Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 71 гласа)

Глава 18

1

Инсталирах си телефон и първия човек, на когото позвъних, беше Елън Докърти, която с готовност ми даде адреса на Сейди в Рино.

— Имам и телефонния номер на пансиона, където е отседнала, ако го искаш — допълни Ели.

Естествено, че го исках, но, ако го имах, все някога щях да се поддам на изкушението да й се обадя, а нещо ми подсказваше, че това би било грешка.

— Адресът е достатъчен.

Написах й писмо, веднага щом затворих. Чувствах се отвратен от неестествения си, изкуствено приповдигнат тон, но не знаех как да го избегна. Проклетата метла стоеше непокътната между нас. Ами ако тя срещнеше някой симпатичен паралия и съвсем забравеше за мен? Нима не беше възможно? Тя със сигурност щеше да знае как да го омагьоса в леглото. Учеше се бързо и беше кръшна не само на дансинга. Ревността ми пак се обади и аз побързах да довърша писмото, като осъзнавах, че звуча унил и безучастен, но трябваше все някак да се опитам да пробия през превзетите фрази и да кажа нещо откровено.

Липсваш ми и ужасно съжалявам за начина, по който приключи всичко, но в момента просто не знам как да оправя нещата. Чака ме доста работа и няма начин да я приключа преди следващата пролет. Може би дори тогава няма да успея, но се надявам. Моля те не ме забравяй. Обичам те, Сейди.

Подписах писмото с името Джордж, което веднага изтри всеки неумел опит за откровеност от моя страна. Най-долу добавих: „Ако имаш желание да ми се обадиш…“ и написах телефонния си номер. После отидох до библиотеката Бенбрук и пуснах писмото в голямата синя пощенска кутия отпред. За момента нищо повече не можех да направя.

2

В тетрадката на Ал бяха прикрепени три снимки, разпечатани от различни Интернет страници. Едната беше на Джордж де Мореншилд, облечен в банкерски сив костюм с бяла кърпичка, подаваща се от малкото джобче. Косата му беше сресана назад и внимателно разделена на път, както беше приемливо за мъжете на ръководни позиции по онова време. Усмивката на плътните му устни ми напомни за постелята на най-малкото мече от приказката за Златокоска: нито прекалено твърда, нито прекалено мека, а съвсем точна. Нямаше и следа от абсолютния ненормалник, когото скоро щях да видя да си раздира ризата на верандата на улица Мерседес 2703. Или пък имаше съвсем слаба следа. Нещо в тъмните му очи. Някакво високомерие. Щипка от доброто старо пожелание „майната ти“.

Втората снимка беше на печално известното „гнездо на стрелеца“, подредено от кашони с книги на шестия етаж на Тексаското училищно книгохранилище.

На третата снимка Озуалд, облечен в черно, държеше поръчаната си по пощата карабина в едната ръка и няколко социалистически брошури в другата. Револверът, с който щеше да застреля далаския полицай офицер Дж. Д. Типит при своето провалилото се бягство — освен ако аз не успеех да го спра — беше затъкнат в колана на Ози. Тази снимка щеше да направи Марина по-малко от две седмици преди несполучливия опит за убийство на генерал Уокър. Мястото беше вътрешният двор на малката сграда с два апартамента на западна улица Нийли №214 в Далас.

За да убивам време, докато чаках семейство Озуалд да се нанесе в съборетината отсреща, често посещавах западна Нийли 214. Далас, по принцип, съвсем категорично беше захапал дебелия, както биха се изразили моите ученици от ’11-та, но западна Нийли беше в малко по-приятен квартал от Мерседес. Въздухът, разбира се, вонеше — през ’62-ра целият централен Тексас мирише на повредена рафинерия — но поне отсъстваха миризмите на канал и лайна. Асфалтът на улицата се ронеше, но поне имаше асфалт. И не се виждаха никакви пилета.

В апартамента на втория етаж на номер 214 живееше младо семейство с три деца. След тях там щяха да живеят семейство Озуалд. Мен лично ме вълнуваше приземният апартамент, защото, когато Лий, Марина и Джун се нанесяха горе, аз исках да живея под тях.

През юли ’62-ра на първия етаж живееха две жени и един мъж. Жените бяха едри, флегматични и си падаха по набрани рокли без ръкави. Едната беше около шестдесетте и силно куцаше. Другата беше в края на тридесетте или началото на четиридесетте. Приликата между двете веднага издаваше, че са майка и дъщеря. Мъжът беше кожа и кости и седеше в инвалидна количка. Косата му беше рехава и съвсем бяла, като пух. В скута му винаги се мъдреше найлонова торба, прикрепена към дебелата тръба на катетъра и пълна с мътна урина. Той пушеше непрестанно, като си тръскаше цигарата в пепелник, прикрепен към единия подлакътник на стола. Цяло лято той май изобщо не смени дрехите си. Винаги го виждах с лъскави червени баскетболни шорти, разкриващи изпосталелите му крака почти до чатала, тениска, жълтава почти колкото урината, маратонки, залепени с тиксо, и огромна черна каубойска шапка, която изглежда имаше лента от змийска кожа над периферията. Отпред на шапката имаше кръстосани кавалерийски саби. Жена му или дъщеря му го избутваха на тревата, където той седеше, прегърбен под едно дърво, неподвижен като статуя. Започнах да вдигам ръка за поздрав, всеки път когато бавно минавах покрай него, но той никога не помаха в отговор, въпреки че почна да разпознава колата ми. Може би го беше страх да отговори на поздрава ми. Може би си мислеше, че го навестява Ангелът на смъртта, който прави обиколките си в Далас зад волана на стар Форд, вместо на черен кон. В известен смисъл, предполагам, беше прав.

Тримата изглежда живееха там от доста време. Дали още щяха да са там следващата година, когато аз щях да се нуждая от жилището? Нямах представа и в записките на Ал не пишеше нищо по въпроса. За момента можех само да гледам и да чакам.

Прибрах от Тихия Майк новата си технологична придобивка, която той сам беше изработил. Чаках телефонът да звънне. Той звъня три пъти и всеки път аз се хвърлях към слушалката, изпълнен с надежда. На два пъти беше мис Ели, която просто искаше да побъбри. Веднъж беше Дийк с покана за вечеря, която аз приех с благодарност.

Сейди не се обади.

3

На трети август, един Бел Еър седан, модел ’58-ма, спря на неугледната автоалея пред номер 2703. Следваше го лъскав Крайслер. Братя Озуалд излязоха от първата кола и застанаха един до друг без да говорят.

Аз се протегнах между завесите колкото да плъзна прозореца си нагоре и да пусна в стаята уличния шум и вълна горещ влажен въздух. После изтичах в спалнята и извадих новата си придобивка изпод леглото. Тихия Майк беше пробил отвор в дъното на пластмасова купа и беше залепил вътре многопосочния микрофон — за който ме увери, че бил последен писък на техниката — така че той стърчеше като пръст. Прикрепих проводниците, излизащи от микрофона към съответните точки на гърба на записващия магнетофон. Имаше и гнездо за слушалки, които, моят личен специалист по електроника ме беше уверил, също бяха последен писък.

Надникнах навън и видях, че братята говорят с мъжа, слязъл от Крайслера. Той носеше каубойска шапка Стетсън, тънка като ласо вратовръзка и помпозни бродирани ботуши от змийска кожа. Беше по-добре облечен от моя хазаин, но иначе и двамата бяха от едно и също племе. Нямаше нужда дори да ги слушам, жестовете на човека бяха съвсем красноречиви. Знам, че не е кой знае какво, но пък ти не разполагаш с кой знае колко средства, не е ли така, друже? На великия пътешественик Лий, който вярваше, че го чака слава, ако не непременно богатство, едва ли му беше лесно да слуша тая тирада.

Ниско на стената до мен имаше контакт. Включих магнетофона, като искрено се надявах да не ме удари ток или да не гръмне някой бушон. Малкият червен индикатор на магнетофона светна. Сложих си слушалките и плъзнах купата в пролуката между завесите. Дори да погледнеха насам, слънцето щеше да свети в очите им и, благодарение на сянката, хвърляна от стряхата над моя прозорец, или нямаше да видят нищо, или щяха да различат само някакво размазано бяло петно. Все пак си напомних за следващия път да облепя купата с черен изолирбанд. От излишна предпазливост глава не боли. Но всичко това в момента не беше толкова важно, защото се оказа, че нищо не чувам.

