към брега. Това бе традиционният „машхуф“ — крехка, плоскодънна лодка, правена по един и същ начин от всички днешни обитатели на блатата. Докато преди са ги майсторели от местна тръстика, сега ги изработват от дърво, донесено от други райони на страната, и по подобие на тръстиковите прототипи облицоват корпуса с равен пласт черен зифт. Вълнорезът и кърмата се извисяват във висока дъга, също като при викингските кораби, спазвайки петхилядолетната традиция на шумерските си предшественици.

Пристъпих в нестабилната черупка и седнах на рогозка, застлана на дъното; двамата стройни араби застанаха прави в двата края на лодката и с помощта на прътите си започнаха да я оттласкват с умели движения, плавно и равномерно. Водата бе кристално бистра; по дъното растяха водорасли, риби плуваха сред тях, а по повърхността се полюшваха гирлянди от водно лютиче. Безшумно се отдалечихме от зеления торф и се плъзнахме между високи стени от тръстика и папур. Щом тия снажни водни растения ни обградиха отвред и спуснаха плътната си завеса зад нас, тутакси се оказахме извън забързания и шумен съвременен свят и сякаш със скорост на космически кораб се насочихме в миналото. С всеки спокоен тласък от прътите на двамата смълчани араби усещах как се отправям назад във времето, но не навлизам в някакъв див и заплашителен свят, а срещам култура, която е толкова далеч от варварщината, колкото е и нашата, като при това е невероятно безизкусна и неусложнена. Преводачът ми от Министерството на информацията не бе ме придружавал при предишното ми идване тук и щом стигнахме първите плаващи селища, забелязах, че е не по-малко впечатлен от мен.

Когато преди пет години реших да посетя тия места, имах чувството, че багдадските власти с известна неохота ми разрешиха да проникна в блатата. Не че тукашните жители са опасни за чужденеца. Чисто и просто те все още не бяха в крак със съвременен Ирак. Арабите от околните пустини с нотка на леко пренебрежение ги наричат „мадани“, сиреч стопани на биволи вместо на камили. Или по-скоро — вместо на автомобили, понеже дори камилите вече не са на мода.

Водата в мочурищата е твърде дълбока за всъдеходи и твърде плитка за корабоплаване. Със своята тиня блатата винаги са отблъсквали ездачите, било на коне или на камили. Пешеходецът пък би се загубил непоправимо, нагази ли сред високата тръстика. Само на маданите са известни скритите лабиринти от тесни и плитки водни ръкави през родните им камъшени и папурови джунгли и поради тая причина външният свят ги е оставил да живеят според навиците си. Ала ентусиазмът на британските изследователи Уилфрид Тесиджър и Гейвин Йънг, както и на някои други, включително и на моя милост, които проникнаха в блатата и сетне се върнаха оттам възхитени, постепенно бе почнал да оказва давление върху становището на Багдад. Сега аз дори бях посъветван от официалните власти да използвам кинокамера в мочурищата, а и да привлека за строежа на тръстиковия кораб край странноприемницата толкова мадани, колкото са ми необходими.

Само няколко доста отдалечени един от друг стълбове дим издаваха, че в блатата живеят хора. Друга следа от човешко присъствие не забелязахме. Трябваше да се доближим на хвърлей камък от някоя постройка, за да съзрем покрив, който да ни подскаже местонахождението на селищата. Възвишение не се виждаше никъде, нито дори камък, където да се стъпи и да се надникне над камъша и папура, обрасли в монолитна преграда, далеч по-висока от човешки бой, покрили мочурливата почва, която пружинира под краката като матрак. Навред гъмжи от патици, гъски и други водни птици във всевъзможни цветове и с най-различна големина — сякаш на света не съществуват ловджийски пушки. Навремени някой орел ще литне над водата от околните брегове, сини рибарчета и какви ли не други дребни птички, някои с изключително ярка украса, пърхат и надават глас вредом из тръстиката, особено в сезона на миграцията. Едри бели чапли и червеноклюнести щъркели стърчат като стражи между стеблата, а надути пеликани загребват риба с наподобяваща черпак човка.

При добра слука човек може да зърне някой рошав чер глиган, пробиващ си път с тежки скокове между разлюления камъш. Едва когато наближаваме притулените селища, ни се удава да видим гигантските биволи, които или мудно газят в нашата посока, или тромаво се изкачват в тръстиката, докато масивните им черни туловища лъщят на слънцето подобно мокра тюленова кожа. Като минаваме край тях, те спират и добродушно ни наблюдават с биволските си очи, поклащат широки уши, размахват търпеливо тънки опашки, за да прогонят досадните мухи, и същевременно невъзмутимо продължават да преживят стръкчетата зелена острица, подали се между челюстите им.

И изведнъж селото се появява пред нас. Какво откровение! Каква съвършена хармония с природата! Сводестите тръстикови домове така добре се сливат с околната среда, както птичите гнезда сред камъша. Някои от постройките са малки — нищо повече от покрив, колкото да се подслониш, — ала повечето са големи и просторни. Невидими са за погледа на пришълеца просто защото човек напредва непосредствено зад висока и непроницаема преграда от зеленина. С височината си най-масивните къщи почти напомнят хангари — стените и покривът образуват напълно симетрична арка, обикновено отворена от едната страна. Някои са отворени и от двете страни, приличат на железопътен тунел. За изграждането на тези големи конструкции не е използвано нито дърво, нито метал. Скелето от плътни, извити тръстикови снопи е покрито с камъшени рогозки, прикрепени с помощта на влакна от папур.

