Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maudit manege, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Филип Джиан. Проклета въртележка

Френска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2005

ISBN: 954–529–406-Х


Антоан, върви слух, че тази книга е за теб. Потвърждавам го.

„Не позволявай на всекидневието да те окове, но и не свеждай живота си до него. Само така ще постигнеш освобождението.“

Хуанг По

1

Една вечер, близо пет години след смъртта на Бети, реших, че е настъпил сетният ми час. А Господ ми е свидетел колко неподготвен ме свари.

Стоях в кухнята с Анри и спокойно си белех нещо, надавайки разсеяно ухо на приказките му. За стотен път ми доказваше превъзходството на поезията над всичко останало. Най-ужасното бе, че имаше право, но упорито отказвах да му повярвам. Можех да пиша романи и купища новели, но бях неспособен да нанижа и един свестен стих, хич ме нямаше за тая работа. Изпитвах безгранично възхищение към онези, които намираха начин да ви разбият с няколко фрази, от които ви секва дъхът, но бедата е, че всички те бяха полусмахнати. Питах се дали поезията ги подлудяваше или тъкмо обратното. Накрая стигах до извода, че един писател все пак успяваше да си приготви вечерята, докато поетът бе годен само да изпружи крака под масата.

Той се беше паркирал до прозореца с чашата си в ръка и съзнателно препикаваше романовия жанр, но аз си имах други грижи, окъснявах, а имах да свърша още много работа. Хвърлих поглед към побелелите му коси и реших тая вечер да го оставя да вилнее, затова и не го помолих да ми помага. Наместо да ми пълни ушите с глупости, реших, че му дължа това усилие за рождения му ден. Анри ставаше на шейсет и две и бях поканил няколко души да ни помогнат за духането на свещичките. Надявах се, че ще имам късмет да задържа двама-трима, за да си реша проблема с миенето на съдовете.

Хладилникът беше натъпкан догоре. Отваряйки го, забелязах, че струйка сос винегрет се стича върху кутията с тортата и космите на корема ми настръхнаха за четвърт от секундата. Кутията ми изглеждаше вече поомекнала на места. Извадих я тутакси, откъснах капака й, без много да му мисля, като пътем затворих хладилника с пета. За щастие на тортата й нямаше нищо. Казвам за щастие, защото много добре помнех колко ми бе струвала. В трудни периоди винаги знаех цените на покупките. А рожденият ден на Анри съвпадаше с минаването на банковата ми сметка на червено.

Тортата бе великолепно украсена, модерна по дух, но барокова по своята пищност. Загубих известно време в магазина, докато им обясня какво точно искам, сякаш никога не бяха виждали локомотив. Накрая взех, че го нарисувах. Изрично настоявах колелата да са от нуга крем, а облаците дим от солидна купчина шантии. Влаковете бяха слабостта на Анри. Не можех да го лиша от тях. Не и навръх рождения му ден. Искрено се зарадвах, че тортата е невредима, и реших да му я покажа.

Той продължаваше да стои гърбом. Доколкото чувах, романът бил форма на затлъстяване, развивана от такива като мен. Сложих ръка на рамото му.

— Ей! Спри се за малко, искам да ти покажа нещо!

Държах локомотива в едната си ръка, кремът хвърляше множество отблясъци, а аз исках да видя физиономията му. Раменете му бяха провиснали, но усещах вътрешния му плам и — странна работа — не помня колко пъти (поне стотина) бях изпитвал това чувство при вида на Анри, което отначало направо ме гътваше. Надявах се онзи, който пише романи, да хвърля поне искрици, ама хич не бях сигурен. Късметлии са тези, дето ги гори отвътре, красива светлина излъчват и по-лесно се разпознават. Анри бавно се обърна към мен. Като да минаха столетия. После изведнъж дъхът ми секна, някаква ужасна мъка ме сграбчи за гърлото и начаса се почувствах като торпилиран кораб. Свлякох се на колене.

