Включено в книгата
Оригинално заглавие
Το ημερολόγιο της Πηνελόπης, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Четвърта глава
Доброто начало

Не знам какво ми е. А пък се чувствувам много добре. Дори напълнях. И всичко върви като по часовник в двореца и царството. Нямам никакъв тиранин над главата си. Аз самата съм тиранин. Но нещо мъчи сърцето ми. Някаква подтиснатост! Някакъв хаос. От Хаоса се е родила Земята (Гея) и от Земята (Гея) — Любовта (Ерос)!

Може би е от многото ядене, от седенето и излежаването. Нещо и като очакване, и като обещание, отвъд Хаоса, на предела между Земята и Любовта.

Може би пък е от куцузлията ден. Вторник.

Изтегната на един люлеещ се стол, от балкона гледам долу градината, пълна с цветя и плодове. Лекият мистрал ръси лицето ми със ситни капчици от шадравана. И въпреки това огънят, който гори зад челото ми, не угасва.

Хубав е животът — дори и без мъж. Миртула се гали долу в нозете ми. А аз потъвам в Хаоса, без да стъпвам на Земята и без да се спусне да ме подкрепи Любовта.

Дали пък не ми липсва!

 

На другия ден.

 

Голяма жега и голяма отпадналост. Всички врати и прозорци са разтворени и пак никакъв повей. Задушавам се. Да си поплача, та да ми олекне. Но как да си поплача, без да ми е тъжно или без да ми е радостно?

Петнайсети август сме.

На масата в сребърен поднос благоухаят и блестят, току-що откъснати от градината, смокини, грозде и праскови, от които капе сладост. Отхапвам от този или онзи плод и го оставям. Малката го доизяжда.

Насреща огледалото ми се усмихва и ми връща тялото ми по-зряло, по-свежо и по-медено и от плодовете. Гръдта ми се е издула, а мишниците ми са се закръглили. Никога не съм била по-красива и по-апетитна. Да можеше да ме види сега Дисей — или някой друг, скрит от него под леглото ни, както Кандавъл скрил Гигес!…

 

 

За да не пълнея повече, че и за да не скучая, всеки ден правя гимнастика. И най-вече се уча да въртя меч. Учител ми е Долий. Добре щеше да бъде, ако имах за учител Хирон Кентавъра, който е обучавал Асклепий, Диоскурите и Ахил. Но тези конечовеци не напускат гористия си Пинд с неговите вълци и Кисавос с влахинките и немитите карагунки[1]. Трябва аз да отида в техните катуни. Да се завирам всяка сутрин с влахинките и кара-гунките из горите, те — за треволяци и охлюви, а аз — за урок!… И… поука!

 

 

Да можех да се изкача такава, каквато съм сега, на някой висок, пресечен най-отгоре връх, току над самото море, като онзи нос на остров Левкас, Носа на Господарката. И насреща ми да стоят закотвени в кръг, с мачтите си като гъста гора, всички кораби на гърците, хиляда сто и осемдесет, със сто хиляди души на тях. И на палубите им да са излезли и да са се строили, от първия до последния, царе, капитани, бойци, юнги и гребци: свободни — триждисвободни, и роби — триждироби! Едни с короните си, други с мечовете си, трети с куките за абордаж, и четвърти с веригите си. И всички байраци и флагове да се веят високо във въздуха — и всички да са затаили дъх.

И да се зазорява. Розово небето, розово морето. И там високо на върха на скалата да се изпъна като червен пламък, който се откъсва от огъня и литва във висините. Да смъкна от себе си кърпата за глава, воала и хитона. И след това да извикам с контраалтовия си глас, дето изскача направо от сърцето ми: от бездната.

— Ето ме! Рожба на сирена! Рожба на слънцето. Правдата! Победата! Страшната! Истината! Дъщеря на Зевс, Майка на Светлината! И тук, и навред! И днес, и утре!

По хилядите брегове на Океана, който опасва Горния Свят, и по хилядите извивки на Пирефлегетонт, който опасва Долния Свят — отвъд Въображението и отвъд Смъртта — АЗ!

