Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Аугуст Кекуле

1829 • 1896
himici_3_f03_august_kekule.jpg

От известно време уважаваният от всички член на висшия военен съвет и висш чиновник в правителството на херцогство Хесен-Дармщат, Лудвиг Карл Емил Кекуле, не се чувствуваше добре. Сърцето му отказваше да работи нормално. Трябваше да почива повече, а това му се струваше невъзможно. Животът за него, това беше работата.

През един топъл пролетен ден на 1847 г. господин Кекуле се връщаше бавно към къщи и дишаше жадно свежия въздух. Той вървеше замислен и не забелязваше почтителните поклони, с които го поздравяваха съгражданите му. Мисълта за близката смърт не го плашеше, но тревогата за бъдещето на децата му хвърляше сянка пред погледа му. Не може да се чака! Трябва в най-кратък срок да уреди бъдещето на синовете си! Всъщност той вече имаше известен план, но би трябвало да се обсъди от семейния съвет.

Най-добре ще е, ако големият син, Емил, замине за Гисен и запише право в университета. Този избор се одобряваше и от останалите. А Аугуст? Може би, защото Аугуст беше любимец на всички, и затова, че още твърде млад показа изключителни и разностранни способности, мненията за бъдещето му бяха различни и не можеше да се постигне съгласие. Още от дете Аугуст усвои с необикновена лекота четири езика — френски, латински, италиански и английски. Мисълта му течеше бързо и гладко и това често извикваше възторга на учителите му.

Господин Лудвиг Кекуле се спря, пое дълбоко дъх и с лека усмивка си спомни разказа на учителя по литература Майнц. Вместо да пише по зададената тема, Аугуст стоял замислен на чина и драскал някаква скица върху празния лист. Господин Майнц го гледал с укор, но Аугуст като че ли не виждал. В края на часа учителят го помолил да излезе пред дъската и да прочете съчинението си. За учудване на господин Майнц Аугуст не се смутил. Застанал спокойно пред класа, вперил поглед в празните листа и „зачел“. Съчинението било възхитително!

„Да… Аугуст има изключителни дарби — въздъхна господин Кекуле и продължи бавно към къщи. — Умее да обмисли всичко предварително и после много добре да го опише.“

Но какво бъдеще ще има един литератор и езиковед в малкия Дармщат? Трябва да се намери по-практична професия! Любовта на Аугуст към естествените науки също не можеше да осигури добро бъдеще. Това беше мнението на баща му. И не само на баща му! „Да събираш пеперуди и растения е интересно, но с това не се печелят пари“ — казваше неведнъж и чичо му, който не одобряваше дългите излети на Аугуст из околностите на града. Там жизнерадостният юноша ловеше пеперуди, търсеше редки растения за хербария си.

Господин Кекуле се стремеше да бъде обективен в преценките си. Опитваше се да намери доводи в полза на естествената история, но те бледнееха пред възможностите, които предлага архитектурата. Аугуст показа необикновена наклонност в тази област. Той беседваше често със семейния им приятел архитекта Бауман. От него се научи да чертае. Аугуст рисуваше много хубаво, затова чертането му се удаваше лесно и му доставяше удоволствие. Ето в Дармщат са построени три къщи по проекти на ученика-гимназист Аугуст Кекуле.

Унесен в мисли, господин Кекуле стигна незабелязано дома си. Хлопна вратата зад гърба си и погледна изненадано градината. Колко нежни изглеждаха жълтите букетчета на игликите!

— Маргарита! Донеси ми нещо да се наметна! Иска ми се да поседя в градината.

— Ще се простудиш, Лудвиг — каза жена му, но след кратка пауза се съгласи. — Е, за десетина минути — може.

Тя покри коленете му с меко одеяло и седна до него.

— Тази е последната ми пролет, мила! — въздъхна тежко Лудвиг.

— Не говори така! Отпадналостта ти идва от пролетната умора.

— Запомни добре, Маргарита! Ако не мога да дочакам есента, за да видя Аугуст абитуриент, знай, че най-добре ще преуспее, ако стане архитект. Да отиде в Тисен. Ще бъдат заедно с Емил.

 

 

Предчувствията на господин Кекуле се сбъднаха. Той почина няколко седмици преди Аугуст да завърши гимназия. Въпреки мъката от голямата загуба фамилията Кекуле се зае незабавно да разреши въпросите, свързани с издръжката на синовете. Двамата братя, Емил и Аугуст, трябваше за кратък срок да овладеят доходни професии, за да поемат самостоятелно пътя си в живота. Със съгласието на всички роднини Аугуст замина за Гисен, където учеше Емил от една година.

Занятията в университета доставяха истинско удоволствие на младия 19-годишен младеж. Той изучаваше усърдно геометрия, чертане, математика, рисуване… Скоро младите студенти се опознаха и станаха приятели, а Аугуст — любимец на всички. Той имаше необикновен дар слово. Говореше увлекателно, правеше изкусно занимателни фокуси, умееше незабелязано да даде поучителен съвет.

По време на такива приятелски разговори Аугуст за пръв път чу името на Юстус Либих. Студентите го произнасяха със страхопочитание и възторг. Въпреки че не се интересуваше от химия, Кекуле реши да посети лекциите на този така прославен учен, защото считаше за неоправдано да учиш в даден университет и да не познаваш световноизвестните професори, които работят там.

През пролетта на 1848 г. Кекуле влезе за пръв път в аудиторията на Либих. Започваше курсът по експериментална химия.

Впечатлението, което му направи Либих, беше възхитително. Още на първата лекция Кекуле реши да бъде най-редовен слушател. Започна все повече да се вълнува от проблемите на химията. Тази нова наука му се струваше не само интересна, но и с неограничени възможности за нови изследвания, нови открития. В течение само на няколко месеца Аугуст изостави напълно занятията по архитектура и се посвети изцяло на химията.

Това решение срещна енергичния отпор на роднините му в Дармщат. Когато се върна за лятната ваканция, те го принудиха да се подчини на волята на родителския съвет.

— Химик в Дармщат! Това е съмнителна професия! — говореше с патос дядо му Зайб. — Помисли! Къде ще намериш работа?

— Аугуст, обмисли добре всичко! Като архитект ще се издигнеш много бързо — каза загрижено и майка му.

— Въпросът е решен — прекъсна я баща й, господин Зайб. — Оставаш в Дармщат. Ще постъпиш във висшето занаятчийско училище, за да можеш да прецениш по-спокойно нашите доводи и тогава окончателно да решиш. Касае се за бъдещето ти, и разбира се, твоето мнение е от значение.