Анри ме попита сега пък какви ги върша, а аз просто бях на път да умра. Разбрах го веднага. Ужасната болка, която смазваше гърдите ми, беше почти нищо в сравнение с шубето, в което се давех. Видях как тортата се свлече от ръцете ми и падна току пред мен. Разбира се, някои неща ми напомняха, че не съм първа младост, но четиридесетакът не е кой знае какво, пък и, да си кажем право, човек никога не е сигурен, че е изживял най-хубавите си години.

Точно тогава имах късмета да напусна собственото си тяло. Изглежда не всички писатели го могат, което не ме изненадва, защото във всеки занаят се намират хора, които са под санитарния минимум кадърност и единствената им работа е да ви се пречкат. Видях очите на Анри да помръкват. Усетих как устремно залитнах напред и в последния момент се подпрях на едната си ръка. Струйка пот проблесна на носа ми. В известен смисъл вече бях мъртъв. Душата ми се пръскаше на хиляди парченца.

Най-подир ме напуснаха и последните сили и се проснах на земята. Строполих се върху локомотива, смазах го напълно. А това беше тортата за рождения му ден. Все си мисля, че някои неща не би трябвало никога да се случват. Но тъй де. Запазил съм много точен спомен от тази сцена. Повеят на тъгата й е неизразимо печален.

След смъртта на Бети се бях местил поне пет-шест пъти, но накрая загубих желание. Всички места си приличаха. Улиците, къщите, градовете, хората, да, дори хората започват да си приличат. Всъщност това опростяваше нещата. Бях решил да не се местя повече. Дали в този или в друг някой град към триста километра по на запад, на някоя тиха уличка, в невзрачна къща… добре де, имаше ли някакво значение? Като тази болнична стая. От край до край в страната бяха все същите. Възползвах се от случая, за да поспя — спах почти цяла седмица без прекъсване.

Когато най-подир се събудих, видях Анри приседнал край леглото, по риза с къси ръкави, зачетен в някакво списание. Стаята се къпеше в слънце, прозорецът бе открехнат.

— Съжалявам за тортата, Анри — рекох аз.

Той веднага вдигна очи към мен. Беше сресан, бръснат, с чиста риза, изглеждаше добре. Няколко секунди се гледахме усмихнати, после той вдигна ръка във въздуха, а аз я плеснах с длан, смеейки се.

— Ама че глупак! — прошушна той.

— Божичко! И аз не мога да се освестя!

Няколко секунди се отдадохме на спомени, преди да преминем към сериозните неща. Отдръпнах ръката си от рамото му.

— Я по-добре кажи, донесе ли ми пощата?

Той хвърли наръч писма на леглото с въздишка.

— Само глупости — сметки, рекламни материали…

Уверих се сам, прехвърляйки ги през пръсти, докато той отмяташе косите си назад. Нямаше нищо ценно и с едно движение напълних кошчето за отпадъци.

— Почвам да се питам да не би да има някакъв проблем в пощата — рекох. — Сам видя, в последното писмо ми пишеше: „Дръжте се, ще ви изпратя чека до няколко дни.“

— Да бе, сигурно си мисли, че имаш желязна хватка!

Върхът беше, че не знаех как да се свържа с него. Като за издател пътуваше много. Може пък да ми беше пратил парите от другия край на света, но самата мисъл ме изнервяше. Може да беше пропилял всичко на залагания и сега да стоеше обран на някоя улица, полугол, без очила, без документи, без нищо, дори без чекова книжка. Не знаех какво да мисля. Бяхме затънали в заеми до шията.

— От друга страна винаги някак си съм се оправял — смотолевих.

Анри се надигна, кискайки се. Беше по-скоро едър, към деветдесет кила, и леглото изскърца.

— О! По дяволите! Според теб тук пуши ли се? — попита ме.

— Що не?

— Помислих да не те дразни димът.

— Аз страдам от сърце, а не от бели дробове, Анри. Но както виждаш, то заработи отново, тъй че ще се правим все едно нищо не се е случило и повече няма да говорим за това, нали така?