Даже уличния шум беше приглушен.

О, да, това е просто страхотно, помислих си. Просто шибано идеално. Много благодаря, Тихи Ма…

Докато проклинах наум, забелязах че плъзгача за звука на магнетофона сочи нулата. Завъртях го рязко чак до знака + и ушите ми гръмнаха. Изругах и дръпнах слушалките от ушите си, завъртях плъзгача докъм средата и опитах отново. Резултатът беше изключителен. Като бинокъл за слуха.

— Шестдесет на месец ми се струва доста висока цена, сър — тъкмо казваше Лий Озуалд (като се имаше предвид, че семейство Темпълтън бяха плащали десет долара по-малко, бях съгласен с него). Гласът му беше уважителен със съвсем лека следа от южняшки акцент. — Дали не можем да се договорим за петдесет и пет?

— Уважавам човек, който може да се пазари, обаче хич не се и опитвай, друже — отряза го Змийски Ботуши. Поклащаше се напред-назад на високите си токове като човек, който няма търпение да се махне от тук. — Трябва да си получа, каквото ми се полага. Ако на теб не ти отърва, има други кандидати.

Лий и Робърт се спогледаха.

— Ами да огледаме вътре, тогава — каза Лий.

— Туй е добро място на семейна улица — продължи Змийски Ботуши. — Обаче внимавайте с онуй първото стъпало, че малко тряб’а да се позакове. Имам толкоз много от тез къщички и наемателите хич не ги пазят. Особено тая последната шайка тука, да не ти дава Господ.

Мери си приказките, задник такъв, помислих си аз. Говориш за семейството на Айви.

Те влязоха вътре. Гласовете се изгубиха, но после се появиха, макар и по-слаби, когато Змийски Ботуши вдигна предния прозорец. Същия онзи, за който Айви казваше, че през него съседите могат да надничат вътре и се беше оказала, разбира се, съвсем права.

Лий попита какво собственикът възнамерява да направи за дупките по стените. В думите му нямаше негодувание, нито сарказъм, но не се долавяше и никакво раболепие, въпреки че той неизменно наричаше човека сър. Говореше с уважителен, но безучастен тон, с който вероятно беше свикнал в армията. Безцветен беше най-точно казано. Лицето и гласа на Лий говореха, че той безпроблемно се шмугва из пролуките. Поне за пред хората. Марина единствена виждаше другото му лице и чуваше другия глас.

Змийски Ботуши даде някакво мъгливо обещание и напълно гарантира нов матрак за голямата спалня, понеже „оная последната шайка открадна стария, моля ви се“. Той пак спомена, че ако Лий не иска мястото има и други кандидати (сякаш къщата не беше стояла празна цяла година), после предложи на братята да разгледат спалните. Интересно дали щяха да оценят артистичните опити на Розет.

Гласовете им заглъхнаха, а после се появиха отново, докато разглеждаха кухнята. За моя радост, те всички минаха покрай Наклонената лампа от Пиза, без дори да я погледнат.

— … маза? — тъкмо питаше Робърт.

— Няма маза — отговори Змийски Ботуши гордо, сякаш отсъствието й беше предимство. Според него, беше точно така. — В тоя квартал е страшна влага. Всяко мазе се пълни с вода, да не ти дава Господ!

Тук гласовете пак изчезнаха, защото той отвори задната врата да им покаже двора. Само дето не беше двор а обикновено пустеещо поле.

Пет минути по-късно тримата пак се събраха отпред. Този път Робърт, по-големият брат, се опита да се пазари. И него не го огря.

— Ще ни извините ли за минута? — помоли Робърт.

Змийски Ботуши си погледна масивния хромиран часовник и благоволи да им даде минута.

— Обаче имам друга среща на улица Чърч, тъй че вий двамата, гледайте да не му мислите дълго.

Робърт и Лий минаха зад колата на Робърт и, въпреки че говореха тихо, за да не ги чуе Змийски Ботуши, когато наклоних купата в тяхна посока, аз чух по-голямата част от разговора. Робърт смяташе, че трябва да огледат още няколко места. Лий каза, че иска това. Като за начало ставало.

— Лий, това е пълна дупка — възрази Робърт. — Само ще си хвърлиш… — парите на вятъра вероятно беше остатъкът от изречението.

Лий каза нещо, което не чух. Робърт въздъхна и вдигна ръце, сякаш се предава. Върнаха се при Змийски Ботуши, който стисна ръката на Лий и го поздрави за добрия избор. После си продължи хазайската тирада: двумесечен наем за осигурителен депозит. Тогава Робърт се намеси и заяви, че никакъв депозит няма да плащат, докато не пристигне новият матрак и стените не бъдат замазани.

— За матрака няма проблем — каза Змийски Ботуши. — И ще оправя онова стъпало, че женичката ти да не си изкълчи крака. Ама щом ще оправям стените, ще трябва да ’дигна наема с още пет на месец.

Знаех от записките на Ал, че Лий ще наеме мястото, но все очаквах да се откаже от това пълно безобразие. Вместо това той извади мек портфейл от задния си джоб, издърпа тънък сноп банкноти отвътре и прехвърли почти всичките в протегнатата ръка на новия си хазаин, докато Робърт се върна при колата, недоволно поклащащ глава. Очите му се завъртяха за момент към моята къща, но той бързо отмести поглед незаинтересован.

Змийски Ботуши шляпна ръката на Лий втори път, после скочи в своя Крайслер и бързо се отдалечи, вдигайки пушилка след себе си.

Едно от момиченцата, които бях видял да скачат на въже, се приближи на своя скутер.

— В къщата на Розет ли се нанасяш, господине? — попита тя Робърт.

— Не аз, той — отговори Робърт и посочи брат си с пръст.

Тя избута скутера си до Лий и попита мъжа, който щеше да отнесе дясната половина от главата на Джак Кенеди, дали има деца.

— Имам малка дъщеричка — каза Лий, като сложи ръце на коленете си, за да е на едно ниво с нея.

— Тя красива ли е?

— Не колкото теб, нито толкова голяма.

— Може ли да скача на въже?

— Миличка, тя още не може дори да върви — думите му прозвучаха провлечено, по южняшки.

— Много й здраве, тогава — и тя се изстреля към улица Уинскот.

Двамата братя се обърнаха към къщата. Това малко приглуши гласовете им, но когато усилих звука, все още чувах почти всяка дума.

— Това… жив обир — каза Робърт. — Чакай само Марина да види тая съборетина. Ще ти налети, като муха на кучешко лайно.

— Аз ще… Рина — отговори Лий. — Обаче, брат ми, ако не се… от майка и от оня тесен апартамент, скоро ще ми кипне и ще я затрия.

— Тя може да е… обаче… обича, Лий — Робърт направи няколко крачки към улицата. Лий го последва и гласовете им станаха кристално ясни.

— Знам, обаче тя изобщо не си мери приказките. Оная нощ, докато ние с Рина го правим, нали, тя се провиква от дивана, щото спи в хола, нали знаеш: „По-полека, вие двамата“, вика, „рано ви е още за второ. Чакайте, поне докато можете да издържате първото“.

— Знам, понякога е трудна.

— И все купува разни работи, брат ми. Казва, че били за Рина, ама ги тика на мене — Лий се разсмя и пристъпи към колата. Този път неговия поглед пробяга по номер 2706 и аз едва се удържах на мястото си зад завесите. А трябваше да държа и купата неподвижно.

Робърт го последва. Те се облегнаха на багажника. Двама мъже в чисти сини ризи и работнически панталони. Лий носеше и вратовръзка, която сега разхлаби.

— Слушай, значи. Отива майка в магазина на братя Ленърд и се връща с един куп дрехи за Рина. Вади чифт шорти, дълги до коленете, с някакъв индийски десен. „Гледай, Рийни, не са ли хубавки?“, вика й — Лий имитираше гласа на майка си с брутална точност.

— А Рина какво каза? — Робърт се усмихваше.

— Каза й: „Не, мамачка, не. Благодари, но не харесва, не харесва. Аз харесва така“. И после й показва с ръка за каква дължина говори — Лий сложи собствената си ръка на средата на бедрото си.