Аугуст остана в училището в Дармщат, но за него въпросът бе решен: химия и само химия! Още в първите учебни дни той се сближи с преподавателя по химия, Фридрих Молденхауер, прочул се с изобретяването на фосфорния кибрит. Молденхауер водеше занятията по аналитична химия, с изучаването на която започваше образованието на всеки начинаещ химик. За Аугуст работата в лабораторията по аналитична химия беше истинско удоволствие. Той усвояваше с такива тънкости рецептите за анализ, че колегите му започнаха да питат него вместо асистентите на Молденхауер. Обясненията му бяха кратки, но пределно ясни.

Като разбраха, че Аугуст е решил твърдо да свърже бъдещето си с химията, близките му склониха да замине отново в Гисен. През пролетта на 1849 г. той продължи заниманията си по аналитична химия, но сега в лабораторията на Либих, под ръководството на асистента Теодор Флайтман.

По това време Юстус Либих стоеше на върха на славата си и не се занимаваше с начинаещите студенти. С Кекуле той се запозна при съвсем необикновени обстоятелства. Двамата бяха призовани като свидетели по нашумялото дело за убийството на графиня Герлиц.

Графинята живееше срещу родната му къща в Дармщат. Кекуле си спомни съвсем ясно къде се появиха първите признаци на пожара, кои лица излязоха по това време оттам и редица подробности по потушаването на пожара.

През един от антрактите на съдебните заседания Аугуст срещна знаменития Либих във фоайето. Големият учен го спря и заговори.

— Приятно ми е да поговоря с вас. Още с Флайтман ли работите?

— Не. Този семестър съм в лабораторията на проф. Вил. Освен това посещавам лекциите по кристалография при проф. Херман Коп.

— Получихте ли експериментална задача при Вил?

— Да. Анализ на амилсярна киселина с цел да се установи съставът й.

Либих дължеше внимателно знаменития пръстен на графинята — две преплетени една в друга змии — едната от злато, а другата — от платина. Кекуле го гледаше с интерес, защото изходът на делото зависеше от данните, които Либих ще даде като вещо лице. Той беше извършил анализа, за да установи състава на металите.

— Бялата змия е от платина — каза Либих, — а това вече доказва престъплението на камердинера[1] на графинята. Платината се използува в златарството едва от 1819 г., а той твърди, че притежава пръстена от 1805 г. Без съмнение — тук има предумишлена лъжа.

Звънецът извести началото на следващото заседание…

И след тази среща Кекуле остана далеч от Либих. Той продължи анализите на амилсярната киселина. Изследването имаше известен теоретичен характер, а това му допадаше особено много. Още в началото на следването си, през 1848 г., съвсем случайно видя книгата на Лоран и Жерар „Увод към изучаване на химията по унитарната система“, почти скрита между изобилието от книги на една витрина, и я купи. Оттогава вниманието му беше насочено към теоретичните проблеми на органичната химия. Именно затова той работеше с такава прецизност и усърдие.

През есента на 1850 г. започна работа в лабораторията, в която работеше самият Либих. Изследването на лепливата съставна част на пшеничното брашно — глутена — не го задоволяваше. Целите, които Либих постави, имаха чисто практичен характер — да се докаже, че глутенът е ценна храна и фабриките, които произвеждат нишесте, не трябва да го изхвърлят. Независимо от това Аугуст работеше съвестно, но непрекъснато търсеше удобен случай, за да излезе от това положение.

През пролетта на следващата година чичо му, Карл Кекуле, добре известен търговец на хляб в Лондон, му предложи едногодишна издръжка в странство. Отначало Аугуст реши да замине за Берлин, но после изборът му спря на Париж. (В този период Германия е представлявала конгломерат от малки държавици. Берлин е бил извън границите на херцогство Хесен-Дармщат.) Там работеха Жан Батист Дюма, Адолф Вюрц, Шарл Жерар… Оттам можеше да се научи много.

Либих посрещна идеята с неодобрение, но въпреки това Кекуле замина за Париж през май 1851 г. Средствата му бяха много оскъдни. За да си купи билет за театър, трябваше да се лиши от закуска или вечеря, но това не попречи на ентусиазирания младеж да загребе с пълни шепи и от извора на новите идеи, зародени в столицата на Франция.

За лекциите на Шарл Жерар по „Философия на химията“ той научи случайно — от един скромен афиш. Жерар го прие много сърдечно и го покани да остане след лекцията, за да поговорят.

Когато лекцията свърши, Жерар въведе Кекуле в кабинета си и заговори:

— Въпросът за изясняване състава на органичните съединения е свързан с редица затруднения от най-различно естество.

— Но създадената от Вас „Теория на типовете“ е значителен скок напред в развитието на органичната химия — каза Кекуле с възхищение.

— И там не всичко е направено. — Жерар замълча за миг и продължи. — Да, в сравнение със старата теория на Дюма, не могат да се премълчат някои преимущества на теорията на типовете. Според Дюма в молекулата на органичното съединение един еквивалент от даден елемент може да се замества с един еквивалент от друг елемент така, както една тухла в стената може да се замени с друга. (Химичният еквивалент на веществата е такова количество, което реагира, замества или съответствува на 1 g водород. При реакциите един еквивалент от дадено вещество взаимодействува без остатък с един еквивалент от кое да е друго вещество.) Ако от едно съединение се отнеме един еквивалент от даден елемент и на мястото му не се присъедини друг, зданието (молекулата) се разрушава.

— Днес това схващане се споделя от много учени — прекъсна го Кекуле. — Според тази теория чрез последователно заместване органичните съединения могат да се подредят в една редица, по реда на получаването им едно от друго.

— Това, разбира се, е съвсем формално! Органичните съединения са няколко типа. Те се получават чрез заменяне на един еквивалент от даден елемент в основния тип със съответен радикал или еквивалент на друг елемент. Така от основния тип вода се получава алкохол, ако единият водороден атом се замести с въглеводороден радикал. Ако и другият водороден атом се замести с въглеводороден радикал, образува се етер. Към този тип се отнасят и киселините, и естерите, и алдехидите. Ето пълната схема:

вода — алкохол — етер — киселина

Жерар пишеше с изключително старание формулите на съединенията от типа на водата. След това написа формулите и на другите типове — на амоняка, на хлороводорода…

Така постепенно той разкри новите си възгледи пред Кекуле, който имаше вече богати познания по органична химия и също се вълнуваше от теоретичните й проблеми. От теорията на типовете те постепенно минаха към други въпроси, които Жерар разглеждаше в по-нова светлина в „Учебника по органична химия“. Кекуле зачете с интерес някои пасажи в ръкописа на първия том. Жерар преработваше основно втория и третия том, а четвъртият беше още в проект.