Никой от вас не е виждал Елена. Изградили сте образа в сърцето си и умираме за една сянка! А мен, дето ме виждате сега със собствените си очи, сърцето ви няма да може да ме побере. И отсега нататък очите ви вечно ще плачат!

 

 

И тогава тръбите щяха да разтърсят въздуха, а копията и мечовете — медните щитове. И корпусите щяха да почнат да стенат, мачтите — да скърцат, а въжетата — да свистят. И царе, капитани, бойци, юнги и гребци, триждисвободни и триждироби, щяха да захвърлят короните си, мечовете си, железните куки и синджирите си и щяха да наскачат като луди в лодките — всеки ще иска да свари да ме грабне пръв!

И тогава изведнаж от небесата щеше да се спусне, съскайки като змия, един червен облак и щеше да ме грабне в обятията си и да ме отнесе на Олимп, както божественият Орел сграбчил в ноктите си Ганимед, и както Еос отнесла на крилете си Кефал.

И там, на многомедния Олимп, да ме чакат, облечени в празничните си дрехи, Дванадесетте Велики Богове.

Само на Богове им приляга да гледат такава красота.

И всяка сутрин да слизам на земята, за да се изкъпя в извора Канат, и да се превръщам отново в девойка, като Хера, Хера „Съвършената“, Хера „Обручената“!

 

 

А тази е видимата Пенелопа, зримата Пенелопа. Другата, която не може да се види, незримата Пенелопа (вътрешният свят на душата й!), е хиляди пъти по-възвишена.

 

 

Бълнувам и се мятам, сякаш имам треска.

Долу морето блести като от емайл. Ще сляза. През задната врата. Откакто дойдох като младоженка в Итака, не съм слизала; тогава, когато седях сред водораслите и през сълзи оплаквах родината си, братята си, родителите си.

Мястото е пусто. И непристъпно. И забранено за смъртни. Тук идват само сирени, морски птици и тюлени. И аз — когато поискам.

Стената на двореца, висока и сива, е застанала боязливо над бездната. Вратата е ръждясала, затворена от толкова години. Щом я бутнах, сякаш отворих вратата на Безкрая. Вдишвах дълбоко въздуха. Нищо не трепва. Всичко е застинало: борове, вода и въздух, дори чайките, увиснали високо в синевата. Всичко е онемяло, сякаш сирените са му отнели говора.

Слязох по каменните стъпала, обрасли с мъх и треви. Стъпвах с тънките си сандали по ръждата на времето леко, като полъх по върховете на лилиите. И въпреки това краката ме заболяха. Толкова са нежни! И сред пълната тишина струваше ми се, че чувам стъпките на сянката си. И в ударите на сърцето си чувах всички отминали човешки поколения и всички неотминаващи поколения на боговете! Цялата история на света!

Отидох в Мраморната пещера. Щом ме видяха, раците засвириха и скочиха в морето. В каменните вдлъбнатини натрупаната сол блестеше като пеперуда. Никой! Само аз и четирите елемента…

Захвърлих сандалите и хитона си надалеч. Нажеженият пясък пареше краката ми; а тялото ми потръпваше под жарките лъчи на Слънцето.

Хвърлих се веднага в морето — и то се изпълни с бисери. И замириса приятно, като прясно разрязана диня. И ме обгърна с такъв копнеж, така както майка обгръща детето си — та нима не съм негово дете? Дъщеря на Сирена!

Каква свобода и каква сила! Накъдето и да простирах ръце, всичко беше мое!

Заплувах и отидох много надалеч, без да се уморя и без да мога да се наситя. Колко време? Колко часа? Когато се върнах, без дъх, със замъглени и изпълнени със солена влага очи, усмихвах се като Даная, която бе блудствувала, плувайки сред златния дъжд на Зевс…

Постлах хитона си върху водораслите в сенчестата пещера и се изтегнах по гръб, скръстила ръце под главата си. И тихичко дойде и поръси очите ми със сълзите на мака синът на Нощта, Сънят, брат-близнак на Смъртта. Заспах…

И тогава дойде синът на Афродита и ме обгърна със свежите си криле. Гледаше ме нежно в очите и ми говореше толкова тихо, че човек само насън може да го чуе:

— От години те търсех и те очаквах! Защо се бавеше и не идваше? Аз приготвих за теб тази мека постеля от розови листа. Погледни! Небесата спряха да се въртят и Времето престана да се движи! Ние двамата ще създадем в този миг Очаквания, който ще смъкне Зевс от трона и ще възкачи Итака на Олимп.

