Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 71 гласа)

Глава 13

1

Беше седем и четиридесет и пет вечерта на осемнадесети май, ’61-ва. Задният ми двор беше потопен в светлината на дългия тексаски залез. Прозорецът беше отворен и пердето се полюшваше от лек бриз. По радиото Трой Шондел пееше „Този път“. Седях в бившата гостна спалня на къщата, сега превърната в мой кабинет. Бюрото ми беше бракувано от училището. Единият му крак беше по-къс и аз му бях сложил подложка. Пишещата ми машина беше преносима Уебстър. Преглеждах първите към сто и петдесет страници от романа си, „Убийствено място“, най вече заради Мими Коркоран, която все настояваше да го прочете. А аз бързо бях открил, че Мими е такъв човек, от когото не можеш дълго да се измъкваш с разни оправдания. Всъщност работата ми вървеше доста добре. Не бях имал никакъв проблем с превръщането на Дери в Доусън в първата чернова, а превръщането на Доусън в Далас беше дори по-лесно. Бях започнал да правя промените по ръкописа, само за да отговаря той на официалната версия за присъствието ми в града, когато го дам на Мими. Но постепенно промените изглеждаха все по-значими и неизбежни. Явно книгата от самото начало е искала да се отнася за Далас.

На вратата се позвъни. Сложих преспапие върху страниците, за да не ги разпилее вятърът и отидох да видя кой е. Помня всичко това много добре: танцуващите завеси, преспапието от гладък речен камък, „Този път“ по радиото, издължената светлина на тексаската вечер, която аз искрено бях обикнал. Няма как да не го помня. Това беше моментът, в който спрях да живея в миналото и започнах просто да живея.

Отворих вратата и се оказа, че е Майкъл Козлоу. Той хлипаше.

— Не мога, господин Амбърсън — проговори той. — Просто не мога.

— Ами, Майк — отговорих аз, — защо не влезеш и да го обсъдим.

2

Не се изненадах да го видя. Бях ръководил малкия театрален клуб на гимназията в Лисбън Фолс пет години преди да отпътувам за Ерата на повсеместния цигарен дим и бях виждал достатъчно случаи на сценична треска. Режисирането на актьори гимназисти е като жонглиране с бутилки нитроглицерин: вълнуващо и опасно. Бях виждал момичета, които научават репликите си за отрицателно време и проявяват великолепен вроден талант по време на репетиции, но на сцената просто блокират; бях виждал невзрачни младежи с репутацията на абсолютни зубъри да разцъфват и сякаш да израстват две педи първият път, когато тяхна реплика разсмее публиката. Бях режисирал усърдни малки пчелички и от време на време някое дете с истинска искра талант. Но никога не бях работил с момче като Майк Козлоу. Предполагам, че има гимназиални и колежански преподаватели, които са ръководили театрални групи цял живот, без да попаднат на хлапе като него.

Мими Коркоран наистина държеше юздите на Обединеното средно училище на Денолм и тъкмо тя ме принуди да се заема с подготовката на училищната пиеса на горния курс, когато на математика Алфи Нортън, който беше се занимавал с това години наред, му беше поставена диагноза остра миелоидна левкемия и той се премести в Хюстън, за да се лекува. Опитах да се измъкна с извинението, че все още правя проучвания в Далас, но през зимата и ранната пролет на ’61-ва не ми се случваше да пътувам до там особено често. Мими беше отлично запозната с този факт, защото все път, когато на Дийк му трябваше заместник по английски през втората половина на годината, аз бях на разположение. Що се отнасяше до Далас, аз просто убивах време. Лий беше все още в Минск и скоро щеше да се ожени за Марина Прусакова, момичето с червената рокля и белите пантофки.

— Имаш достатъчно свободно време — беше казала Мими, поставила ръцете си, свити в юмруци, на несъществуващия си ханш и превключила на режим „без пощада“. — Пък и работата е платена.

— О, да — бях отвърнал аз. — Дийк ми каза. Петдесет долара. Направо ще му отпусна края.

— Какво ще отпуснеш?

— Няма значение. Виж, Мими, за момента имам достатъчно пари. Не можем ли да приключим въпроса дотук?

Не. Не можехме. Мис Мими беше същински булдозер и когато попаднеше на привидно непоклатима преграда, тя просто смъкваше лопатата по-ниско и форсираше двигателя. Без мен, упорстваше тя, изобщо нямало да има пиеса на горния курс за първи път в историята на училището. Родителите щели да бъдат разочаровани. Училищното настоятелство щяло да бъде разочаровано.

— А аз — беше добавила тя, свъсила вежди, — ще бъда съкрушена.

— Да не дава Господ ти да се окажеш съкрушена, мис Мими — бях отговорил аз. — Добре, ето какво. Ако ме оставиш сам да си избера пиесата — нещо не особено противоречиво — обещавам да се заема.

Намръщената й физиономия се беше стопила в блестящата усмивка, която винаги превръщаше Дийк Симънс в къкреща купа овесена каша (което не беше кой знае колко далеч от обичайния му нрав).

— Отлично! Кой знае, може да попаднеш на някой гениален млад театрал измежду нашите ученици.

— Да бе, а прасетата могат да свиркат с уста.

Обаче — животът е голям майтапчия — наистина бях намерил такъв младеж. Талантлив по природа. И ето че той седеше в гостната ми вечерта преди премиерата на нашето малко представление, като заемаше почти целия диван (който жално скърцаше под неговите сто и двадесет килограма) и се скъсваше от рев. Майк Козлоу. Известен още като Лени Смол в приемливата училищна адаптация, направена от Джордж Амбърсън на „За мишките и хората“ от Стайнбек.

Така де, премиера щеше да има, ако изобщо успеех да го убедя да се появи на следващия ден.

3

Понечих да му подам хартиени кърпички, но реших, че няма да свършат работа. Вместо това извадих една кърпа за подсушаване на съдове от кухненското чекмедже. Той избърса лицето си с нея, успя поне донякъде да се вземе в ръце и после ме изгледа отчаяно. Очите му бяха силно зачервени. Явно не беше почнал да плаче пред вратата ми, а е плакал целият следобед.

— Добре, Майк. Какъв е проблемът?

— Всички в отбора ми се смеят, господин Амбърсън. Треньорът почна да ми вика Кларк Гейбъл на пролетния пикник на Лъвската гордост и вече всички така ми викат. Даже Джими — той, разбира се, говореше за Джим Ладю, фантастичния нападател на футболния отбор и най-добър приятел на Майк.

Не се изненадах да чуя за треньора Борман; той беше дебела глава, очакваше играчите му да живеят за спорта и не му се нравеше други да му се бъркат в работата, независимо дали по време на сезона или извън него. А Майк го бяха наричали доста по-лоши неща. Докато дежурех в коридорите бях чувал да му викат Вандала Майк, Човека от джунглата и Годзила. Такива нарицателни обикновено само го разсмиваха. Тази весела, почти пренебрежителна реакция към хапливите подмятания вероятно е най-голямото предимство на едрите момчета, а при почти два метра височина и сто и двадесет килограма, дори аз изглеждах като Мики Руни покрай него.

В отбора на Лъвовете имаше само една звезда и това беше Джим Ладю — нали затова му бяха посветили цял билборд на кръстовището на магистрала 77 и път 109. Но ако имаше играч, който правеше възможно Джим да блести, това беше Майк Козлоу, който смяташе да се прехвърли в отбора на Тексаския A&M Университет веднага след края на гимназиалния футболен сезон. Ладю пък щеше да се присъедини към Пурпурния прилив на Алабама (както и той, и баща му с радост биха потвърдили), но ако някой ме беше попитал кой от двамата според мен е по-вероятно да стане професионален спортист, аз бих заложил на Майк. Харесвах Джим, но той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще си строши коляното или разбие рамото. Физиката на Майк от друга страна, говореше за издръжливост.