В своето елегантно съвършенство архитектурният замисъл е толкова впечатляващ, колкото удивително прекрасно е осъществяването му — всяко жилище напомня малък храм със своя златистосив свод, очертан внушително на фона на винаги безоблачния небосклон, слял се с окръжаващата пустиня. Някои от тези жилища се оглеждат във водата заедно със синьото небе.

Тази архитектура е чисто шумерска. Трудолюбивите люде, които първи са овладели изкуството да се обръщат в писмена форма към нашите предци, са живеели в такива домове. В градовете те са зидали стени от трайни тухли, ала в блатата къщите си са градели изцяло от тръстика. Тези постройки са реалистично изобразени в шумерското изкуство отпреди пет хиляди години, изчукани са в каменни релефи или са изрязани върху печати — също както сегашните лодки на арабите от блатата са еднакви по форма с малките модели на ладии от сребро или от облицована със зифт тръстика, открити като култови дарове в шумерските храмове. И лодките, и постройките са се оказали напълно пригодени към местните потребности и към околната среда.

Щом скочихме на „брега“, земята под краката ни се огъна, досущ хамак, и моят спътник, неподготвен за подобно нещо, се олюля и потърси опора. Намирахме се върху плаващ тръстиков матрак. На няколко крачки от водата се очертаваше тунелообразният вход на голяма постройка, там стъпихме на по-плътна и стабилна „земя“. Един мъж на средна възраст ме посрещна, вдигнал двете си ръце за поздрав, след което положи длани на гърди, близо до сърцето:

— Салам алайкум, мир вам!

Връщах се при приятели. Преди пет години бях идвал тук и тогава се запознах с един старец, когото никога не ще забравя. Този човек бе неговият син.

— Как си, приятелю? Как е семейството ти?

— Бог е милостив. А ти? Децата ти? Старият ти баща?

— Жив е, слава на бога. Но е в болницата в Басра. Вече прехвърли сто години.

Съжалявах за това, понеже донякъде именно заради този столетник дойдох отново в блатата. В хладната сянка на тръстиковия свод сега се появи друг старец с дълга бяла брада и ние продължихме да разговаряме още известно време, като се разпитвахме по арабски маниер как сме и как е всеки член от семейството ни, възхвалявайки аллаха за благосклонността му към нашето домочадие. Изухме обувките си и седнахме почтително и мълчаливо, според обичая, върху чисти ориенталски рогозки, разстлани по пода, а домакините приседнаха със сгънати под дългите си роби крака едва след като нахвърляха камара пъстри възглавници зад гърбовете на своите двама гости, които би трябвало да се облегнат удобно на меката тръстикова стена.

Огледах се и с радост разбрах, че се намирам отново в просторната гостна на стареца, сега в болница. Не бих могъл да достигна тавана даже с рибарски прът. Седем яки тръстикови снопа, по-дебели от човешко тяло, се извиваха в арка като успоредни ребра, поддържайки плътното покритие от плетени тръстикови рогозки. Имах чувството, че споделям библейската преживелица на Йона в корема на кита. Ала устата на този кит бе широко отворена, хем и от двете страни, като предлагаше изглед от лазурно небе, синя вода, зелена тръстика и няколко перестолисти финикови палми.

Финикови палми се срещат в малко мадански селища. Повечето от селищата са построени върху напълно изкуствени острови, които в течение на незапомнени поколения са се образували от гнила тръстика и биволски изпражнения. Твърде често тия острови осезаемо се движат, задържат се на дъното само през сухия сезон. Всяка година се налага да бъдат прибавяни нови пластове тръстика, тъй като дънните слоеве се разпадат. За да не отмие водата периферията на островите, обикновено те се ограждат със здрави палисади от бамбукови колове, набити в тинестото дъно. Докато островите се надигат и потъват, според сезона, в очертанията на своите палисади, водните канали между тях остават проходими за крехките канута, тъй че селищните комплекси придобиват облика на Венеция.

Рядко се удава на обитателите на благата да извървят повече от четири-пет крачки, без да им се наложи да се качат в кануто си. Някои от подвижните острови са толкова миниатюрни, че заедно с изградените върху тях традиционно големи жилища или обори приличат на плаващи къщи или на някакъв особен Ноев ковчег, край чиито стени едва има място, където да стъпиш. В областта на езерата, дълбоко във вътрешността на мочурищата, плаващи мадански семейства живеят на полюляващи се тръстикови килими заедно със своите домашни животни и канута и всяка сутрин, едрите биволи са принудени да се гмуркат във водата, щом стопаните им вдигнат рогозките, препречващи изхода на сводестите тръстикови яхъри, за да доплуват редом с патиците до тръстиковите полета.

Нашият загърнат в кафтан домакин разпали жарта, тлееща в кирпичено огнище насред пода. После с елегантен чайник напълни обковани в сребро чашки и ни предложи питие; ароматна пара силно лъхна в ноздрите ни. Не след дълго още неколцина обитатели на блатата, загърнати целите — с изключение на мургавите им лица — в кафтани и диплести роби, пристъпиха мълчаливо в тръстиковия дом, поздравиха в името на аллаха и насядаха в сянката край стените.

— Берди трябва да се сече през август.

Старецът наруши тишината, като повтори изречението, което до този момент бях чувал навсякъде из блатата.

— Защо? — попитах, повтаряйки въпроса, който бях задавал поне сто пъти. В същност отговора вече знаех твърде добре: ако се нареже в някой друг месец от годината, тръстиката лесно ще поглъща вода и ще загуби плаваемостта си. Само ако се отсече през август, берди ще бъде в състояние да плава продължително време. Едни казваха, че може да издържи над водата цяла година. Други — две, три, че даже четири години. Някои признаваха, че нямат представа защо режат тръстиката през август; такъв бил обичаят.