— Да! И аз те очаквах и те търсех. Но не знаех, че си толкова непобедим. И макар че съм самата Порядъчност и Преданост, сега се оставям на крилете на Бога на Любовта, аз, богинята на Красотата… И никога не ме изоставяй!

 

 

— Кой си ти, грозни дивако, с остри като зъби очи и блестящи като очи зъби? Махай се!

— И аз съм роб. Казвам се Дедал. Критянин и роб от деди и прадеди. Идвам често при отлив (майната му, като е забранено!), скачам от камък на камък като коза на този пуст бряг за раци, морски таралежи и яйца на чайки. Голям зор е, докато стигна дотук, но пък уловът е богат. Ето че те намерих. Моя си. Боговете те доведоха тук за мен… Никой човек, дори и цар да е, няма да може да те откъсне от душата ми — и от зъбите ми! Седях до теб и чаках сама да се събудиш. Ти си десет пъти по-красива и от самата Елена!

— Не от Елена! — извиках аз ядосано.

— И от Пенелопа! Аз съм един от нейните рибари. Ще те взема с мен и ще те скрия в колибата си. Ще оставим хитона и сандалите ти тук на пясъка. Когато ги намерят, ще си рекат, че си се хвърлила в морето и си се удавила, за да се отървеш от тежката си робия. Толкова много преди теб са се хвърлили и са се удавили или са се обесили на някое дърво! Но никой няма да те потърси, нито пък ще се разтревожи за теб. За всеки загубен роб Дисей ще докара десет на негово място.

А пък аз ще те направя царица под тръстиковия ми покрив (звездното небе!) и върху измазания ми с говежди тор под (земята с всичките й цветя!). По̀ царица и от злата Пенелопа, дето измъчва Итака; а ти да ме измъчваш така, както славеят измъчва пъдаря през пролетните нощи, когато не го оставя да заспи! Ще спиш върху най-меки кожи и ще те храня с каймака на млякото, със сълзите на медените пити, с хайвера на големите раци, с черния дроб на спароса. Ще преброждам долините и ще се катеря по стръмнините, за да бера за теб най-свежите благоуханни и недокоснати треви и магарешки бодили, и диви аспержи… Как те казват?

— Ехидна!

— Аз съм майстор в ловенето и дресирането на змии! Стените ми са покрити със змийски кожи с най-ярки цветове и шарки като мечовете на микенците. Ще ти подаря най-хубавата, за да си направиш от нея колан, по-здрав й от „вълшебния пояс“ на Афродита. А пък теб, сладка моя Змеице, ще те стопля в пазвата си, както стопанките стоплят в тюлена торбичка бубеното семе… Да вървим!

— Махай се! И ме остави да се облека! — извиках му аз с отвращение.

— Аз ще те облека, малка моя.

Затъкна ми хитона на рамото и ми завърза сандалите на глезените. Тогава можах да го разгледам. Як и смел момък. С едва наболи мустачки. Тъмен като Законите на Сътворението. Хвана ме отново за ръката — пръстите му изгаряха китката ми и ми причиняваха болка.

— Пусни ме, скот такъв!

Смееше се и ме стискаше още по-силно. Ритнах го в корема и му се изплюх в лицето.

И тогава, боже господи, какво беше това! Светна ми два такива шамара, че се отърколих на земята. Очите ми се изпълниха с огън…

Боже мой, каква хала!

— Обичам те! — зашепнах аз.

Потърсих се от Одисей. Харам ми отидоха с него най-хубавите ми години. Може да се хвали, че е пръв във всичко. Първи от царете, първи пълководец, първи марангозин, първи орач, първи кожар, първи овчар, първи лъжец! Но последният от мъжете!… Помнете ми думата! В Азия ще спечели голяма слава и ще стане най-богат от всички, но ще бъде и единственият, когото никой няма да обикне. Ще му се паднат много жени при подялбата на плячката, ще закупи и много други от робските пазари. Но няма да „завладее“ никоя!

