Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 28 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3


С благодарности и уважение към самураите в японското кино:

Масаки Кобаяши, Хидео Гоша, Акира Куросава, Хироши Инагаки, Кенджи Мисуми, Такудзо Танака, Кимийоши Ясуда, Кихачи Окамото, Тадаши Савашима, Тошия Фуджита, Харуки Кадокава, Йоджи Ямада, Кадзуо Куроки, Йоджиро Такита, Рюхей Китамура, Сацуо Ямамото,

а също

Такаши Шимура, Исао Кимура, Тоширо Мифуне, Йошио Инаба, Дайсуке Като, Миору Чиаки, Сейджи Миягучи, Тацуя Накадаи, Шинтаро Кацу, Райдзо Ичикава, Томисабуро Уакаяма, Тецура Тамбо, Сони Чиба, Мейко Каджи, Мичио Аратама, Юносуке Ито, Дацуке Като, Юдзо Каяма, Мачико Кио, Каширо Мацумоту, Акихиро Томикава, Киичи Накаи, Коичи Сата, Ая Уето, Масатоши Нагасе, Миеко Харада, Хитоюки Сандада

и

великия Шинобу Хашимото.

„Спри се, адско куче!“

Макдъф в „Макбет“

1.
Островът

Период шова, година двайсета, втори месец, двайсет и първи ден

 

21 февруари 1945 г.

 

Около бункера всичко утихна. От тавана се сипеше прах. Характерната миризма на сяра, напомняща развалени яйца, бе навсякъде.

— Господин капитан?

Беше един от редниците. Такахаши, Сугита, Кандзаки, Асано, Тогауа, Фукуяма, Абе — кой помнеше имената им? Толкова много имена…

— Господин капитан, обстрелът спря. Това означава ли, че идват?

— Да. Идват.

Офицерът се казваше Хидеки Яно и беше капитан в 145-ти пехотен полк на втори батальон под командването на Ясутаке и Икеда, към 109-та дивизия на Курибаяши.

В бункера беше тясно, миришеше на барут и изпражнения, защото всички войници имаха дизентерия от заразената вода. Беше типично укрепление на императорската армия, ниска бетонна постройка, допълнително подсилена през дългите месеци с дъбови стволове от единствената гора на острова, която вече не съществуваше, и насип от пясък. Имаше три амбразури и зад всяка от тях бе монтирана по една тежка картечница „Тип 96“, обслужвана от мерач и двама пълначи. Обсегът на всяка от тях покриваше стотици метри почти пустинен пейзаж с възвишения от черен пясък и почти никаква растителност. Бункерът бе разделен на три камери, като черупка на наутилус, така че дори една да бъде разрушена, задната можеше веднага да започне да се използва, докато цялото укрепление се срине. Навсякъде бяха накачени плакати с последните заповеди на генерал Курибаяши — документ, озаглавен „Обет за храбра борба“, обобщаващ задълженията на всеки в Сферата[1]:

Преди всичко ние ще браним самоотвержено този остров.

Ще изстрелваме снаряд след снаряд и ще унищожаваме вражеските танкове.

Ще проникнем в тила на врага и ще го унищожим.

С всеки залп безгрешно ще поразяваме враговете.

Дълг на всеки мъж е да убие десет врагове, преди да умре.

 

 

— Страх ме е, господин капитан — призна войникът.

— Мен също — отговори Яно.

Малката империя на капитана се простираше и навън. От двете страни на бункера бяха разположени шест гнезда с по една лека картечница „Намбу“, обслужвани от картечар, пълнач и по един или двама стрелци с автомати. На още по-предна позиция имаше малки окопи, в които чакаха мъчениците, въоръжени с карабини. За тях нямаше шанс да избягат; знаеха, че са обречени. Задачата им бе само да убият своите десет американски войници, преди да умрат. Тяхното положение беше най-тежко. Тук, в бункера, снарядите не можеха да проникнат. Стените бяха от бетон с дебелина метър и двайсет и армиран със стоманени пръти. Навън снарядите от вражеската флотилия можеха да разкъсат човек на парченца. Ако попадението е точно, жертвата дори нямаше да разбере какво става.

Сега, след като атаката бе започнала, капитанът се активизира. Отърси се от месеците на затъпяване, отчаянието, отвращението от безобразната храна и постоянната диария, тревогите. Най-после часът на славата наближаваше.

Само дето славата вече не го блазнеше. Тя бе за глупаците. Капитанът вярваше само в дълга.