Усмивката на Робърт се разтегли.

— Обзалагам се, че майка страшно се е зарадвала да го чуе.

— Тя вика: „Марина, такива шорти са за младите момичета, дето се фръцкат по улиците да си търсят мъже, не са за омъжени жени“. Да не си посмял да й кажеш къде сме се преместили, брат ми. Чуваш ли ме, по никакъв начин.

Отговорът на Робърт се забави няколко секунди. Може би се сети за един студен ден през ноември ’60-та. Майка му, влачеща се след него на западна седма улица и викаща: „Спри, Робърт, не бързай, не съм приключила с теб!“. И, макар Ал да не беше писал нищо по въпроса, съмнявах се, че е приключила и с Лий. Все пак, той беше любимият й син, изтърсакът на семейството. Този, който спял в едно легло с нея, докато навършил единадесет. Този, който трябвало да бъде редовно проверяван, дали по слабините му вече са почнали да растат косми. Всички тези неща присъстваха в записките на Ал. А до тях в полето бяха записани две думи, които човек не би очаквал да чуе от готвач на аламинути: истерична фиксация.

— Чувам те, Лий, но градът не е голям. Тя ще те намери.

— Като ме намери, ще я пратя, откъдето е дошла. Вярвай ми.

Те се качиха в колата и потеглиха. Табелата „Дава се под наем“ беше изчезнала от верандата. Новият хазаин на Лий и Марина я беше взел със себе си.

Аз отидох до една железария, купих ролка изолирбанд и облепих купата отвътре и отвън. Като цяло беше минало добре, но вече бях навлязъл в опасната зона. И много добре го знаех.

4

На десети август, около пет следобед, Белеърът се появи отново, като този път теглеше малко дървено ремарке. На Лий и Робърт им отне не повече от десет минути да внесат вътре цялата покъщнина на семейството Озуалд (като внимателно избягваха клатещото се стъпало, което още не беше поправено). През цялото време Марина стоя отвън на тревата с Джун на ръце, и оглеждаше новия си дом с отвратено изражение, което не можеше да се обърка.

Този път се появиха всички три момичета, които бяха скачали на въже, двете пеш, третата бутаща своя скутер.

Те поискаха да видят бебето и Марина им я показа с усмивка.

— Как се казва? — попита едното момиче.

— Джун — отговори Марина.

Те всички заговориха една през друга.

— Колко е голяма? Може ли да говори? Защо не се смее? Има ли си кукла?

Марина само поклати глава, все още усмихната.

— Съжалява, аз не говори.

Трите момичета се отдалечиха тичешком, като се провикваха: „Аз не говори, аз не говори!“. Едно от оцелелите местни пилета изхвърча от пътя им с крясък. Марина ги изпрати с избледняваща усмивка.

Лий излезе и се присъедини към нея. Беше гол до кръста и се потеше обилно. Кожата му беше бяла като рибешки корем. Ръцете му бяха слаби и безформени. Той я прегърна през кръста, а после се наведе и целуна Джун. Помислих си, че Марина може да посочи къщата и да каже „Не харесва, не харесва“ — поне толкова английски говореше — но тя само подаде бебето на Лий и се изкачи на верандата, като за момент се олюля на хлабавото стъпало, но после си върна баланса. Хрумна ми, че на нейно място Сейди вероятно би паднала, а после би куцукала на изкълчен глезен десетина дни.

Хрумна ми също, че и Марина трябва да е била също тъй нетърпелива да се отдели от свекърва си, както и Лий.

5

Десети беше петък. В понеделник, около два часа, след като Лий беше тръгнал на работа, едно кафеникаво комби спря пред номер 2703 и Маргерит Озуалд изскочи от пътническата врата преди още колата да е съвсем спряла. Днес червената й кърпа беше заменена с бяла на черни точки, но беше обула същите обувки на медицинска сестра и по лицето й се четеше същото войнствено изражение. Беше ги открила, точно както Робърт беше предрекъл.

Същинска небесна хрътка, помислих си аз, истинска небесна хрътка.[1]

Аз надничах измежду завесите, но реших, че няма нужда да включвам микрофона. Сцената беше достатъчно красноречива и без звук.

Приятелката, която я беше докарала, солидна дама, се измъкна тежко иззад волана и си помаха с яката на роклята си. Денят беше непоносимо горещ, но на Маргерит изобщо не й пукаше. Тя побутна шофьорката към багажника на колата. Вътре имаше високо бебешко столче и торба покупки. Маргерит взе столчето, приятелката пое провизиите.

Момиченцето със скутера се приближи, но Маргерит набързо я пръждоса. Чух я да виква: „Изчезвай, дете!“ и малката се отдалечи нацупена.

Маргерит изтрополи по голата ивица земя, която минаваше за пътека и, докато оглеждаше халтавото стъпало, Марина се появи на вратата. Беше облечена с рубашка и точно такива шорти, които госпожа Озуалд не одобряваше за омъжена жена. Изобщо не се учудвах, че Марина ги предпочита. Тя имаше страхотни крака. Лицето й изразяваше неподправена тревога и аз я чух без помощта на микрофона.

— Не, мамачка — мамачка, не! Лий казва не! Лий казва не! Лий казва… — тя довърши със звучна руска фраза, понеже нямаше как по друг начин да предаде думите на мъжа си.

Маргерит Озуалд беше от онези американци, които смятат, че чужденците непременно ще ги разберат, стига да им говорят много бавно и оглушително.

— Да… Лий… е… горделив! — провъзгласи тя. Качи се на верандата (като избягна повреденото стъпало) и продължи да говори директно в лицето на стреснатата си снаха. — В… това… няма… нищо… лошо…, но… не и ако… моята… внучкастрада… заради… него!

Тя беше масивна. Марина беше фина. Така че „мамачка“ директно профуча покрай нея. Последва миг тишина, а после Маргерит се провикна като глашатай:

Къде ми е сладкото малко съкровище?

Някъде из къщата, вероятно в старата стая на Розет, Джун започна да плаче.

Жената, която беше докарала Маргерит се усмихна бегло на Марина и влезе вътре с торбата покупки.

6

Лий се зададе по улица Мерседес откъм автобусната спирка в пет и половина. В ръката му се люшкаше кутията от обяда му и се удряше в бедрото му. Качи се по стъпалата, но забрави за повреденото, то се наклони, той изтърва кутията и се наведе да я вдигне.

Това няма да му подобри настроението, помислих си аз.

Той влезе вътре и аз го видях как прекоси дневната и остави кутията на кухненския плот. Обърна се и видя новото столче. И понеже явно добре познаваше майка си, отиде и отвори вратата на ръждясалия хладилник. Все още се взираше във вътрешността му, когато Марина се появи от стаята на бебето. На рамото й беше преметната кърпа и моят бинокъл беше достатъчно силен, за да видя, че по нея има петна от слюнка.

Тя го заговори, усмихната, и той се обърна към нея. Светлата му кожа беше същинска напаст за хората като него, които се изчервяват твърде лесно, а в момента намръщеното му лице беше ярко червено, чак до линията на оредяващата коса. Започна да й крещи и да сочи хладилника (вратата все още зееше отворена и от вътре се носеха валма пара). Тя се обърна, за да се върне в детската стая. Той я хвана за рамото, завъртя я обратно и започна да я разтърсва. Главата й се клатушкаше напред-назад.

Не исках да ги гледам и нямаше причина да го правя. Това не беше част от информацията, която търсех. Вярно, той беше побойник, но Марина щеше да оцелее, което не можеше да се каже за Дж. Ф. Кенеди… или пък за офицер Типит. Така че, не, нямаше нужда да гледам. Но понякога просто не можеш да откъснеш очи.

Те продължиха да се карат, Марина сигурно се опитваше да обясни, че не знае откъде Маргерит е намерила адреса им и, че не е могла да попречи на „мамачка“ да нахлуе в къщата. И, разбира се, накрая Лий я зашлеви през лицето, просто защото не можеше да удари майка си. Дори да се беше оказал лице в лице с нея, срещу Маргерит той не би могъл да вдигне ръка.

