Включено в книгата
Оригинално заглавие
Το ημερολόγιο της Πηνελόπης, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Десета глава
Целомъдрието

Колкото на мен ми дотегна да чакам Одисей, толкова и на женихите им дотегна да чакат мен. Мен! Думата е такава! Царската власт! И ми дават все повече зор или да се реша да се омъжа, или…

Какво ми трябваше да помоля Посейдон (тогава, когато убих Дедал!) да вземе един и да ми прати петдесет! На шега го казах. И ето сега богът на Бурята ми ги изпрати петдесет — буря в къщата ми. А напоследък дойде и се разположи хубавичко на два стола и зае почетното място на трапезата Главният поп. Вождът, казва, на телата (аз!) и вождът на душите (той!) щели сме да направим, казва, най-хубавия сой.

 

 

Телемах порасна на бой, но не порасва на години. Аз пък раста повече, отколкото трябва. На трийсет и две станах; не, на трийсет! Колко мразя сметките!

Не мога да се опра нито на Телемах, нито на войската си! Да можеше да дойде някоя чужда армия! Но къде я?

Щях да мога с малцината си верни помощници да отровя тези петдесетима! Но тогава още по-сигурно бих загубила трона си. Лесно се убиват пет хиляди души от народа! Но петдесет принца? Ще предизвикаме въстание на… народа!

За да поудължа малко въжето, изпратих им Омир да им попее и да им каже, че днес-утре ще се завърне и Дисей, както са се завърнали Менелай, Нестор…

Да се поразтревожат — и ако са толкова страхливи, колкото са и глупави, ще се махнат от двореца. Каза им, че го е видял с очите си на остров Тринакрия[1], още по-млад и по-красив от преди, но превърнат в мрамор. И мраморът проговорил и му казал: „Бог Хелиос ме наказа, защото другарите ми заклаха свещените му волове и ги изядоха. Но след половин година наказанието ми свършва. И тогава…“ Не можал да чуе повече, защото в този миг паднал гръм…

— Видя ли го със собствените си очи? — запитаха го женихите.

— Да, ей с тези ми очи!

— Извадете му ги! — заповядаха те на главорезите си.

И те му ги извадиха като нищо — както вадят храчките си.

— Ужас! — викаше клетникът и гласът му беше толкова различен от гласа, с който пееше!

А женихите го наобиколиха и се смееха:

— Сега ще виждаш по-добре…

Много се притесних. Не защото се затри един поет. Такива като него можеш да намериш колкото си щеш! А защото хитрината ми не хвана. И ми показаха, че не се плашат от думи и че са решени да отидат докрай — дори да убият и самия Одисей, ако се върне! Това беше по-реално!

Слязох в залата ядосана и решителна.

— Чуйте ме, вие, най-добрите и най-прославените първенци на Итака и на другите острови. Трябва да сложим край на това. Ще взема един от вас; който и да е. За да се махнат другите от къщата ми и да се поуспокоя и аз, и вие. А останалите ще ми дадат думата си, че ще помогнат на своя щастливец и на мен да турим в ред царството. За да можем единни да се опълчим срещу общия ни враг — народа.

Но аз няма да го избера. Вие ще изберете сами най-добрия.

— Ти ще го избереш — отвърна ми Евримах.

— Докато сте в моя дом, не мога. Всеки от вас мисли, че той е най-добрият. И с жребий да избера, пак ще се избиете помежду си. Вървете си най-напред по владенията си, а след два дни аз ще пратя човек да покани онзи, когото ще сметна, че е най-добър за съпруг!

— Шегуваш ли се? Да ни изкараш навън и след това да заключиш вратата! Тая няма да я бъде!

— Тогава се състезавайте помежду си. Ще се надбягвате с колесници и който стигне пръв, него ще взема.

— Аз не мога да се надбягвам — измърмори Главният поп. — Много съм тежък.

А Евримах каза:

— Искаш на всяка цена да ни изкараш навън! Защото не можем да се надбягваме тук, нали? Трябва да излезем на полето. Тая няма да я бъде!

— Тогава се дуелирайте помежду си и който победи!…

— Хайде де! Да се избием четиридесет и девет души, за да живееш ти и само един от нас! Тая няма да я бъде!

— Тогава ви предизвиквам да се биете с мен с меч!

— Какво разправя тази? С теб ли? С една жена!

— По-силна съм от вас. Има един човек, който може да свидетелствува пред вас за способностите ми! (Антиной се изчерви.)

— Първият, който премери сили с теб, ще победи. Така че въпросът се свежда отново към същността си: ти да избереш първия…

— Аз не разбирам от оръжия — измърмори отново Главният поп. — Аз съм божи човек!…

Евримах пак се обади:

— Казвам ти сега с добро. Никак не ни е еня кого ще избереш. Защото нямаме намерение да се махнем оттук. Ние сме се разбрали. Нямаме намерение да се изпотрепем за една жена. Един ще бъде твой мъж, а всички ние — царе. Вместо да управлява един човек, ще управляваме петдесет души. Ще си поделим и властта, и островите.

Избирай!

Изкарах си акъла. Това, от което се боях. И тогава им поисках една последна милост, преди да изпълня желанието им. Една отсрочка от три месеца, за да се подготвя. И ще избера онзи, който кърпата за глава на Левкотея ми определи.

— Имаш я!

Отидох горе и се строполих отчаяна на леглото. Кого да взема? Не познавам никого отблизо. И ме е гнус от всички тях. Поне да е малко добър!

 

 

Мъжете можеш да ги познаеш в любовта, в пиенето и в картите. На карти не играя; вино не пия; остава ми само любовта. Ще взема онзи, който ме обикне истински. А може би пък по-сетне ние двамата, когато и Телемах ще е вече пораснал, да ги разкараме другите!