Не беше голям оратор, но сега обикаляше позициите, проверяваше дали оръдията са правилно насочени и заредени, дали пълначите са подготвили нови ленти патрони, дали стрелците са готови да избиват американските дяволи.

— Господин капитан.

Едно момче го извика настрана.

— Да?

Как се казваше това хлапе? И неговото име не си спомняше. Всичките бяха добри момчета, от Кагошима — 145-ти полк бе набиран от Кюшу, мястото, славещо се с най-добрите войници в Япония.

— Не ме е страх да умра. Готов съм да умра за императора — заяви младежът.

— Това е наш дълг. Ние с теб сме нищо. Дългът ни е всичко.

Момчето обаче беше разтревожено.

— Страх ме е от огън. Много ме е страх от пламъци. Ще ме застреляте ли, ако се запаля?

Всички се страхуваха от огнехвъргачките. Косматите изроди нямаха чувство за чест. Изтръгваха златните зъби от устите на мъртвите японци, избелваха японски черепи, правеха от тях пепелници и ги изпращаха вкъщи, убиваха не достойно, с куршум или меч (американците мразеха хладното оръжие!), а много често от километри, с големите снаряди от морските оръдия, със самолети, а когато се приближаваха, използваха ужасните маркучи, пръскащи горящ бензин, който те убиваше бавно, сваляйки месото от костите ти. Как би могъл един воин да умре с достойнство, когато гори?

— Или с меч, господин капитан. Умолявам ви. Ако ме запалят, обезглавете ме.

— Как се казваш?

— Судо. Судо от Кюшу.

— Судо от Кюшу, ти няма да умреш в пламъци. Обещавам ти. Ние сме самураи!

Думата „самурай“ още всяваше почит у всеки мъж. Тя бе гордост, чест, саможертва. Беше по-ценна от живота. Към това се стремеше всеки мъж и бе готов да умре за него. Той беше израснал с нея; копнееше за нея и за син, който ще се стреми към този идеал.

— Самурай! — пламенно повтори младежът, вече успокоен, защото вярваше в това.

* * *

На рота „Ейбъл“ се падаше да поведе атаката. Просто беше техен ред. „Чарли“, „Айтем“ и „Хотел“ щяха да осигурят поддържащ огън, обграждане на врага и артилерийско насочване, но на „Ейбъл“ се падаше да нападнат първи. На челната линия. „Винаги верни“ и така нататък.

Имаше обаче един проблем. Всеки ден нещо не беше наред. Днес командващият офицер на „Ейбъл“ нещо се колебаеше. Беше нов в 28-ми и се носеха слухове, че баща му използвал връзките си, за да го включат в командването. Казваше се Кълпепър, бе завършил някой от ония префърцунени колежи и говореше малко като жена. Не беше, да речеш, хомо или нещо такова, но някак си не го биваше за офицер. Беше, така да се каже, прекалено напудрен, от хубаво място, хубава къща, хубаво семейство. Дали щеше да се справи със задачата? Никой не знаеше, но бункерът трябваше да си отиде, иначе батальонът щеше да кисне тук цял ден и големите оръдия на Сурибачи щяха да продължат да обстрелват плажната ивица. Затова полковник Хобс възложи на главния сержант на своя батальон, Ърл Суогър, да отиде с капитан Кълпепър тази сутрин.

— Кълпепър, ще слушаш сержанта. Той е старо куче. Доста е видял. Участвал е в много десанти. Той е най-добрият командир, който имам, ако ме разбираш.

— Тъй вярно, сър.

Полковникът извика Ърл настрана.

— Ърл, ще помагаш на Кълпепър. Не го оставяй да се спече, ръчкай момчетата му. Съжалявам, че ти причинявам това, но някой трябва да поведе тия хлапета и ти си най-добрият под ръка.

— Ще ги водя, сър — отговори Суогър.

Той беше стопроцентов американски морски пехотинец, от главата до петите, висок, жилест мъж с неопределена възраст, което е характерно за много сержанти, ветеран от Канал Тарава и Сайпан, а според злите езици и от Троя, Термопили, Ажинкур и Сома. Говореше се, че никой не можел да стреля с автомат „Томпсън“ по-точно от него. Бил се сражавал с японците в Китай още преди войната.

Суогър бе човек без история. Не говореше за родния си град, не разказваше спомени, нито героични истории от доброто старо време — сякаш не е имал добро старо време. Говореше се, че през последния си отпуск в родината се оженил за някаква мацка, с която се запознал на едно патриотично събрание във връзка с войната и била красавица, но той никога не показваше снимки и не приказваше за нея. Беше хитър, енергичен, винаги съсредоточен, изглеждаше недосегаем, един от онези професионални войници с блясък в очите, които могат да повдигнат духа на всеки боец или неопитен лейтенант. Бе като бог на войната и дори да беше обречен, не го знаеше, а и не му дремеше особено.