— А Боби Джил какво казва?

Майк и Боби Джил Олнът бяха неразделни. Красавица? Разбира се. Русокоса? Естествено. Мажоретка? Иска ли питане.

Той се усмихна широко.

— Боби Джил ме подкрепя хиляда процента. Казва да се стегна и да не им позволявам на онези да ми натикват фитилите.

— Явно е разумна млада дама.

— Да, тя е върхът.

— Както и да е. Не вярвам да си се впрегнал толкова от няколко безобидни закачки — и когато той не отговори, аз настоях. — Майк? Какво наистина те тревожи?

— Ще се изтъпаня пред всички тия хора и ще стана за смях. Джими така ми каза.

— Джими е страхотен нападател и знам, че вие двамата сте добри приятели, обаче той си няма никаква шибана идея от театър — Майк примигна стреснат. През ’61-ва човек не можеше да чуе често такива думи от учител, даже, ако очевидно му бяха на върха на езика. Но пък аз бях само заместник и това ми даваше известна свобода. — И мисля, че на теб това ти е съвсем ясно. Както казват хората по тоя край, може малко бавно да загряваш, но не си глупак.

— Хората ме мислят за глупав — отговори той тихо. — Пък и аз съм си тройкаджия. Вие може би не го знаете, не знам дали на заместващите учители им се полага да виждат досиетата на учениците, но е така.

— Аз лично се поинтересувах от твоето досие след втората седмица от репетициите, когато видях на какво си способен на сцената. Ти си тройкаджия, защото, като футболист, всички очакват да си среден ученик. Това е част от народопсихологията.

— От кое?

— Сам си отговори какво значи от контекста на изречението и не ми се прави на глупак — на мен това не ми минава като на приятелите ти. Пък да не говорим за треньора Борман, който сигурно си връзва конец на свирката, за да помни от кой край се духа.

Майк изхихика при тази забележка, както си беше със зачервени от плач очи.

— Слушай сега. Хората автоматично решават, че, ако някой е едър като теб, той непременно е глупав. Поправи ме ако греша, но след като ти самият си израснал до тези размери още на дванадесет, трябва да ти е ясно за какво говоря.

Той не ме поправи. Вместо това каза:

— Всички в отбора се пробваха за ролята на Лени. Беше майтап, шегичка — а после добави бързо: — Не че имам нещо против вас, господин Ей[1]. Всички в отбора ви харесват. Даже треньорът ви харесва.

Вярно, че няколко футболисти се бяха появили на прослушванията, като бяха стреснали и умълчали по-академично настроените кандидати, и всички до един бяха заявили, че искат да се пробват да ролята на големия малоумен приятел на Джордж Милтън. Наистина беше шега, но прослушването на Майк въобще не беше смехотворно. В действителност то беше същинско прозрение. Бях готов да го завърна с електрически ръжен, ако нямаше друг начин да го задържа в стаята, но, разбира се, не се наложи да стигам до такива крайности. Знаете ли кое му е най-хубавото на учителстването? Да присъстваш, когато някое дете открие онзи свой специален талант. Няма друго такова чувство на света. Майк знаеше, че съотборниците ще му се подиграват, но въпреки това прие ролята.

И разбира се, треньорът Борман не беше никак доволен. То пък и кой ли треньор би бил. В този случай обаче той нищо не можеше да направи по въпроса, особено щом Мими Коркоран беше на моя страна. Майк очевидно не му беше нужен за тренировки през април и май. Така че му оставаше само да нарича най-добрия си защитник Кларк Гейбъл. Има хора, които просто не могат да се отърсят от схващането, че актьорското изкуство е само за момичета и за педали, на които им се ще да са момичета. Гавин Борман беше точно от тези хора. На ежегодния първоаприлски купон на Дон Хагарти треньорът през цялото време ми мрънка, задето съм „пускал мухи в главата на оня грамаден тулуп.“

Аз му обясних, че е свободен да си има свое мнение, понеже мненията все пак са като задниците, всеки си има по един. След това се отдалечих и го оставих с картонена чаша в ръка и изумено изражение на лицето. Треньорите като цяло са свикнали да постигат целта си чрез един вид непринудени заплахи и той не можеше да проумее защо подходът му не действа върху някакъв невзрачен заместник, който в последния момент е поел задълженията на режисьор от Алфи Нортън. Нямаше как да обясня на Борман, че ако застреляш човек, за да му попречиш да убие жена си и децата си, това те променя до известна степен.

Та, на кратко, треньорът нямаше никакъв шанс. Бях взел още няколко футболисти за статисти, обаче категорично бях решил, че Майк ще играе Лени от момента в който той отвори уста и произнесе: „Помня за зайците, Джордж!“.

Той се превърна в Лени. Моментално приковаваше не само погледа — с този свой грамаден ръст — но и сърцата на зрителите си. Човек забравяше всичко, точно както хората се самозабравяха, когато Джим Ладю се изтеглеше назад, за да пусне някой пас. Майк може да имаше физика, подходяща за мачкане на противниковата защита в тиха анонимност, но беше създаден — от Бог, ако той съществува или от някаква генетична прищявка, ако не — да стои на сцена и да се изгубва в своя герой.

— Прослушването може да е било на майтап за всички други, но не и за теб — казах му аз.

— Не, и за мен така си беше. Поне отначало.

— Защото в началото не си подозирал.

— Не, нямах представа — хриплив, едва доловим глас.

Той сведе глава, защото сълзите му пак напираха и той не искаше да ги видя. Треньорът го беше нарекъл Кларк Гейбъл, но ако му поисках обяснение, щеше да каже, че е било само шега. Майтап. Бъзик. Сякаш не му е ясно, че всички останали от отбора ще подхванат същата песен. Сякаш не разбира, че това би наранило Майк много повече, отколкото подмятания като „Вандала Майк“. Защо обществото постъпва така с даровитите хора? От завист? От страх? Или и двете? Това хлапе обаче имаше предимството да знае колко е талантливо. И двамата с него разбирахме, че треньорът не е истинският проблем. Единственият човек, който можеше да попречи на Майк да се качи на сцената на следващия ден, беше самият Майк.

— Играл си футбол пред тълпи девет пъти по-големи от публиката, която ще те гледа на сцената. Ами че миналия ноември, когато ходихте в Далас на регионалното, трябва да сте играли пред десет-дванадесет хиляди души. При това те не ви симпатизираха.

— Във футбола не е същото. На терена всички носим еднакви униформи и каски. Хората ни различават само по номерата. Всички сме от един отбор…

— В това представление има още девет души, освен теб, Майк, и то без да броим статистите, съставляващи местното население, които включих специално, за да има други хора от отбора с теб на сцената. Те също са твой отбор.

— Не е същото.

— Може би не съвсем. Но едно нещо е същото — ако ги предадеш, всичко се разпада и всички губят. Актьорите, сценичните работници, момичетата, които работиха по разгласяването на събитието и всички хора, които планират да го посетят, включително такива, на които ще им се наложи да пътуват по петдесет мили от домовете си. Да не говорим за мен. Аз също губя.

— Предполагам че сте прав — отговори той, забил поглед в краката си, а какви само крака имаше.

— Бих могъл да изгубя Слим или Кърли. Просто ще пратя някой на сцената с книгата да прочете репликите. Предполагам, че мога да си позволя да изгубя дори жената на Кърли…

— Ще ми се Санди да беше по-добра — обади се Майк. — Вярно че е красавица, ама ако изобщо си улучи мястото, то е по чудо.