Марина проплака. Той я пусна. Тя продължи да му говори разгорещено с протегнати ръце. Той се опита да хване една от ръцете й и тя я дръпна. Вдигна ръце към тавана, отпусна ги и излезе през входната врата. Лий понечи да я последва, но се отказа. Братята бяха сложили два стари шезлонга на верандата и Марина се отпусна в един от тях. Под лявото й око имаше червено петно и бузата й вече беше почнала да се подува. Тя беше забила поглед в улицата и отвъд нея. Аз усетих гузно бодване, въпреки че лампите в стаята ми бяха изгасени и знаех, че не ме вижда. Въпреки това застинах на място с бинокъл пред очите.

Лий седна на кухненската маса и подпря чело на дланите си. Остана така известно време, после чу нещо и влезе в по-малката спалня. Излезе с Джун на ръце и започна да я разхожда из дневната и да гали гърба й, за да я успокои. Марина влезе вътре. Джун я видя и протегна към нея пухкави ръчички. Марина пристъпи към тях и Лий й подаде бебето. После, преди да е успяла да се отдалечи, той я прегърна. Тя остана безмълвно в прегръдката му за момент, а после прехвърли бебето в едната си ръка, за да го прегърне с другата. Той зарови лице в косата й и аз бях убеден, че мога да отгатна какво й казва — руските думи за „съжалявам“. Изобщо не се съмнявах, че съжалява. Както щеше да съжалява и следващия път. И следващия.

Марина занесе Джун в бившата стая на Розет. Лий остана на мястото си за момент, после отиде до хладилника, извади нещо и започна да яде.

7

Късно на следващия ден, тъкмо когато Лий и Марина сядаха да вечерят (Джун лежеше на пода на дневната върху разстлано одеяло и риташе във въздуха), Маргерит се зададе запъхтяна от спирката на улица Уинскот. Този път беше облякла сини панталони, които никак не подхождаха на масивния й задник. Мъкнеше огромна платнена чанта. Отгоре се подаваше червения покрив на детска куклена къща. Тя изкачи стъпалата (като пак прескочи счупеното) и се вмъкна в къщата, без да чука.

Опитах да се преборя със желанието да включа микрофона — това беше поредната семейна сцена, която мен изобщо не ме вълнуваше — и изгубих битката. Както беше казал Лев Толстой, има нещо необяснимо привлекателно в един семеен раздор. Или пък беше Джонатан Францен. Докато включа микрофона и го насоча през отворения си прозорец към къщата отсреща, караницата вече беше в разгара си.

— … исках да знаеш къде сме, по дяволите, щях да ти кажа!

— Вейда ми каза. Тя е добро момиче — отговори Маргерит спокойно. Гневът на Лий изобщо не й правеше впечатление. Тя разтоварваше разнообразни съдове с храна върху плота със скоростта на крупие в казино. Марина я гледаше невярващо. Кукленската къща беше оставена на пода до одеялото на Джун. Тя си риташе и не й обръщаше внимание. Какво изобщо ще прави четиримесечно бебе с кукленска къща?

— Майко, трябва да ни оставиш на мира! Престани да носиш всички тези неща! Аз мога да се грижа за семейството си!

Марина добави и своето „Мамачка, Лий казва не“.

Маргерит се разсмя от сърце.

— „Лий казва не, Лий казва не.“ Миличка, той все така казва. Тоя мъник цял живот повтаря не, ама това нищо не значи. Мама се грижи за него — и тя щипна бузата му, сякаш беше шестгодишен и беше направил нещо палаво, но толкова сладко. Ако Марина беше опитала нещо подобно, Лий сигурно щеше да я метне през улицата.

По някое време същите три момичета от квартала се бяха появили на буренясалата предна морава и зяпаха семейната свада задълбочено, както простолюдието в театър Глобус трябва да е поглъщало най-новата пиеса на Шекспир. Само дето в тази версия на пиесата, опърничавата отказваше да бъде укротена.

— Какво ти е наготвила за вечеря, скъпи? Става ли за ядене?

— Имаме задушено. Жаркое. Онзи тип, Грегъри, даде малко купони за супермаркета.

Маргерит не помръдна, сякаш не беше го чула.

— Искаш ли да вечеряш с нас, майко?

— Жаркое много окей, мамачка — увери я Марина с обнадеждена усмивка.

— А, не, аз не мога да ям такива неща — отхвърли поканата Маргерит.

— Е, откъде знаеш, като даже не си го опитала?!

Тя не му обърна внимание.

— Ще ми разстрои стомаха. Освен това, не искам да оставам за автобуса след осем. Тогава е пълно с пияници. Лий, миличък, трябва да оправиш онова стъпало, преди някой да си счупи крака.

Той измърмори нещо, но Маргерит вече беше прехвърлила вниманието си другаде. Тя се спусна като ястреб връз полска мишка и грабна Джун. С помощта ни бинокъла аз съвсем ясно видях стреснатото личице на детето.

— Как ми е малкото сладурче? Как е мойта душичка? Как е моята малка девушка?

Девушката, извън себе си от страх, започна да пищи с цяло гърло.

Лий посегна да вземе бебето. Червените устни на Маргерит се дръпнаха и разкриха зъбите й в нещо, което вероятно можеше да се нарече усмивка, но само от крайно добронамерен човек. На мен повече ми приличаше на озъбване. Явно и синът й прецени същото, защото отстъпи назад. Марина хапеше устни, а в очите й се четеше ужас.

— Ооооо, Джуни! Джуни-муни-__спуууни!__

Маргерит крачеше напред назад по изтъркания зелен килим, без да обръща внимание на все по-отчаяните писъци на Джун, точно както беше пренебрегнала гнева на Лий. Дали пък не се подхранваше от детския плач? На мен поне така ми се струваше. След малко Марина не издържа. Тя стана и тръгна към Маргерит, която бързо се отдалечи, притиснала бебето до гърдите си. Дори отвъд улицата можех да си представя звука на медицинските й чехли по пода клъд-клъмп-клъд. Марина я последва. Маргерит вероятно реши, че е постигнала своето и върна детето на майка му. Тя посочи към Лий, а после заговори на Марина високо и поучително.

— Той понапълня… докато живеехте при мен… защото аз му готвех… любимите му неща. Обаче още е… прекалено слабичък!

Марина я гледаше ококорено над главата на бебето. Маргерит завъртя очи или от нетърпение, или направо от отвращение и почти залепи лицето си о лицето на Марина. Наклонената лампа на Пиза беше включена и светлината й се плъзна по стъклата на издължените като котешки очи очила на Маргерит.

Готви му… неща, които ще яде! Без… квасена… сметана! Без… кисело мляко! Той… е… прекалено… слабичък!

— Слааабичък — повтори Марина колебливо. Спасена в прегръдката на майка си, Джун беше почнала да се успокоява и плачът й беше стихнал до хрипкаво хълцане.

— Да! — потвърди Маргерит. После се извъртя към Лий. — Да оправиш стъпалото!

След което си тръгна, като спря, колкото да целуне звучно внучка си по главата. Докато вървеше обратно към автобусната спирка се усмихваше. Изглеждаше подмладена.

8

На следващия ден, след като Маргерит беше донесла кукленската къща, аз се надигнах в шест. Отидох до събраните завеси и надникнах през пролуката без дори да се замислям — да шпионирам съседите отсреща ми беше станало навик. Марина седеше в един от шезлонгите и пушеше. Носеше розови копринени пижами, прекалено големи за нея. Окото й беше прясно насинено, а по горнището на пижамата имаше пръски кръв. Тя пушеше бавно, като вдишаше дълбоко и се взираше пред себе си с празен поглед.

Скоро се прибра вътре и направи закуска. Малко по-късно Лий се появи и я изяде. Не погледна жена си. Четеше книга.

9

„Онзи тип, Грегъри, даде малко купони за супермаркета“, беше казал Лий на майка си вероятно за да обясни откъде се е взело месото за задушеното или, за да й покаже, че двамата с Марина все пак имат приятели във Форт Уърт. Мамачка изглежда не забеляза думите му, но аз ги забелязах и още как. Питър Грегъри беше първото звено във веригата от събития, която щеше да доведе Джордж де Мореншилд на улица Мерседес.