Кълпепър имаше план.

На Суогър това никак не му хареса.

— Моля да ме извините, господин капитан, но това е твърде сложно. Накрая войниците ни ще търчат наоколо, без да знаят какво да правят, а японците ще си седят в бункера и ще стрелят. На ваше място щях да разделя ротата не на отделения, а на взводове, щях да поддържам постоянна стрелба и да изкарам огнехвъргачките отдясно, като се опитам да ги приближа максимално. Огнехвъргачките, сър, това е решението.

— Разбирам — измърмори младежът, блед, слаб, със съсредоточено изражение, опитващ се да мисли твърде много. — Смятам, че нашите хора са способни…

— Сър, когато японците ни видят, ще започне голяма суматоха. Те са корави копеленца и повярвайте ми, знаят какво правят. Ако очаквате войниците да си спомнят последователността от маневри, като се ръководят по ориентири на местността, много се лъжете. Планът трябва да бъде прост, конкретен, логичен и без много за помнене. В противен случай жълтите ще изпозастрелят нашите момчета като жаби върху плосък камък. Най-важното е да приближим проклетите огнехвъргачки максимално. На ваше място бих изпратил най-добрите ни огняри по тази клисура надясно… — Бяха в командния пункт на неколкостотин метра от мястото и гледаха една размазана карта. — … с един „Браунинг“ и един „Томпсън“ за подкрепление и под командването на най-добрия ви младши командир. Другото отделение ще стои като резерв. В същото време вие изскачате от базата и откривате стрелба. Създайте работа и на базуките. Амбразурите са тесни, но една добре прицелена граната от базука ще постресне жълтурите. Сър, може би ще е най-добре да изпратите мен да командвам отделението с огнехвъргачката.

Полковникът обаче бе предупредил: „Ърл, разбира се, ще иска да е на предната линия. Оставете го само да ви съветва, капитане. Този следобед ми трябва жив.“

— Ама… — опита се да възрази сега младият офицер.

— Сержант Тарски е способен войник — продължи Суогър. — Дайте му няколко души и да настъпят отляво. Ще вдигнат голяма пукотевица, а и момчетата в центъра няма да скучаят. Искам масиран огън за прикритие. Ще изведа отделението с огнехвъргачките отдясно. Японците сигурно са се сврели в закрити окопи, но ще ги открия. Знам какво да търся. С автоматичната пушка ще ги избием, преди да влезем в обсега им. Ще се приближим и ще ги доопечем, после ще подгреем и оная бетонна тенджера.

Кълпепър се подвоуми за минутка и осъзна, че този умен, корав, изперкал от служба селяк от някое забутано, никому неизвестно кътче на края на географията е адски прав, а неговото превзето самочувствие не означава нищо.

— Да действаме тогава, сержант.

* * *

Тежките картечници стреляха с трасиращи куршуми. Ярки бели комети прорязваха мъглата и прахта. През амбразурата вражеските войници не се виждаха, но присъствието им се чувстваше, как бавно се разгръщат в този хаос. Куршумите вдигаха облачета черен пясък.

— Там — извика капитанът и посочи.

Картечарят коригира мерника си надясно, цевта се завъртя върху сложния механизъм и оръжието се разтресе, хвърляйки празни гилзи. Трасиращите куршуми пронизаха въздуха и във вонящия на сяра дим за миг се появиха олюляващи се и падащи силуети.

— Господин капитан — извика някой от най-лявата амбразура.

Придържайки меча си, за да не дрънчи, капитанът изтича по свързващия тунел.

— Да?

— Господин капитан, Ямаки каза, че видял движещи се хора отляво. Само ги мярнал, точно срещу нашата позиция.

Помещението бе пълно с барутен дим, щипещ и смрадлив, дразнещ ноздрите и каращ очите да сълзят.

— Огнехвъргачки?

— Не видях, господине.

Е, логично. Американският командир не би изпратил хората си право срещу картечниците. Косматите изроди никога не правеха така; нямаха този кураж и не бяха готови да умрат. Жертваха живота си, ако се налага, но не копнееха да загинат. Славната смърт не означаваше нищо за тях.

Капитанът се опита да обмисли положението.