Позволих си сдържано да се усмихна в себе си. Май всичко щеше да се оправи все пак.

— Това което не мога да си позволя, е да изгубя теб или Винс Ноулз.

Винс играеше спътника на Лени, Джордж, и в интерес на истината, можехме да си позволим да минем без него, ако той хванеше някоя настинка или си строшеше врата в автомобилна катастрофа (съвсем реална възможност, като се има предвид как караше трактора във фермата на баща си). Ако нямаше друг начин, аз лично бих заел мястото на Винс, въпреки че бях прекалено едър за тази роля, и изобщо нямаше да се наложи да чета репликите. След шест седмици репетиции бях наизустил ролите на всичките си актьори. Даже по-добре от някои от тях. Но не можех да заменя Майк. Никой не можеше да го замени с тази негова невероятна комбинация от ръст и истински талант. Той беше ключовата фигура.

— Ами ако прецакам всичко? — попита той, после се усети какво е казал и похлупи устата си с ръка.

Аз седнах на дивана до него. Нямаше много място, но успях да се сместя. Точно в онзи момент не мислех нито за Джон Кенеди, нито за Ал Темпълтън, Франк Данинг или света, от който бях дошъл. Мислех единствено за това голямо момче… и за моето представление. Защото то действително беше станало мое, точно както тази ранна реалност с телефонните деривати и евтиния бензин беше станала моя. В онзи момент аз бях по-загрижен за „За мишките и хората“, отколкото за Лий Харви Озуалд.

Но преди всичко бях загрижен за Майк.

Дръпнах ръката му, с която си беше покрил устата, и я пуснах на бедрото му. Сложих своите ръце на раменете му и го погледнах в очите.

— Чуй ме сега — слушаш ли внимателно?

— Дасър.

— Нищо няма да прецакаш. Повтори го.

— Аз…

Кажи го…

— Нищо няма да прецакам.

— Вместо това ще им вземеш ума. Обещавам ти, Майк — стиснах раменете му по-здраво. Все едно се опитвах да впия пръсти в камък. Той спокойно би могъл да ме скърши на коляно, но вместо това си седеше там и ме гледаше със зачервени очи, излъчващи едновременно смирение и надежда. — Чуваш ли ме? Обещавам ти.

4

Сцената беше малък плац, облян в светлина. Отвъд нея се простираше тъмнина, погълнала цялата публика. Джордж и Лени стояха на брега на въображаема река. Всички други за момента бяха отпратени, но не за дълго. Ако грамадният, глуповато ухилен мъж в гащеризона изобщо имаше някакъв шанс да умре с достойнство, Джордж трябваше да свърши тая работа сам.

— Джордж, къде отиват онез хора?

Мими Коркоран седеше вдясно от мен. По едно време беше сграбчила ръката ми и все още я стискаше. Много, много силно. Седяхме на първия ред. Седнал от другата й страна, Дийк Симънс не откъсваше поглед от сцената с леко зяпнала уста. Изражението му беше като на фермер, видял динозавър да пощипва трева в северното му пасище.

— На лов. Отиват на лов. Сядай долу, Лени.

Винс Ноулз нямаше да стане актьор. Вероятно щеше да продава коли в автокъща Крайслър-Додж като баща си. Но едно майсторско изпълнение може да извиси всички останали актьори в дадено представление и точно това се беше случило тази вечер. Винс, който по време на репетициите едва веднъж-дваж беше доближил подобно ниво на достоверност (и то само заради интелигентното си лице с остри като на гризач черти, което точно пасваше на описанието на Джордж Милтън у Стайнбек), тази вечер се беше заразил от Майк. Внезапно, някъде по средата на първо действие, той сякаш най после проумя какво означава да се скиташ през живота с Лени като единствен свой приятел и просто се потопи в образа си. Сега, като го гледах как побутва назад старата филцова шапка на главата си, си помислих, че прилича на Хенри Фонда в „Гроздовете на гнева“.

— Джордж!

— Да?

— Няма ли да ми се караш?

— Че за какво?

— Е, нали знаеш, Джордж — Лени се усмихва. Онзи тип усмивка, която казва: „Знам си, че съм тъпчо, ама и на двамата ни е ясно, че нищо не може да се направи по въпроса“. Сяда на въображаемия бряг до приятеля си, сваля си шапката, мята я настрани и разрошва русата си коса. После проговаря, като имитира гласа на Джордж. Майк го беше постигнал със страховита лекота още на първата репетиция без изобщо да се нуждае от моята помощ. — Ако бях сам, толкова лесно щях да си живея. Щях да си намеря работа и нямаше да имам повече проблеми — обратно към собствения си, на Лени, глас. — Аз мога да се махна. Ще ида да си намеря някоя пещера, ако не ме искаш вече.

Винс Ноулз сведе глава и когато я вдигна и произнесе следващата си реплика, гласът му беше приглушен и накъсан. Такава съвършено предадена тъга той не беше постигал дори в най-добрите си моменти на репетициите.

— Не, Лени, искам да останеш с мен.

— Тогаз кажи ми, както преди! За другите хора и за нас!

Точно тогава чух първото тихо изхлипване откъм публиката. Последва го още едно. После трето. Това не го бях очаквал, даже в най-смелите си мечти. По гърба ми полазиха тръпки и аз погледнах скришом към Мими. Тя още не плачеше, но влажният блясък в очите й говореше, че малко й остава. Да, дори тя — този костелив стар орех.

Джордж се поколеба, после взе ръката на Лени в своята, нещо, което Винс никога не би направил по време на репетиции. „Това е за педали“, би казал той преди.

— Хората като нас…, Лени, хората като нас нямат семейства. Нямат си никого, дето да го е грижа за тях — с другата ръка той докосва бутафорния пистолет под палтото си. Издърпва го донякъде, пак го прибира. После се стяга и го изважда. Слага го отстрани до крака си.

— Обаче не и ние, Джордж! Не и ние! Нъл тъй?

Майк беше изчезнал. Сцената беше изчезнала. Бяха останали само те двамата и когато Лени помоли Джордж да му разкаже за малката ферма и за зайците, и как ще си изкарват прехраната от земята, половината публика вече хлипаше на глас. Самият Винс плачеше толкова силно, та едва успя да каже на Лени да погледне ей там в далечината, където, ако се вгледа много внимателно, ще я види, фермата, където ще живеят двамата.

Сцената бавно потъна в мрак, Синди Маккомас като никой път се справи с осветлението идеално. Бърди Джеймисън, училищният чистач, изстреля един халосен патрон. Някаква жена в публиката нададе кратък писък. Такава реакция обикновено е последвана от нервен смях, но тази вече се чуваха само хора, подсмърчащи по местата си. Иначе беше съвсем тихо. Тишината продължи десет секунди. Или пък пет. Колкото и да беше, на мен ми се стори безкрайна. После избухнаха аплодисментите. Беше най-прекрасният гръм, който съм чувал в живота си. Лампите в залата светнаха. Цялата публика беше на крака. Първите два реда бяха запазени за учителите и аз видях сред тях треньора Борман. Да пукна, ако и той не се беше разплакал.

Два реда по-назад, където училищните атлети седяха накуп, Джим Ладю скочи прав и извика:

— Козлоу, ти си върхът! — последваха го подобни възгласи и смях.

