Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Ripcho (2013 г.)

Издание:

Велики химици

Том трети

Доц. Калоян Русев Манолов

Рецензент: Емил Зидаров

Редактор I. издание: Гергина Тумбева

Редактор II. издание: Веселина Ковачева

Художник на корицата: Кънчо Кънев

Художник на илюстрациите: Владимир Коновалов

Художник-оформител: Кънчо Кънев

Художник-редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Росица Великова

Българска. Издание II.

Дадена за набор на 26. III. 1982 г.

Подписана за печат на 3. IX. 1982 г.

Излязла от печат на 12. XI. 1982 г.

Формат 70/100/32. Тираж 5400+105.

Държавно издателство „Народна просвета“ — София

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София


Николай Николаевич Зинин

1812 • 1880
himici_3_f01_nikolaj_zinin.jpg

Тази пролет за пръв път клонестият дъб в градината на Саратовската гимназия стана свидетел на прочутите спорове между гимназистите и семинаристите. Те бяха двадесетина — половината от гимназията, а другата половина на противниците им от духовната семинария. Състезаваха се по латински език, математика, философия, руски език, нравоучение… Всяка от групите избираше свой представител — най-умния, най-способния, най-силния. Избраниците си задаваха въпроси, отговаряха, спореха… Скоро обаче духовете се разпалиха и привидно спокойните наблюдатели започнаха оживен спор — ръкомахаха, убеждаваха се. Тази словесна битка приличаше твърде много на битките между елини и троянци, защото и тук тя продължаваше до пълна победа.

Както винаги, честта на гимназистите защищаваше Николай Зинин. Висок, широкоплещест, пристегнат в син мундир със сребърни копчета, той многократно превъзхождаше противника си — облечения в черна куртка, с полузатлъстяло, кръгло лице Михаил Лавров. Очите на Зинин блестяха като черни диаманти. Гласът му трепереше от възбуда.

— Не знаеш, Миша! Предавай се! — провикна се живо строен гимназист.

— Ако искаш да се състезаваме и по сила — каза предизвикателно Николай и започна да разкопчава мундира си. Подви ръкава на ризата и ловко обви мускула на ръката си със здрава връв. — Гледайте! — каза Николай и като стисна юмрук, сви здраво ръката си в лакътя. Мускулът се изду, връвта се вряза силно, но след малко тя пропука и се скъса.

— Силен е, силен е. Най-силен е Коля! — викаха гимназистите.

Лавров не се реши да скъса връв по такъв начин, но прие да се състезават по скачане. В този двубой с охота се включиха всички. Само за миг момчетата свалиха мундирите си, които ги стягаха и притесняваха с високите, твърди яки, заприпкаха по меката трева и с устрем прескачаха дървената ограда.

— Още по-високо! Дайте някаква пръчка! Трябва да поставим по-висока преграда!

Зинин скачаше най-високо от всички.

— Мога още! Повдигнете пръчката още малко!

Той се засили и плавно полетя нагоре, но кракът му закачи високата преграда. Загубил за миг равновесие, той се превъртя и падна тежко по гръб. Като че ли железни клещи откъснаха нещо дълбоко в корема му! Страшна болка го прониза и той остана да лежи неподвижен.

— Коля! Какво ти е! — наведе се над него приятелят му Едуард Губер.

— Може би се е счупила някаква кост — каза състрадателно и Миша. Въпреки че Николай го победи, той го обичаше, защото те бяха сърдечни приятели.

— Не мога дори да стана — простена Николай и изкриви лице от болка. — Сигурно кръстът ми се е счупил!

Съучениците му го пренесоха на ръце до стаята. Лекарят установи, че няма счупване.

— От силното сътресение се е откъснал бъбрекът ти. Това се нарича „плаващ бъбрек“. Отсега нататък не трябва да скачаш. Трябва да се пазиш от сътресения, защото могат да се явят опасни последствия.

Тази забрана беше по-тежка от затвор за буйния Николай. Да не скача! Да не се бори! Това е ужасно! Като го гледаха как страда, неговите другари му съчувствуваха, но излезли на двора, те забравяха мъката му и се втурваха към поляната със стария дъб. Николай лежеше неподвижно и търсеше утеха в книгите. Жадният за знания юноша четеше всичко, което можеше да се намери в изостаналия, отдалечен от столицата Саратов. Свободен достъп в единствената в града библиотека — гимназиалната, имаха само учителите. За щастие библиотекарят беше добър човек и помагаше на любознателните ученици. Разрешаваше им тайно да ползуват тази духовна съкровищница на града.

Вратата се открехна леко и оттам се подаде главата на Едуард Губер.

— Коля, сам ли си? — пошепна Губер и затвори внимателно след себе си. — Взех от библиотекаря четвъртия том на Волтер. Нося ти и последната книжка на „Европейски вестник“.

— Благодаря, Едик. — Николай повдигна възглавницата и измъкна няколко добре подвързани тома.

— Върни тези книги в библиотеката! Прочетох ги.

Губер пое дебелите томове, но преди да тръгне, извади две гъши пера от джоба си и ги подаде на Николай.

— Коля, изостри ми ги, моля те! Старите вече не пишат.

Никой не умееше да отреже гъшето перо с такъв наклон, така да го цепне на върха, както правеше Николай. Той помагаше на съучениците си във всичко, затова те го обичаха от сърце.

Изминаха няколко седмици и Николай се почувствува здрав. Застана отново всред сините редици на съучениците си. Но нещо беше се променило. Отдих от тежката работа над уроците той вече не можеше да търси в разнообразните гимнастически състезания. Оставаха му само излетите. Често той обикаляше околностите на Саратов в приятната компания на Лавров и Губер. Тримата приятели събираха растения за хербариите си, беседваха върху прочетените книги, слушаха стихове от Пушкин и Лермонтов, които Губер рецитираше наизуст. Губер обичаше поезията и също пишеше стихове. Понякога през топлите летни нощи те оставаха да спят край Волга. Рибената чорба вреше тихо на огъня, а те лежаха по гръб на тревата и мечтаеха за бъдещето.

— Какво, Миша, ти поп ли ще ставаш? — подхвърли Николай с ирония.

— Нищо, че съм семинарист. Ще видиш, че няма да стана поп — с мъка и с решително упорство в гласа отговори Миша.