— Трябва да се сложи край и на практиката формулите да се пишат въз основа на броя еквиваленти от елементите, съставящи молекулата. Понятията атом и съединително тегло, т.е. еквивалент, не трябва да се отъждествяват — продължи разговора Жерар, не забелязвайки, че вече цели 12 часа те говорят, забравили сякаш за съществуването на света.

Малко след това Кекуле си тръгна. Беше късна есенна нощ. Той влезе в близката гостилница, постави няколко дребни монети на тезгяха и като захапа полуизсъхналия сандвич, продължи с бавни крачки към къщи. Да, сложни и преплетени бяха понятията и представите в органичната химия. Формулите на органичните съединения се пишеха по всевъзможни начини. Съществуваше такава обърканост, която затрудняваше целенасоченото мислене и правеше почти невъзможно въвеждането на теоретични представи.

Животът в Париж течеше еднообразно и същевременно извънредно интересно. Кекуле четеше, слушаше лекции, беседваше… Познанията му непрекъснато се разширяваха и обогатяваха. Запозна се с нови факти, с нови методи за изследване. Стремеше се да получи колкото се може повече знания, защото, макар и една година, все пак това бяха броени дни. Ето, наближаваше пролетта на 1852 г. Време за систематизиране на събраните познания нямаше. Той водеше бележки в тетрадката, записваше фактите, а после, когато се върне в Гисен, ще ги прегледа отново, ще ги прецени и приведе в стройна система. Ужасната вест за смъртта на неговата майка прекъсна неудържимия му устрем към науката в Париж. Кекуле замина незабавно за Дармщат, но след като премина пристъпът на горчивата мъка, той започна отново да се вълнува от проблемите на органичната химия. Първата му научна работа за амилсярната киселина получи висока оценка от проф. Вил. Заради тази работа през юни Академичният съвет на университета му присъди титлата доктор по химия. С това завърши и следването му. Предстоеше да се потърси работа. Тъкмо тогава се оваканти мястото на асистента Теодор Флайтман, но Либих не пожела да вземе Кекуле, който застъпваше гледища, противоположни на неговите. Либих не търпеше да му се противоречи. Все пак големият учен ценеше способностите му и го препоръча на двама свои колеги, които се обърнаха към него с молба за асистент. Мястото при проф. Херман Фелинг в Щутгарт беше по-изгодно, но Кекуле избра Райхенау.

Замъкът Райхенау беше разположен в едно от най-живописните кътчета на Швейцария. Бивш манастир, а сега собственост на Адолф фон Планта, Райхенау приличаше на огромна птица, сгушена между дърветата на малкия остров, обхванат от хладните води на реката.

Планта произхождаше от богат швейцарски род. Получил солидно образование по химия, той се оттегли в замъка си, за да се посвети на научни изследвания. От няколко години изучаваше алкалоидите — силно отровни органични вещества, които се съдържат в сока на някои растения.

Точно от такова място се нуждаеше Кекуле. Като привършеше задълженията си в лабораторията, той можеше да остане в пълно спокойствие, за да обмисли и систематизира всичко, каквото научи в Париж. Отношенията му с Планта бяха приятелски, а чудната тишина на Алпите предразполагаше към задълбочена работа. Планта беше аналитик и в лабораторията (бившата трапезария на манастира) се провеждаха предимно анализи. Освен алкалоидите те анализираха водите на минералните извори от околността, местните варовици и пр.

Погълнат от проучване на литературния материал, донесен от Париж, и от едновременната работа в лабораторията, Кекуле не забелязваше как се изнизваха дните. Неусетно настъпи и зимата. С това започнаха и несгодите за младия учен. Стаята му, бивша калугерска килия, нямаше отопление, а това наруши спокойния ход на заниманията му, защото ставаше толкова студено, че водата в калаената кана замръзваше. Кекуле прекарваше вечерите в лабораторията или при Планта, но вместо мечтания рай Райхенау започна да му прилича на клетка. Трябва да се махне оттук! Изпрати дълго писмо до Либих, в което го помоли за съвет. Либих му препоръча лабораторията на Джон Стенхауз в Лондон.

Малко преди заминаването за Лондон Кекуле се срещна с Роберт Бунзен. Като чу намерението му да замине за Англия, Бунзен каза:

— Заминете. Там ще усвоите нов език, ще се запознаете с живота на Лондон, но химия няма да научите.

Какво съвпадение! Същите думи произнесе Либих, когато му съобщи, че иска да замине за Париж! Но предсказанието на Либих не се сбъдна. Кекуле научи твърде много от френските учени. Дано бъде така и в Лондон!

Големият град го посрещна приятелски. Освен чичо му, Карл Кекуле, в Лондон живееха и много други немци. Голяма част от тях работеха като химици. Високото ниво на обучение в Германия, главно в лабораторията на Либих, превъзхождаше английската образователна система. Това принуди много научни институти да потърсят сътрудници от Германия, за да влеят по този начин нова живителна струя в английската химична наука.

Лабораторията на Джон Стенхауз се намираше в зданието на една болница. Основната задача на Стенхауз и сътрудниците му се състоеше в анализ на различни аптекарски материали. Освен това Стенхауз провеждаше изследвания върху възможностите за добиване на нови лекарства от природни продукти — главно от растения. Кекуле започна работа незабавно. Многобройните и продължителни анализи го изморяваха и до известна степен отегчаваха с еднообразието си, но той не се оплакваше. Удовлетворение от дневното напрежение намираше в дългите вечерни беседи, на които се събираха сънародниците му. Обикновено той отиваше на тези сбирки придружен от Хенри Буф, с когото работеше заедно в лабораторията. Редовни посетители бяха и проф. Аугуст Хофман и Райнхолд Хофман, асистент на проф. Александър Уйлямсън.

Основна тема на разговорите бяха теоретичните и философските насоки в развитието на органичната химия. Все още неясни и възбуждащи много спорове бяха понятията съединително тегло, атомно тегло, молекула и пр. Теорията на типовете, развита от Жерар, показваше ясно, че при заместване на един елемент с друг се наблюдават редица случаи, когато елементът участвува в реакцията с тегловни количества, които са 2, 3 или 4 пъти по-големи от съединителното тегло. Въз основа на това Франкланд въведе понятието „атомност“ (днес означавано като „валентност“). Уйлям Одлинг доразви и изясни идеите на Франкланд. Той предложи валентността на елементите да се означава с малка чертичка, поставена до химичния знак, например H̀, Ò̀, Cà̀ и пр. Кекуле не само възприе новите идеи, но и сам упорито мислеше върху тях. Във връзка с това установи тесен контакт с Франкланд, Одлинг и Уйлямсън. Въпросът за валентността го вълнуваше извънредно много и в съзнанието му постепенно назряваха идеи за експериментална проверка на някои основни положения.