Актьорите излязоха да се поклонят: първо футболистите, които бяха играли местното население, после Кърли и жена му, после Канди и Слим и останалите работници от фермата. Аплодисментите бяха почнали да стихват, когато се появи Винс, зачервен и доволен, собствените му сълзи още не бяха изсъхнали по лицето. Последен излезе Майк Козлоу, пристъпваше несигурно, все едно се беше засрамил, а после придоби комично изумен вид, когато Мими извика: „Браво!“.

Други подхванаха вика й и скоро цялата публика като един скандираше: „Браво, браво, браво“. Майк свали шапка и се поклони толкова ниско, че шапката му помете сцената. Когато се изправи се усмихваше. Но това не беше просто усмивка. Лицето му издаваше абсолютното щастие, присъщо на онези, които най-после са успели да постигнат мечтите си.

Тогава той се провикна:

— Господин Амбърсън! Качвайте се тук, господин Амбърсън!

Останалите актьори го подкрепиха и завикаха: „Режисьорът, режисьорът!“

— Не убивай ентусиазма на хората — изръмжа Мими до мен. — Качвай се там горе, умнико.

Така че аз също излязох на сцената и аплодисментите продължиха с нова сила. Майк ме сграбчи, прегърна ме, повдигна ме от пода, а когато ме остави обратно, залепи шумна целувка на бузата ми. Всички се разсмяха, включително аз. Всички се хванахме за ръце, вдигнахме ги към публиката и се поклонихме заедно. Докато слушах аплодисментите обаче ми хрумна нещо, от което сърцето ми се сви. В Минск имаше двойка младоженци. Лий и Марина се бяха оженили преди точно деветнадесет дни.

5

Три седмици по-късно, тъкмо преди началото на лятната ваканция, отидох до Далас, за да направя малко снимки на трите апартамента, където Лий и Марина щяха да живеят заедно. Използвах малък Минокс, като го държах на дланта си, а обективът надничаше между двата ми пръста. Ситуацията беше смехотворна — чувствах се повече като карикатура на шпионин в шлифер, каквито можеха да се видят в списание Мад, отколкото като Джеймс Бонд — но вече знаех, че трябва да съм внимателен.

Когато се прибрах вкъщи, небесносиният Наш Рамблър на Мими Коркоран беше паркиран до тротоара, а самата Мими тъкмо сядаше зад волана. Когато ме видя пак се измъкна от колата. Лицето й се стегна в кратка гримаса — от болка или усилие — но когато ме приближи по алеята си беше възвърнала обичайната суха усмивка. Сякаш я забавлявах. В ръцете си носеше издут жълт плик, съдържащ първите сто и петдесет страници от „Убийствено място“. Най-после се бях предал под постоянното й врънкане. Но това беше станало едва предишния ден.

— Или страшно ти е харесало, или си се отказала след десетина страници — казах аз, като поемах плика. — Кое от двете?

Развеселената й усмивката доби загадъчен отенък.

— Като повечето библиотекари, аз чета бързо. Може ли да поговорим вътре. Още сме началото на юни, а жегата вече е нетърпима.

И тя действително се потеше, нещо, което не бях виждал преди. Освен това изглежда беше отслабнала, което беше лошо, защото поначало нямаше никакви излишни килограми.

Седнахме в моята дневна с големи чаши айскафе — аз в креслото, тя на дивана — и Мими каза мнението си.

— Хареса ми това, дето убиецът бил облечен като клоун. Наречи ме откачена, но ми се стори великолепно злокобно.

— Ако ти си откачена, значи и аз не падам по-долу от тебе.

Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че ще й намериш издател. Като цяло, много ми хареса.

Усетих, че думите й ме жегват. „Убийствено място“ може да беше започнала като камуфлаж, но колкото повече се задълбочавах в историята, толкова по-важна ставаше тя за мен. Беше като таен дневник. Като жив нерв.

— Това „като цяло“ някак ми напомня на Александър Поуп — нали знаеш, „да заклеймиш чрез вяли комплименти“?[2]

— Нямах точно това предвид — продължи тя в същия дух. — Просто… по дяволите, Джордж, тая работа не е за тебе. Ти си роден за учител. Но ако публикуваш такава книга, никое училище в САЩ няма да те вземе на работа — тя направи пауза. — Освен може би в Масачузетс.

Не й отговорих. Бях като ударен от гръм.

— Това, което направи с Майк Козлоу, което направи за Майк Козлоу, беше най-изумителното и прекрасно нещо, което съм виждала.

— Мими, аз нищо не съм направил, той си има природен тал…

— Знам, че е природно надарен, то това се видя веднага щом се появи на сцената и отвори уста, но виж какво ще ти кажа, приятелю. Четиридесет години в образователната система и шестдесет години живот не съм ги пропиляла бадева. Научила съм нещичко. Затова знам, че артистичният талант се среща много по-често, отколкото талантът да се насърчават младите дарования. Всеки строг родител може да смаже такъв талант, но да се развие е много, много трудно. Това именно е твоят талант и той сериозно превъзхожда писателската ти дарба — тя потупа снопа листи на масичката пред себе си.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи благодаря за прозорливата ми преценка.

— Благодаря. Твоята прозорливост е надмината единствено от твоята красота.

Това върна сухата усмивка с нова сила.

— Мери си приказките, Джордж.

— Да, мис Мими.

Усмивката изчезна. Тя се наведе напред. Сините очи зад очилата й сякаш заемаха половината лице. Под загара кожата й беше жълтеникава и доскоро изопнатите й бузи бяха повехнали. Кога се беше случило всичко това? Дали Дийк беше забелязал? Да бе. Дийк не би забелязал дори, че носи различни чорапи, докато не тръгне да ги събува вечерта. А и тогава не е сигурно.

— Фил Бейтман вече не просто заплашва, че ще се пенсионира, а окончателно ни хвърли бомбата, както нашият прекрасен треньор Борман обича да се изразява. Което означава, че ще се отвори място за редовен учител по английски. Заеми това място, Джордж. Децата те харесват, а след оная постановка, целият град те мисли за преродения Хичкок. Дийк само чака да си подадеш заявлението — сам ми го каза снощи. Моля те. Публикувай книгата си под псевдоним, ако трябва, но остани тук да преподаваш. Затова си роден.

Толкова много ми се щеше да се съглася, защото тя беше права. Работата ми не беше да пиша книги, нито пък да убивам хора, независимо, че те си го заслужаваха. Пък и този малък град. Бях дошъл в Джоуди като чужденец, изгнаник от собствената си ера и дом, и първите думи, които бях чул тук от устата на Ал Стивънс, бяха дружески. Ако някога сте изпитвали носталгия и сте се чувствали изолирани от всичко и всеки, които са съставлявали вашия свят, ще разберете колко важни стават гостоприемните думи и приятелските усмивки. Джоуди беше точната противоположност на Далас и ето че един от най-важните местни жители ме канеше самият аз да стана местен, а не просто посетител. Но вододелният момент наближаваше. Само дето не беше още съвсем настъпил. Може би.

— Джордж, имаш крайно необичаен израз на лицето в момента.

— Така изглеждам, като мисля. Ще ме оставиш ли да помисля за момент, моля?

Тя вдигна ръце към лицето си и оформи комично „О“ около устата си, като един вид извинение.

— Брех, пусто останало.

Не й обърнах внимание, защото наум прехвърлях записките на Ал. Вече ги бях наизустил. През септември, в началото на новата учебна година, Озуалд още щеше да е в Русия, въпреки че вече щеше да е започнал продължителната бюрократична битка за връщането си в Америка с жена си и дъщеря си Джун, с която Марина щеше да забременее всеки момент. В крайна сметка Озуалд щеше да спечели тази битка, като настрои бюрократичните машини на две супер сили една срещу друга с инстинктивна (ако и първична) хитрост, но тримата щяха да слязат от кораба Маасдам на американския бряг едва в средата на следващата година. А що се отнася до Тексас…

— Мимс, училището винаги свършва първата седмица на юни, нали?