— А аз навярно ще постъпя в университета в Петербург или в Москва — каза като че ли на себе си Губер.

Да учи в университет мечтаеше и Николай. Но откъде средства? Чичо му е стар. Средствата едва стигат, за да го поддържа в пансиона на гимназията. А как иска да се учи и той!…

Четирите години на гимназиалния курс се изтърколиха незабелязано. Наближи и денят, в който трябваше да се раздели с приятелите си, с училището. Губер взе дипломата предварително и замина с баща си за Петербург. Дълго гледа Николай след пощенската кола. Мъка свиваше сърцето му, защото знаеше, че тя никога няма да го понесе натам. А как му се искаше да постъпи в инженерния корпус в Петербург!

— Не се тревожи, Коля! С желание всичко се постига. Имаме малко спестени парици, ще стигнем някак до Петербург. Важното е да те приемат — говореше чичо му успокоително.

— За изпитите не мисля. Ще се подготвя добре, но…

Тъкмо по време на най-усилената подготовка чичо му се разболя тежко и внезапно умря. На другия ден пристигна леля му от съседния окръжен град Пенза, обяви себе си и децата си за единствени наследници, събра цялото имущество и замина. Николай остана съвсем сам. Трябваше да се намери изход от тежкото положение. Да се мисли за Петербург вече нямаше смисъл. Може би най-добре ще бъде, ако отиде в Казан. Ще постъпи в университета като пълен пансионер-стипендиант. Но да се стигне до Казан по това време беше почти невъзможно. Холерата, която нахлу от Астрахан, предизвика истинска паника. Затвориха пътищата, хората се страхуваха да общуват. Безнадеждна изглеждаше и мисълта му да се качи на някоя лодка. Той напразно се вглеждаше в тихите, гладки води на голямата река…

И ето — щастието му се усмихна. На пристана спря лодка, натоварена с дини. Селянинът имаше нужда от още един помощник.

— Вземи мене! — помоли го Николай. — Трябва да ида в Казан.

След няколко часа те вече гребяха усилено и лодката се носеше срещу течението.

— Ти, батенка, ми изглеждаш на учен човек. Какво те е сполетяло, та си изпаднал толкова? — заговори брадатият селянин.

— Моята е дълга, стопанино, и тъжна.

— Е-ех, сега всичко е тъжно! — въздъхна тежко селянинът. — Хайде разказвай! Така и времето ще прекараме по-леко.

— Чувал ли си за войната с Наполеон?

— Чувал съм, как не!

— Точно по това време съм се родил, през август 1812 г. в Шуше, столицата на Карабахското ханство. Баща ми отишъл там като представител на Руското правителство. Водил преговори за присъединяване на Ханството към Русия. Майка ми умряла наскоро след като ме родила. Не след дълго холерата взела живота и на баща ми, и на сестрите ми. Никой не можел да повярва, че жив съм останал само аз, малкото беззащитно пеленаче. Добри съседи ме прибрали и отгледали, докато проходя, а после ме изпратили с големия керван от тежко натоварени с килими камили при чичо ми в Саратов. Преди един месец умря и той. Сега нямам никого на този свят.

Селянинът слушаше захапал дървената си лула. Очите му, потъмнели от мъка и труд, се взираха в обраслия с тръстики бряг. Бавно се нижеха дните. Най-после минаха Симбирск, а след още няколко дни стигнаха устието на Кама.

— Близо сме вече. След два-три дена ще бъдем в Казан.

Когато влезе в университета, Николай забеляза същата тревога по лицата на хората, както и в Саратов. „И тук е стигнала“ — помисли той и се отправи към кабинета на ректора. Николай Иванович Лобачевски нареди да го приемат веднага в общежитието. Още същия ден затвориха вратите и наложиха най-строга карантина. Холерата дебнеше застрашително.

Постепенно епидемията отмина и животът се нормализира. Зинин издържа приемния изпит блестящо и се записа в отдела по физически и математически науки.

Първият учебен ден, 24 ноември 1830 г., сложи началото на един нов и дългоочакван живот, живот посветен на науката. Още в първите дни от занятията Зинин изпадна изцяло под влиянието на двамата най-крупни представители на науката в Казанския университет — Иван Михайлович Симонов, професор по астрономия, и Николай Иванович Лобачевски, професор по математика. Симонов беше пълен, с червендалесто лице и весели, жизнерадостни очи. Той отдаваше първенствуващо значение главно на опитните данни и практическото им приложение. Още на първата лекция той запозна студентите с устройството и начина на работа с уреда за измерване на ъгли по земната повърхност — секстант.

— Желае ли някой да се опита да направи едно измерване?

Зинин стана и се отправи към катедрата. Той започна да нагласява прибора с лекота. Симонов го погледна с учудване.

— Къде сте работили със секстант, колега?

— Никъде, професор Симонов, но съм чел за устройството на измерителните прибори в „историята“ на Даламбер.

— Вие сте чели Даламбер?

Симонов го погледна с удивление и дълбоко задоволство. Подобен случай с друг студент сигурно не е имало и няма да има!

На следващия ден професор Симонов заговори с възхищение пред Академичния съвет.

— Зинин стои далеч над възможностите на обикновения студент. Трябва да му обърнем особено внимание.

— Радвам се, че и Вие сте забелязали това — каза усмихнат Лобачевски. — И при мене този чернокос юноша показа изключителен ум още на първите занятия. Може би той ще стане отличен математик или астроном!

В университета обикновено постъпваха децата на богатите. Те идваха главно тук не да учат, а да вземат диплома, с която ще намерят по-хубаво място в живота. Учеха само за да вземат изпита и още на другия ден забравяха всичко. Те нямаха собствена мисъл. Задоволяваха се с това да научат думите на професора. Студенти като Зинин се срещаха рядко, затова професорите се вълнуваха, когато открият такъв студент. Обикновено той получаваше дисертационна тема и оставаше в университета като асистент, а по-късно ставаше и професор.

Такава тема получи и Зинин: „Изследване на смущенията в правилното движение на планетите, кометите и спътниците под влияние на други небесни тела“. Той проучи подробно теориите на Нютон, Ойлер, Лагранж и Лаплас по този въпрос и в необикновено кратък срок представи завършена темата, в която разви нова, оригинална теория. Смелост на мисълта, самостоятелна преценка на теориите на великите учени — ето отличителните черти на темата, която заслужено получи одобрението и похвалите на Академичния съвет.