— През август в стеблото на берди има нещо, което отблъсква водата — обясни старецът. — Затова сме принудени да жънем тръстиката тогава, оставяме я да съхне две-три седмици и чак след това я използваме.

За пръв път чух подобно изявление край бреговете на Шат-ал-Араб в селцето Гурмат Али, разположено между мочурищата и залива. Това бе първото ми посещение в Ирак след двата експеримента с папирусови лодки египетски тип и аз останах крайно удивен при вида на пет-шест огромни тръстикови салове, привързани край речния бряг в ролята на плаващи пристани. Измерих един от тях и той се оказа трийсет и четири метра дълъг, пет метра широк и около три метра дебел. Една трета от дебелината му се намираше под речната повърхност. Качих се на този сал и седнах на чашка чай със стопанина му, който живееше на него в малък временен заслон, изработен също от тръстика. Кирпиченото огнище на пода предпазваше огромния сал от пожар, понеже за да подгрее чайника си, арабинът използваше единствено къси стръкове от сухия градивен материал на своя дом. Попитах Матуг от колко време живее на този тръстиков сал. Матуг бе прекарал на своето „гаре“ всичко на всичко два месеца. Един месец му бил необходим да доплава от блатата до тук. И колко е потънал салът му за това време във водата? Изобщо не е потънал, отвърна. Матуг бе рязал тръстиката си през август. По тия места бе дошъл, за да продаде тръстиката от своето гаре на някаква дребна фабрика, която преработвала берди в картон за изолация, предназначен за съвременното строителство.

Цели два месеца на вода! Още след първия месец в океана нашите папирусови лодки бяха кажи-речи напълно подгизнали и през останалата част от пътуването палубата ни бе наравно с морското ниво, а вълните безпрепятствено се разбиваха в товара, който не бяхме успели да сместим някъде по-високо от тръстиковите рула. Матуг дори сподели, че миналата година престоял девет месеца на своето гаре в очакване да го продаде, защото фабриката била препълнена.

Мисълта за, тъй да се каже, непотъваемото гаре не ми даваше покой. Тръстиката за строежа и на „Ра I“, и на „Ра II“ бяхме ожънали през декември, та лодките да са готови за отплаване през пролетта. Странно защо опитните лодкостроители будума от езерото Чад не ме предупредиха, че режем папируса в неподходящ сезон? И още: защо етиопските монаси край езерото Тана, които ожънаха папируса за моите ладии, на въпроса ми отвърнаха, че да се сече тръстика за лодкостроителство е удачно през всеки месец? Отговорът бе прост и ясен. Африканските тръстикови лодки от езерата Чад и Тана са на вода в продължение на не повече от ден-два; след това се изтеглят на брега и тъй опасност да подгизнат няма. Маданите от Ирак обаче прекарват живота си върху своята тръстика.

Моментално прозрях, че от обитателите на блатата мога да получа уроци, непреподавани в никой факултет, нито пък усвоими от каквито и да било научни трудове. Една полицейска кола ме закара до Курна, при водослива на двете реки, и оттам заедно с местния шериф потеглихме по тесен почвен път до фериботния пристан срещу Мадина, голям град, изграден върху монолитен пясък край Ефрат на около петнайсетина мили във вътрешността на блатата. Настаниха ме в дома на шейха, сетне ми поднесоха незабравима закуска: кафе, чай, прясно мляко, йогурт, яйца, агнешко, пилешко, риба, смокини, фурми, арабски хляб, бял хляб, сладкиши и компоти. Едва смогнах да се дотътря до брега и да се сгъна в тесния машхуф, който шейхът бе подготвил да ме отведе до Ом-ел-Шуек, още по-навътре в блатата.

Моите достолепни домакини от Мадина изявиха пълната си охота да споделят с мен всичко, каквото притежават, ала те не бяха в състояние да ми дадат това, за което бях дошъл: сведения за тръстиковите плавателни съдове. Действително всички бяха виждали гаре, същите, каквито и аз бях срещнал надолу по реката, но тия салове не представляваха нищо повече от хлабаво пристегнати снопи берди, нахвърляни произволно един върху друг, колкото да се улесни превозването до хартиената фабрика. Единствените лодки, познати днес във вътрешността на мочурищата, бяха различните видове дървен машхуф: „тарада“, „матаур“ и „займа“, всичките импрегнирани със зифт, както и по-широкия „балам“, използван главно за превоз на рогозки и камъш. Тръстиковите ладии принадлежаха на миналото. Налагаше се да разговарям с някой много възрастен човек, та да науча нещо за тях.

Ето защо шейхът ме изпрати в Ом-ел-Шуек, където живееше най-старият известен в Мадина човек. Смяташе се, че е столетник.

Не очаквах особено свежа памет от старец на такава възраст, а пък и оптимизмът ми с нищо не бе подкрепен, когато тръстиковите завеси се разтвориха и ние безшумно се плъзнахме до брега пред дома му. Едновременно с отражението на стареца във водата видях и самия вожд Хаги Суелем с белия му кафтан и дълга бяла брада, седнал пред прага на своето тръстиково жилище, сякаш бе олицетворение на Матусел[1]. Ала щом старият Хаги се вдигна да ме посрещне с обичайното пожелание за мир, погледът ми се натъкна на чифт приветливи и будни очи, които тутакси превърнаха стареца в едър и силен мъж. Виждаше се, че хората, стекли се около нас, се отнасяха с голяма почит към него. Насядахме в две редици край стените с лице един към друг и заедно заслушахме с любопитство и преклонение мъдростта и остроумието на стария Хаги. Скоро поднос с прибори за чай се появи край трептящия огън, а няколко едри и широкогърди риби, разцепени надлъжно като гигантски пеперуди, бяха уравновесени върху ръба на огнището в близост до пламъците, без да бъдат поставени в тиган. Силно препечена, ала с бяло и сочно месо отвътре, рибата сетне бе увита в топъл арабски хляб, изпечен на овални и тънки резени подобно палачинки, и до такава степен възбуди апетита ми, че ядох, сякаш шейхът на Мадина бе забравил да ми поднесе закуска. Старецът не ме изпускаше из очи и гледаше, щото седящият до мен да подбира с умела ръка най-вкусните късове от рибата и да ме храни като същински престолонаследник. В съгласие с обичая преди и след гощавката един арабин обходи присъствуващите, като всекиму поднасяше сапун и пешкир и поливаше гореща вода, докато ние търкахме ръце под парещата струя над легена.