Той извади кутията си и ми подаде една цигара. Не ме изкушаваше, но си я взех. Беше ми за пръв път, откакто се върнах от оня свят. С филтър. Анри изпрати първото облаче към тавана.

— По моему бакалинът ще издържи още седмица. После не знам.

— Напразно се нерви. Мангизите ще пристигнат всеки момент.

— Отида ли при него, винаги ми размахва сметката. Днес пак я разви под носа ми и ми каза: „Дайте да се разберем, не ми се ще най-накрая тази лентичка да опре до земята“. После добави: „Разбрахме се, човече, мисля, че бях ясен, а?“

— Боже мили! Понякога наистина ни хващат за гърлото!

— А, не бе! Тръгнах си с две консерви сардини и типов хляб с изтекъл срок на годност.

— По дяволите. Иначе всичко наред ли е?

— Виж… оттук не можеш да придобиеш точна представа.

За миг се умълчахме, после забих фаса в пепелника и го изпомачках във всички посоки.

— Чуй ме! Нима не съм успявал винаги да се справя с тези проблеми, та трябва да си блъскаш главата?

— Да, ама трябва да ми влезеш в положението. Подскачам, щом някой почука на вратата, и ми се налага поне по един час да забаламосвам всички местни търговци, за да получа последна отсрочка. Веднъж бях дошъл да те осведомя, че ще ни отрежат телефона, ама ти спеше. Възползвам се, че си буден, за да те информирам, че белята стана, вече ни изключиха.

— Как така са ни отрязали телефона?

— Нямам представа, обаче го направиха, без да им мигне окото. По последни данни все още имаме ток, вода и газ. Знай обаче, че това ми е бял кахър, защото ще ни натирят, преди да ги спрат.

— Стига, де! Откъде го измисли! Гарантирам ти, че скоро ще имаме мангизи. В това не се съмнявам. И нямай грижи, ще предприемем каквото решихме.

Хареса ми начинът, по който ме погледна, когато изрекох тези думи. Направи няколко гримаси с устните, после бавно кимна с глава.

— Няма промени, нали? Вдругиден?

— Да, щом мине визитацията.

— Да дойда ли да те посрещна?

— Абе не знам… Мислех да се прибера на бегом. Пък и не мисля, че е добре за човек на твоята възраст.

 

 

Напуснах болницата точно в 10,00 часа сутринта. Слънцето вече шибаше през лицето. Младо, нервно и още несръчно в истеричната пролет, то изгаряше начаса като захапката на полудяло, задушавано от каишката си куче. Както си крачех, се протегнах дискретно, надух дробовете си, раздвижих глава като някой, когото са пребили, а сега проверява с известна тревога дали нападателят не се е спотаил в къщата. Не усетих нищо необичайно и малко оставаше да се засмея. Не го приемах като сериозна повреда, а по-скоро като някаква нередност в подкачването на горивото, която може да ви спре, но няма с какво да ви плаши. Моторът беше заработил отново като по ноти. Случилото ми се по-скоро ме изненада. Като видиш мълния насред синьото небе, винаги се питаш дали не сънуваш. Пък и достатъчно беше да си представя всички гадости, които могат да се струпат на човек, за да се почувствам щастлив.

Прекосих голяма част от града, без да бързам, не изпитвах никаква умора, като истински щастливец просто премислях проблема с мангизите. Не се залъгвах, положението беше особено напечено, но пък не ми беше сефте. Получавах чека си на всеки шест месеца, след което три-четири месеца всичко течеше като по ноти. Накрая винаги осъзнавах, че пак не бях разчел нещата. Всеки друг щеше някак да се оправи, но аз всеки път се провалях. Нещо в парите ми убягваше, някаква сила, която не успявах да овладея. Разбира се, Анри ми беше голямо гайле, но въпросът не опираше до него. Когато живеех сам, беше пак същото. По-добре щях да се чувствам с половин чек на тримесечие. Щеше да ми улесни живота.