 

 

Повиках Мирто̀.

— Ела тук, дете мое. Ти си довереното ми момиче. Ти си най-красивото момиче в царството — след мен. Направила съм ти много добрини досега. От робиня те направих моя приятелка и компаньонка. И много пъти съм си затваряла очите! Сега и аз искам от теб една жертва. Ти да даваш, а аз да вземам.

— Всичко, каквото поискаш. И да се убия но не те разбирам.

— Слушай, дете мое. Досега не те пусках да слизаш в трапезарията, където ядат женихите. Но сега, заради интересите на династията, ще слизаш всеки ден долу и ще ги обслужваш. Всички ще ти налитат — дори когато не са пияни. Ти няма да вдигаш очи. Но скришом и внимателно ще каниш всяка нощ някой от тях в стаята си. Ще му даваш ключа си — но с уговорката, че ще стъпва на пръсти, няма да пали светлина и ще си отива, преди да се съмне. И няма да говори. Понеже моята стая е до твоята.

— На драго сърце!

— Не бързай. Много ти се хареса, виждам. През нощта ти ще спиш в моята стая, а аз — в твоята. Искам да ги опозная, без те да ме познаят…

— Ама…

— Ама-мама няма! И когато след петдесет дни ще завърши твоята саможертва — и моята! — тогава ще ти разреша да ги опознаеш и ти.

— Ама…

— Отнемам ти думата!

Отвратих се от себе си. Само като си спомня за това, почва да ми се гади…

Всички тези дендита със синя кръв, с обръснатите си и напудрени — мутри, с боядисаните си нокти и устни, дето се гледат с часове в огледалото, преди да ги видят другите, тези контета, потънали в злато и скъпоценни камъни, рожби на богове и герои, те, без които земята не може да се държи на краката си и слънцето да се движи по небето, първи и с меча и с лирата, арбитрите в естетиката, страстните любители на красиви бленове, просветените в Истината, всички те са скотове. Пред тях робът Дедал е човек с душа…

Тъй като ме вземаха за моята робиня Мирто̀, те се отнасяха с мен просташки, нагрубяваха ме, ругаеха ме, а Евримах дори ми удари шамар! Как издържах! Заради трона — заради родината! Едни, съвсем пияни, повръщаха в леглото, други ме питаха дали царицата (аз!) имам някой даваджия — и колко му плащам; други искаха да знаят дали гола и ненашарена не струвам и пукната пара̀ и дали се доизкусурявам отгоре додолу (гърди — възглавнички; кълки — подплънки!). Някои питаха какво правя, че не раждам — или — има си хас да не обичам мъжете! Друг пък ми обещаваше пари и свобода, ако дам на царицата да пие вълшебно биле, за да вземе него; трети ми признаваше, че го е гнус от мен и че иска само трона; а четвърти отиваше още по-далеч и ми казваше, че ако се ожени за мен, щял да ме затвори в харема, да изпрати Телемах на заточение на някой пуст остров и да запази царската власт само за себе си и за своя род.

 

 

А що се отнася до любовния им майсторлък — недодялани, несръчни, саможиви… Само един им изми лицето. Старият Полиб, бащата на Евримах. Любовта е близначка на Мъдростта: иска бели коси… Този шейсетгодишен мъж беше само усмивка, вещина и изтънченост. Възпитаник на Музите и Харитите! Единствен той в мрака, пипнешком, откри и възхвали похватността на тялото ми, дрезгавината на гласа ми, блясъка на ума ми. И единствен той на тръгване ме попита кога ще дойде пак и остави на възглавницата ми пълната си пунгия… В обятията му забравих, че върша саможертва. Изпитвах истинска наслада с него! Поддадох се на изкушението!

Него бих искала да взема…

А пък Главният поп смърдеше и вонеше като пръч. И блееше като пръч. А призори, като си тръгваше, видях го как задигна от нощното шкафче будилника ми и го скри под расото си…

 

 

Пролетта настъпи тъкмо когато бях свършила с голямата Саможертва. От нея излязох по-чиста от преди. Петдесет пъти по-девствена.

И тъй като наближаваше време да се омъжа, вековете трябваше да запомнят чудото на моето целомъдрие. Отсега нататък в цялото царство ще се чествува празникът „Целомъдрието на Пенелопа“. Национален празник! Световен празник! В края на елафеболион[2]. В същия ден, когато се чествува и Девствеността на Артемида!… Светлината — Слънце на моята добродетелност, ще разбие стените на Сферата, за да покрие и затъмни светлината на Артемида — Селена[3].

 

 

Повиках Мирто̀.

— Отсега нататък, дете мое, прави си и ти кефа.

— Ама…

— Ама-мама няма! Не се прави на срамежлива!

— Ама и тогава исках да ти кажа, но ти не ме остави. По десет пъти съм имала всеки един от тях!

 

 

Нещо мърда в мен. Повиках Халитерс и го запитах. Много се зарадва.

— Детето, което ще родиш — каза ми той, — ще бъде бог. Ще има кози крака, опашка и рога. Ще стане бог на горите и на пастирите. Ще се нарича Пан — защото негови бащи са Пантес[4].

Божия майка! По-чиста и от Айдос!

Бележки

[1] Най-старото наименование на Сицилия. — Б.пр.

[2] Девети месец на атическия календар; съответствува на втората половина на март и първата на април. — Б.пр.

[3] Богиня на луната, по-късно отъждествена с Артемида. — Б.пр.

[4] Буквално — „всички“. Непреводимо игрословие с Пан, бог на горите, пастирите и стадата, и думата „пас, пан, пантес“ — всеки, всички (мн.ч.) — Б.пр.