Независимо от големия успех Зинин се радваше и на обичта и уважението на състудентите си. Обикновено трудноуспяващите студенти завиждаха на първенците и между тях съществуваше вражда. Към Николай обаче те се отнасяха винаги с уважение и обич. Той помагаше на всички. Даваше им съвети, обясняваше им… Никой не се стесняваше да го попита, защото знаеше, че Коля ще му обясни като приятел и в очите му няма да блеснат пламъчета на насмешка.

Трите години на обучение в университета минаха като на един дъх. Академичният съвет реши да приеме Зинин в състава си поради изключителните му способности и вероятността да стане отличен научен работник. Как точно ще се уреди положението му, трябваше да реши самият той и главният управител на университета Мусин-Пушкин.

— Ректорът препоръча да заминеш за Дерпт, но не виждам какво повече ще научиш в професорския институт там. (В института в Дерпт са изпращали млади учени на специализация, които след завръщането си са били назначавани за професори.) Ти и така струваш колкото един професор — заговори многозначително Мусин-Пушкин.

— А какво ме съветвате Вие, Михаил Николаевич? — развълнувано запита Зинин.

— Остани тук! Ела да живееш у дома! Двамата ми сина трябва да се готвят за постъпване в гимназия. Ще се занимаваш по 2–3 часа на ден с тях. Останалото време е твое. Готви се за магистърски изпити! Чети, пиши!… Ще имаш на разположение отделна, своя стая.

Предложението на управителя нахлу в съзнанието му като вихър. Живял непрекъснато в пансион, Зинин изпитваше известен страх пред самостоятелния живот, който го очакваше в Дерпт. И ето изведнаж Михаил Николаевич Мусин-Пушкин му протяга братска ръка. Защо да не приеме? В Казан ще има на разположение библиотеката, обсерваторията… Ще може да се съветва с професор Симонов, с професор Лобачевски…

Вярно е, Мусин-Пушкин е прочут с грубите си обноски и казармена строгост по отношение на студентите, но той служи предано на университета, обича науката и поддържа безрезервно всички начинания на ректора Николай Иванович Лобачевски.

Строгият управител проявяваше особени грижи за бъдещите преподаватели в университета. Той създаде отлични условия за работа и на Зинин. Още същото лято, през 1833 г., го назначи за репетитор по физика при проф. Ернест Августович Кнор. Изключителната дарба на Зинин спечели доверието на Академичния съвет и на следващата година го натовариха да чете лекциите по аналитична механика на мястото на проф. Н. Д. Брашман, който замина за Москва. А когато проф. Симонов излезе в отпуск, пак Зинин трябваше да поеме лекциите по астрономия. Солидното му образование по математика удивляваше колегите му и предизвикваше възхищение, защото той се справи отлично с всички задачи и получи специална похвала.

Настъпиха и дните на магистърския изпит. Беше 17 април 1835 г. Комисията по математика, зададе въпроса, на които трябваше да отговори устно в същия ден. От следващия ден започна писмения изпит по математика, който продължи 7 дни. Веднага след това се проведе изпитът по приложна математика с 10 въпроса за устния изпит и 3 дни за писмения. Третият изпит по химия трая 6 дни (9 въпроса за устен и 5 дни за писмен). Факултетният съвет обяви, че всички отговори са удовлетворителни. (Според тогавашните норми са се поставяли само две оценки: неудовлетворителен (слаб) и удовлетворителен (много добър).) Веднага след това Зинин получи темата за магистърската си дисертация „За химичното сродство и въобще за силите, които влияят върху химичното съединяване и разлагане“.

Най-малко от всичко Зинин очакваше химична тема! В Казанския университет химията се преподаваше съвсем посредствено. Професорът Иван Иванович Дунаев, семинарист по образование, нямаше почти никакво отношение към тази наука. Практически занятия почти не се провеждаха, а това, което се правеше, беше тъй примитивно, че в никакъв случай не можеше да събуди интереса на студентите. Университетът имаше голяма нужда от млади, подготвени специалисти по химия. Въпреки че Зинин показа изключителни способности по математика, членовете на факултета изказаха увереност, че той ще съумее да се справи и с химията.

Зинин започна незабавно работа в библиотеката. Проучи основно създадените дотогава теории по поставения въпрос. Работата не му носеше удовлетворение. Теориите на Ломоносов, Лавоазие, Берцелиус, Мичерлих, Пруст, Бертоле и други велики химици не изясняваха проблемата цялостно. Трябваше да се създаде нова теория, по-логична, по-точна! Работата продължи повече от година, а защитата се състоя в края на 1836 г. На 22 декември Съветът му присъди титлата „Магистър по естествени науки“ и го избра за адюнкт (асистент) по химия.

Зинин посрещна с дълбоко огорчение и негодувание съобщението за неочакваното решение.

— Какъв химик съм аз, Николай Иванович? Аз съм математик!

— Вие имате големи възможности — успокояваше го Лобачевски. — Щом се справихте блестящо с математиката, ще успеете и с химията. Имаме нужда от химици. Знаете, че според новите наредби професорите трябва да имат степен доктор, да са доказали учеността си. По тази причина се налага да уволним Дунаев. При него химията не е наука.

— А каква наука е химията? — с възмущение възкликна Зинин.

— Направете я наука! Вие можете да сторите това.

Желязната логика на Лобачевски сломи съпротивата му. Зинин неведнаж се възхищаваше от шеметния полет на мислите на този велик математик. Слабата висока фигура, големите тъмносиви очи, съсредоточеният и замислен израз на лицето, спокойните и уверени жестове покоряваха всеки, който заговори с него. Лобачевски сам даде пример как трябва да се твори наука. Той не се поколеба да обяви, че създаваната в течение на столетия геометрия е валидна за условията на земята. С гениална смелост Лобачевски създаде нова теория за успоредните прави и макар че неговата неевклидова геометрия имаше много противници, той с несломима енергия разкриваше законите й, правеше доказателства, доразвиваше идеите си.

Да направи химията наука! Това наистина звучеше смело и Зинин не намери думи, за да се противопостави.

— Ще заминете за Европа да учите. Докато се върнете, ще построим лабораториите, ще ги обзаведем.