Хаги се извини за скромното ядене, все едно не бе забелязал апетита ми, после ме увери, че ще даде истинско угощение в моя чест, ако обещая да дойда пак. Обещах. Трябваше да дойда пак. Бих живял сред тъй наречените примитивни жители на Полинезия, Америка и Африка, ала у тези обитатели на блатата нямаше ни следа от примитивност, както и да се тълкува тази дума.

Те бяха цивилизовани, но различно от нас. Наистина те не притежават модерна техника и за разлика от нас черпят блага и наслади направо от извора. Тяхната култура се е оказала жизнена и здрава благодарение на своето постоянно равнище, докато асирийци, перси, гърци и римляни са се въздигали, достигали са своя връх и са западали. И в това постоянство, просъществувало от незапомнени времена, има нещо, което нам липсва: преклонение пред прародителя и увереност в бъдещето.

— Ние не сме бедни — поде старият Хаги, сякаш прочел мислите ми. — Достойнството е нашето богатство, няма гладен човек в блатата.

Веднъж старецът ходил в Багдад, но едва дочакал да се върне сред спокойствието и сигурността на закриляните от бога мочурища. Според него градът поражда алчност, съперничество, завист, подтиква към кражба. Тук в блатата никой не краде. Всички притежават каквото им е необходимо — нямат какво да губят, хвала на аллаха. Има изобилие от фураж за биволите, има много риба за трапезата, има птици, има и пълни лодки с дини и плетени рогозки — за търговия срещу брашно и чай в Мадина. Още повече (и тук старият мъдрец повдигна ръка) има хубави жени. Сам той е съпруг на четири невести. При споменаването на неговата мъжественост отвред край стените се разнесе одобрителен смях.

Жените от блатата действително са красиви. Навярно именно поради тази причина изобщо не им позволяваха да се хранят с нас, нито дори да поднасят чая. Забулени са в черно от глава до пети и като черни сенки се провират между тръстиката, тръгнали да нахранят пилетата или да опекат хляба, налепен отвесно по вътрешните стени на цилиндрични глинени пещи с отвор в горния край. Профилът им е остър и изящен, също като на мъжете. Искрящите им очи и бели зъби проблясват досущ звезди, ако човек успее да ги зърне, преди собственицата им да извърне глава или преди да е повдигнала фереджето над носа си. И те като мъжете са отлични гребци и изкусно умеят да карат лодка с прът. Виждал съм сами жени да придвижват по този начин огромни балами, натоварени с рогозки, докато същевременно напътствуват стадо плаващи биволи. Единствено малките момиченца или съсухрените старици можеха редом с момчетата и възрастните мъже да махат към нас и да ни се усмихват, когато преминавахме с кануто край домовете им.

Изненадващо голям брой от тукашните обитатели са червенокоси. Особено сред незабулените момиченца червените коси изглеждат горе-долу толкоз често срещани, колкото и черните. Сред маданите в древния лодкостроителен център Хуваир ми се удаде да срещна повече рижи хора, отколкото в кой да е европейски град. За да бъде така масово разпространена, очевидно тази черта не се дължи на смесване с чужда кръв, още повече като се има пред вид, че и днес смъртното наказание за разврат и прелюбодеяние е неписан закон сред обитателите на блатата. Хаги ме увери, че по време на британското управление малцина английски войници са посмели да проникнат в мочурищата, но никой от тях не е дръзнал да общува с арабски жени.

На Хаги му бе пределно ясно, че ние в градовете не можем без автомобили и електричество. Ала той съвсем не бе убеден, че съотечествениците му ще заживеят по-щастливо, ако се осъществят проектите да се докара електричество в блатата и тухли за зидани постройки. Когато хората са щастливи, те се усмихват, забеляза той. По багдадските улици никой не му се бе усмихнал.

— Твърде много хора живеят в градовете — заобяснявах аз. — Човек там не може да се усмихва на всеки.

Ала Хаги бе вървял и по улици с малко минувачи, разлика не забелязал. Излишно бе да протестирам. Не би могло да е чисто и просто случайност това, че обитателите на блатата, щом чуеха плясъка на нашите гребла, тозчас излизаха от жилищата си и широко засмени, почваха да махат към нас, а децата им с крясъци и смях тичешком идваха до самата вода. И най-бледата усмивка в отговор предизвикваше взрив от възторжен смях. Трябваше да призная, че далеч по-друго посрещане би ни очаквало, ако решим да се поразходим из бедняшките квартали на някой град. Старият Хаги беше прав: обитателите на блатата не са бедняци.

Достолепието на Хаги не бе присъщо за бедняк. Със своето държане и осанка той можеше да мине за могъщ петролен шейх, бивш държавник, престарял учен. Ала с тия си одежди повече приличаше на мъдър пророк или патриарх от Библията, надживял времето подобно шумерския тръстиков дом над нас.