Щяха да се опитат да заобиколят или отляво, или отдясно. Той би пробвал отляво. Имаше повече прикритие, растителността беше по-гъста и бе по-трудно да се води директен огън, защото ридът беше по-стръмен. Най-голямата опасност бяха гранатите, но американците не се бояха от японските гранати, защото бяха твърде слаби и неточни.

Капитанът се опита да вникне в мислите на противника си. Представяше си белия мъж невъзможно едър, космат, с розова кожа. Може би приличаше на каубой или на призрак, но сигурно разсъждаваше логично. Горчивият опит на японците ги беше научил, че макар да нямат достойнство, американците са интелигентни. Не бяха нито глупаци, нито страхливци и сякаш не спираха да прииждат.

Отляво или отдясно? Той се досети за отговора: отдясно. Щяха да изпратят огнехвъргачките там, защото това бе по-нелогичното решение: имаше твърде малко прикритие, щяха да се натъкнат на окопите, но американците знаеха как да ги преодоляват. Изглеждаше по-опасно, но един умен командир би имал предимство, ако познава терена и действа решително.

— Ще взема мерки. Вие продължавайте да стреляте. Няма да виждате ясни мишени, само силуети. Стреляйте по силуетите. Бъдете самураи.

— Самураи!

Капитанът изтича в централната камера.

— Дайте малкия автомат. Бързо.

Един сержант му донесе автомат „Тип 100“, 8-милиметрово оръжие, чието устройство бе откраднато от германците. Имаше дървен приклад, цев с въздушно охлаждане и хоризонтално закрепващ се пълнител. Истинско бижу; тези автомати никога не стигаха. „Какво можехме да направим с един милион такива? — замисли се капитанът. — Вече да сме пред Ню Йорк!“ Беше се наложило специално да моли генерал Курибаяши, за да му зачислят един.

Препаса гръден ремък, окичен с гранати и резервни пълнители, и го стегна силно около тялото си. Внимателно откачи меча си и го остави настрани.

— Искам да направим засада на огнехвъргачките. Ще ги пресрещна далеч пред огневата линия. Прикривайте ме.

Обърна се, кимна на един редник, който отключи тежката стоманена врата в задната част на бункера, и изпълзя навън.

* * *

— Как се казваш, момче?

— Макрийди, господин главен сержант.

— Можеш ли да стреляш с туй чудо? — попита Ърл, като посочи осемкилограмовия далекобоен „Браунинг“ в ръцете на войника.

— Тъй вярно, сър.

— Ами ти, синко? Можеш ли да го зареждаш достатъчно бързо?

— Тъй вярно, господин главен сержант — отговори помощникът на Макрийди, опасан с патрондаш, на който висяха пълнители за автоматичната пушка.

— Добре, ето какво ще направим. Аз ще пропълзя до върха на хребета. Ще огледам терена. Където видя покрит окоп, ще стрелям с трасиращ куршум по него. Вие ще ме следвате плътно. Накъдето видиш, че изстрелвам трасиращ, ще изпращаш по пет куршума. Следи трасьорите ми. Те са калибър 45 и не могат да проникнат през гредите, с които жълтурите покриват окопите си, но трийсеткалибрените ще минат, защото се движат с три пъти по-голяма скорост. Приятелят ти ще сменя пълнителите, когато се изпразнят. Той ще ти ги слага. Разбра ли, синко?

— Тъй вярно, господин главен сержант — обади се зареждачът.

— Слушайте сега вие, с огнехвъргачката. Вие ще чакате. Трябва да изчистим, преди да се качите на хълма и да почнете да действате. Ясно ли е?

От нестройния отряд войници, скупчени в основата на рида, се чу недоволно мърморене, после два гласа неохотно измънкаха:

— Тъй вярно, господин главен сержант.

— Още нещо. Тук, когато се бием с жълтурите, ще ми викате Ърл. Без „господин главен сержант“ и други глупости. Ясно?

След тези думи Ърл се запромъква нагоре по склона. Пълзеше по вулканската пепел и черния пясък, през мъгла от вонящ на сяра прах, който полепваше в носа и по езика му и покриваше с тънък слой цялото му тяло. Притискаше автомата до себе си, сякаш беше жена, чувстваше, че двамата войници го следват плътно, от време на време поглеждаше към японските трасиращи куршуми, арогантно святкащи над главите им. От време на време падаше някоя мина, но в повечето случаи вдигаше само прах и искри, проблясващи толкова за кратко, че човек не можеше да бъде сигурен, дали наистина ги е видял.

Ърл беше щастлив.