Вместо да мина пред бакалията, пресякох на отсрещния тротоар. Беше също толкова приятно. Не че се криех от проблемите, а само ги избягвах. Това ми се струваше разумното поведение, особено за човек с разнебитено сърце. Впрочем не се сгънах на осем зад редицата коли, не се шмугнах на прибежки, направих се, че все едно нищо не е имало.

— Ей! Вие там! Я чакайте малко!

Спрях. Защо ли не се изненадах? С времето тия хора сякаш развиват шесто чувство. Видях го да пресича улицата, подтичвайки, с тефтера в ръка и молива зад ухото и, честна дума, се преизпълних с жал към него, привидя ми се мръсният жребий, който беше изтеглил. Незабавно го успокоих.

— О! Идвате тъкмо навреме! — викам му. — Тъкмо се канех да се отбия при вас. Носите ли сметката ми?

Това е най-добрата тактика, да му дръпнеш килимчето изпод краката. Оставих го да се поокопити и щом понечи да си отвори устата, го довърших:

— Какво ще предпочетете, чек или суха пара?

— Ох! Ами не знам, както желаете!

— Носите сметката ми, нали? У вас ли е?

— Ами… Да, да!

— Добре! Само да не я загубите! Преди малко си получих чека, ще мина да ви се изплатя следобеда.

Веждите му леко се сбърчиха. Само при мисълта, че бях още жив, му изпратих една от най-обезоръжаващите усмивки, виждани някога.

— Хе! Наложи се бая да го почакаме! — закаканизах. — Сигурно вече се бяхте разтреперил, че то такава тенекия може наистина да ти опъне нервите. Мога да си представя. Добре, че всичко се нареди, защото се притеснявах за вас.

Той отстъпи крачка назад. Аз се поотместих встрани, за да го заслепи слънцето. Същият ефект произвеждах и върху някои от читателите ми, донесоха ми за няколко случая на истерия в големите градове. Юнакът леко се олюля.

— Ще съм тук още с отварянето — завърших.

С няколко разкрача се озовах зад ъгъла на улицата. Но тоя не беше единственият, имаше още десетина като него и повечето бяха нагъчкани около къщурата ми. Придвижването в района се родееше с преодоляване на полоса. Нима не беше повече от ясно, че в тая страна предпочитаха писателите мъртви, отколкото живи? Прибрах се криво-ляво, подпирайки се о стените. Трябваше да видите как най-великият писател на своето време се тътрузи, привел гръбнак, като последната отрепка. Очевидно все още не бях станал класик. Това щеше да влуди Бети.

Пощенската кутия се беше нагряла, дори пареше. Отворих я. Тя изскърца сред тишината на улицата. Стиснах зъби, до такава степен бе празна и до такава степен това ме вбесяваше. Дощя ми се да я изтръгна и да я запокитя в предното стъкло на някоя кола, но и без това бях достатъчно отегчен. Не посмях да прескоча портичката на градинката, ами внимателно я отворих и влязох.

Вкъщи нямаше жива душа. Запитах се къде ли се е запилял. Отидох да си взема една бира и когато се върнах в голямата стая, забелязах, че беше чистено. Не го бях осъзнал веднага, а се набиваше на очи и това направо ме разби. Водех непрекъсната битка с него за тия истории с почистването, но той се поболяваше само при мисълта, че трябва да пусне прахосмукачката. Представям си какво му бе коствало. Поклатих доволно глава.

Тъкмо заглеждах под килимите, когато той влезе. В ръцете си държеше пълна с храна кутия. На върха на носа му се бе оттекла капка пот.

— Тук ли си вече, кльощав? — подхвърли той, усмихвайки се.

Виждах ни повече, ни по-малко шунка и цял куп бутилки алкохол, и то не от най-лошия. По дяволите, ако разбирах нещо.

— Но, Анри…

Пакетът явно му тежеше. Направи гримаса.

— Дявол да го вземе! Тоя път бяхме на ръба!

Съпроводих го до кухнята.