 

 

Докато се изкачвах трижди щастлива по стълбата, извърнах се и му извиках:

— Утре ще те убия!

— По същото време! И по същия начин!

 

 

Нощес сънят ми беше неспокоен. Сигурно от яд! Бузите ми горяха. Ах, ще си отмъстя! Кога ще се съмне! Щом вдигне слънцето високо, ще сляза долу. По същото време! Но по друг начин!

Ще сляза сама. Но ще оставя вратичката открехната и зад нея четирима щитоносци с меч в ръка. Щом се приближа до него, ще го прегърна здраво (а той ще ме прегърне и ще ме притисне още по-здраво!) и тогава ще дам сигнал със сребърното звънче, скрито в джоба ми… Но зарежи я тая! Няма да дойде повече! Всички са еднакви. Приказват, а после нищо не правят!

И все пак той ме чакаше. А пък аз не поставих щитоносци зад вратата. Взех само звънчето. За какво го взех? Ей тъй, колкото да не кажа, че не съм удържала поне малко клетвата си!

Чакаше ме с младостта си, с добротата си и с озарено от щастие лице. И с кошница грозде, покрито с орехови листа.

Сграбчи ме като луд. Отблъснах го и пак го заплюх. И той пак ме шамароса!… И стенех, и се мятах като пронизана с харпун мурена, която бере душа; и се мъчех да го ухапя по някой пръст, за да го отровя!

 

 

Късно, по здрач, се разделихме.

Докато се изкачвах по стълбите, извика ми през смях:

— Утре ще те чакам, за да ме убиеш отново. По същото време!

— Но наистина!

 

 

Слизах дни наред, десет… петнайсет!… Всеки ден по пладне. И му правех най-различни номера. Но той не ме удряше вече. Гледаше ме благо и се усмихваше.

Бързо ми се втръсна. И един ден не слязох. Нямаше да сляза повече. Но не очаквах такова нещо: той се качи! С недодяланата си дързост не си даде сметка за нищо! Изкачи се по стълбата и започна да чука по вратата с един камък… Та всички да ни разберат!

А, така ли! Всичко ще свърши още днес, червей неден!

Излязох и му казах рязко:

— Върви напред!

Понечи да ме вземе на ръце.

— Долу ръчищата ти! Върви напред!

Изрекох това толкова свирепо, че и самият Цербер, пазачът на Ада, би се изплашил. А той само се усмихваше.

Отидохме в Мраморната пещера. И тъкмо когато се беше прихлупил със затворени очи връз лицето ми и целият потръпваше като вино в току-що чукнати чаши, измъкнах от косите си златната игла, която ги придържаше, преброих от лявата страна ребрата му: първо, второ, трето, четвърто, пето, шесто, и му я забих цялата, такава една блестяща, точно под зърното на гърдата, право в сърцето му, както Едип забил иглата на жена си в зеницата на очите си!

Дълбок мрак го обгърна. Не свари да чуе последния си вик. Отърколи се настрани. Окачих му сребърното звънче на врата — за спомен! Исках да го оставя там, да го изядат раците и чайките. Но ми дожаля за него. Затътрих го за краката и го хвърлих във водата. И се помолих на Посейдон:

— Разтърси темелите на морето си, сине на Кронос и Рея, брате на Зевс и на Плутон, и мой брате! Изпрати най-бурните си ветрове и най-яростните си вълни. Нека грабнат това момче, нека го отнесат и го захвърлят връз скалите на родния му Крит. Но сега вече свободен! И отведи сянката му долу в мрачното царство на своя брат. Нека го постави да седне до него като съдник на царете. Опозна ги по-добре и от Еак и от Радамант.

И докато го мяташ от вълна на вълна и го блъскаш от скала на скала, звънчето ще му звъни и ще му припомня, че една щастлива смърт струва повече, отколкото хиляда нещастни живота!

Вземи го и ми изпрати на негово място петдесет други!

Имах кеф за шеги!…

Бележки

[1] Сегашни жители на Пинд и Тесалия. — Б.пр.