Като де Мореншилд и Грегъри беше руски емигрант, търгуващ с петрол. По произход той беше от Сибир и веднъж седмично преподаваше руски в библиотеката на Форт Уърт. Когато Лий беше научил за това, той си беше уредил среща с него, за да провери дали не може да получи работа като преводач. Грегъри беше тествал познанията му по езика и беше преценил, че те са „прилични“. Но това, от което Грегъри наистина се интересуваше — това, от което всички руски емигранти се интересуваха според Лий — беше бившата Марина Прусакова. Младо момиче от Минск, което някак се беше откопчило от лапите на руската мечка, само за да попадне в ръцете на един американски грубиян.

Лий не беше получил работата. Вместо това Грегъри беше наел Марина да дава уроци по руски на сина му Пол. Семейство Озуалд отчаяно се нуждаеха от парите, които тя изкарваше, но това беше още един трън в петата на Лий. Тя даваше уроци на богаташкото хлапе два пъти седмично, докато той цял ден сглобяваше алуминиеви мрежи за врати.

Сутринта, когато бях видял Марина да пуши на верандата, Пол Грегъри, симпатичен младеж на възрастта на Марина, спря пред къщата в чисто нов Буик. Той почука и Марина му отвори, прикрила синината под тежък слой грим, който ми напомни за Боби Джил. Дали заради ревността на Лий, дали заради някакви порядки, научени у дома, тя не го покани вътре, а изнесе урока на верандата. Той продължи час и половина. Джун лежеше между двамата на одеялото си и, когато почваше да плаче, те се редуваха да я вземат на ръце. Беше приятна сцена, макар че господин Озуалд едва ли би я оценил.

По обед зад Буика паркира бащата на Пол. С него дойдоха още двама мъже и две жени. Те носеха провизии. Старият Грегъри прегърна сина си, а после целуна Марина по бузата (върху която нямаше синина). Всички разговаряха оживено на руски. Младият Грегъри беше напълно изгубен сред този разговор, но Марина сякаш беше преоткрита. Тя засия като неонов знак. Покани всички вътре. Скоро те бяха насядали в нейната дневна, пиеха леден чай и разговаряха. Марина ръкомахаше като развълнувана птичка. Джун обикаляше от ръце на ръце.

Аз бях пленен от тази сцена. Руското емигрантско общество беше намерило своето момиче-чудо и я беше превърнало в своя любимка. А и как иначе? Тя беше млада, беше чужденка в чужда страна и беше красавица. Разбира се, красавицата беше женена за звяр — мрачен млад американец, който я удряше (лошо) и който страстно вярваше в една държавническа система, която тези заможни граждани също толкова страстно отхвърляха (много по-лошо).

И въпреки това Лий не възразяваше срещу техните подаръци, освен в отделни гневни изблици и, когато те носеха мебели за къщата — като например ново ярко розово легло за бебето — той приемаше и тях. Надяваше се, че руснаците ще успеят да го изведат от тази дупка, но не ги харесваше. И докато семейството се пренесеше в Далас през ноември, ’62-ра, той вече щеше да е наясно, че чувствата му са напълно споделени. А и защо да го харесват, трябва да си е мислил той. Та той беше идеологически чист, докато те бяха страхливци, изоставили Майка Русия в най-тежкия й час през ’43-та. Бяха се сдушили с нацистите и бяха избягали в Щатите веднага след края на войната, където незабавно бяха възприели американския начин на живот, който според Лий представляваше подрънкващ оръжия, експлоатиращ работническата класа прикрит фашизъм.

Някои от тези неща ми бяха известни от записките на Ал. Повечето видях да се разиграват пред очите ми в къщата отсреща или научих от единствения съществен разговор, който моята лампа-микрофон успя да запише.

10

Вечерта на двадесет и пети август Марина издокара себе си в красива синя рокля, а Джун в кадифено гащеризонче с пришити отпред цветя. Лий, с кисела физиономия, се появи от спалнята, облечен във вероятно единствения си костюм. Беше смехотворна ръбеста вълнена дреха, която можеше да е изработена само в Русия. Вечерта беше гореща и той щеше да плувне в пот докато се приберат. Те внимателно слязоха по стъпалата пред верандата си (последното още не беше поправено) и тръгнаха към автобусната спирка. Аз се качих в колата и подкарах до ъгъла на Мерседес и Уинскот. Виждах ги как стоят до стълба, маркиран с бели ивици и спорят. Каква изненада. Автобусът се появи, те се качиха, а аз ги последвах, точно както бях следвал Франк Данинг в Дери.

Историята се повтаря е още един начин да се каже, че миналото обича да е в хармония със себе си.

Те слязоха от автобуса в жилищен квартал в северен Далас. Аз ги наблюдавах как приближават малка, но много елегантна къща с фасада от камък и дърво в стил Тюдор. Фенерите в края на пътеката, водеща до къщата, светеха меко в здрача. По тази морава нямаше никакви бурени. Всичко тук провъзгласяваше „Америка е страната на успеха!“. Марина тръгна първа по пътеката с бебето на ръце, а Лий я следваше на няколко крачки, напълно изгубен в своето двуредно сако, което висеше почти до сгъвките на коленете му.

Марина го побутна напред и посочи звънеца. Той позвъни. Питър Грегъри и синът му излязоха заедно и, когато Джун протегна ръчички към Пол, младежът се засмя и я взе. При тази гледка, устните на Лий се изкривиха надолу.

Появи се още един мъж. Аз го разпознах като един от гостите, пристигнал след първия урок на Пол Грегъри. След това се беше появявал в дома на Озуалд още три или четири пъти, всеки път понесъл провизии или играчки за Джун, или и двете. Бях почти сигурен, че името му е Джордж Буе (да, още един Джордж, хармониите на миналото край нямат) и, въпреки че приближаваше шестдесет, мисля, че сериозно беше хлътнал по Марина.

Според готвача на аламинути, който ме беше забъркал в тая история, именно Буе убедил Грегъри да организира това опознавателно парти. Джордж де Мореншилд нямаше да го посети, но щеше да научи за събитието малко след това. Точно Буе щеше да разкаже на де Мореншилд за семейство Озуалд и техния странен брак. Пак той щеше да му разкаже за скандала, който Лий Озуалд вдигнал по време на партито, като яростно защитавал руския колективизъм. „Младежът ми се видя напълно изперкал“, щеше да каже Буе. А де Мореншилд, чиито познания за лудостта бяха от първа ръка, щеше да реши, че непременно трябва да се запознае с тази необичайна двойка.

Защо на Озуалд му бяха избили балансите на партито на Питър Грегъри и беше оскърбил добронамерените емигранти, които иначе можеха да са му от полза? Не знаех със сигурност, но имах доста точна идея. Значи, ето я Марина, омайваща всички (особено мъжете) в синята си рокля; ето я Джун, като извадена от реклама на Улуърт с подареното си гащеризонче на цветя. А ето го и Лий, плувнал в пот в грозния си костюм. Той се справя със звънливите руски фрази по-добре от Пол Грегъри, но в крайна сметка и той изостава от разговора. Трябва да се е вбесил, че се налага да прави метани на тези хора и да разчита на техните подаяния. Надявам се да е станало така. Надявам се да е страдал ужасно.

Аз обаче не останах дълго в Далас. За мен беше важен де Мореншилд. Следващата брънка във веригата. Той скоро щеше да се появи на сцената. Междувременно цялото семейство беше напуснало къщата на номер 2703 и едва ли щяха да се приберат преди десет. А може би и по-късно, понеже следващият ден беше неделя.

Така че подкарах обратно, за да активирам микрофона в дневната им.

11

На улица Мерседес се вихреше луд купон онази съботна вечер, но пространството зад дома на Озуалд беше тихо и безлюдно. Надявах се, че ключът ми ще пасне и на задната врата на къщата, не само на предната, но изобщо не ми се наложи да проверявам. Задната врата беше отключена. За целия си престой във Форт Уърт нито веднъж не ми се наложи да ползвам ключа, който бях купил от Айви Темпълтън. Животът е пълен с ирония.

Къщата беше покъртително чиста. Бебешкото столче беше поставено между местата на родителите на кухненската маса, а малкото подносче беше чисто до блясък. Също толкова чиста беше и олющената повърхност на кухненския плот и мивката с ръждивия си филтър за варовита вода на чешмата. Бях готов да се обзаложа, че Марина не е изтрила момиченцата, нарисувани от Розет. Надникнах в детската стая да проверя. Носех си малко фенерче и осветих стените. Да, фигурките още си бяха там, макар че в тъмното изглеждаха по-скоро призрачни, а не весели. Джун сигурно ги разглеждаше, докато си лежеше в леглото, захапала биберона. Интересно, дали щяха да се запечатат в паметта й на някакво по-дълбоко ниво? Дали щеше да си спомня по-късно? Пастелните призрачни момичета.