Хаги добре помнеше тръстиковите лодки. Когато бил млад, имало три вида. Два от тях били вдлъбнати като кану или корито, облицовани със зифт отвътре и отвън. Това са красивите „джилабие“ и „гуфа“, които лично бях виждал все още да се използват нагоре по течението на Ефрат, над Вавилон. Джилабието прилича на фино кану или машхуф; гуфата има напълно кръгла форма и изглежда точно като гигантска автомобилна гума, но с дъно, и е толкова стабилна, че изобщо не се наклони, когато седнах с цялата си тежест на ръба. Като изключим тръстиковите лодки от езерото Титикака, никога не бях виждал растителни стебла да се съчетават с по-голямо съвършенство откъм симетрия и детайл; масивните арки от берди, които поддържаха високия таван над нас, притежаваха същото съвършенство. Раздалечени на равни разстояния, всички бяха еднакви до милиметър — започваха като колони, по-дебели от човешко тяло при основата, и постепенно се стесняваха към билото на покрива. Хаги посочи тези издръжливи и здрави арки. Третият вид тръстикова лодка, позната нему, се строи по същия начин, с тази подробност, че снопите изтъняват в краищата, не надебеляват от едната страна. Така от множество свързани снопи може да се създаде монолитен плавателен съд, извит и изострен в двата края. За направата на рулата трябва да се използва берди, а „касаб“ — само за каютата отгоре. Вътрешността на берди представлява сюнгериста сърцевина, докато стеблото на касаб е кухо, тъй че лесно се пука и се пълни с вода. Хаги бе поръчал на едно момче да донесе стръкове и от двата сорта тръстика и показа как се яде меката долна част на берди — известно ми бе, че тази част на младия папирус също става за ядене. Опитах късче берди, беше хрупкаво и вкусно.

 

 

За да издържи тръстиковият кораб продължително време на вода, добави Хаги, необходимо е всеки сноп да бъде пристегнат толкова здраво с въжени примки, колкото позволяват силите на двама яки мъже; всички снопи трябва да станат твърди като дънер. Попипах още веднъж стената зад мен. Не бе възможно да промуша с пръст повърхността й, сякаш докосвах дърво. На прекия ми въпрос Хаги отговори, че не знае някога да се е употребявал зифт или друго средство за импрегнация при строежа на този тип тръстикова лодка.

Вече бях виждал на фотография току-що описания от Хаги тръстиков плавателен съд. Беше поместена във вестник „Дейли скеч“ по време на Първата световна война в брой от 3 март 1916 г. и избледнелия текст под нея гласеше: „Нашите воини в Месопотамия постоянно срещат подобен вид лодки.“ Приликата с тръстиковите лодки, които бях виждал на Великденския остров и във водите на езерото Титикака, беше поразителна, само дето лодката в „Дейли скеч“ се управляваше от араби.

Ако не бяха сведенията, съхранени в паметта на Хаги, излизаше, че съм дошъл в някогашните владения на шумерите с половин век закъснение, но Хаги бе тук като мост към миналото. Докато наблюдавах лицето му, внезапно се улових, че мисля за Авраам. Всъщност той спокойно би могъл да бъде негов пряк потомък. Арабите, както и евреите, водят своя род от Авраам, а освен това Хаги живееше близо до Ур, родното място на първия юдейски патриарх.

В тия библейски местности дори Авраам не може да бъде пренебрегнат, ако човек се е заел да проследи зараждането на човешката цивилизация, защото с него не само започва мюсюлманската и юдейската история — благодарение пак на него ние днес разполагаме с едно от най-ранните писмени описания на начина, по който древните жители на Месопотамия са строели своите плавателни съдове.

В днешно време Авраам е признат за историческа личност, живял е в Месопотамия около 1800-та година пр.н.е. Според Стария завет е роден в Ур, където оставил родствениците си и се включил в преселението на бащиното племе от покрайнините на блатата до Харан на асирийска територия и сетне до средиземноморските земи. Макар и родом от Ур, той ходил чак до Египет, преди да се върне по следите си и да се засели окончателно в обетованата земя, като ни е оставил писмено доказателство за връзката по суша между Месопотамия и Нилската низина в далечна древност. Въпреки днешното мнение, че за човека от далечното минало Месопотамия и Египет трябва да са били два свята, откъснати един от друг, все пак те съвсем не са били толкова изолирани, щом Авраам може да твърди, че на потомците му е обещана цялата земя „от Египетската река до голямата река, реката Ефрат…“

Сегашното корито на Ефрат, както и тучните блата са се отдръпнали с шест мили от погребаните останки на Ур, ала исполинските пирамиди-храмове на шумерите надмогват вековната прах и продължават да вирят снага срещу синьото пустинно небе като смайващ паметник на човешката предприемчивост и преходност. Тези снажни стъпаловидни пирамиди са били преизграждани отново и отново от всяка поредна цивилизация и вече са съществували от векове, когато малкият Авраам е играел край тях и се е къпел в близката река, която от дълго време била превърнала Ур в пристанище от първостепенно значение. В оживеното урско пристанище Авраам често се е срещал с търговци, доплавали от чужди страни, а под сянката на пирамидите книжовници и мъдри старци са споделяли с бъдните поколения своето познание за миналото, както и предписанията си за щастлив живот отвъд. От тях навярно той е научил богатата история на предшествениците си, която на свой ред е предал на своите приемници и така — докато била записана в Стария завет. Той сигурно е виждал миниатюрните лодки — едни изработени от сребро, други от облицована в зифт тръстика, — които свещенослужителите са получавали от благоразумни моряци, за да ги закопаят в храмовете като дароприношения; на Авраам положително са били познати и корабите, приставали край местните кейове и речни брегове.