Във война той забравяше всичко друго. Покойният му баща вече не му крещеше вбесен, унилата му майка вече не се криеше уплашено, той вече не беше синчето на шерифа, което мнозина мразеха, защото се бояха от баща му; той бе просто главният сержант и се чувстваше щастлив. Сега морската пехота на Съединените щати му беше майка и баща, тя го бе приела, обичаше го, беше го отгледала и направила мъж. Той нямаше да я разочарова и щеше да се бие до смърт за честта й.

Ърл се качи на върха на ниското ридче и надникна отстрани. Пред него се простираше стръмна долчинка от песъчлива почва, опираща в голия склон на по-високо възвишение, рид в подножието на Сурибачи, който се издигаше отзад, закривайки морето. Задачата на батальона беше да заобиколи вулкана, да отреже снабдителните пътища на японците, после постепенно да завземе позициите на минохвъргачките, оръдията, наблюдателните пунктове, окопите и бункерите, разпръснати по неравния терен на острова. Можеше да се направи стъпка по стъпка, в рамките на един дълъг ден.

Клисурата изглеждаше празна, само тясно дере пресичаше черния пясък, задръстено с туфи и лиани. Тук-там стърчеше по някой евкалиптов храст.

Навремето той би настъпил с хората си и всички щяха да загинат. Но както повечето си колеги, Ърл бе изучил военното изкуство от личен опит.

Заоглежда се за купчини разкривени корени сред тревата и евкалиптите, за струпани туфи, за малки, разкривени дъбове, защото японците умееха да се окопават в тях, да изграждат малки, едноместни укрепления, неуязвими за снарядите, но без път за бягство. Нямаше авариен изход. Те бяха готови да умрат, за да убиват. За тях „отстъпление“ и „капитулация“ бяха непознати думи.

— Готов ли си, Макрийди?

— Да, Ърл.

— Следи куршумите ми.

Ърл маркира целта — туфа трева върху купчинка черен пясък на трийсетина метра от тях, която изглеждаше твърде подредена, за да бъде естествена. Отдолу, под покривало от клонки се криеше войник. Ърл изстреля четири трасиращи куршума, които оставиха светла неонова диря, забиха се в тревата и вдигнаха облачета черна прах. Бе толкова силен и обигран, че оръжието дори не потрепна в ръката му; той никога не изпращаше 45-калиброви куршуми на халос. Можеше да се състезава по точна стрелба с автомата и веднъж бе натрил носовете на всички офицери на кораба.

До него Макрийди изпрати няколко 30-калиброви в целта; тези куршуми вдигаха гейзери от пръст и сламки, където попаднеха.

— Браво. Изпрати нашия човек право при предците му.

Ърл оглеждаше внимателно. Забелязваше неща, които малцина други биха видели; маркираше с трасьорите, момчетата с автоматичната пушка изпращаха по-мощните 30-калиброви куршуми по целта и след минути теренът изглеждаше чист.

— Сега идва трудната част. Японците са оставили свои хора и по този склон, с лице към своите позиции. Оттук не ги виждаме. Големи хитреци са тия дребосъци. Не воюват от вчера; знаят някой и друг трик.

— Как ще действаме, сержант Ърл?

— Ще търкулнем няколко гранати по склона. Аз ще взема пушката. След като гранатите се взривят, ще изтичам напред. Когато видя окоп, ще стрелям в него. Вие ще се движите по рида и ще ме прикривате с автомата. Ясно ли е?

— Ърл, така ще те убият.

— Няма. Не се е родил още жълтурът, който ще гръмне стария Ърл. Така, искам да сте готови с автомата. Макрийди, демонтирай стойката. Извади гранатите си. Готови?

— Да, господин Ърл.

— Добре, когато кажа, дърпате предпазителите и просто пускате гранатите от другата страна на билото. Ясно?

* * *

Битката бе като буря. Той тичаше през облаци от пара, прах, мъгла от серен дим. Слънцето не се виждаше. Обувките му затъваха в черния пясък. Гърмеше, само че от изстрелите. Склонът беше като жив от куршумите, сякаш някакви животинчета скачаха навсякъде. В ниското се виждаше само прах и стрелкащи се през него силуети; косматите изроди се опитваха да се промъкнат по-близо, да влязат в обсега на гранатометите, криеха се от бялото сияние на трасиращите куршуми, изстреляни от неговите хора.

Той тичаше от окоп на окоп.

— Не спирайте да стреляте. Ще ги отблъснем. Имате ли патрони, вода? Има ли ранени?

Момчетата бяха прекрасни. Всички вярваха в стоте милиона, всички вярваха в дълга към императора, всички вече бяха приели мисълта за смъртта и саможертвата, разбираха и вярваха, че е необходима, и нямаше да побегнат; те бяха най-великите воини на земята. Самураи.