Волю-неволю, Зинин трябваше да се съгласи. Започна усилено де се подготвя за предстоящото пътуване. Той говореше съвсем свободно френски още от ученик, но искаше да овладее добре и немски, и английски. За това му помогна познанството му с Йосиф Болцани, служител в магазина на известната фирма Дациаро. Този млад човек имаше изключителна способност да учи чужди езици. Той говореше свободно 10 европейски езика. Зинин зачести посещенията си при него. Постепенно те се сприятелиха и прекарваха много часове заедно. Разговаряха на немски или на английски. Когато през есента на 1837 г. Зинин замина за Берлин, той можеше свободно да разговаря на трите основни европейски езици.

В Берлин Зинин се записа при проф. Милер, за да прослуша специалния курс по физиологична химия. Едновременно посещаваше лекциите по математика, а заедно с други руски магистри и адюнкти — и лекциите по медицина. Въпреки че химията не го привличаше, той реши да се запише и за лекциите на проф. Мичерлих, но професорът го посъветва да отиде в Гисен при Либих.

— Сега науката е при Либих. Всички отиват при него — каза Мичерлих с усмивка и със скрито огорчение. — По-рано идваха и при мене… — Като замълча за миг, сякаш за да си припомни нещо, Мичерлих заговори отново: — Имах дори един студент от Русия — Карл Юлиус Фрицше. Познавате ли го?

— Само по име.

— Ако го срещнете, когато се върнете, поздравете го от мене.

Зинин послуша съвета на Мичерлих и замина за Гисен. Либих го прие с охота, защото току-що Александър Абрамович Воскресенски завърши специализацията си и мястото му в лабораторията остана свободно.

— Вашият сънародник Воскресенски е един от най-добрите ми ученици — заговори с възторг Либих. — Често наблюдавах работата му. Тя винаги се отличаваше с изключителна прецизност и точност. Когато стигаше до кръстопът, той винаги умееше да избере правилното решение.

Вместо русия, синеок, вечно усмихнат Воскресенски, сега в лабораторията заработи черноокият с дълги черни подстригани по модата коси Зинин. Свикнал с абстрактното мислене на математиката, той се държеше и по-строго. Скоро обаче колегите му оцениха благия му характер, прекрасното другарско отношение и наред с приятния спомен за Воскресенски те започнаха високо да ценят и Зинин.

В лабораторията гореше пламъкът на науката. Всички работеха с увлечение, преданост и себеотрицание. Трудът им доставяше наслада, а новите открития караха сърцата им да ликуват. Всяка сутрин Либих изслушваше докладите на сътрудниците си за извършеното предния ден и даваше одобрение за предстоящата работа. Всеки сам трябваше да търси правилния път. Истинският учен трябва да може да мисли, да умее сам да решава въпросите.

Ентусиазмът, който цареше в лабораторията, обхвана незабелязано и Зинин. За голямо свое учудване той забеляза, че работата с бензоената киселина все повече го увлича и му доставя истинско удоволствие. Наред с научното изследване Зинин слушаше лекциите на Либих по експериментална химия, усвояваше тънкостите на органичния анализ, присъствуваше на занятия по аналитична химия. Няколко месеца след като постъпи при Либих, Зинин постигна и първия успех. Като изучаваше промените, които протичат с маслото от горчиви бадеми (бензалдехид) под влияние на различни реактиви, той откри един много лесен метод за превръщането му в бензоин. Този факт даде съдържанието на първата му научна работа, която излезе в Либиховите „Летописи“ през 1839 г. На следната година публикува още една статия „За продуктите, получени при разлагане на масло от горчиви бадеми“. Химията постепенно го завладяваше. Той обогатяваше познанията си с изключително усърдие. Посети още веднъж Берлин и пак се върна в Гисен, за да довърши започнатите изследвания. В едно от писмата си Мусин-Пушкин му съобщи, че катедрата по химия е дадена на проф. Карл Клаус, а за Зинин оставят катедрата по химична технология. За да му дадат възможност да се запознае по-добре с индустрията на Германия, удължават срока на задграничния му престой с още една година. Зинин използува това време най-пълноценно и посети редица заводи. Освен това поработи за кратко време в Париж при Дюма, в Лондон при Фарадей и в Стокхолм при Берцелиус. Като се завърна в Русия, той отиде най-напред в Петербург. Градът бе обхванат от необичайно лятно настроение. Септемврийското слънце грееше като през юли. Дамите се разхождаха в сянката на чадърчетата си и показваха блясъка на кринолинените си рокли.

„Също както в Париж и Лондон“ — помисли Зинин. Мисълта, че трябва да се върне в дълбоката провинция, в Казан, го измъчваше. Привикнал с живота на големите европейски градове, той ясно съзнаваше, че само Петербург може да му предложи това, което бе имал в Берлин, Париж, Лондон… Но как ще се оправи с Мусин-Пушкин? Когато постъпи в университета, той подписа декларация, че след като завърши, ще работи 6 години за държавата. Така ще изплати издръжката си. Строгият по характер Мусин-Пушкин в никакъв случай не би се съгласил на компромиси. Въпреки това Зинин имаше известни надежди и послуша съвета на приятелите си. Подаде молба до министъра, с която искаше разрешение да защити докторска дисертация в Петербургския университет. Карл Фрицше също одобри тази идея. Те често се срещаха и разговаряха като приятели.

— Мъчно се работи тук за науката — заговори Фрицше с някаква неизказана мъка в гласа. — Събирам факти… Това само мога да правя. От теориите нищо не разбирам.

— А нима фактите не са наука? Та нали теориите се раждат от фактите! — каза Зинин и в гласа му прозвуча обида, заради прекалената скромност на Фрицше.

Фрицше стана, отвори високия шкаф и извади малка стъкленица със светлокафява масловидна течност. Подаде я на Зинин.

— Ето. Това е последният ми успех.

Зинин пое стъкленицата, отвори капачето и помириса внимателно. Особена, много характерна миризма раздразни обонянието му.

— Анилин — продължи Фрицше. — Вещество с основни свойства. Получих го като разпаден продукт от природно индиго. Нарекох го така, защото португалците наричат индигото „анил“. Това е арабска дума и означава „синьо“.

— А аз започнах от продуктите, които се получават от масло от горчиви бадеми. Върху тази тема е дисертацията ми. Надявам се, че ще продължа изследванията си и по-нататък.