Когато Хаги, седнал на пода в своя тръстиков дом, описваше строителния принцип на джилабието (шпанхоутът трябва да бъде облечен в тръстика, импрегнирана с битум), — сякаш виждах пред себе си умалено копие на легендарния плавателен съд от Стария завет. При споменаването на Ноевия ковчег човек неволно се усмихва, обхванат от детските си спомени за онази наивна история, в която се разказва как един добродушен старец с дълга брада си построил голям кораб-къща и го натоварил с по една двойка от всички видове зверове и птици: слонове, камили, жирафи, маймуни, лъвове, тигри и т.н. В детството си, когато играех с дървените фигурки на най-различни животни и две по две ги вкарвах в дървения ковчег, никога не ми е минавало през ум, че нещо може да се научи от тази прастара приказка, а още по-малко — че някой ден ще попадна в родината на легендата и ще се ровя в научни трудове, които се опитват да обяснят произхода й.

Нищо чудно юдейската версия за Ной и потопа, така както ни е позната от Стария завет, да е просъществувала като устно предание до записването й на староеврейски векове преди Христа. Изглежда не по-малко вероятно патриарх от ранга на Авраам да умее да чете и пише, след като произхожда от град, където повече от хилядолетие са съществували различни видове писменост. Тъй или иначе, митът за Ной се отнася към един твърде отдалечен период от човешката история, предшествуващ проникването на цивилизацията от Близкия изток в Европа. Описаният Ноев ковчег не е европейски кораб, а месопотамски плавателен съд. Тази легенда е една от допирните точки между юдейската и мюсюлманската вяра и според твърденията е тръгнала от Авраам, който е отрасъл в Ур. Невъзможно е в своето преселение племето на Авраам да е подминало Асирийското царство в Северна Месопотамия; дори има основания да се вярва, че преселниците са прекарали известно време там.

Дотогава асирийците също добре са опознали историята за наводнението, унищожило по-голямата част от човечеството. Огромната библиотека на асирийския цар Ашурбанипал, състояща се от десетки хиляди изписани плочки, бе открита през 1872 г., за да предложи на света подробна версия за световния потоп. Тя е толкова сходна с по-късния юдейски вариант, че просто няма как произходът им да не е общ. След като асирийците са наследили своята писменост и митология от шумерите и след като евреите претендират, че произхождат от някогашната шумерска столица Ур, има основания да се предполага, че Шумер е общият източник на асирийската и юдейската версия за потопа.

В асирийския текст старецът, построил кораб, за да спаси човечеството, се нарича цар Уту-нипищим, а не Ной, ала и двете имена вероятно са алегорични. Богът на морето Енки също така заема мястото на едновластния Йехова у юдеите. Асирийците твърдят, че историята за световния потоп била разказана на един от техните предци лично от корабостроителя цар Уту-нипищим още докато населявали Дилмун. Царят споделил, че богът на морето хранел симпатия към него и му доверил тайния заговор на останалите богове да издавят цялото човечество. Именно богът на морето го посъветвал да построи голям кораб и да вземе на борда семейството си, прислугата и домашните животни. Цар Уту-нипищим се вслушал в съвета и построил кораба:

„На седмия ден корабът беше готов. Понеже пускането на вода бе мъчно, помогнахме си със скрипци… С цялото си имущество натоварих кораба, натоварих всичкото си сребро, всичкото си злато, цялото си потомство натоварих. Всичките си родственици и слуги качих на борда, добитъка, зверовете от полето, всички майстори-занаятчии… и тях качих на борда. А на господаря на кораба, капитан Пузур-Амури, поверих аз големия съд и неговия товар.“

Шест дни и седем нощи бесняла водната стихия над земята, а на седмия ден огромният кораб заседнал на някакъв планински връх, разположен в Горен Кюрдистан — район, където според юдеите се намира пристана на Ной: връх Арарат. Асирийският текст гласи, че след това гълъб и лястовица последователно били пуснати в простора, но се върнали и едва когато отлетял гарван и никога повече не се завърнал, царят разбрал, че водата се е укротила и той заедно със своите спътници и добитък е в безопасност. Всички слезли на твърда земя и принесли жертвоприношения на боговете, които обещали никога повече да не наказват цялото човечество заради греховете само на някои земни обитатели.

Любопитно е, че в този асирийски текст на преживелите потопа в големия кораб е наредено да потеглят и да се „заселят далеч оттук, при устието на реките“. За асирийците това означавало устието на Ефрат и Тигър — някогашната шумерска територия. С други думи, асирийците са записали в своя летопис, че морското крайбрежие и блатистата област в Южен Ирак са първите части от техния свят, заселени от нови човешки поколения.

Затова би било особено интересно да се разбере думата на живелите по-рано шумери по този въпрос. Тяхната версия за същото събитие бе открита впоследствие от група археолози от Пенсилванския университет. В обширния район около водослива на реките учените разкопаваха гигантския шумерски зикурат Нипур (така се именува една от стъпаловидните, ориентирани по слънцето пирамиди-храмове, които са били основна отличителна черта на всички ранни месопотамски градове), когато се натъкнаха на богата библиотека. В подножието на пирамидата те попаднаха на сбирка от 35000 изписани плочки и една от тях съдържаше оригиналната шумерска версия за световния потоп.

За разлика от по-късния асирийски и от още по-късния юдейски летопис, в шумерския вариант не се казва, че оцелелите след наводнението са заседнали на издаден планински връх, а че подир оттеглянето на потопа човешкият род най-напред се е заселил в Дилмун — някъде отвъд морето, по посока на изгрева. По-късно боговете са превели шумерите до техните сегашни земи при устието на реките.