— Браво бе, свалям ти шапка! Питам се как си се оправил…

Той остави кутията на масата, пуфтейки. Капката се отрони и видях как падна вътре.

— Ами пристигна с пощата сутринта! — обясни ми той. — Хубавичко им го размахах под носа.

Свеж повей с дъх на мента премина през стаята. Взех спокойно един стол и се отпуснах на него.

Тия чекове превръщат живота ви в спускане по руска планина[1]. Никога не бих си го признал, но ми се струва, че вдън сърцето ми, където никога не е прониквал лъч светлина, а самият аз почти никога не си позволявам да заглеждам, в тези неведоми дълбини, насред пълния мрак, подобни ситуации май ми доставят известно удоволствие. Дори просто заради усещането, че са те притиснали до стената и в последния миг стената се срутва. Пък и заради удовлетворението да размахаш отново блестящата сабя и да им резнеш езика. Не бива да си спестяваме малките удоволствия. Някой ден обръщаш джобовете си за една нещастна бира, а на другия всички бирени кутии в града се търкалят в краката ти. Не че светът е зле сътворен, де. Анри бе на мнение, че е минал възрастта да търпи други да го тормозят. Ама не можеше да ги спре. Просто имахме двадесет и две години разлика и това все някак трябваше да се отбележи.

Най-доволен бях, че си прибрах колата. Повече от месец, откакто бе в гаража, а оня ме притискаше поне един път седмично и се давеше по телефона. Последно го навестих с вестника в ръка и му показах статията за мен, придружена с фотопортрета ми. Казах му: я вижте това, давате ли си сметка каква реклама ми правят, пък ми кажете лъгал ли съм ви? Естествено, оказа се, че съм попаднал на човек, дето не е купувал книга в живота си, страхуваше се от литературата и беше способен да почисти петно от грес с финалната страница на „Одисеи“. Наложи се да му дам няколко от последните си банкноти, за да му покажа, че писателите са хора на добрата воля. Получих малка отсрочка и си тръгнах, залитайки, като да ме бяха ударили със зъбчат ключ.

Противно на разпространената легенда, не изпитвах особено влечение към автомобилите. Обичах усамотението, но не кое да е. Да карам при заключени врати. Но ако ненавиждах нещо, то бе да харча за кола. Механиката ме ужасяваше, дори не исках да чувам за нея, но волю-неволю се налагаше да се отбивам в гаража и тамошните сметки приемах като изтезания. Както и да е, но се оказах принуден да си поправя скоростната кутия. Тъкмо когато бях изчерпал наличностите. Псувах по пътя, докато Анри се смееше и правеше знаци на останалите шофьори. Вече беше нощ и се прибирахме от купон на другия край на града. Гръм да ме удари, ако ви лъжа, но се прибрахме на задна, а аз се заливах в студена пот. Пих два аспирина преди лягане.

Разбира се, мерцедесът ми навяваше спомени, но какво пък? Нямаше нищо общо с тъпите снимки под стъкло или ако бях запазил например кичур коси като някой глупак, беше си нещо естествено. Нормално беше да съхрани мястото си в живота ми (не говоря за мерцедеса, разбира се), а желанието да я забравя никога не ме бе спохождало. Винаги ми се струваше някъде наблизо и често прекарвахме приятни мигове заедно. Дори заведох Анри, за да му покажа мястото, което й бях купил, а пътем поправих един кепенк на бараката, който някой тъпанар беше откъртил, даже съм запазил спомена за един приятен ден, прибрахме се развеселени, по пътя издивяхме. С Бети си пасвахме, бяхме като онези разделени близнаци, които съхраняват загадъчната си връзка, а това ми харесваше. Както вече споменах, единственото ми притеснение беше, че не знаех как да постъпя с урната с пепелта й. Нямах решение на проблема. Пазех я в един куфар, най-долният в най-недостъпния шкаф. Влачех я като окова, но откровено казано, рядко се сещах за урната. Мисля, че ще се почувствам по-добре в деня, когато я отворя, намокря пръст и го завра вътре. Ама няма закъде да бързам, имам чувството, че разполагам с времето си.