— Но в Русия е забранен вносът на това вещество! Ще се изправите пред непреодолими трудности.

— Знам. Вече бях в митницата. Помолих и молбата ми ще се удовлетвори. Всички количества масло от горчиви бадеми, внесени контрабандно в Русия и конфискувани от властите, няма да се унищожават. Ще ми ги предават, за да мога да продължа научните си изследвания. И представете си — безплатно!

— Чудесна идея, господин Зинин! Така винаги ще имате достатъчни количества изходен материал. Виждам, че независимо от задължението да оглавите катедрата по технология, Вие имате намерение да продължите работата си в областта на органичната химия.

— Да, макар че бъдещето ми не е решено окончателно. Проф. Воскресенски ме съветва да кандидатствувам за катедрата по химия в Харков. Опасявам се, че реакцията от страна на Мусин-Пушкин ще бъде много енергична.

Зинин имаше право. Управителят на Казанския университет написа дълъг доклад до министерството, в който изтъкна, че за специализацията на Зинин са похарчени много средства и той трябва да се върне в Казан. Мусин-Пушкин не се въздържа дори да отправи упрек към министерството, загдето е дало разрешение докторската дисертация да се защити в Петербург.

Защитата се състоя на 30 януари 1841 г. Зинин получи титлата „доктор по естествени науки“, присъдена единодушно за блестящата победа над опонентите му. Веднага след това замина за Казан, за да изпълни заповедта на министерството и да заеме професорското място по химична технология в университета. Управителят Мусин-Пушкин го посрещна с реч, в която изказа недоволството си от постъпката му. Независимо от това той му оказа пълно съдействие да намери квартира, да организира подготовката на лабораторията за идната учебна година. На ректора Зинин се представи съгласно въведения ред веднага и даде отчет за постиженията си. Николай Иванович Лобачевски не обичаше официалностите. Подаде му дружески ръка и като го докосна леко по рамото, посочи креслото до прозореца.

— Разкажете ми сега какво възнамерявате да предприемете! — каза той и също седна.

— Ще чета химична технология. Ще изнасям лекции и по химия на живите тела за студентите от природонаучния отдел.

Лобачевски го погледна въпросително.

— Това е нова наука, която има голямо бъдеще. Определих и темата за пробната лекция — „Спиртна ферментация“. В научната работа мисля да продължа започнатите при Либих изследвания по органична химия. Не може да станеш технолог, ако не си химик.

Пробната лекция се състоя в присъствието на целия научен съвет. В нея младият професор по химична технология показа блестящо широтата на познанията си и способността си на талантлив оратор. Съветът оцени лекцията като „съвършено удовлетворителна“ (съответствува на отличен) и му гласува пълно доверие за предстоящата работа. Лобачевски се приближи и силно му стисна ръка.

— Когато Ви изпратих зад граница, принуден от необходимостта да осигуря специалисти за химическия факултет, много добре съзнавах какъв математик губим във Ваше лице. Сега разбрах какъв химик имаме след завръщането Ви.

Лобачевски се усмихва дружелюбно. Колко рядко замисленото му, тъжно лице се озаряваше от усмивка! Сега, когато белите коси вземаха надмощие над русите, очите му изпъкваха още по-подчертано и някакъв странен блясък на фанатична решителност ги правеше още по-искрящи и покоряващи.

— Очаква Ви напрегната работа по подготовка на лекциите. Без съмнение — ще се справите. Имате почти половин година до започване на новите занятия.

himici_3_f02_nikolaj_zinin_v_laboratorijata_si.png

За младия професор лекциите не представляваха трудност. Всеки ден той посвещаваше на бъдещите си лекции по няколко часа. Едновременно започна работа и в лабораторията, но все не можеше да привикне с еднообразния и скучен живот на далечния провинциален град. Свикнал да общува, Зинин бързо намери широк кръг приятели, с които можеше да побеседва, да се посъветва. Посещаваше редовно математическите диспути. Макар че се посвети на химията, математиката продължаваше да лежи на сърцето му. На тези срещи той се сближи с професора по механика Пьотр Иванович Котелников.

Котелников го въведе в дома на Карл Фьодорович Фукс. Там се събираха най-образованите личности на Казан. Тук не само се научаваха последните новости на литературата, историята, политиката, но се разискваха и най-сложните, актуални проблеми, вземаха се решения, даваха се препоръки… Участниците в тези сбирки се наричаха „Общество на любителите на науката“. Зинин се представи пред обществото със знаменития си доклад „За състоянието на органичната химия и значението й за живота“.

Работата, заседанията, познанствата — всичко това го увличаше и той не забелязваше как се изнизват часовете, но когато вечер останеше сам, отново се чувствуваше кръгъл сирак. Хазайката му, доста по-възрастна от него, го обграждаше с топли грижи. Понякога, почувствувал се самотен, Зинин влизаше при нея да си побъбрят. Постепенно привързаността му към нея се увеличаваше и идеята да се ожени дойде съвсем незабелязано. Сега тя беше и съпруга, и нежна като майка. Чрез женитбата той се избави от грижата за храната, за бельото… Животът в пансиона го научи да ползува всичко наготово и мисълта, че трябва сам да се грижи за себе си, го плашеше и безпокоеше. Той отново се почувствува спокоен и посвети силите си на химията.

Зинин използуваше сутрините за работа над научните изследвания, четеше лекции или свършваше някоя неотложна задача. След обяд работеше със студентите в лабораторията. През тези следобеди се извършваха „изгарянията“, както наричаха анализите на органичните вещества. Това беше специалният метод за анализ, разработен от Либих. В дните, определени за „изгаряне“, прислужникът Фьодор зареждаше пещите с дървени въглища още от сутринта. Зинин идваше в лабораторията към 2 часа. Студентите и помощниците вече го чакаха.

— Претеглени ли са веществата? — попита Зинин делово.

— Дори и тръбата е готова — отговори русокос слаб момък.

Зинин хвърли изпитателен поглед върху тръбата, която студентът държеше в ръка. Като се убеди, че всичко е поставено според указанията, махна с ръка и каза:

— Поставете в пещта и палете!