— Там, наляво!

Той посочи и леката картечница се завъртя, един откос разлюля близката растителност и всички успяха да се насладят на рядката възможност да видят поразения враг, чието безжизнено тяло се изтърколи от храстите.

— Търсете мишени, не спирайте да стреляте. Те ще се уморят да умират и скоро ще се оттеглят.

Капитан Яно достигна последното картечно гнездо. Една особеност на релефа бе твърде стръмният склон на последните няколко метра преди билото; там нямаше как да се изкопаят окопи. Затова нямаше прикритие. Сега трябваше да прекоси тази ивица.

— Капитане, внимавайте!

— Да живее императорът — изкрещя той, сякаш призоваваше по-висша сила.

Дали вярваше в това? Отчасти да. Човек трябваше да се отдаде на това, да приеме смъртта, дори болката и огъня, да приветства страданието, да копнее за вечността. Да мине през огъня, преследвайки дълга и съдбата си.

Но някакъв глас му нашепваше: „Защо?“

Каква загуба!

Тези храбри мъже, които можеха да направят толкова много неща, умираха на този пясъчен рид на остров от сяра, от който нямаше никаква видима полза. За императора? Колцина от тях знаеха; че богоподобният, всезнаещ, всевластен император е сравнително скорошно изобретение и че в продължение на триста години е бил марионетка на Едо, докато в Киото са управлявали по-могъщи, по-мъдри мъже, които са търпели императора само като удобна илюзия, фигура, около която да организират отвличащи вниманието (и следователно полезни) церемонии.

Знаеше и друго: Япония щеше да загуби войната. Никой от островите нямаше достатъчно добра отбрана. Те умираха за нищо. Би било смешно, ако не беше толкова глупаво. Беше истинска комедия, виц, с който седемте мъже, управляващи страната, да се забавляват на чашка саке.

Но Яно продължаваше да тича.

Показа се на открито за не повече от седем секунди. Американците стреляха бързо и той чу заплашителния шепот на куршумите, прелитащи покрай него. Наоколо от земята се вдигнаха облачета прах, която раздразни носа и гърлото му.

Куршумът, който щеше да го убие още не беше изстрелян.

Залегна зад една могилка, задъхано си пое въздух и в този момент чу няколко гърмежа от клисурата.

Надникна зад хълмчето и видя един американец, тичащ надолу по склона с голяма автоматична пушка — имаха толкова много различни видове оръжия! Движеше се бързо и стреляше на откоси в малките закрити окопи, за чието съществуване знаеше само капитанът, защото лично ги беше проектирал.

Всичко свърши за секунди.

Големият космат изрод изкрещя, махна с ръце и двама войници слязоха от рида, двама други заобиколиха отстрани и отрядът се събра по средата на долчинката, подредиха се в колона и командирът им ги поведе напред.

Тогава Яно видя огнехвъргачките.

Двама американци в отряда бяха въоръжени с тях. Единият носеше своята на ремък, беше натоварен с метални бутилки, закрепени на гърба му като раница, толкова пълни със сгъстено гориво, че ходеше приведен под тежестта им; държеше фуниевидна тръба с ръкохватка на пистолет, където се намираше пиротехничната запалка, която при удар освобождаваше запалителната течност. Щяха да се качат по клисурата, да заобиколят отляво и прикривани от другарите си да изгорят картечните гнезда. После щяха да взривят стоманената врата на бункера и да опожарят и него.

Капитанът посегна към гранатите. Бяха абсурдни приспособления, наречени „Тип 97“, ненадеждни и неефективни. Цилиндрични, с набраздявания, които осигуряваха пръскането им на осколки, те бяха снабдени с четири и половина секундни запалки, което означаваше, че се взривяваха или след една, или след шест секунди, ако изобщо гръмнат. За да ги задействаш, трябваше — каква смехория! — първо да издърпаш предпазителя, после да счупиш обвивката на запалката, като я удариш силно по каската си, и накрая да прокараш възпламенителя през детонатора, за да запалиш барутния фитил.

Яно едва не се изсмя.

„Ние сме расата ямато, а не можем да направим достатъчно добра ръчна граната, за да се спасим — шегуваха се момчетата. — Можем да оцелеем от атаките на американците… но от собствените ни гранати?“

Яно се усмихна. Извади предпазителя на първата граната, разби обвивката на запалката, драсна възпламенителя и фитилът запращя. Задържа я за секунда (много опасно!) и я метна зад билото. Повтори процедурата и в същия момент чу експлозията. Може би сподавен вик, заглушен от гърмежа. Не задържа втората граната, следвайки логиката, че от две поредни едната ще е неизправна. Хвърли я и веднага получи потвърждение, че е постъпил правилно, защото тя се взриви почти без забавяне.