— Винаги. Децата, които ще работят през лятото, имат нужда от време да си намерят работа.

… а що се отнася до Тексас, семейство Озуалд щяха да пристигнат тук на четиринадесети юни, ’62-ра.

— А трудовият договор, който ще подпиша в началото, ще бъде изпитателен, нали? Едногодишен?

— С опция за продължаване, ако страните нямат възражения, да.

— Тогава си имаш учител по английски на изпитателен срок.

Тя се засмя, плесна с ръце, скочи на крака и разтвори широко ръце.

— Великолепно. Мис Мими иска прегръдка!

Аз я прегърнах, но бързо се отдръпнах, когато я чух да си поема въздух рязко.

— Ама какво не е наред с тебе, мадам?

Тя се върна на дивана, взе си айскафето и отпи.

— Джордж, нека ти дам два кратки съвета. Първо, никога не наричай тексаска жена „мадам“ при положение, че ти самият си северняк. Звучи саркастично. Второ, никога не питай една жена какво не й е наред. Пробвай да си по-деликатен. Може например да попиташ дали се чувства добре.

— Е, добре ли си?

— Че защо да не съм. Омъжвам се.

В първия момент не успях да реагирам на този остър завой в разговора. Само дето сериозният израз в очите й говореше, че това изобщо не е завой. Тя избягваше нещо. При това едва ли беше нещо приятно.

— Кажи: „Поздравления, мис Мими“.

— Поздравления, Мис Мими.

— Дийк ми предложи преди около година. Тогава му отказах с аргумента, че е твърде рано след смъртта на жена му и не исках хората да ни одумват. Обаче с времето тоя аргумент си позагуби силата. Пък и ние не сме първа младост, та едва ли хората ще говорят чак толкова. Хората в малките градчета бързо осъзнават, че такива като нас с Дийк не могат да си позволят да губят време, като спазват приличие, веднъж щом стигнат известна… хайде да го наречем зрялост. В интерес на истината, на мен нещата си ми харесват точно, както са в момента. Милото старче ме обича много повече, отколкото аз него, обаче аз го харесвам достатъчно и — с риск да те засрамя — даже дами, достигнали известна зрялост, нямат нищо против малко креватна гимнастика събота вечер. Успях ли да те засрамя?

— Не, напротив, радвам се за теб.

Сухата усмивка.

— Хубаво. Защото аз като стана сутрин от леглото, преди още краката ми да са докоснали пода, първата ми мисъл е: „Дали мога някак да зарадвам Джордж Амбърсън днес? И ако да, как точно да я свърша тая работа“.

— Мери си приказките, мис Мими.

— Мъжка приказка — тя отпи от кафето си. — Впрочем, посещението ми днес има две цели. Първата вече я постигнах, така че ще мина към втората и после ще те оставя на мира. Дийк и аз ще се оженим на двадесет и първи юли, което е петък. Ще бъде съвсем малка частна церемония в неговата къща — само ние двамата, свещеникът и няколко роднини. Неговите родители — двама доста жизнени динозавъра — пристигат от Алабама, а моята сестра идва от Сан Диего. На следващият ден случаят ще бъде отбелязан с градинско парти в моята къща от два следобед до кой колкото носи. Поканили сме почти целия град. За дечицата ще има лимонада и торба бонбони, за порасналите дечица барбекю и бира. Ще си имаме даже музика на живо от една група от Сан Антон. За разлика от повечето санантонски групи, тази струва ми се може да свири и „Луи, Луи“, освен „Ла Палома“. Ако не ни удостоиш с присъствието си…

— Ти ще бъдеш съкрушена?

— Точно тъй. Нали ще си запазиш датата?

— Разбира се.

— Добре. В неделята след това двамата с Дийк тръгваме за Мексико, веднага щом той се отърве от махмурлука си. Малко ни е попреминало времето за меден месец, обаче южната ни съседка разполага с някои ресурси, до които добрите люде от Револверния щат нямат достъп. Някои експериментални лечения. Съмнявам се дали ще проработят, но Дийк е оптимист. Пък и какво толкова, струва си де се опита. Животът… — тя въздъхна тежко, — животът е прекалено сладък, за да се откажеш от него без борба, не мислиш ли?

— Мисля — отговорих аз.

— Да. Така че човек стиска зъби — тя заби поглед в мен. — Сега да не ревнеш, Джордж?

— Няма.

— Добре. Защото тогава аз ще се окажа засрамена. Може даже сама да се разрева, пък никак ме бива. Никой не би написал поема за моите сълзи. Аз по-скоро грача.

— Може ли да попитам — колко са зле нещата?

— Доста зле — отговори тя бегло. — Може би имам осем месеца. Може би година. Ако билковите цярове от прасковени костилки или каквото им се намира там в Мексико, не се окажат истинско магическо биле, това е то.

— Много съжалявам да го чуя.

— Благодаря, Джордж. Съвсем добре казано. Всичко друго би било прекалено лигаво.

Аз се усмихнах.

— Имам и друга причина да те покана на сватбата ни, макар да е ясно, че твоето очарователно присъствие и остроумие са достатъчно основание. Фил Бейтман не е единственият, който се пенсионира.

— Мими, не го прави. Ако трябва пусни си отпуск, но недей…

Тя поклати глава решително.

— Болестта няма нищо общо. Четиридесет години ми стигат. Време е да предам щафетата на по-млади ръце, очи и ум. По моя препоръка Дийк нае отлично подготвена млада дама от Джорджия. Казва се Сейди Клейтън. И тя ще присъства на партито, няма да познава никого, така че очаквам да бъдеш особено мил с нея.

— Госпожа Клейтън?

— Не бих казала — отговори Мими с невинно изражение. — Мисля, че се кани в близко бъдеще да си върне моминското име. Веднага щом изчисти някои съдебни подробности.

— Мими, да не се правиш на сватовница?

— Ами бе — отрече тя, но веднага хитро се изсмя. — Съвсем малко. Но, тъй или иначе, ти ще си единственият необвързан учител в английската катедра следващата година, така че ще е логично ти да я наставляваш.

Лично според мен, това заключение не би могло да бъде по-далеч от логичната мисъл, особено за толкова организиран ум като нейния, но си замълчах по въпроса докато я изпращах до вратата. Вместо това казах:

— Ако нещата наистина са толкова сериозни, трябва да се подложиш на лечение сега. И то не при някакъв вещер в Хуарез. Трябва да отидеш в клиниката в Кливланд — нямах представа дали кливландската клиника дори вече съществува, но в онзи момент не ми пукаше.

— Не мисля. Ако трябва да избирам между това да умра в някоя болнична стая, покрита с игли и тръбички като игленик или да умра на плажа в някоя мексиканска хасиенда, тогава, както ти казваш, няма какво да му мисля. Пък има и още нещо — тя ме изгледа твърдо. — Още не ме боли чак толкова, но ме предупредиха, че болката ще се влоши. В Мексико далеч не се впрягат толкова за покупката на големи дози морфин. Или Нембутал, ако се наложи. Повярвай ми, знам какво правя.

Ако съдех по случилото се с Ал, предположих, че има право. Аз пак я прегърнах, този път много внимателно, и целунах едната й грапава буза. Тя понесе всичко това с усмивка, а после се отдръпна и ме погледна изпитателно.

— Ще ми се да чуя твоята история, приятелю.

Аз свих рамене.