Русокосият момък нагласи внимателно тръбата в пещта. Подреди въглищата и спусна капака. Единия край на тръбата съедини с резервоара за кислород, а другия — с поглътителните стъкленици. В това време Зинин проверяваше другите пещи. Понякога той сам извършваше сложните манипулации, за да покаже как трябва да се направи най-добре. После пещите бавно се разпалваха. В лабораторията ставаше горещо. Зачервен, с разкопчана риза и пот по челото, Зинин следеше с напрежение хода на анализа и даваше непрекъснато указания. Резултатите от анализите се получаваха едва след настъпването на нощта. Студентите и помощниците си отиваха, но можеше ли той да почива? Та нали тези резултати ще му покажат какво е веществото, което получи при обработване на нитробензол със сероводород!

Идеята за тези изследвания се роди още в Гисен. Маслото от горчиви бадеми, нитробензолът и редица други вещества като бензола показваха много голяма реактивоспособност. Трябваше да се изучат подробно възможностите за взаимодействието им с други вещества. Като ги подложи на обработване със сероводород или разтвор на натриев сулфид, Зинин очакваше полученият продукт да съдържа сяра. За голямо учудване обаче безцветната течност, която се получи след взаимодействието на нитробензола със сероводород, не съдържаше дори следи от сяра. Зинин отиде до бюрото, взе шишенцето с течността и леко я помириса. Странно! Миризмата му напомни стъкленицата, която бе помирисал при Фрицше. Изведнаж сбърчи вежди и се вгледа съсредоточено. Масловидната течност бе започнала да пожълтява.

— Нима това е анилин? — промълви на себе си полугласно. — Но анилинът, получен от Фрицше, имаше тъмнокафяв цвят!

Зинин остави стъкленицата на бюрото и тръгна към къщи. Мисълта за това вещество не му даваше покой. Нарече го бензидам. Под това наименование описа и метода за получаването му в статията, отпечатана през 1842 г. в „Бюлетина на Академията на науките“ в Петербург. Едновременно със статията Зинин изпрати една ампула с веществото на Фрицше, за да го сравни с неговия анилин. Няколко седмици по-късно Фрицше му писа, че двете вещества са идентични. Зинин бе направил едно голямо откритие. Дотогава анилинът се получаваше като разпаден продукт от различни природни вещества. За пръв път Зинин доказа, че от нитробензол по много прост и удобен начин може да се получи анилин. (По-късно анилинът бе получен от А. Хофман чрез редукция на нитробензол с насцентен водород.) Статията му предизвика много голям интерес между учените в цяла Европа. Тя бе преведена и отпечатана в почти всички европейски химични списания. По това време анилинът не се използуваше за нищо, но реакцията, открита от Зинин, даваше възможност да се получат и други вещества, аналогични по свойства на анилина. Само няколко години по-късно двете вещества — анилин и нафталидам (така Зинин е наименувал нафтиламина), описани в тази статия, станаха основа на огромна индустрия за производство на анилинови багрила.

В лабораторията Зинин работеше с помощника си Модест Яковлевич Китари. Китари завърши отдела по естествени науки, но още по време на следването посещаваше редовно лекциите на Зинин, въпреки че трябваше да слуша химия при проф. Клаус. Китари проявяваше подчертана склонност към химичната технология и въпреки че се готвеше за магистър по анатомия, настоя да го назначат за лаборант при Зинин. Младият помощник извършваше всичко с изключителна точност. Често предлагаше изменение в конструкцията на апаратурите, провеждаше опитите по свой, оригинален и по-ефективен начин. Между двамата учени — единият зрял и в разцвета на творчеството си, другият пред прага на научната си дейност, възникна истинско приятелство. Зинин му даваше съвети по подготовка на магистърската дисертация, защото знанията на големия учен не се ограничаваха само в областта на химията и математиката. Той имаше широки познания и по анатомия, физиология, зоология и пр.

— Знаете ли, Николай Николаевич — заговори веднъж Китари, — Аугуст Хофман е получил бензол от каменовъглен катран и организира индустриалното му производство. Това ще даде възможност за широко използуване на Вашата реакция.

Зинин го погледна малко изненадано и вместо да се зарадва, едва не се развика от гняв.

— Докога немците ще измъкват под носа ни нашите открития и ще ги използуват? Докога ние ще служим само за трамплин, от който други да скачат?

— Но защо? Това ще Ви донесе световно признание!

— Признание! Защо ми е щом няма полза за Русия? — Зинин помълча и след това продължи. — Но за това сме си виновни ние. Ние сами не се грижим за себе си. Ето, вземете пример с Вас! Вие сте роден технолог, имате чудесен усет към химичната технология, а се готвите за магистър по анатомия. И аз, глупавият, съм седнал да Ви помагам!

Зинин стана и нервно се заразхожда из лабораторията. Китари замълча и с още по-голямо усърдие започна да бърка сместа в чашата. Концентрираната азотна киселина отделяше жълтокафяв газ, който го задушаваше и от време на време той силно кашляше. Тягата на камината беше слаба и не можеше да изсмуче изцяло газа.

— Изглежда, че нишестето не може да се нитрира, Николай Николаевич — каза Китари след дълга пауза.

— Трябва да може! Трябва да потърсим условията.

Зинин продължаваше да проучва възможностите на откритата от него реакция. След като я приложи за мононитропроизводните, той я приложи върху динитропроизводните на бензола, върху някои нитрокиселини и пр. При всички случаи изходното нитросъединение се превръщаше в аминопроизводно. По-късно Зинин се опита да приложи реакцията и към някои нитрирани ациклени въглеводороди. Една от тези задачи разрешаваше и Китари. Младият естественик показа отлични качества на технолог. Съвместната работа със Зинин постепенно посочи интересите му изключително към химичната технология и той реши да се посвети на нея. Като оценяваше способностите на Китари, Зинин виждаше в негово лице бъдещия си заместник. Дошъл в Казан по задължение, той още от постъпването си броеше дните, когато ще се навършат шестте години, в които ще изплати задължението си към държавата.

Решението да напусне Казан изпълни цялото му същество след нещастието, което така неочаквано го сполетя. От известно време болестта на жена му се влоши. Тя отслабна, пребледня и все по-продължително се задъхваше от сухата кашлица, която душеше гърдите й. Надежда за живот почти нямаше, но надеждата да оздравее с настъпването на лятото я крепеше и вливаше сили в изтощеното й тяло. Точно в този момент Зинин получи последния том със стиховете на приятеля си Губер.