Капитанът надникна над ръба на клисурата.

Всички американци бяха на земята. Едно от момчетата с автоматичната пушка крещеше истерично, лявата му ръка бе цялата в кръв. Двама лежаха безжизнено. Операторът на огнехвъргачката се опитваше да се изправи.

Капитанът го застреля първи. Изпрати няколко 8-милиметрови куршума в главата му, после стреля по помощника му, макар че той изглеждаше мъртъв. Насочи оръжието си към стрелеца с автоматичната пушка, който се опитваше да я вдигне с ранената си ръка, докато зад него помощникът му протягаше ръка към един изпуснат автомат. Капитанът ги довърши с един дълъг откос. После се завъртя към падналия им командир и изстреля няколко куршума по него. Изтича в долчинката до оператора на огнехвъргачката, който, да не повярваш, още дишаше. Стреля в главата му, като се стараеше да не гледа как куршумите обезобразяват младото му лице, но въпреки това изпита срам. С щика си преряза маркуча на огнехвъргачката и хвърли накрайника настрани.

Днес момчетата можеха да не се страхуват, че ще изгорят живи.

Завъртя се и се затича към бункера.

* * *

Ърл дойде в съзнание. Не беше мъртъв. Опита се да разгадае какво е станало и накрая реши, че или наблизо е паднала случайна мина, или някой е хвърлил граната. Тръсна глава, опита се да се отърси от болката, но тя не намаля. Хълбокът му пулсираше. Погледна надолу и видя кръв. Манерката му бе пробита на две места, върху месинговата катарама на колана му имаше дълбока бразда, оставена от куршум, друг беше одрал тялото му отстрани и кръвта бавно попиваше в дебелата му бойна куртка. Огледа се.

Мъртви, всички бяха мъртви.

„Мамка му — помисли си. — Най-после срещнах жълтур, умен колкото мен. Дори по-хитър, проклета да е душата му.“

В клисурата беше тихо, макар че наблизо се чуваше стрелба. Японците още държаха бункера; мисията му се беше провалила. Бе причинил смъртта на четирима души от ротата и самият той едва не загина само защото, сега като се замислеше, не беше чул изтракването от възпламенителя на първата граната, която го бе свалила, а сега осъзна, че японецът е хвърлил две.

Огледа се; автоматът бе на няколко метра от него. Вдигна го, издуха пясъка от спусъковия механизъм и освободи предпазителя. Нямаше нужда да проверява зарядната камера, защото винаги го носеше готов за стрелба. Тръгна нагоре по долчинката.

Изкачи се на хребета, огледа се, но не видя нищо. Напред имаше ниско било, върху което се издигаше възвишение от черен пясък, обрасло с проскубана растителност.

Затича се натам, подхлъзна се веднъж, залегна зад възвишението и надникна зад него. На неколкостотин метра напред беше бункерът. Видя три картечни гнезда, укрепени с торби пясък; вътре картечарите и войници с автомати трескаво сменяха пълнител след пълнител, за да не спират огъня. Оръжията тракаха като индустриални машини.

Ърл не се поколеба дори за секунда. Не беше в негов стил. Изненадата бе на негова страна. Достигна първия окоп, преди японците да го усетят. Изстреля дълъг откос, едва удържайки автомата, и ги довърши за секунди.

Някой от втория окоп, на трийсетина метра встрани, се показа и стреля, куршумът издрънча по каската на Ърл и тя падна. Американецът опря автомата на хълбока си и натисна спусъка, улучи японеца, после се втурна към окопа, стреляйки постоянно. Когато го достигна, пълнителят му свърши, затова скочи вътре и използва приклада. Разби лицето на един японец, завъртя се и фрасна друг. Върна се при първия и го довърши с няколко безжалостни удара.

Над него проблесна светлина. От третото картечно гнездо го обстрелваха с трасиращи куршуми. Ърл залегна, извади една граната, издърпа предпазителя и я хвърли. Докато чакаше да избухне, трескаво смени пълнителя. Когато чу експлозията, рязко се изправи и видя трима души с лека картечница да тичат срещу него. Свали ги с един откос. Изтича под дъжда от куршуми до третия окоп (защо никой не го улучи, щеше да се пита до края на живота си) и изпразни пълнителя си в телата на ранените мъже, които се гърчеха вътре. След като патроните му свършиха, довърши двама ранени с приклада — нелицеприятна, но необходима част от работата.