— Аз съм отворена книга, мис Мими.

Тя се засмя.

— Да бе, как не. Появяваш се и казваш, че си от Уисконсин, обаче акцентът ти е от Нова Англия, а номерата на колата ти са от Флорида. Казваш, че идваш в Далас, за да го проучиш и ръкописът ти изглежда се отнася за този град, но героите ти говорят, сякаш са от Нова Англия. На няколко места из текста даже казват „ахъм“. Не е лошо да го махнеш това възклицание.

А аз си мислех, че преработката ми е толкова хитра.

— Всъщност, Мими, в Нова Англия казват „ахам“, а не „ахъм“.

— Ще си отбележа — тя продължи да ме оглежда. Едва издържах на погледа й, но успях.

— Да ти призная, понякога се чудя дали не си извънземно като Майкъл Рени в „Денят, в който земята спря да се върти“. Дали не си дошъл да ни проучиш, за да можеш после да докладваш в централата на Алфа Кентавър например, дали все още има надежда за нас като вид или е по-добре да ни унищожите с плазмени лъчи, преди да сме заразили цялата галактика с присъствието си.

— Какво въображение — усмихнах се аз широко.

— Добре. Защото не е никак добра идея за цялата планета да се съди по щата Тексас.

— Ако използват Джоуди като опитен образец, сигурен съм, че на земята ще й се размине.

— Тук ти харесва, а?

— Да.

— Джордж Амбърсън истинското ти име ли е?

— Не. Смених го по причини, които са от значение за мен, но не биха имали смисъл за никой друг. И бих предпочел да не го споменаваш на никого. По очевидни причини.

Тя кимна.

— До скоро виждане, Джордж — в закусвалнята или в библиотеката…, а и на партито, разбира се. И да се държиш любезно със Сейди Клейтън, чу ли?

— Ще бъда сладък като мед — умишлено проточих думите по тексаски. Това я разсмя.

Когато си тръгна, аз останах седнал в дневната си дълго време. Не четях, не гледах телевизия, а ръкописите ми, и двата, бяха последната мисъл в главата ми. Мислех за работата, която току ще се бях съгласил да поема. Една година редовен учител по английски в Обединеното средно училище на Денолм, дом на Лъвовете. Реших, че не съжалявам. Можех да рева през почивката на мачовете не по-зле от всички останали.

Е, имаше едно нещо за което съжалявах, но то не се отнасяше до мен. Като се сетех за Мими и нейното положение, целият се изпълвах със съжаление.

6

По въпроса за любовта от пръв поглед, аз съм съгласен с Бийтълс. Смятам, че се случва постоянно. Обаче не стана точно така за нас със Сейди, въпреки че тя попадна в обятията ми още първият път, когато се срещнахме, при което дясната ми ръка похлупи нейната лява гръд. Така че, предполагам, по въпроса за любовта съм съгласен и с Мики и Силвия, които изпяха, че любовта е странна.

Южно-централен Тексас обикновено е нажежен до червено в средата на юли, но съботното следсватбено парти се състоя при почти идеални условия с температури около 25 градуса и пухести бели облаци, прелитащи по небе с цвета на избелели дочени панталони. Задният двор на Мими беше набразден от дълги ивици слънце и сянка. Самият двор беше разположен на полегат хълм, завършващ с лениво тинесто поточе, което Мими наричаше Безименният поток.

От дърветата бяха провесени жълти и сребърни гирлянди — цветовете на денолмското училище, а на нисък клон, щръкнал от една захарна ела, наистина висеше мексиканска пинята, пълна с бонбони, обект на желание за всички деца.

— След вечеря ще дадем на децата пръчки да я ступат, докато предаде съдържанието си — обади се някой иззад лявото ми рамо. — Бонбони и играчки за всички хлапета.

Обърнах се и видях Майк Козлоу, великолепен (и малко сюрреалистичен) във впити черни джинси и бял риза, отворена на врата. Едно сомбреро висеше на връв от врата му, а около кръста му беше вързан шарен шал. Видях още няколко футболисти, включително Джим Ладю, облечени по същия забавен начин да разнасят подноси сред гостите. Майк ми беше поднесъл своя с игрива усмивка.

— Канапе, сеньор Амбърсън?

Взех си стрида на клечка и я потопих в соса.

— Хубав костюм. Малко приличаш на Бързака Гонзалес.

— Не ме гледайте мене. Ако си говорим за наистина хубав костюм, вижте Винс Ноулз.

Той посочи отвъд мрежата, където група учители играеха волейбол тромаво, но ентусиазирано. Винс беше облечен във фрак и цилиндър и обграден от очаровани деца, които го гледаха как тегли шарени кърпички от нищото. Великолепен трик за някой, достатъчно млад да не забележи крайчето, подаващо се от ръкава му. Мустаците му, нарисувани с вакса, блестяха на слънцето.

— Аз лично предпочитам вида на Хлапето Сиско — довърши Майк.

— Сигурен съм, че всички сте великолепни сервитьори, но кой за бога ви убеди да се облечете така? И треньорът знае ли?

— Няма как да не знае. И той е тук.

— О, още не съм го видял.

— Ей го там, край барбекюто, прави главата с останалите от спортния клуб. А що се отнася до костюма… Мис Мими може да е много убедителна.

Аз се сетих за договора, който бях подписал.

— Да, знам.

Майк снижи глас.

— То ние всички знаем, че тя е болна, пък и… аз го приемам като роля — той се изопна като тореадор, което не е никак лесно, когато носиш поднос с ордьоври — Арриба![3]

— Не е зле, обаче…

— Знам, не съм съвсем навлязъл в ролята. Трябва да се потопя в нея, нали така?

— На Брандо това му върши работа. Как се очертават нещата за вас на есен, Майк?

— Последната година в гимназията? Както на Джим работата му е сигурна, а аз, Ханк Алварез, Чип Уигинс и Карл Крокет сме на линия? Всички отиваме на щатския шампионат и оная златна топка влиза във витрината за трофеи.

— Харесва ми позитивният ти подход.

— Пак ли вие ще режисирате училищната пиеса другата година, господин Амбърсън?

— Това е идеята.

— Добре. Страхотно. Да ми запазите роля…, ама ще съм зает с футбола, та нека да е малка. А за групата какво ще кажете, не е зле, а?

Групата, свиреща на партито, беше наистина доста добра. Според логото, отпечатано на големия им барабан, това бяха Рицарите. Вокалът, който сам сигурно още беше гимназист, отброи и групата се впусна в своя бурна версия на „Ооо, главата ми“, старата песен на Ричи Валънс. Е, вярно, че лятото на ’61-ва песента не беше чак толкова стара, макар че самият Ричи беше починал две години по-рано.

Взех си картонената чаша с бира и се приближих до подиума на групата. Гласът на хлапето ми се стори познат. Както и звукът на клавишните, които звучаха, сякаш им се щеше да са акордеон. И внезапно ми просветна. Хлапето беше Дъг Сам и само след няколко години, самият той щеше да завърти няколко хита. Като „Тя се изнася“ и „Мендосино“. Това щеше да се случи по време на т.нар. Британско нашествие, така че групата му, която всъщност свиреше Техано рок[4], щеше да избере псевдо британското име Сър Дъглас Квинтет.

— Джордж? Ела да се запознаеш с някого.