Напълних резервоара, преди да се прибера, и обиколих града с новичкото си возило. Сега всичко беше пито-платено. Можехме да се занимаем с Глория. Все още се радвахме на дневната светлина, но градското осветление се запалваше тук-там. Лампите светеха в бледолилавото небе и цялата атмосфера се насищаше със странен чар. Гарирах, за да купя туй-онуй, после седнах на една тераса, докато момчето приготвяше пиците ми.

За миг изпитах необяснимо блаженство до степен, че притворих очи и спрях да мисля за каквото и да било.

Изкарването на колата от гаража беше последното трънче, което извадих от стъпалото си. Чувах момчето да си тананика в караваната, докато пиците ми се печаха.

Когато пристигнах, Анри излезе на тротоара, за да се увери с очите си, че беше истина. Направи пълна обиколка на мерцедеса, потривайки ръце, и дори му се усмихваше.

— Хъмм! Ето те, красавице! Ето те и тебе най-сетне!

— Боже мой… Понякога се питам дали си с всичкия си…

Грабнах пиците, без да губя време, и му посочих няколкото неща, които останаха на задната седалка, преди да се изстрелям към кухнята. Бях изгладнял като вълк.

Анри беше във върхова форма. След като се нахранихме, разтреби масата, без дори да забележи, а на мен не ми се наложи да си мръдна и малкия пръст. Изпуших една цигара, докато той се усмихваше на прозореца. Изпафках си я на спокойствие.

Нощта беше топла. Анри извади две чаши, а аз отнесох моята до дивана. Не се долавяше никакъв шум отвън, сякаш къщурата бе пълна с пяна. Само до вчера бяхме като преследвани животни, които стенат от стесняващия се обръч, но ненадейно декорът се бе сменил и сега всеки можеше да види два прекрасни, безгрижни, сити вълка, излегнали се току насред полянката с по чаша ром с кола. Бе минала година, откак Анри се бе настанил в дома ми и съжителствахме чудесно. Но рядко ми се бе случвало да го виждам в това състояние — с блясък в очите и по-превъзбуден от въшка.

Знаех какво го зареждаше. Чудесно познавах положението. Въпреки това се излегнах усмихнат на дивана, без да отроня нито дума, и го оставих да обикаля наоколо с притисната до гърдите чаша, като се възползвах от момента да изгълтам моята. След минута се изтъпани пред мен. Изглеждаше като човек, който е пил утайка от кафе, косите му почти се бяха изправили.

— Но, за Бога! Защо не казваш нищо? — възропта той.

Кръстосах ръце зад главата си, щеше ми се да му поизпиля нервите, да го изкарам на светло.

— Защо не казвам нищо ли? Знам ли? Да не би да ти се е приискало да ти разкажа нещо? Не се ли наслаждаваш на тези спокойни мигове? Уверявам те, всичко щеше да е наред, ако се грижеше да не ми е празна чашата…

Направи гримаса и се завъртя на петите си, подир което се върна с бутилките. Спогледахме се.

— Внимавай с кока-колата — рекох. — Съдържа много захар.

Той се наведе над мен с изкривена усмивка. Лицето му бе по-набръчкано от обикновено. Рекох си: ето какво те очаква и това е едничката истина на този свят. Подадох му чашата си. Насмалко не разля половината отвън.

— Виж — смънка той, — питам се нещо…

— Кво?

— Хм… а бе защо не тръгнем утре сутринта?

Направих се на слисан, понадигнах се на лакът.

— Чакай, Анри, нещо май не те разбирам… Какво имаш предвид?

Той поклати глава, въздишайки.

— Естествено, не мога да очаквам от теб да ми влезеш в положението…

Все едно, че не го бях чул. Отпих спокойно от чашата си.

— В странно настроение си май — рекох му. — Надявам се да не ни опропастиш вечерта.

Бележки

[1] Тъй нар. руска планина е един от класическите атракциони на ужасите в лунапарковете. — Б.пр.