— Щом сярата е двувалентна като кислорода, би трябвало в някои съдържащи кислород органични съединения, каквито са алкохолите, киселините и естерите, кислородният атом да се замести със серен, ако се създадат подходящи условия — заговори Кекуле.

— Това е логично и трябва да се провери опитно — отговори замислено Уйлямсън. — Имате ли нещо пред вид?

— Да. Фосфорните сулфиди са сравнително по-нетрайни от окиса му. Ако се загрее смес от фосфорен сулфид с органичното вещество, може да се очаква, че ще протече обменна реакция — ще се образува фосфорен окис и сярно производно на органичното съединение. Мисля, че може да се започне дори с оцетна киселина.

— Идеята е повече от прекрасна! Трябва незабавно да поставите опита! Освен теоретичното значение, което ще има опитът, ако успеете, Вие всъщност въвеждате един нов реактив в органичната химия.

— За съжаление все не мога да намеря време за работа и отлагам. Лабораторията е затрупана от анализи и просто е невъзможно човек да се занимава с други работи. Освен това, струва ми се, Стенхауз ще погледне неблагосклонно на работа, която не е свързана със задачите на лабораторията.

— Не вярвам. Стенхауз е човек с изключително добра душа — проф. Уйлямсън направи кратка пауза за да поеме дъх и продължи. — Трябва да намерите начин, Кекуле. В противен случай аз сам ще поставя опита Ви в моята лаборатория.

След този разговор Кекуле започна да ходи на работа още в тъмно, 3–4 часа преди останалите. Приготвяше необходимите за синтезата вещества още от вечерта, за да може сутринта да започне веднага. Взаимодействието протичаше много добре. За кратко време той получи различни сяросъдържащи съединения — меркаптани, диетилсулфид, тиооцетна киселина и нейния естер. За изходен продукт използуваше съответното кислородно съединение. Работата му не можа да остане скрита от Стенхауз. Тиосъединенията имаха силна, отвратителна миризма, която се усещаше въпреки продължителното проветряване. (Тиосъединения се наричат органичните съединения, които съдържат сяра.) Узнал, че Кекуле работи „за себе си“, Стенхауз се разсърди, но не му попречи да продължи.

Кекуле представи статията чрез Уйлямсън в Кралското общество. В нея освен богатия опитен материал той правеше опит да обобщи и разшири теорията на типовете на Жерар. Към основните типове — вода, водород, амоняк, хлороводород и др. Кекуле добави още един — типа на сероводорода. Новите синтезирани от него съединения представляваха производни на този тип.

Предположенията му се оправдаха. Сярата наистина измества кислорода, и то в равностойни количества. При това във всички съединения сярата участвува с 2 еквивалента, както кислородът. Това ще рече, че един атом сяра или кислород носи два пъти по-голяма съединителна способност, отколкото водородният атом.

Кекуле не можеше да се освободи от тези мисли. Непрекъснато сравняваше изводите си с основните схващания на Одлинг. Понятието „валентност“ на атомите може да се използува като основа за една нова теория! Атомите се съединяват съгласно някаква проста закономерност, но не всичко може да се изясни така лесно… Той си представяше атомите на елементите като малки сфери, които се различават само по големина. Кекуле затваряше очи и сякаш ги виждаше. Ту по-големи, ту по-малки, те се движеха, приближаваха се, слепваха се един с друг. Омнибусът спря внезапно. Кекуле потърка смутено очи и се огледа. От умора ли беше задрямал? Проблемите, които го вълнуваха, така измъчваха съзнанието му, че дори и на сън сякаш продължаваше да мисли, да вижда лудия бяг на атомите.

Напрегнатата и изморителна работа в лабораторията на Стенхауз запълваше почти изцяло времето му и той не можеше да обмисли и уточни идеите, които не му даваха покой. Трябва да си намери друга работа! Той мечтаеше да постъпи като доцент в някой от немските университети, но както разбра от писмата на Либих, в близко бъдеще не се очертават никакви изгледи. Независимо от това през пролетта на 1855 г. напусна Англия и се върна в Дармщат. Посети университетите в Берлин, Гисен, Гьотинген и Хайделберг, но безуспешно. Не се очакваха вакантни места. Тогава реши да подаде молба за разрешение да се установи като частен доцент в Хайделберг. Роберт Бунзен, професор по химия в Хайделбергския университет, одобри идеята. Бунзен даваше превес главно на неорганичната химия. Според него аудиторията на Кекуле щеше да привлече слушатели, защото много студенти се интересуваха от съвременното развитие на органичната химия. След като получи разрешението, Кекуле нае 2 стаи в триетажната къща на един търговец на брашна, а голямото помещение на третия етаж обзаведе като аудитория. В съседство с аудиторията уреди и изследователска лаборатория. Тя беше тясна и имаше само две работни маси, но като начало беше достатъчна. Парите за обзавеждане даде пак чичо му, Карл Кекуле. Обявата за лекциите по органична химия привлече само 6 слушатели, но след няколко дни аудиторията се изпълни. Оттогава тя винаги беше препълнена, а това означаваше и добри доходи. Според тогавашните порядки, всеки, който посещава лекциите, трябва да внесе определена сума. Доходите на Кекуле се увеличиха и от записалите се практиканти в лабораторията. Пръв бе Райнхолд Хофман, който дойде заедно с него от Лондон, за да продължи започнатите в Англия съвместни изследвания върху монохлороцетната киселина. Малко по-късно се яви вторият му практикант — Адолф Байер. Положението се облекчи още повече, когато в същата къща се настани и друг частен доцент по органична химия — Емил Ерленмайер. Те си поделиха разходите за наема на аудиторията.

himici_3_f05_august_kekule_v_laboratorijata_si.png

Сега Кекуле се чувствуваше независим и можеше да посвети цялото си време на изследователска работа. Чрез опитите, които провеждаше сам или заедно с практикантите, искаше да разреши два основни теоретични въпроса, които го вълнуваха още в Лондон — теорията на типовете и валентността на елементите. Въпреки оскъдните средства работата не можеше да спре. Доставяше химикали, синтезираше нови вещества, изучаваше свойствата им. Вниманието му се насочи и към гърмящата киселина и солите й. Въпросите относно строежа на това съединение все още оставаха неизяснени. Първите изследвания на Либих и Гей-Люсак показаха, че гърмящата и циановата киселина имат еднакъв състав, но по-късните изследвания на Л. Шишков (руски химик), Ш. Жерар и отново на Ю. Либих доведоха до изолиране и на други продукти с аналогичен състав — фулминурова, изоцианурова и др. киселини. Да се проследят етапите на образуване на гърмящата киселина, да се установи типът, към който тя принадлежи — ето това беше един важен въпрос. С него се разширяваше и теорията на типовете. Към основните типове Кекуле прибави и типа на метана. Четирите водородни атома могат да се заместват с различни едновалентни радикали и в резултат на това да се получат съединения от типа на метана.