Губер отдавна се бореше с туберкулозата. Като усещаше последните часове от живота си, той с фанатично вдъхновение възпяваше смъртта. Жената на Зинин посрещна песните на Губер за смъртта като предзнаменование. Тя се мислеше за обречена. Престана да яде, загуби желание за живот и само за няколко седмици угасна като немощно пламъче. От мъка и отчаяние Зинин не беше на себе си. Татарската столица не го привличаше повече. Сега тя му се струваше противна. Трябва да напусне Казан! Колкото се може по-скоро и по-далеч!

Приятелите му от Петербург се заеха да му помогнат. Известният хирург Пьотр Александрович Дубовицки го уведоми, че катедрата по химия в Медико-хирургическата академия в Петербург е вакантна. Без да губи нито ден, Зинин събра отпечатъци от всичките си научни статии, приготви необходимите документи и замина за Петербург. Няколко месеца по-късно, в края на януари 1848 г., получи назначение за редовен професор по химия.

С постъпването си в Медико-хирургическата академия Зинин внесе коренни промени в учебните програми. Според него физиологичните процеси в организмите са химични и физични, затова истинският лекар трябва да владее добре химия и физика. На тези предмети се отдели такова значително място в обучението, че често в разговорите си шегобийците наричаха академията Медико-химична вместо Медико-хирургична.

Условията за работа в Академията бяха много лоши, но това не отчайваше енергичния Зинин. Тесните и мрачни помещения и невъзможността да се затоплят през зимата не можеха да спрат изследванията му. Той трябваше да работи. Толкова интересни проблеми оставаха нерешени. Нима може да се чака?

Зинин живееше в квартала „Петербургска страна“. В къщата имаше една малка, неизползувана от никого стая. Той я нае и я превърна в частна лаборатория. Какво ли нямаше в нея! Аптекарски буркани, примитивни стативи, най-разнообразни собственоръчно изработени апарати, прибори за анатомически дисекции и книги, много книги. Те стояха на купове върху масата, по столовете, под масата, по етажерките. Привидният безпорядък представляваше за Зинин строга система. За по-малко от минута той намираше необходимия му том и след като свършеше работа, поставяше го обратно на мястото.

Често тук идваха приятелите му за съвет или просто да поговорят и да обсъдят идеите си.

— Днес няма да оставам задълго — заговори още от вратата проф. Дубовицки.

Зинин го погледна с недоумение.

— Нищо чудно — продължи Дубовицки. — Ще ходим на театър. С нас ще бъдат Глебов и Фрицше.

— Защо „с нас“?

— Ще дойдеш и ти, драги!

В ложата на петербургския „Болшой театър“ Зинин се оказа до млада, красива дама.

— Елизавета Александровна! — заговори Фрицше. — Приятно ми е да Ви видя при нас! Да Ви представя на нашия нов колега Зинин, Николай Николаевич.

Зинин се поклони учтиво и кой знае защо добродушната усмивка на съседката му го смути. Той подръпна неловко дългите си мустаци. Тази жена му направи такова впечатление, че Зинин не чу и не видя нищо от пиесата. Мислеше непрекъснато за Елизавета Александровна. Няколко месеца по-късно тя му стана жена. Като предостави грижите за домакинството на младата си съпруга, Зинин изцяло се посвети на научната си дейност. Продължи спокойно изследванията си върху нитропроизводните. Често в работата му помагаше Василий Фомич Петрушевски.

Петрушевски преподаваше химия в няколко военни училища. Той започна изследователска работа под ръководството на Зинин върху нитропроизводните. Изследването взе особено сериозен характер в периода на Кримската война. Руските войски не удържаха напора на английските, френските, турските и италианските войски. Изведнаж стана ясно, че под външното благополучие на Николаевска Русия се крие пълна разруха, която се дължеше на недъгавостта на царския режим. Но Родината викаше за помощ. Трябваше да се спаси Русия!

— А нима ние не можем да помогнем на Русия! — говореше Зинин развълнувано — Пригответе се, Василий Фомич! Ще започнем работа на открито. Ще идем на моята дача.

— А нитроглицерина как ще пренасяме? — запита загрижено Петрушевски.

— Ако не намерим начин, ще го получаваме там.

Опитите за създаване на оръжие, в което да се използува като експлозив нитроглицерин, се оказаха много опасни. Силните експлозии разтърсваха цялата околност. Хубавата ливада пред дачата се осея с дълбоки ровове, изровени от експлозиите. Отначало Елизавета Александровна се плашеше много, но после свикна. Когато наближаваше времето за опита, тя прибираше децата в къщи и спускаше завесите. Интерес към опитите на двамата изследователи прояви инженер Алфред Нобел, син на съседа им по дача — Емануил Нобел. Емануил Нобел беше собственик на завода за производство на мини. Той прекарваше лятото заедно с четиримата си сина във вилата. Алфред Нобел влезе лесно в контакт с разговорливия съсед. Зинин му разказа подробно за опитите си, без да разкрива тайната цел, с която се провеждаха.

Изследванията заинтересуваха и военното министерство. То отпусна средства и опитите се пренесоха в Кронщад, за да се запазят в пълна тайна. Тук Зинин се запозна с Борис Семьонович Якоби, с който го свърза общата задача. Трябваше да се изпробва и усъвършенствува конструкция за морски мини, заредени с нитроглицерин. Взривяването им трябваше да се осъществи чрез електрична искра — принцип, открит и изучен от проф. Якоби. Опитите се оказаха много опасни, защото нитроглицеринът експлодираше и от най-малък удар.

— Трябва да се намери начин, чрез който да се намали взривоопасността от нитроглицерина. Дотогава нищо не може да се направи.

— Все пак направили сме нещо — успокоително добави Якоби.

Няколко години след като прекратиха опитите, те отново заговориха с вълнение за нитроглицерина. Якоби влезе в кабинета на Зинин и каза, като се задъхваше от вълнение:

— Научихте ли за динамита, Николай Николаевич?

— Да — отвърна мрачно Зинин. — Този Алфред Нобел ни го измъкна под носа.

— И всичко станало случайно! При пренасянето бутилката с нитроглицерин се счупила и течността попила в инфузорната пръст. За да се предпазят от удар и счупване, бутилките били поставени в сандъче и засипани с инфузорна пръст. Как не се досетихте Вие за това?! Каква случайност!