Недвусмислена улика, че асирийският текст е само заемка от по-стария шумерски оригинал забелязваме в следния факт: и в двете хроники се споменава за шумерския бог на морето Енки и нему се отдава заслугата за спасяването на човешкия род. И в шумерския вариант божественият избор на Енки пада върху благочестив, богобоязлив и смирен цар на неуточнено в текста царство — на шумерски език той се зове Зиусудра. И тук богът го съветва „да се спаси, като построи една много голяма лодка“. Онази част от глинената плочка, където се описва как Зиусудра построява тази голяма лодка, за нещастие, е унищожена, ала във всеки случай лодката е била достатъчно просторна, за да побере цялото му семейство плюс добитъка. Щом всички се приютили на борда, потопът залял земята и вилнял в продължение на седем дни и нощи. „А грамадната лодка била подмятана насам-натам от могъщи вълни“, докато на края Уту, шумерският бог на слънцето, се показал и пръснал светлина по небето и земята. Тогава Зиусудра „отворил един от прозорците на голямата лодка“ и паднал по очи пред бога-слънце. После му принесъл в жертва бик и овца, което подсказва, че на борда сигурно е имало не само по един чифт животни от всеки вид, за разлика от Ноевия ковчег. От друга страна, Зиусудра пък не е взел със себе си зверове. Накратко казано, с течение на времето първоначалната версия за преживелите потопа, които са качили на борда единствено добитък, е била леко поукрасена и в крайна сметка Ной прибира и диви зверове.

Същността и на трите варианта е в споменаването на големи кораби. И в трите текста се говори за домашни животни, дори се споменава за съществуването на градове и царства преди потопа, ала никъде не се и загатва, че някоя превисока пирамида или кула е спасила човечеството и неговия добитък от наводнението. Пет хиляди години по-късно на глинени плочки е било записано това, което днес представлява най-старият известен опит за създаване на писмена история. Тя започва с пристигането — след някакъв природен катаклизъм — на голям кораб, натоварен с хора и добитък, в страна, наречена Дилмун, а оттам — пак по море — потомците на тези хора достигнали Ур в Месопотамия.

Наистина трябва да се съжалява, че плочката е счупена точно там, където се описва строежът на големия плавателен съд, но след като Зиусудра и Уту-нипищим явно са две различни имена на един и същ корабостроител от знатен произход, бихме могли да направим някои изводи от асирийската версия. В най-ранния известен на света епос асирийският поет провожда своя герой, цар Гилгамеш, с кораб до прародината Дилмун, където дълголетният цар Уту-нипищим разказва историята си за потопа. В началото той се представя като син на цар Убара-Туту, царувал в Шурупак преди световната катастрофа, сетне загатва с поетични средства за словата на морския бог, който му казва как да построи кораба:

„Тръстиков дом, тръстиков дом. Стена, стена. Тръстиков дом, чуй! Стена, чуй! Човеко от Шурупак, сине на Убара-Туту. Разруши своя дом и съгради кораб!“

Очевидно, като развали тръстикова къща, човек би могъл да построи единствено тръстиков кораб. Този момент има съответствие и в юдейската версия. Напътствията към Ной са: „Направи си ковчег от кипарисово дърво; обвий го с тръстика и я насмоли отвътре и отвън със смола.“

Даже в асирийския епос се намеква, че техният цар-корабостроител е използвал някаква импрегнация за тръстиковия си кораб. Ето и думите на самия Уту-нипищим, след като съборил своя царски тръстиков дом: „… шест сар смола изсипах в казана, три сар зифт прибавих. Три сар масло бяха сложени от работниците, освен един сар, прибран в трюма, и два — скрити от капитана.“

Корабостроителните принципи, приписвани на Ной, в действителност бяха същите като при строежа на джилабието — само че приложени в умален мащаб, — което Хаги бе описал, а аз бях видял на живо близо до Вавилон с шест души на борда. Размерите на царските плавателни съдове в древността естествено би трябвало да са пропорционални на постройките, изградени по времето на тоталитарните царства. Асирийският епос определя големината на кораба, построен от цар Уту-нипищим, на едно ику — мярка за повърхнина, равна на хоризонталната проекция, отдавана на Вавилонската кула. Независимо че подобни размери трудно биха могли да се възприемат буквално, все пак по-лесно ще да е било да се построи такава гигантска конструкция от дълги тръстикови снопи, ожънати без усилия в блатата, нежели от безброй малки тухли, отлети и изпечени в пещи след продължителна работа.

Евреите са доста по-скромни в своите мерки: записали са, че Ноевият ковчег е дълъг 135 метра, широк — 22, и висок — 14, което ще рече само четири пъти повече от набързо скалъпеното тръстиково гаре на Матуг, измерено собственоръчно от мен.

Асирийците навярно са пооцветили хрониката си в полза на читателя, когато пишат, че корабът на Уту-нипищим се състоял от девет вътрешни помещения и „шест издигнати една над друга палуби“. Евреите отново са по-скромни: ковчегът трябвало да има „три палуби: горна, средна и долна“.

Няма съмнение, че асирийците, както и юдеите, преди да напуснат Месопотамия, са виждали големи кораби. Иначе те не биха имали представа от съдове с повече от една палуба. Също така не бива да подценяваме способността на шумерите да градят исполински конструкции от тръстика, след като знаем, че са строели истински планини от тухли, печени на слънце и в пещ. Толкова колосални са в действителност тези строежи, че ние днес положително щяхме да ги смятаме за чист абсурд, ако не продължаваха да се издигат там и да ни изумяват, също като пирамидите в Египет. След откриването на удивителния плавателен съд на фараона Хеопс — кораб, далеч по-голям от викингските, построен хиляда години преди Авраам да отиде в Египет — не бива повече да ни учудва фактът, че преди пет хиляди години цивилизованите общества от Близкия изток са имали изключително развито корабостроене. В същност, ако Авраам и Сара бяха видели фараонския кораб в потайната крипта при подножието на Хеопсовата пирамида, за тях той щеше да бъде толкова стар, колкото стари са викингските кораби за днешните туристи в Норвегия.