Обърнах се. Мими слизаше по полегатата си морава и водеше една жена след себе си. Първото, което забелязах у Сейди — първото, което всеки би забелязал у нея със сигурност — беше нейният ръст. Беше обула равни обувки, като повечето гостенки, съобразили, че цял следобед ще трамбоват на крак. Тази конкретно жена обаче вероятно беше носила високи обувки само на сватбата си и дори тогава подозирам е предпочела рокля, достатъчно дълга да скрива факта, че обувките й са съвсем ниски или равни, вместо да стърчи комично над младоженеца. Беше висока поне метър и осемдесет. Може би повече. Аз все пак стърчах поне няколко пръста над нея, както и треньорът Борман и историкът Грег Андъруд, но ние бяхме единствените. А и Грег беше същинска върлина, докато Сейди, както се казва, беше добре сложена. Тя беше наясно с този факт и явно се притесняваше от фигурата си, вместо да се гордее с нея. Това ставаше ясно от походката й.

„Знам, че съм по-едра от нормалното“, казваше тази походка. Линията на рамене й допълваше: „Вината не е моя, просто така се получи. Пораснах голяма като слоница.“ Носеше рокля без ръкави с десен на рози. Кожата на ръцете й беше загоряла. Беше си сложила бледо розово червило, но нямаше никакъв друг грим.

Не беше любов от пръв поглед, няма съмнение в това, обаче помня този първи поглед учудващо ясно. Ако кажа, че помня първата си среща с бившата Кристи Епинг със същата яснота, ще излъжа. Разбира се, това се беше случило в студио за танци и двамата бяхме доста главозамаяни, така че по тази линия, надявам се, ще ми се размине.

Сейди беше красива по един непринуден, няма-скрито-покрито начин. Тя беше най-обикновено американско момиче, но беше и нещо друго. Когато се запознахме на партито, си помислих, че като доста едри хора, тя е природно тромава. По-късно открих, че това изобщо не е вярно и всъщност не би могло да бъда по-далеч от истината.

Мими изглеждаше добре — или поне не по-зле от деня, когато ме беше посетила у дома и ме беше убедила да стана редовен учител — обаче като никога беше гримирана. Това беше необичайно. Гримът не успяваше съвсем да скрие сенките под очите й, причинени вероятно от болка и безсъние, нито новите бръчки около устата й. Но тя се усмихваше въпреки всичко, а и защо не — беше се оженила за своя мъж, беше организирала парти, на което явно всички се забавляваха и беше довела красиво момиче в красива лятна рокля да се запознае с единствения учител ерген в катедрата по английски.

— Здравей, Мими — поздравих аз и тръгнах нагоре по склона към нея, като си проправях път между сгъваемите масички (взети назаем от Дома на ветераните), където по-късно хората щяха да седнат, за да се насладят на барбекюто и залеза. — Поздравления. Предполагам сега ще трябва да свикна да те наричам мис Симънс.

На лицето й се появи сухата усмивка.

— Нека да си остане Мими, така съм свикнала. Искам да се запознаеш с най-новия член на училищната администрация. Това е…

Някой не беше прибрал един от столовете съвсем до края под масичката и едрото русо момиче, което вече беше протегнало ръка да се здрависа с мен и тъкмо извиваше уста в усмивка, се спъна и полетя напред. При това тя повлече стола, който се преобърна и аз светкавично съобразих, че може да пострада лошо, ако някой от краката се забие в корема й.

Пуснах чашата си с бира в тревата, направих грамадна крачка напред и я подхванах преди да е паднала. Лявата ми ръка попадна на талията й. Дясната малко по-високо и сграбчи нещо топло, кръгло и меко. Между моята ръка и нейната гръд памучната материя на роклята се плъзна по гладкото найлоново или копринено бельо отдолу. Беше доста интимен момент като за първа среща, но острите ръбове на стола се погрижиха да останем на разстояние и въпреки че аз малко залитнах под инерцията на нейните около седемдесет килограма, и двамата успяхме да се задържим прави.

Аз дръпнах ръката си от тази нейна телесна част, която рядко участва при представянето на непознати и казах:

— Здравейте, аз съм — Джейк. Ей толкова ми остана да си кажа истинското име от двадесет и първи век, но се усетих в последната секунда. — Аз съм Джордж. Приятно ми е да се запознаем.

Лицето й се беше изчервило чак до корените на косата. Аз самият сигурно бях не по-малко зачервен, но тя се засмя великодушно.

— На мен също. Мисля, че току-що ми спестихте много неприятен инцидент.

Вероятно беше права. Защото, разбирате ли, Сейди не беше тромава или несръчна. Просто на нея постоянно и се случваха разни инциденти. Това изглеждаше забавно, докато не осъзнаеш истинския му смисъл — над нея сякаш висеше проклятие. По-късно тя ми разказа, как подгъвът на роклята й бил защипан от вратата на колата, когато с кавалера си пристигнали на абитуриентския бал, при което долната половина направо се съдрала, когато двамата поели към физкултурния салон. Винаги на нея се случвало фонтанчето с питейна вода да се повреди и струята да й измие лицето или да запали целия кибрит, когато си пали цигара, като си опърли пръстите и косата; или да й се скъса презрамка по време на родителска среща; или да открие огромни бримки в чорапите си тъкмо преди да й се наложи да излезе и говори пред общото училищно събрание.

Винаги си пазела главата, когато минавала през вратата (както всички високи хора се научават да правят), но все се случвало някой рязко да я отвори тъкмо пред нея и да я удари в лицето. Три пъти й се случвало да засяда в асансьор, веднъж за цели два часа, а предишната година, в един универсален магазин в Савана, наскоро монтираният ескалатор сдъвкал едната й обувка. Разбира се в онзи момент аз не знаех тези неща. Онзи юлски следобед знаех само, че в ръцете ми беше паднала приятна на вид руса синеока жена.

— Виждам, че с госпожица Данхил вече се разбирате чудесно — обади се Мими. — Ще ви оставя да се опознаете.

Така значи. Промяната от госпожа Клейтън към госпожица Данхил вече се беше случила, със или без съдебните подробности. А междувременно единият крак на стола беше хлътнал в пръстта. Сейди се опита да го издърпа, но отначало не успя. Когато столът се измъкна, той подскочи, облегалката му се плъзна по бедрото й, подхвана роклята и разкри единия чорап, чак до жартиера. Който беше розов като цветята по роклята й. Тя нададе кратък раздразнен вик, а лицето й потъмня до тревожния цвят на тухла.

Аз взех стола и внимателно го оставих настрана.

— Госпожице Данхил…, Сейди…, ако изобщо някога съм срещал жена, която отчаяно да се нуждае от студена бира, това си ти. Защо не дойдеш с мен?

— Благодаря — отговори тя. — Толкова съжалявам. Майка ми ме предупреди да не се хвърлям в ръцете на мъжете, но аз така и не се научих.

Докато я водех към редицата бирени буренца и пътьом посочвах различни наши колеги от училището (а в един момент подхванах ръката й и я дръпнах от пътя на волейболист, който отстъпваше назад и беше на път да се блъсне в нея), си помислих, че в едно нещо съм сигурен: двамата със Сейди щяхме да сме колеги и вероятно приятели, може би дори добри приятели, но никога нямаше да бъдем нищо повече. Независимо какви надежди таеше Мими. В някой филм с участието на Рок Хъдсън и Дорис Дей подобно запознанство вероятно би минало за забавно, но в действителност, с публика, която още се подхилкваше, беше просто смущаващо и неловко. Да, тя беше красива. Да, беше много приятно да вървя до толкова високо момиче и пак да съм по-висок от нея. И определено ми беше допаднала пружиниращата мекота на гръдта й, обгърната в двойния слой на благоприличен памук и секси бельо. Но, освен ако си на петнадесет, случайното пускане на ръка на някое момиче по време на градинско парти, не се явява любов от пръв поглед.