— Случайност ли? Не. В никакъв случай. И ваната на Архимед, и ябълката на Нютон, и Вашата галванопластика, и стотиците други открития все случайност ли са? Щом е така, това трябва да се разглежда като закономерност! Ученият работи, мисли, наблюдава явленията. Неговото откритие не е случайност. Може би много пъти други са видели същото явление, но той, чиито мисли са концентрирани върху същото явление, го забелязва и открива същността му. Не! Случайността в научните открития е закономерност — плод на наблюдението и мисленето.

Зинин престана да се интересува от нитроглицерина, защото това му причиняваше мъка, а и времето не достигаше. Като член на Академията на науките (избраха го на 2 май 1858 г.) той настоя да се изискат средства, за да се построи отделение по химия. Академик Фрицше отдавна се оплакваше, че лабораториите са тесни и не може да се работи. Трябваше да се намеси енергичната ръка на Зинин, за да започне работа.

Строежът вървеше с бързи темпове и по всичко личеше, че след 2–3 години ще имат на разположение нови лаборатории. Освен това той трябваше да мисли и за заместник. Скоро щеше да навърши 30 години държавна служба и според закона трябваше да се пенсионира. Зинин отдавна направи избора си. Още когато дойде в Петербург, в Медикохирургическата академия постъпи един скромен, добре възпитан младеж. Казваше се Александър Порфириевич Бородин. След завършване на Академията Бородин получи назначение за асистент по терапия, но той чувствуваше, че призванието му е химията. Още тогава Зинин реши да направи този млад лекар свой заместник. Разреши му да работи в частната му лаборатория. Така постепенно Бородин се запозна с научната дейност на Зинин, с проблемите, които го интересуваха. Същевременно учеше усилено химия. Окончателното разрешение на въпроса дойде със задграничната командировка на Бородин. Усъвършенствувал и разширил познанията си по химия в прочути европейски университети, Бородин се завърна в родния Петербург и през 1862 г. започна да чете лекциите по органична химия вместо Зинин. Николай Николаевич не напусна изцяло Академията. Още 2 години той продължи да изпълнява длъжността „научен секретар“ на Медикохирургичната академия. Всестранните му познания, голямата ерудиция в работата станаха причина и след това да продължи да работи в Академията. Научният съвет го освободи от задължението „научен секретар“, но за да остане в Академията, ръководството създаде специална служба „ръководител на химичните работи“. Една година по-късно Зинин бе избран за редовен член на Академията на науките, където съсредоточи цялостната си дейност. Големите заслуги на Зинин към органичната химия получиха заслужена оценка и той бе избран за член на журито на международната изложба в Париж. Замина заедно с Фрицше и Якоби. Вниманието, с което го посрещна научната общественост в Париж, надхвърли всички очаквания.

Учени от всички страни го търсеха. Идваха да се запознаят, да му стиснат ръка и просто — да го поздравят. Да поздравят учения, който за пръв път осъществи знаменитата реакция, която само след две десетилетия даде такъв невиждан тласък на багрилната индустрия.

Възхитен от постиженията на химията, Зинин написа брошурата „Анилиновите багрила“. В нея описа с голяма вещина теорията и технологията за производство на анилинови багрила, но не спомена нито дума за себе си.

Гениите винаги са скромни.

През същата 1868 г. главно по негова инициатива в Петербург се основа „Руското химическо общество“. Присъствуващите единодушно избраха Зинин за председател. На другата година на петото заседание, председателствувано от Зинин, проф. Николай Александрович Меншуткин прочете доклада на Дмитрий Иванович Менделеев — „Опит за систематизиране на елементите, основан върху атомното им тегло и химичното им сродство“, в който се съобщаваше за епохалното откритие — периодичния закон.

Зинин всячески се стремеше да подпомогне способните си ученици. Открил изключителните заложби на изпълнения с любов към химията Александър Бутлеров, още когато работеше в Казан, Зинин вложи всичките си усилия, за да го назначи за професор в Петербург. След смъртта на академик Фрицше пак по настояване на Зинин за заместник бе избран Бутлеров. Според устава на Академията Бутлеров зае и квартирата на Фрицше. Близостта, в която живееха и работеха учител и ученик, се отрази благотворно върху двамата. Често Зинин влизаше в лабораторията при Бутлеров, за да се посъветва.

— Саша, как ще бъде според теорията ти? Амаровата киселина ще имали изомери? (Амарова се нарича 4-хидрокси-2,3,4-трифенил-n-валериановата к-на).

— Трябва да помислим — отговори Бутлеров, седна до масата и започна да чертае формулата.

Друг път Бутлеров влизаше при Зинин и още от вратата заговаряше:

— Николай Николаевич, какво мислите за структурата на червения и белия фосфор? Дали има някаква разлика?

Въпреки напредналата възраст старият Зинин работеше с учудващ младежки ентусиазъм. Сега изследванията му обхващаха бензоина и амаровата киселина. Изучи подробно свойствата на тези вещества, на производните им, начините за получаване и реакциите, чрез които се превръщат в други съединения. Когато се почувствуваше уморен, Зинин сядаше в креслото и с истинска наслада четеше математически статии. Любовта към математиката не го напусна въпреки големите успехи, които постигна в областта на химията.

Веднаж през пролетта на 1879 г., когато слизаше към лабораторията при Бутлеров, страшна болка го прониза в кръста. Дъхът му спря, главата му се замая и като се олюля, той седна сломен на стълбището. Чула тихия му стон, Елизавета Александровна се втурна разтревожена към него.

— Коля, какво ти е?

— Нищо, Лизенка, изглежда бъбрекът…

Плаващият бъбрек, болест, която го измъчваше още от ученическите години, сега му причиняваше нечовешки страдания. С лечението се зае сам Сергей Петрович Боткин, който даваше подробни наставления на асистента си Александър Александрович Загуменни, съпруг на най-голямата дъщеря на Зинин Лиза.

— Вие знаете, татко — заговори Загуменни, — болестта Ви е неизлечима, но не е опасна. Трябва да се лежи на гръб. Сергей Петрович счита, че трябва да се борим само срещу силните болки, които са вредни за сърцето.

Боткин имаше право. По време на един такъв пристъп на силни болки мускулите на изтощеното сърце на болния не издържаха…

Беше 6 февруари, 1880 г.