Обстойните разкопки, извършени от датски учени в залива на остров Бахрейн, имат пряка връзка с най-ранните легенди за потопа. Разкритите градове бяха първото конкретно потвърждение, че Бахрейн е страната Дилмун от шумерските хроники и предполагаемата земя, където прародителите на шумерите са се заселили след наводнението. Изтъкнатият датски археолог П. В. Глоб в своя обзор на резултатите от разкопките на Бахрейн през първите петнайсет години, когато той бе техен ръководител, поддържа един широко подкрепян възглед относно произхода на шумерската легенда за Потопа. През 1929 г. под останките на Ур, столицата на шумерите, Ленърд Уули откри пласт — дебел от десет до тринайсет стъпки — от вид тиня, която обикновено се утаява във водна среда. Отдолу пък бяха разкрити останките на града, намирал се на това място, когато гигантска приливна вълна заляла цяла долна Месопотамия със седем и половина метров слой вода, додето траело наводнението. В очите на малцината оцелели този катаклизъм сигурно е изглеждал като свършек на света и споменът за него е продължил да се предава от уста на уста до записването му на шумерските плочки. Глоб допусна, че преживелите катастрофата биха могли да спасят живота си, като се изкатерят на най-високите зидове във вътрешния град. Но защо ще правят това, питах се аз, когато градът притежава пристанище, което вероятно е било пълно с тръстикови кораби?

Огледах се. Тръстиков дом, тръстиков дом. Стени, стени… Мисълта ми блуждаеше. Положително на Хаги би се удало да построи чудесен кораб, като разтури голямата тръстикова къща, в която се намирахме. И действително, ако тази постройка можеше да се обърне с покрива надолу, щеше да се превърне в корпус на обширен кораб с готови солидни тръстикови ребра; за Хаги само щеше да остане да го импрегнира със смола или зифт и да настави носа и кърмата.

Ала никой нямаше намерение да събаря дома на Хаги. Когато се върнах отново тук след пет години, радостен бях да заваря къщата на мястото й, здрава както винаги, макар че не заварих възстария потомък на Авраам. Но синовете му бяха тук и ме посрещнаха наистина царски. Библейският дух също присъствуваше — наследниците на Тара, Авраамовия баща, пазеха повечето от старите традиции.

Ша-лан, най-възрастният син на Хаги, пък и всички останали мъже в дома му много се развълнуваха, щом им казах, че съм дошъл да събера хора от блатата, които да ми помогнат да насека тръстика и да построя тръстиков кораб, подобен на онези, дето Хаги ни бе описал преди пет години. Трябваха ми двайсет души. Ша-лан тутакси обеща той да подбере хората. Няма проблеми. След кратко допитване между присъствуващите Гатае бе посочен като най-подходящ за ръководител на работата. Гатае бе изкусен строител на тръстикови постройки и затова ще знае как да връзва снопите, тъй че в съвършена симетрия да изтъняват към краищата.

Скоро доведоха Гатае с един машхуф; оказа се приятен арабин на преклонна възраст с игрив блясък в очите. Висок и слаб, той стоеше в кануто изправен като мачта, карираният му кафтан се развяваше от вятъра. С достолепната си осанка и подстригана бяла брада той ми напомняше моя покоен английски издател сър Станли Ънуин. Заговорихме, сякаш сме били приятели цял живот. Гатае ни най-малко не се изненада, че искам да построя тръстикова лодка и да отплавам в морето. Премина право към въпроса: колко тръстика ни е необходима?

Измерих в крачки пода на помещението. „Ра I“ имаше дължина 50 стъпки, „Ра II“ — само 39. Този път ми се щеше да разполагам с по-голям екипаж и затова лодката трябваше да е поне 60 стъпки дълга — точно толкова, колкото бе дължината на едностайната тръстикова къща, в която седяхме. Ала от Хаги знаех, че е необходимо сюнгеристата тръстика да се сбие, тъй че се нуждаех от повече материал в сравнение с окончателния обем на кораба.

— Добре ще е да нарежем два пъти повече берди, от колкото ще е потребно, за да се напълни тая къща до тавана — изчислих аз и всички вдигнахме очи към свода високо над главите ни. Гатае обаче не бе впечатлен. Ще върже снопи с каквато искам големина.

Уточнихме се, че двайсет души под ръководството на Гатае ще дойдат през септември при Адамовото дърво и ще почнат строежа, ала аз трябваше преди това да навестя блатата още веднъж, през август, та да съблюдавам сеченето и правилното сушене на тръстиката от други мадани, живеещи в селото Ал Гасар, което бе разположено по-близко до „корабостроителницата“. В тази част местната управа бе прокарала насип и отгоре — почвен път чак до началото на блатата, за да може тръстиката направо да бъде прехвърлена от машхуфите в камионите, които я откарват в една новоизградена хартиена фабрика край бреговете на Тигър. От това място по-късно нямаше да бъде трудно да пренеса изсушената на слънце тръстика до „корабостроителницата“ край Тигър, непосредствено до странноприемница „Райската градина“.

Бележки

[1] Библейски патриарх, за когото се смята, че е живял 969 години. Б.пр.