В статията за гърмящата киселина и солите й с живак и сребро Кекуле доразви теорията за типовете чрез въвеждане за метановия тип, но това не го задоволи. По-добре би било, ако всичко се обсъди подробно в отделна статия. Това се налагаше още повече за Германия, тъй като малко бяха немските химици, които познаваха и споделяха напредничавите идеи на Жерар и Одлинг. Кекуле работи продължително и задълбочено върху оформянето на материала за статията. Успоредно с това продължаваше и неотложната ежедневна работа. Когато завършеше лекциите и лабораторията опустееше, Кекуле вземаше метлата, за да почисти и въведе ред. В същото време той вече обсъждаше мислите, с които ще продължи писането на статията.

Унесен в размисъл, движейки метлата механически, той не забеляза влезлия тихо висок, строен, с остър поглед и с леко изгърбен орлов нос човек.

— Идвам неочаквано и моля да ме извините! — каза новодошлият.

Кекуле вдигна сепнато глава и изпусна метлата от удивление.

— Професор Либих! Каква приятна изненада! Заповядайте в лабораторията.

Кекуле поведе госта, малко смутен от неловкото положение, в което го намери Либих.

— Виждам, че средствата Ви са оскъдни — заговори Либих. — Трябва да помислите за една по-добра и по-доходна служба, д-р Кекуле!

Седнаха до работната маса и Либих продължи:

— Получих статията Ви за гърмящата киселина. На същата тема дойде статия и от Шишков. Той също е тук, в Хайделберг. Защо не обедините статиите си в една обща статия? Известно Ви е как постъпваме ние с Вьолер, когато работим по един и същ въпрос.

— Познавам се много добре с Шишков. От няколко месеца той работи при проф. Бунзен. Беседваме често с него и имаме планове за съвместна работа, но възгледите ни относно гърмящата киселина са съвсем различни. Вашето предложение не може да се осъществи.

— Считате ли всичко за завършено или работата продължава?

— Работя. Току-що завърших получаването на сребърната сол на гърмящата киселина.

— Мога ли да я видя?

Кекуле протегна ръка към един стъклен буркан, пълен с бяло кристално вещество. Либих погледна ужасено към буркана и почти извика.

— Стойте! Не мърдайте! Това всичкото сребърна сол ли е?

— Да.

С протегната неподвижно ръка Кекуле го погледна с недоумение. Либих се приближи на пръсти и внимателно, като спря дишането си от напрежение, отхлупи бавно буркана. После присегна бързо към шишето с концентрирана солна киселина и го изля върху веществото.

— Какво правите, професор Либих! — почти проплака Кекуле. — Това вещество ми струва толкова труд и средства!

— Мисля, че вие струвате повече от него, Кекуле. Радвайте се, че все още сте жив! Как сте посмели да работите с такива огромни количества? Ако беше експлодирала тази сол, не само от Вас, но и от цялата къща нямаше да остане и помен! Та нали затова е наименувана гърмяща киселина? Сребърната й сол е един от най-страшните експлозиви. Да проявите такова лекомислие! Това е недопустимо. Непростимо! — Либих още дишаше тежко от вълнение и напрежение. — Да не би да имате и друг буркан? Имам чувството, че стоя върху барутен погреб.

Кекуле поклати отрицателно глава.

— За съжаление това беше всичко!

— Нужна е изключителна предпазливост, господин Кекуле! Такова нехайство Вие проявявате не за пръв път.

Либих намекваше за нещастието с Адолф Байер.

— Но когато Байер получи метилдихлорарсина, още никой не предполагаше, че той има такова силно отровно действие — заговори Кекуле, като че ли искаше да се оправдае. — Като отворил колбата, Адолф решил да помирише новото вещество. То така раздразнило обонянието му, че задавен от кихане, не успял да затвори колбата. Задушаван от кашлица, той не виждал, че продължава да вдишва отровните пари. Когато влязох в лабораторията, Адолф лежеше на земята с подпухнало лице и изпъкнали очи. Като вдишах замърсения въздух, аз също започнах конвулсивно да кихам и едва успях да го измъкна на чист въздух. — Кекуле спря и пое дълбоко дъх. — После, разбира се, всичко се оправи.

— Ето, видите ли? Нужна е предпазливост! А сега довиждане. За статията сте категоричен, нали?

— Да.

Кекуле не разполагаше с други средства, за да започне получаването на гърмящата киселина отново. Не оставаше нищо друго освен да насочи усилията си само към окончателното завършване на теоретичните проблеми. Работата върху статията „За теорията на многоатомните радикали“ беше почти на привършване. Освен подробното изложение на теорията на типовете Кекуле формулира и основните положения на зараждащата се в съзнанието му теория за валентността. Той обобщи изводите на Франкланд, Уйлямсън и Одлинг и изясни въпроса за съединителната способност на атомите.

„Броят на атомите от един елемент, свързани с един атом от друг елемент, зависи от валентността, т.е. — от големината на сродството на съставните части. В този смисъл елементите се делят на три:

едновалентни — водород, хлор, бром, калий и натрий;

двувалентни — кислород и сяра;

тривалентни — азот, фосфор и арсен.“

Така разви схващанията си Кекуле във връзка с понятието валентност, което все още беше неясно и непонятно за химиците. В забележката към този текст Кекуле подчерта, че въглеродът заема особено място всред останалите елементи. В органичните съединения той се проявява от четвърта валентност, понеже се съединява с 4 еквивалента водород или хлор. Следователно най-простите съединения на въглерода с тези елементи имат формулите CH4 и CCl4. Но въглеродът образува и други въглеводороди, в които тези съотношения на свързване не се запазват. Това налага да се изясни особеното състояние на въглерода в органичните съединения.

Разсъжденията си по този въпрос Кекуле описа в статията „За състава и превръщанията на химичните съединения и за химичната природа на въглерода“. Тук той изтъкна, че опитът на Жерар да сведе всички химични реакции до един общ принцип — двоен обмен — е неудачен. Съществуват реакции, който представляват пряко съединяване на няколко молекули в една.

Разглеждайки в нова светлина състава на органичните радикали, той писа:

„Относно веществата, съдържащи няколко атома въглерод, трябва да се приеме, че не само атомите на другите елементи се задържат в органичното съединение чрез сродството (валентността) на въглерода, но и самите въглеродни атоми се съединяват един с друг, при което естествено част от сродството (валентността) на единия въглероден атом се насища със същото количество сродство (валентност) от другия въглероден атом.“

Това беше нова идея. Това беше революция в схващанията за органичните съединения. Това беше идеята за въглеродните вериги. Въглеродните атоми се съединяват помежду си и образуват вериги.