Джимла, помислих си аз без очевидна причина и потръпнах.

Дръпнах бюрото напред, закачих проводниците към микрофона в лампата и ги промуших през отвора, който бях пробил в стената. Дотук всичко беше наред, но после изживях моментен ужас. Когато бутнах бюрото обратно на място, то се удари в стената и Наклонената лампа на Пиза се преобърна.

Ако бях имал време да мисля, щях да замръзна на място и проклетията щеше да се строши на пода. Тогава какво? Да си прибера бръмбара и да оставя парчетата? Да се надявам те да си помислят, че осакатената поначало лампа е паднала сама? Повечето хора вероятно биха приели такова обяснение, но повечето хора не страдат от параноични подозрения, че ги следи ФБР. Лий можеше да намери отвора, пробит в стената. И тогава пеперудата щеше да разпери криле.

Но аз нямах никакво време за мислене. Протегнах се и хванах лампата, преди да е паднала. После останах на място за момент, стиснал лампата и разтреперан. В малката къща беше горещо като в пещ и аз надушвах собствената си пот. Дали и те щяха да усетят същата миризма по-късно? Как биха могли да я пропуснат?

Зачудих се дали полудявам. Очевидно, най-разумното решение би било да отстраня микрофона от лампата, а после да отстраня себе си от картинката. Можех да се върна към Озуалд на десети април следващата година, да го наблюдавам как ще опита да убие генерал Едуин Уокър и, ако го направи сам, да го убия, както бях убил Франк Данинг. Както казват на срещите на Анонимните алкохолици: „Не усложнявай нещата, глупако“. Защо, по дяволите, си губех времето с тази очукана стара лампа, когато съдбата на света беше заложена на карта?

Отговори ми Ал Темпълтън. „Тук си, защото прозорецът на колебанието все още е отворен. Тук си, защото, ако Джордж де Мореншилд е имал по-голяма роля, отколкото знаем, тогава може би Озуалд не е извършителят. Тук си, за да спасиш Кенеди, а подсигуряването ти с информация започва още сега. Така че остави шибаната лампа на мястото й.“

Оставих лампата на мястото й, но почнах да се тревожа заради нейната нестабилност. Ами ако Лий без да иска я събори от бюрото и види микрофона, когато керамичната основа се натроши? Или пък, ако Лий и де Мореншилд наистина разговарят в тази стая, но не включат лампата и говорят твърде тихо за далекообхватния ми микрофон? Тогава всички усилия ще са били напразно.

„Никога няма да ти се получи омлетът, ако разсъждаваш така, приятел.“

Това което в крайна сметка ме убеди, беше мисълта за Сейди. Аз я обичах и тя обичаше мен — или поне ме беше обичала — но аз се бях отказал от връзката ни, за да дойда на тази пропаднала улица. И, Господ ми е свидетел, нямаше да си тръгна от там без поне да опитам да чуя какво има да каже Джордж де Мореншилд.

Измъкнах се през задната врата и, захапал фенерчето със зъби, свързах проводниците към записващия магнетофон. Натиках магнетофона в една празна консервна кутия, за да го предпазя от атмосферните условия и после го прикрих в една ниша от натрошени тухли, която вече бях приготвил.

После се върнах в собствената си противна къща на противната малка улица и зачаках.

12

Те никога не включваха лампата, преди съвсем да се е стъмнило. Пестяха от сметката за електричество, предполагам. Пък и Лий, след като беше работил цял ден, си лягаше рано, а тя не оставаше да будува след него. Първият път, когато проверих записа, се чуваше само руска реч. При това провлачена руска реч заради изключително забавения ход на магнетофона. Ако Марина опиташе да упражнява своя английски, Лий й се караше. Той самият обаче понякога говореше на английски на Джун, ако бебето беше неспокойно. Винаги тихо и успокоително. Понякога дори й пееше. Заради ниските обороти на записа, звучеше сякаш трол пее приспивна песен.

Два пъти го чух да удря Марина и втория път руският не му беше достатъчен да изрази беса си.

— Безполезна, заядлива кучка! Да бях слушал майка, като ми каза да не се занимавам с тебе.

Това беше последвано от звука на затръшваща се врата и плача на Марина. Записът прекъсваше рязко, защото тъкмо тогава бяха изключили лампата.

Вечерта на четвърти септември видях някакво момче на около тринадесет да приближава вратата на семейство Озуалд с платнена чанта, преметната през рамо. Лий му отвори, бос, по тениска и джинси. Те поговориха, Лий го покани вътре. Поговориха си още малко. По едно време Лий взе някаква книга и я показа на момчето, което я огледа подозрително. Нямах възможност да използвам насочващия микрофон, защото времето беше захладняло и прозорците бяха затворени. Обаче лампата беше включена и, когато късно следващата вечер прибрах втория запис, ме очакваше много забавен разговор. Когато го пуснах за трети път, вече почти не забелязвах провлачения говор.

Младежът предлагаше абонамент за някакъв местен вестник или списание. Той информира семейство Озуалд, че неговото издание предлага един куп интересни неща, които нюйоркските вестници не биха си и помислили да публикуват (той ги обобщи като „новини от провинцията“) плюс съвети за спорта и градинарството. Имало също, както той ги нарече, „съчинени истории“ и подлистници с комикси.

— Няма да намерите комиксите за Дикси Дуган в Тайм Хералд — информира ги хлапето. — Мама страшно обича Дикси.

— Ами, синко, това е много хубаво — каза Лий. — Голям бизнесмен си се извъдил, а?

— Ъъъ… дасър?

— Я ми кажи, колко плащат?

— Само четири цента от десет, които изкарам, обаче това не е най-важното, сър. Мен повече ме вълнуват наградите. Тук дават много по-добри награди, отколкото като продавах Детелинов мехлем. Ония да си гледат работата! Защото от вестника ще спечеля пушка 22ри калибър. Татко позволява да имам пушка.

— Синко, ти разбираш ли, че теб те експлоатират?

— А?

— Те обират печалбата, на теб ти оставят трохите и обещанието за някаква пушка.

— Лий, той мило момче — обади се Марина. — Бъди добър. Остави на мира.

Лий не й обърна внимание.

— Трябва да се запознаеш с тази книга, синко. Можеш ли да прочетеш заглавието?

— О, дасър. Пише: „Състоянието на работническата класа“, от Фрид-рик Ин-гълс?

— Енгелс. В книгата се говори за това, какво се случва с малките момчета, които си мислят, че ще изкарат милиони, като продават това или онова от врата на врата.

— Ама аз не искам да ставам милионер — възрази момчето. — Искам само карабина 22ри калибър, за да стрелям по плъховете на сметището като моя приятел Ханк.

— Ти изкарваш петачета, като им продаваш вестниците; те изкарват долари, като продават твоята пот и потта на милиони момчета като теб. Свободният пазар не е свободен. Трябва да се образоваш, синко. Аз самият започнах, когато бях на твоите години.

Лий изнесе на вестникарчето десетминутна лекция за недостатъците на капитализма, обилно подправена с цитати от Карл Маркс. Момчето го изслуша търпеливо и накрая попита:

— Та ще се абонирате ли все пак?

— Синко, не ме ли чу какво ти казах?

— Дасър!

— Тогава трябва да си разбрал, че тази система ограбва теб и семейството ти, точно както е ограбила мен.

— Нямате пари? Е, защо не си казахте веднага?

— Опитвах се да ти обясня защо нямам пари.

— Ех, ама значи, можех да опитам в още поне три къщи, а сега трябва да се прибирам, че стана късно!

— Късмет — пожела му Марина.

Предната врата изскърца, когато се отвори и изтрака, когато се затвори (беше твърде стара, за да се затръшне). Последва дълго мълчание. После Лий се обади с равен глас.

— Ето значи с какво си имаме работа.

Малко след това лампата угасна.