Изтощен, седна на земята, пое си въздух, наситен с химически изпарения. Видя бункера на няколко метра от себе си и разбра, че трябва да го взриви. Хубаво, но с какво? Вече нямаше гранати, нямаше експлозиви или огнехвъргачка. Обърна трупа на един японец — толкова беше лек! — и намери торбичка с гранати. Знаеше, че японските не струват, но една торба от тях вероятно щяха да свършат работа. Вдигна автомата си и видя защо е засякъл. Затворът бе заседнал на средно положение, защото се беше задръстил от пясък. Цял месец трябваше да го търка, за да го изчисти.

Нямаше значение.

Пое си дълбоко дъх и изтича до бункера, запромъква се с гръб към стената, търкайки фланелката си в бетона. Картечниците тракаха, обстрелваха склона. Ърл стигна до ниша в стената, надникна зад ръба и видя дебела стоманена врата.

Притисна гърба си до стената. Извади една от японските гранати. Със зъби издърпа предпазителя. Удари запалката в стената, чу пращене и от нея заизлиза тънка струйка дим.

Мамка му, страх го хващаше от тези неща.

Пусна я в торбата, хвърли всичко в основата на металната врата и хукна към най-близкото картечно гнездо.

Трябваше да намери оръжие.

* * *

Капитанът влезе в бункера. В мрака за момент почувства облекчение след хаоса на битката. Шумът бе по-слаб, светлината — по-бледа, вонята на сяра се смесваше с други миризми.

Някой го потупа по рамото, някой го прегърна, някой изкрещя радостно.

— Унищожих огнехвъргачките им. Победата е наша. Тази сутрин няма да преминат рида. Самураи!

Върна автомата на сержанта и се оттегли в тесния си ъгъл. Взе меча си — долнокачествено оръжие, вероятно фабрично излято в оръжейната фабрика на флота, фабрично заточено, сглобено на поточна линия. При все това беше невероятно остър и на два пъти му бяха предлагали да му го купят. Вдъхваше му някакво чувство, което не можеше съвсем да определи.

Яно препаса ножницата, извади меча и го постави пред себе си.

Чувстваше, че е изпълнил дълга си. Никой нямаше да умре в пламъци. Щяха да загинат достойно.

Взе калиграфска четчица и я натопи в туш. Замисли се за владетеля Асано в секундите, преди да отнеме собственоръчно живота си през 1702 г., подтикнат от напрежение, толкова голямо, че човек не можеше да си го представи.

Асано бе написал:

„Бих искал да можех да видя

края на пролетта,

но не скърбя

по падащия вишнев цвят.“

Той е знаел кое е важно: краят на пролетта, неговият дълг; падащият вишнев цвят, тържествената церемония. После Асано забил меча в корема си и с нетрепваща ръка прокарал острието нагоре през тялото си, разпорвайки вътрешностите си, пръскайки кръв навсякъде, докато мечът милостиво разрязал врата му и прекратил мъките му.

За Яно вече всичко бе ясно. Трябваше да запише какво се е случило тук, какво е било това място, колко самоотвержено са се сражавали тези мъже, колко трудно са загинали. Внезапно получи вдъхновение, прозрение, и със сигурни движения зареди йероглифите във вертикални редове върху оризовата хартия. Сякаш изпадаха от четката му, ефирни, деликатни, свидетелство за таланта на художника в тази касапница. Беше толкова човешко.

Това щеше да е предсмъртната му песен.

Яно свали меча и го постави пред себе си на малкото писалище. С дръжката на четката си избута бамбуковия щифт, придържащ ръкохватката за опашката на острието. Ръкохватката плавно се вдигна нагоре, но вместо да я свали, той уви листа с предсмъртната си песен около метала и отново я намести. Върна щифта в дупката. Стори му се прекалено хлабав, затова с все още мократа четчица капна няколко капки туш отгоре. Течността щеше да проникне в дупката, да засъхне като лак, да се втвърди като цимент и завинаги да държи меча здраво сглобен.

По необяснима причина тази незначителна задача — пред лицето на смъртта — му достави огромно удоволствие. Това означаваше, че последното му съзнателно действие е било да създава стихове.

В този момент светът се взриви.

Бележки

[1] Източноазиатска сфера за общо благоденствие, евфемистичното название, дадено от японския военен режим на територии, окупирани от страната преди и по време на Втората световна война — Б. пр.