Кекуле не се задоволи само да даде идеята за въглеродните вериги. Той се опита да изведе всички възможни следствия от това. Така например лесно се пресмята, че ако веригата се състои от n атома въглерод, те могат да се съединят с 2n+2 атома водород, следователно кой и да е наситен въглеводород може да се изрази чрез обща формула CnH2n+2. Разсъждавайки по-нататък, Кекуле показа, че ако едно вещество може да се получи от друго посредством прости превръщания, може да се приеме, че въглеродните атоми в тези съединения са разположени еднакво. При последователните превръщания се изменя само мястото и видът на другите атоми. Като пример Кекуле посочи получаването на етиловия хлорид от етилов алкохол. Хидроксилната група в алкохола се замества с хлорен атом и се получава етилов хлорид, но взаимното разположение на въглеродните атоми в двете съединения е едно и също.

Почти по същото време, 1858 г., една статия, отпечатана едновременно във Франция и в Англия, стана причина за твърде оживен спор. Дотогава никому неизвестният Арчибалд Скот Каупър, англичанин по произход, разработи в Париж своя теория, малко по-различна от теорията на Кекуле. Като възприе идеята за четиривалентността на въглеродния атом, Каупър за първи път заговори за структура на органичните съединения. В статията му имаше формули на много органични съединения. Между химичните знаци на елементите той бе поставил по една чертичка. Тя изразяваше единица сродство и че атомите са свързани помежду си.

Веднага след като прочете статията на Каупър, Кекуле публикува втора статия, в която искаше да подчертае, че главната заслуга за въвеждане на четиривалентността на въглеродния атом и възможността за образуване на вериги е негова, на Кекуле, а не на Каупър. По това време между учените имаше надпревара кой пръв е направил дадено откритие. Тъй като статията на Каупър бе публикувана почти едновременно с неговата, Кекуле се страхуваше, че заслугите му могат да останат недооценени. В спора се намесиха много учени. Статии публикуваха Адолф Вюрц и Александър Бутлеров. Бутлеров изтъкна, че основната заслуга за уточняване на понятията относно четиривалентността на въглеродния атом и свойството му да образува вериги принадлежи на Кекуле. От друга страна обаче, Бутлеров обърна внимание, че идеята за съществуване на определена структура в молекулата на органичните съединения и представянето й чрез структурна формула принадлежи на Каупър. Едновременно с това Бутлеров критикува остро формулите на Каупър, защото подреждането на атомите в тях беше съвсем произволно и не почиваше на никакви опитни доказателства.

Това беше период, в който структурната теория все още не беше създадена, но първите семена, хвърлени с идеите на Кекуле и Каупър, вече поникваха. Трябваше да минат само няколко години, за да могат нежните кълнове да израстат и да дадат богат плод в теорията, създадена от великия руски учен Александър Михайлович Бутлеров.

В началото на пролетта на 1858 г. преподавателят по химия в университета в холандския град Гент, Жозеф Мареска, умря. Помощникът му Франсоа Доним проявяваше по-голям интерес към физиката, отколкото към химията, затова прогресивно настроените дейци на просветата в столицата Брюксел решиха да потърсят заместник от школата на Либих. Задачата бе възложена на Жан Серве Стас. Той посети най-изтъкнатите професори по химия и помоли за съвет. Особено горещи препоръки дадоха Либих и Бунзен. И двамата посочиха като най-подходящ Аугуст Кекуле.

В края на същата 1858 г. Кекуле замина за Гент заедно с помощника си Адолф Байер. В Гент го посрещнаха повече от недружелюбно. Местната, настроена патриотично, интелигенция не искаше немци. Още при първата среща Стас предупреди Кекуле за възможността да се организират провокации, но въпреки това го посъветва да приеме.

По нареждане на Стас властите взеха специални мерки за охрана на Кекуле. Значителна част от слушателите в аудиторията, където Кекуле трябваше да изнесе първата си лекция, бяха агенти от тайната полиция. Те трябваше да осигурят ред и спокойствие. Лекцията се състоя на 18 ноември 1858 г. Залата беше препълнена, но нажежена до краен предел. Взривът от протести можеше да избухне всеки момент. Когато Кекуле застана на катедрата, висок и строен, със сивосини очи, които контрастираха на черните му къдрави коси и бакембарди, в миг злобните шушукания и закани замлъкнаха. Той се поклони и заговори на чист, безупречен френски език. Изведнаж ледът започна да се топи и по лицата на присъствуващите плъзна ведрина. Когато завърши, вместо протести в залата избухна буря от аплодисменти. Кекуле спечели сърцето на Гент!

Успехът не го радваше. Условията за работа бяха тревожни.

През пролетта дойде Стас, за да види какви са условията. Да. Наистина те бяха лоши. След завръщането си в Брюксел той даде обстоен доклад до министерството и настоя да се отпуснат средства за нов строеж. Най-разумно беше да се надстрои още един етаж, специално за химия. Предложението се прие и строежът започна почти веднага. Той напредваше бързо. Кекуле сам наблюдаваше и контролираше строителните работи. За да се пести време, той предложи да започне веднага и прокарването на газовата инсталация. И все пак не можеше да чака завършването на строежа. Толкова нови теоретични предположения трябваше да се разрешат чрез опитно изследване! Засега съществен оставаше въпросът за въглеродната верига. Една и съща ли е въглеродната верига в съединенията, получени от един изходен продукт чрез последователно заместване? Кекуле поддържаше схващането, че при химичните реакции въглеродната верига остава непроменена, но това трябваше да се докаже. Започна с оцетната киселина. Тя се превръща лесно в хлороцетна киселина, а от нея се получава гликолова киселина. Един от водородните атоми в оцетната киселина се замества последователно с хлор, а след това с хидроксилна група. Аналогични превръщания се извършват и с други киселини. Кекуле осъществи такива реакции с янтарна, фумарова и малеинова киселина. Така постепенно се натрупваха факти, които потвърждаваха схващането му. Въглеродната верига е здрава, устойчива и при химичните взаимодействия остава непроменена.