13

Новият ми телефон почти не се обаждаше. Дийк звънна веднъж, по задължение, но това беше всичко. Казах си, че не бих могъл да очаквам повече. Новата учебна година беше започнала и първите седмици винаги бяха ужасно натоварени. Дийк също беше доста зает, защото мис Ели го беше отпенсионирала. Той сам ми каза, че след като се дърпал известно време, й позволил да го включи в списъка на заместващите учители. Самата Ели не се обаждаше, защото сигурно имаше хиляди неща за вършене и стотици пожари за потушаване.

След като Дийк затвори, ми хрумна, че не беше споменал Сейди. Две нощи след лекцията на Лий пред вестникарчето аз реших, че просто трябва да говоря с нея. Трябваше да чуя гласа й, дори ако всичко което тя имаше да каже, беше: „Не ми се обаждай повече, Джордж, всичко свърши.“

Тъкмо посягах към телефона, когато той иззвъня. Вдигнах слушалката и казах без никакво колебание:

— Здравей, Сейди. Здравей, миличка.

14

Последва дълго мълчание. Достатъчно дълго да си помисля, че все пак съм сгрешил и сега някой ще каже: „Не съм Сейди. Просто някакъв идиот, който е набрал грешен номер“. После тя проговори.

— Откъде знаеше, че съм аз?

За малко да изтърся „заради хармонията“ и, кой знае, може би тя щеше да ме разбере. Но това обаждане беше много важно и аз не исках да го прецакам. Отчаяно се нуждаех да не го прецакам. През почти целия разговор от моята страна на линията стояха двама души. Джордж, който говореше на глас и Джейк, който отвътре казваше нещата, които Джордж не можеше. Може би винаги има по двама души във всеки край на линията, когато се води важен разговор за застрашената любов.

— Защото мислех за теб цял ден — отговорих накрая. (Мисля за теб цяло лято.)

— Как си?

— Добре съм. (Самотен съм.) А ти? Как мина лятото? Свърши ли си работата? (Скъса ли законовите връзки с побъркания си съпруг?)

— Да — отговори тя. — Чиста работа. Нали това е един от твоите изрази, Джордж? Чиста работа?

— Възможно е. Как са нещата в училище? В библиотеката?

— Джордж? Така ли ще си говорим или сериозно ще си поговорим?

— Добре — седнах на изтърбушения си диван втора употреба. — Да говорим. Всичко с теб наред ли е?

— Да, но не съм щастлива. И съм доста объркана — тя се поколеба, после продължи. — Сигурно си чул, че работех в хотел Хара като сервитьорка. Там срещнах някого.

— О? (О, мамка му!)

— Да. Много приятен мъж. Чаровен. Любезен. Наближава четиридесет. Казва се Роджър Бийтън. Асистент е на републиканския сенатор от Калифорния, Том Кучел. Той представлява малцинството в Сената. Кучел имам предвид, не Роджър — тя се засмя, но не както човек се смее на нещо забавно.

— Да се радвам ли, че си срещнала приятен мъж?

— Не знам, Джордж… радваш ли се?

— Не. (Искам да го убия.)

— Роджър е хубавец — продължи тя с равен, информативен тон. — Симпатичен е. Учил е в Йейл. Знае как да позабавлява едно момиче. И е висок.

Вторият вътре в мен не можеше да мълчи повече.

— Искам да го убия.

Това я накара да се разсмее смехът й беше истинско облекчение за мен.

— Не го казвам, за да те нараня или да те накарам да се чувстваш зле.

— Сериозно? Тогава защо ми го казваш?

— Излязохме заедно три-четири пъти. Той ме целуна… понатискахме се малко… но нищо особено, като хлапета…

(Не просто искам да го убия, искам да го убия бавно.)

— Но не беше същото. Може би след време би могло да бъде, може би не. Той ми даде номера си във Вашингтон и ми каза да се обадя, ако… как го каза той? „Ако ти омръзне да подреждаш книги и да въздишаш по оня, дето ти се е изплъзнал.“ Това е в общи линии. Той казва, че го чакало голямо бъдеще и, че се нуждаел от добра жена да сподели живота му. Той смята, че аз може да съм тази жена. Разбира се, мъжете постоянно казват такива неща. Вече не съм толкова наивна, както преди. Но понякога говорят сериозно.

— Сейди…

— И все пак, не беше съвсем същото — тя звучеше някак замислена или разсеяна и за първи път ми хрумна, че нещо по-сериозно може да не е наред с нея от обикновените терзания за личния й живот. Дали не беше болна?

— От добрата страна на нещата обаче никаква метла не забелязах. Разбира се, понякога мъжете я крият, нали така? Джони я беше скрил. Ти също, Джордж.

— Сейди?

— Да?

Ти криеш ли някаква метла?

Последва дълго мълчание. По-дълго от началото, когато директно бях отговорил с нейното име и много по-дълго, отколкото бях очаквал. Накрая тя проговори.

— Не знам за какво говориш.

— Не звучиш като себе си, това е всичко.

— Казах ти, много съм объркана. И съм тъжна. Защото ти още не си готов да ми кажеш истината, нали?

— Щях да ти кажа, ако можех.

— Искаш ли да чуеш нещо интересно? Ти имаш доста близки приятели в Джоуди — освен мен — но изглежда никой не знае къде точно живееш.

— Сейди…

— Казваш, че си в Далас, но номерът ти спада към номератора на Елмхърст, което е във Форт Уърт.

Това не ми беше хрумвало. Какво ли друго бях пропуснал?

— Сейди, мога да ти кажа само, че правя нещо много важ…

— О, сигурна съм, че е важно. Работата на сенатор Кучел също е важна. Роджър много държеше да го разбера. А също държеше да разбера, че ако отида с него във Вашингтон, ще седя в нозете на величието… или на прага на историята… или нещо такова. Властта го вълнува. Това беше едно от малкото неща, които не можах съвсем да харесам у него. Защото си мислех — все още си мисля — коя съм аз, че да седя в нозете на величието? Аз съм просто разведена библиотекарка.

— Кой съм аз да стоя на прага на историята? — казах аз.

— Какво? Какво каза, Джордж?

— Нищо, миличка.

— Май е по-добре вече да не ме наричаш така.

— Съжалявам. (Никак не съжалявам.) За какво все пак говорим?

— За теб и мен и дали това все още е равно на нас. Ще е от полза, ако ми кажеш защо изобщо си в Тексас. Защото аз съм сигурна, че не е заради някаква книга, нито пък за да преподаваш в училище.

— Би било опасно да ти кажа.

— Ние всички сме в опасност — натърти тя. — Поне за това Джони беше прав. Да ти кажа ли какво ми каза Роджър?

— Кажи. (Къде ти го каза, Сейди? И двамата във вертикално положение ли бяхте, когато ти го каза или в хоризонтално?)

— Беше пийнал малко повече и стана бъбрив. Бяхме в хотелската му стая, но не се тревожи — останах си седнала и напълно облечена.

— Не се тревожа.

— Ако е вярно, аз съм искрено разочарована от теб.

— Добре, разтревожих се. И какво каза той?

— Каза, че се носели слухове, че тази зима около Карибите ще става нещо голямо. Взривоопасно, така го нарече той. Сигурно говори за Куба. Каза: „Онзи идиот, Кенеди, ще ни качи всички на дръвника, само да покаже, че му стиска.“

Аз си спомних, как бившият й мъж й беше пълнил главата с всички ония глупости за края на света. „Достатъчно е да погледнеш вестниците, за да видиш какво се случва.“ Беше й казал той. „Ще умрем покрити с гнойни рани, като изкашляме собствените си дробове.“ Такива неща със сигурност оставят дълбока следа, особено когато са предадени със суховатия сигурен тон на учен химик. Каква ти следа, направо белег оставят.

— Сейди, това са пълни глупости.

— Така ли? — тя звучеше раздразнена. — Тогава предполагам ти си по навътре в нещата от сенатор Кучел?

— Да кажем, че е така.

— Нищо подобно няма да казваме. Ще почакам още малко за обяснение, но няма да чакам дълго. И то само защото си добър танцьор.

— Тогава да отидем да потанцуваме — предложих аз диво.

— Лека нощ, Джордж.

И преди да успея да кажа още нещо, тя затвори.

15

Понечих да й позвъня, но, когато операторът попита „Номер, моля?“ разумът взе връх. Оставих слушалката на място. Тя беше казала, каквото имаше да казва. Ако се опитах да я принудя да каже нещо повече, можех да влоша нещата.