Занятията със студентите изискваха Кекуле да отделя част от времето си за учебна работа. Трябваше да напише учебник по органична химия. Обикновено той пишеше след вечеря и оставаше над ръкописа до полунощ. Системната работа над учебника постави нови проблеми. Съществуваха сериозни разногласия по редица основни въпроси. Много химици не разграничаваха понятията атом, еквивалент и молекула, формулите на съединенията се пишеха въз основа на еквивалентните тегла. Кекуле използуваше атомните тегла, но това не беше прието официално от останалите учени. Ето защо за едно и също съединение се пишеха съвършено различни формули. Така за етиловия алкохол Кекуле даваше формулата himici_3_f06_etanol_nova_formula.png, а почти всички останали химици пишеха himici_3_f07_etanol_stara_formula.png, защото приемаха за основа на изчисленията си съединителното тегло на кислорода 8 вместо атомното тегло 16, а за въглерода 6 вместо 12. Трябваше да се сложи единство!

През есента на 1859 г. Кекуле замина за Карлсруе и обсъди с Карл Велтцин, професор по химия във Висшата политехническа школа, идеята за свикване на световен конгрес. Велтцин посрещна предложението с въодушевление и двамата учени се заеха усилено с организиране конгреса на химиците. Изпратиха покани до Вюрц да вземе инициатива за Франция и до Хофман — за Англия. Скоро след това Кекуле се върна в Гент. Започна усилена размяна на писма и мнения. Уточниха списъците на лицата, които трябва да се поканят, процедурата, по която да се водят заседанията, и пр. В началото на юли разпратиха поканите, а конгресът започна работа на 3 септември 1860 г.

Въпреки забележителните успехи, постигнати на конгреса, Кекуле остана неудовлетворен от работата, защото вместо него, инициатора на конгреса, централна фигура стана италианецът Станислао Каницаро. Когато се завърна в Гент, Кекуле остана много доволен от хода на строежа. Инсталацията за газ беше почти на привършване. Директорът на завода за светилен газ лично ръководеше монтажните работи. Той беше англичанин и често посещаваше Кекуле, за да поговорят на английски. Краткият престой на Кекуле в Лондон бе достатъчен, за да овладее този език до съвършенство. Постепенно той се сближи с цялото семейство на директора, господин Дрори. Привличаше го не само приятната атмосфера на разговорите. Привличаше го и дъщерята на директора, прекрасната Стефания.

Тя беше високообразована девойка. Нежните и тънки черти на лицето й говореха за един гъвкав и остър ум. Стефания беше прекрасен събеседник и умееше да се измъкне с лекота от най-сложните и заплетени положения. Двамата се обикнаха още от първите дни на запознанството си. Господин Дрори прие с голямо задоволство предложението, но ги посъветва да насрочат сватбата през лятото на следната година. Тогава Кекуле ще може да използува летния си отпуск, за да направят едно чудесно сватбено пътешествие. Предложението беше разумно, защото в близките дни Кекуле трябваше да напусне за известно време Гент. Замина за събранието на немските естествоизпитатели в Шпайер.

На едно от заседанията, на 19 септември 1861 г., руският химик Александър Михайлович Бутлеров изнесе своя знаменит доклад „За химичния строеж на веществата“. Кекуле се отнесе твърде скептично към новите структурни формули, които според Бутлеров изразяват не само разположението на атомите в молекулата, но и показват какво е взаимното влияние на атомите. Разочарован от теорията на типовете, Кекуле се отнесе скептично и към новата теория на Бутлеров. А ако и тази теория се окаже нерезултатна? Може би по-добре би било да се върнем към старите емпирични формули! Когато нещата се уяснят и се натрупат факти за една истинска теория, тогава може би ще я приеме!

Завръщайки се в Гент, той продължи работата си по изследване на фумаровата и малеиновата киселини. Нямаше съмнение — това са две изомерни съединения. Но как да се обясни изомерията им? От опитите се установи, че молекулата на фумаровата киселина присъединява два атома водород, в резултат на което тя се превръща в янтарна. По това свойство фумаровата киселина прилича на етилена, който се превръща в етан, след като молекулата му присъедини два атома водород. Такова свойство на киселините дотогава не беше открито. Въпреки усилията обяснение от гледище на теорията на типовете не можеше да се намери. Тя беше безсилна да се справи с такъв сложен случай. Трябва да се намери обяснение, но къде да се търси? В теорията на Бутлеров? Не… твърде много рискува. Толкова усилия, толкова безсънни нощи, посветени на теорията на типовете, и сега изведнаж всичко рухна.

Кекуле синтезира и изучи свойствата на още няколко ненаситени киселини. Кръгът се разширяваше и в същото време обръчът се свиваше. Нямаше изход…

Отдих от напрежението донесе лятото на 1862 г. — сватбеното лято. Колко радост и щастие дойдоха със Стефания! Колко нови надежди облъхнаха мисълта на големия учен! Като че ли силите му се удвоиха! Сега той работеше с още по-голямо усърдие — опити с ненаситените киселини, дообработване и довършване на ръкописа на учебника по органична химия… И една мисъл непрекъснато го радваше и същевременно тревожеше. Стефания ще стане майка! Кожата й се избистри и сякаш стана прозрачна. Ръцете й станаха още по-тънки и нежни. От цялата й фигура лъхаше нежност и грациозна слабост. Ще издържи ли изнемощелият й организъм?

И ето дойде страшният ден! Те имаха син, но Стефания даде живота си! Той плачеше безутешно. Остана му само Стефан, синът му. Той щеше да му носи радост и утеха. Но можеше ли да има радост без Стефания? Тя си отиде тъй рано, тъй млада и хубава!

Кекуле не беше на себе си. Ходеше като зашеметен. Не можеше да работи, да мисли. Дълбокото съчувствие на приятелите му, на Стас, на Либих не можеше да угаси пожара на мъката в душата му. И той послуша съвета на Стас и Либих — да заглуши страданието с работа.

И Кекуле се скри от терзанията по загубеното мимолетно щастие в лабораторията.

Въпросът за ненаситените киселини предостави на асистента си Свартс, а той се зае с проблемата за структурата на бензола и производните му. Това се налагаше преди всичко от необходимостта да намери най-подходящи средства за изясняване на учебния материал в раздела за ароматните съединения. Той познаваше добре книгата на Лошмид, в която преди три години, в 1861 г., за пръв път формулите на органичните съединения се представяха въз основа на атомната теория, като групирани по определен начин атоми. Той познаваше и теорията на Бутлеров и въпреки че все още не я приемаше напълно, не можеше и напълно да я отрече. Атомите в молекулите взаимно си влияят и свойствата на молекулите зависят от разположението на атомите в тях. Кекуле си представяше въглеродните вериги като змии. Те се извиваха и заемаха различни положения. Отдаваха или приемаха прилепналите до тях атоми и се превръщаха в нови видове — други съединения. Често, когато трябваше да изрази дадена реакция, той затваряше очи и пред него изпъкваше картината на чудните превръщания на една молекула в друга.