Опитах се да си кажа, че обаждането й е било само опит да ме подтикне да взема решение, „говори от свое име, Джон Олдън“[2], нещо такова. Но нямаше да се получи, защото това не беше истинската Сейди. Думите й бяха прозвучали по-скоро като молба за помощ.

Пак взех слушалката, но този път дадох номер на оператора, когато ми го поиска.

Телефонът в другия край иззвъня два пъти, пред Елън Докърти да вдигне.

— Да? Кой се обажда, моля?

— Здравей, мис Ели, аз съм, Джордж.

Тия продължителни паузи май бяха заразни. Изчаках. После тя отговори.

— Здравей, Джордж. Май напоследък те позабравих, а? Просто съм ужасно…

— Заета си, ясно. Знам как е първите две седмици, Ели. Обаждам се, защото Сейди току-що ми позвъни.

— О? — звучеше сякаш много внимава какво ще каже.

— Ако ти си й казала, че телефонът ми попада в номератора на Форт Уърт, а не на Далас, да знаеш, че не се сърдя.

— Не че просто съм се раздрънкала, разбери ме добре. Реших, че тя има право да знае. Аз много обичам Сейди. Разбира се, ти също не си ми безразличен, Джордж, но ти си тръгна. А Сейди още е тук.

Наистина я разбирах, въпреки че думите й ме жегнаха. Пак се почувствах сякаш съм затворен в капсула, която ще бъде изстреляна в дълбините на космоса.

— Да, няма проблем, Ели, пък и то не е кой знае какъв въпрос. Скоро ще се местя в Далас.

Тя не отговори, пък и какво да ми каже? „Може и да се преместиш, но и двамата знаем, че си падаш малко лъжец“?

— Обаче на мен не ми хареса как звучи Сейди. Според теб всичко наред ли е с нея?

— Не съм сигурна дали трябва да ти отговарям. Защото ако кажа не, ти може да се втурнеш насам да провериш, а тя не иска да те вижда. Не и както са нещата в момента.

Това всъщност отговаряше на въпроса ми.

— Наред ли беше, когато се върна от Рино?

— Беше си добре. Радваше се да ни види всички.

— Но сега звучи объркана и казва, че е тъжна.

— Това толкова ли те изненадва? — въпросът прозвуча доста остро. — Сейди има много спомени тук, повечето свързани с мъж, към когото още изпитва чувства. Приятен мъж и чудесен учител, но който се прикрива зад фалшива фасада.

Това беше доста повече от жегване.

— Но на мен ми се стори, че има още нещо. Тя спомена някаква предстояща криза, за която чула от… — Йейлския тип, дето седял на прага на историята? — От някого, с когото се запознала в Невада. Бившият й мъж и е напълнил главата с доста глупости…

— Главата й, така ли? Хубавата й малка главица? — остротата беше преминала в чиста проба гняв. Накара ме да се почувствам дребнав и подъл. — Джордж, чакат ме един куп бумаги и трябва да се хващам на работа. Ти не можеш да психоанализираш Сейди Данхил от разстояние, а аз нищо не мога да направя за интимния ти живот. Единственият съвет, който мога да ти дам, е да й признаеш всичко, ако изобщо те е грижа за нея. И по-добре не губи време.

— Значи не си мяркала мъжа й наоколо?

Не! Лека нощ, Джордж.

Втори път за една вечер близка моя жена ми затръшваше телефона. Нов личен рекорд.

Отидох в спалнята и почнах да се събличам. Когато се е върнала е била добре. Зарадвала се да види всичките си приятели в Джоуди. Но вече не беше съвсем добре. Дали защото се разкъсваше между новия хубавец с голямо бъдеще и високия тъмен непознат с невидимо минало? Вероятно такова обяснение биха дали в някой любовен роман. Но ако това е причината, защо не е изпитвала тези чувства още при завръщането си?

Хрумна ми една крайно неприятна идея. Дали не пиеше? Много. Тайно. Беше ли възможно? Жена ми беше прикрита алкохоличка години наред — дори преди да се запозная с нея — а миналото, както знаем, обича да хармонизира нещата. Лесно можех да отхвърля тази идея, като си кажа, че мис Ели би забелязала признаците, но понякога алкохолиците са хитри. Понякога минават години, преди хората около тях да се усетят. Ако Сейди ходеше на работа редовно, Ели можеше да не забележи зачервените й очи и ментовия дъх.

Идеята, разбира се, беше налудничава. Всичките ми предположения бяха съмнителни, повлияни от все още силните ми чувства към Сейди.

Отпуснах се на леглото, загледан в тавана. В дневната печката изгъргори — нощта пак беше студена.

„Не му мисли, приятел“, обади се Ал. „Не забравяй, че не си тук, за да получиш…“

Момичето, златния часовник и всичко останало. Добре, Ал, схванах.

„Пък и тя сигурно си е наред. Ти си този, който има проблем.“

При това повече от един, поради което мина доста време, докато успея да заспя.

16

Следващия понеделник, при едно от редовните си минавания покрай западна улица Нийли 214 в Далас, видях дълга сива погребална камионетка, паркирана отпред. Двете дебелани стояха на верандата и гледаха как двама мъже в тъмни костюми вкарват една носилка през задната врата на колата. На носилката имаше покрито тяло. Младото семейство от втория етаж наблюдаваше от не особено солидния балкон над верандата. Най-малкото им дете беше заспало в ръцете на майка си.

Инвалидната количка с пепелник, прикрепен към подлакътника, стоеше самотно под дървото, където старецът беше прекарал по-голямата част от последното си лято.

Аз паркирах и останах до колата си, докато катафалката потегли. След това (макар да осъзнавах, че постъпката ми е, как да кажа, малко несъобразителна) прекосих улицата и минах по пътеката до верандата. В основата на стълбите повдигнах шапка и заговорих жените.

— Дами, много съжалявам за вашата загуба.

Отговори ми по-възрастната от двете — съпругата, която вече беше вдовица, вероятно.

— Ти и преди си идвал насам.

Права сте, хрумна ми за момент да й отговоря. Ами че тая работа е по-голяма от професионалния футбол.

— Той те виждаше — това не беше обвинение, а прост факт.

— Търся си апартамент в района. Вие планирате ли да останете в това жилище?

— Не — отговори по-младата. — Той имаше някаква зас’раховка. Само туй му беше останало. Освен един куп медали в една стара кутия — тя изсумтя. Казвам ви, сърцето ме заболя за двете дами, като ги видях колко дълбоко са покрусени.

— Той викаше, че ти си призрак — продължи вдовицата. — Викаше, че виждал направо през тебе. Е, то на него сериозно му хлопаше дъската последните три години след удара и с тая торба за пикня. Ний с Ида си отиваме в Оклахома.

Пробвайте Мозел, помислих си аз. Там се предполага да се преселят хората, когато освободят жилището си.

— А ти какво искаш? — заговори пак дъщерята. — Че трябва да му носим костюма в погребалната къща.

— Бих искал да ви помоля за номера на вашия хазаин.

Очите на вдовицата светнаха.

— Колко ще платиш да ти го дадем?

— Аз ще ви го дам безплатно — провикна се младата жена от балкона.

Опечалената дъщеря вдигна поглед и й каза да си затваря шибаната уста. Тъкмо такива бяха отношенията между гражданите на Далас. Точно като в Дери. Добросъседски.

Бележки

[1] Препратка към поемата на Франсис Томпсън от 1983 г, озаглавена „Небесната хрътка“. В нея, фигурата на бог е представена като непримирима хрътка, която не престава да преследва изплъзващите се души. — Б.пр.

[2] „Защо не говориш от свое име, Джон Олдън?“ — цитат от поемата на Хенри Лонгфелоу, „Ухажването на Майлс Стендиш“. Според поемата, Стендиш, военен съветник на първата британска колония, установена в Плимут, влюбен в дама на име Присила Мълинс, помолил добрия си приятел Джон Олдън да поиска ръката й от негово име. Присила обаче му отговорила с думите: „Защо не говориш от свое име Джон Олдън?“ Всички тези герои са реални исторически личности и, макар достоверността на тази история да не е установена, знае се, че Присила в действителност се е омъжила за Джон Олдън. — Б.пр.