Но за бензола усилията останаха безрезултатни. Как са разположени шестте въглеродни и шестте водородни атома в молекулата му? Кекуле правеше десетки предположения, но скоро след това ги отхвърляше. Представяше си веригата като змия, съставена от 6 атома, но както и да се извиваше, картината беше неудовлетворителна.

Изморен от напрегнатата работа, Кекуле остави полуизписаните листа и премести креслото към камината. Приятната й топлина го облъхна с дрямка и той се отпусна в унеса на сънна нега. Затвори очи и отново шестте въглеродни атома се завъртяха, образувайки най-чудновати фигури. Неусетно дрямката го унесе, но шестатомната змия продължаваше да се извива. Изведнаж, като че ли настървена от нещо, змията започна да хапе настървено опашката си. Най-после тя я стисна здраво с уста и остана неподвижна. Но това е пръстенът на графиня Герлиц! Юстус Либих протягаше длан към Кекуле и му сочеше платиновата змия, преплетена със златната. Кекуле трепна. Какъв необикновен сън! Може би той се яви само за миг! А нима това беше сън? Атомите на молекулата не изчезваха от погледа му дори за секунда! Той продължаваше мислено да търси най-правилния начин, който да отрази подреждането им в молекулата. Да. Може би пръстенът е разрешението! Кекуле протегна ръка към масата и започна да чертае. Създадена беше първата пръстенна формула на бензола.

Идеята за бензоловия пръстен даде нов тласък за експериментални и теоретични изследвания. Първата статия „За строежа на ароматните съединения“ Кекуле изпрати на Вюрц. Той я докладва във Френската академия на науките. Статията излезе в бюлетина на Академията на 27 януари 1865 г. Това беше официалният ден, в който науката се сдоби с една нова, изключително плодотворна теория за строежа на ароматните съединения.

Подробните изследвания в тази област доведоха до откриване на различни изомерни съединения. Опити за изясняване на строежа на бензоловите съединения правеха и други учени. Предлагаха се и други формули за бензола. Теорията на Кекуле се оказа най-правилна и скоро се наложи навсякъде.

Въз основа на теорията си Кекуле предсказа възможността за съществуване на три изомерни съединения при наличие на два заместителя в бензолното ядро. Наименува ги орто, мета и пара изомери. Но предвиждането трябваше да се потвърди от опита. Разкриваше се ново поле за работа, възможност за синтезиране на нови вещества.

В Германия по този въпрос работеха Кекуле, Хофман, Байер и десетките им сътрудници, във Франция — Вюрц, в Италия — Каницаро, в Русия — Бутлеров и пр. Две години след като създаде теорията, Кекуле получи професорското място в новостроящия се химически институт в Бон. Предназначен за Хофман, институтът се строеше по негов план. Но Хофман реши да отиде в Берлин и Бонското правителство одобри кандидатурата на Колбе, който кандидатствува за мястото единствено с цел да съперничи на Кекуле. Възгледите на Кекуле и Колбе бяха коренно различни. Враждата между двамата беше прословута. Получил морално удовлетворение, че той е предпочетен пред Кекуле, Колбе се отказа от мястото и тогава Кекуле получи назначение за директор. Работата в лабораторията бе предоставена на асистентите. Те имаха отлична подготовка и много от тях станаха известни учени. Тогава в лабораторията работеха О. Валлах, Л. Клайзен, Х. Шулце, Н. Аншюц…

Славата на Кекуле като един от най-големите учени беше всепризната. Той беше избран за почетен член на много академии и университети. По много спорни въпроси търсеха неговото мнение. Познанията му имаха значение не само за науката, но и за индустриалната практика. Учениците му, сами вече изтъкнати учени, го обкръжаваха с внимание и обич. По тяхна инициатива се организираха редица юбилейни тържества в чест на големия учен. Особено тържествено беше чествувана 25-годишнината от създаването на теорията за строежа на бензола — 10 март 1890 г.

Лекционната зала на Берлинския университет беше украсена тържествено. На предно място изпъкваха току-що завършените портрети на Кекуле и Хофман, работа на виенския художник Ангели. При откриване на тържеството Хофман показа на присъствуващите първия бензол, получен от Майкъл Фарадей през 1828 г. Хофман пазеше стъклената ампула като скъп спомен, подарък от английския учен. След официалното откриване следваше деловата част. Много учени изнесоха доклади, в които съобщаваха най-новите си открития в областта на ароматните съединения.

Докладът на Кекуле за строежа на пиридина[2] премина блестящо.

На другия ден тържеството откри Хофман, а обстоен доклад за делото на Кекуле изнесе Байер. Последваха много поздравления и благопожелания. В отговора си между другото Кекуле каза:

„В какво се състои заслугата ми, драги колеги? Ние всички стоим на плещите на предшествениците си и нищо чудно, че виждаме по-далеч от тях. Ето причините, поради които преди 25 години носещите се във въздуха зародиши на химични идеи намериха почва именно в моята глава. Човек е израз на условията, в които живее, и в това самият той няма особена заслуга.“

Трикратно „ура“ в чест на Кекуле обяви края на заседанието на Немското химическо общество. Въпреки напредналата възраст Кекуле продължи да работи с неотслабваща енергия. Готвеше усърдно лекциите си, изнасяше доклади…

През пролетта на 1896 г. Берлин пламна от силна грипна епидемия. Болестта нанесе съкрушителен удар върху здравето на Кекуле, разклатено от хроничния бронхит. Пораженията засегнаха сърцето, стомаха, черния дроб. Нуждаеше се от пълна почивка. Трябваше безусловно да прекрати пушенето. Няколкоседмичният отдих се отрази благотворно. Към края на април Кекуле се почувствува по-добре и започна отново да прекарва по няколко часа в кабинета си.

Беше началото на юни. Кекуле четеше в кабинета си, излегнал се удобно в креслото. Постепенно умората притисна клепачите му и той задряма с книга в ръка. Изведнъж в съня му се яви теорията на типовете. Кекуле изброяваше на глас съединенията и типовете им…

Чул бълнуването, асистентът му се втурна в стаята и погледна уплашено. Кекуле отвори очи.

— Фолбер, няма да ме бъде! Едва ли ще изтрая до утре!

На другия ден Кекуле отново бълнува, но този път за Гент. Няколко минути след това, в 5 ч. след обяд, на 13 юни 1896 г. угасна един велик ум.

Бележки

[1] От нем. Kammerdiener, буквално „стаен слуга“. Приближен слуга в богат благороднически дом. Освен обикновени домашни задължения, е отговарял за пътуванията и финансовите въпроси на господаря си. — бел.Ripcho

[2] Азотсъдържащо ароматно органично съединение. — бел.Ripcho.