Налях на новоизлюпената (или повторно излюпена) госпожица Данхил бира и двамата останахме да поговорим край импровизирания бар колкото беше необходимо от благоприличие. Посмяхме се, когато гълъбът, който Винс Ноулз беше наел за случая, подаде глава от цилиндъра му и го клъвна по пръста. Аз й посочих още от учителите в денолмското обединено училище (повечето бързо отдалечаващи се от трезвеността, яхнали алкохолния експрес). Тя каза, че едва ли ще успее да ги запомни всичките и аз я уверих, че ще успее. Освен това й казах да ми се обажда ако се нуждае от помощ за каквото и да било. Подходящо продължителен разговор, обичайните теми за разговор. После тя пак ми благодари, задето я спасих от неприятното падане, и отиде да види дали ще може да събере децата в малката тълпа, която скоро щеше да разпердушини пинятата. Аз я гледах как се отдалечава. Още не бях влюбен, но си признавам, че за момент се отнесох в мисли за чорапа и розовия жартиер.

Същата вечер пак се сетих за нея, докато се приготвях за сън. Тя заемаше доста място по крайно приятен начин и моят поглед не беше единственият, който беше проследил плавно полюшващото се тяло в розовата рокля, но наистина това беше всичко. А и какво повече би могло да има? Малко преди да тръгна на най-странното пътуване в света бях прочел книга, озаглавена „Надеждна съпруга“ и докато си лягах, в главата ми изскочи едно изречение от този роман. „Той беше загубил романтичните си навици“.

Това съм аз, помислих си, докато угасях лампата. И у мен няма останала капка романтика. Но малко по-късно, под приспивната песен на щурците се появи друга мисъл. Не само допирът на гръдта й беше приятен. Хареса ми и усещането за теглото на тялото й, отпуснато в ръцете ми.

Както се оказа, все пак не бях изгубил романтичните си навици.

7

Август в Джоуди беше същинска пещ с температури често приближаващи четиридесет. Климатикът в моя дом под наем на улица Меса беше добър, но не толкова, че да се справи в подобна постоянна температурна атака. Понякога — ако паднеше разхлаждащ дъжд — нощите се понасяха малко по-леко, но само малко.

Сутринта на двадесет и седми август седях на бюрото си и работех по „Убийствено място“, обут в чифт шорти и нищо друго, когато на вратата се позвъни. Намръщих се. Беше неделя и малко преди това бях чул звука на камбани от разнообразните местни църкви, а повечето хора, които познавах, прекарваха неделната утрин в някой от четири или петте храма в града.

Навлякох тениска и отидох да отворя. Бяха треньорът Борман и Елън Докърти, която доскоро оглавяваше отдел Домашно стопанство, а от новата учебна година щеше да изпълнява длъжността на училищен директор. Никой не се изненада, че Дийк подаде оставката си, когато Мими подаде своята. Треньорът се беше натикал в тъмно син костюм с крещяща вратовръзка, която май беше на път да го задуши, както се беше впила във врата му, подобен на тапа. Тоалетът на Елън беше в целомъдрено сиво, смекчавано само от оскъдна дантела около врата. И двамата имаха сериозен вид. Първата ми мисъл беше колкото налудничава, толкова и убедителна. Те знаят. Някак са научили кой съм и откъде идвам и сега са дошли да ми го кажат.

Устата на треньора потрепваше и, макар че Елън не хлипаше, очите й бяха пълни със сълзи. Тогава разбрах.

— Мими?

Треньорът кимна.

— Дийк ми се обади. Аз минах да взема Ели — обикновено я карам на църква — и сега обикаляме да кажем на хората. Първо на най-близките й.

— Много съжалявам. Как е Дийк?

— Изглежда се държи — отговори Елън и за момент хвърли остър поглед на треньора. — Поне така казва.

— Да, той е наред — потвърди треньорът. — Разстроен е, разбира се.

— Как иначе — съгласих се аз.

— Каза, че ще кремира тялото — продължи Елън и устните й се изопнаха неодобрително. — Това било нейното желание.

Аз помислих по въпроса и предложих:

— В началото на учебната година трябва да направим специална сбирка в училището, където хората да могат да говорят за нея. Може да прожектираме и диапозитиви с нейни снимки. Дали ще е възможно?

— Чудесна идея — каза Елън. — Ще се заемеш ли с организацията, Джордж?

— Ще се постарая.

— Госпожица Данхил може да ти помогне — и преди думите й да породят съмнение за каквито и да било опити за сватовничество, тя допълни: — Мисля, че за децата, които обичаха Мимс, ще е от полза да знаят, че заместничката, която тя лично си избра, е участвала в планирането на възпоменателната сбирка. Ще е от полза и за Сейди.

Разбира се, че щеше да й е от полза да започне годината на новото място, като натрупа малко положителни впечатления.

— Добре, ще говоря с нея. Благодаря и на двама ви. Вие добре ли сте?

— Да — потвърди треньорът, но устата му още потрепваше. Това ми хареса. Те бавно се отдалечиха към колата му, паркирана до бордюра. Ръката на треньора придържаше лакътя на Елън. Това също ми хареса.

Затворих вратата, седнах на пейката в малкото фоайе и си припомних как Мими казва, че ще бъде съкрушена, ако аз не се заема с училищната пиеса. Или ако не стана редовен учител поне за година. Или не присъствам на сватбеното й тържество. Мими, която смяташе, че мястото на „Спасителят в ръжта“ е в училищната библиотека и която нямаше нищо против малко креватна гимнастика събота вечер. Тя беше един от онези училищни педагози, които децата помнеха дълго след като бяха завършили училище и понякога, след години, се връщаха да ги посетят. От онзи тип учители, които понякога се намесват в живота на проблемен ученик в ключов момент и го променят напълно.

Както е казано в притчата: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от скъпоценни камъни. Търси вълна и лен, и работи с ръцете си това що й е угодно. Тя е като търговските кораби — донася храната си от далеч.“

Всеки учител знае, че одеянията ни се състоят не само от дрехите, които обличаме и храната ни е не само онова, което слагаме в устата си. Мис Мими беше облякла и нахранила мнозина. Включително мен. Седях там, на пейката, която бях купил от битпазара във Форт Уърт, склонил глава, покрил лице с ръцете си. Мислех за нея и бях изпълнен с тъга, но очите ми останаха сухи.

Не съм от мъжете, които бихте нарекли ревливи.

8

Сейди веднага се съгласи да помогне за възпоменателната сбирка. Двамата я подготвяхме последните две седмици на онзи горещ август, като обикаляхме града и събирахме желаещи да говорят за Мими. Майк Козлоу се съгласи да прочете библейската Притча 31, която описваше добродетелната жена, а Ал Стивънс предложи да разкаже историята — която никога не бях чувал от самата Мими — за това как тя беше дала името на Рогатия хамбургер, специалитетът на неговото заведение. Събрахме също към двеста снимки. На мен най ми хареса тази, на която Мими и Дийк танцуваха туист на една училищна забава. Тя изглежда се забавляваше, той изглежда имаше средно голяма сопа, натикана отзад. Сортирахме снимките в библиотеката, където табелката на бюрото вече гласеше Госпожица Данхил, вместо Мис Мими.

През цялото това време със Сейди нито се целунахме, нито си държахме ръцете, нито дори си срещахме погледите за повече от секунда. Тя не говореше за проваления си брак, нито за причините да се премести от Джорджия в Тексас. Аз не споменавах романа си, нито почти изцяло измисленото си минало. Говорехме за книги. Говорехме за Кенеди, чиято чуждестранна политика беше приемана за шовинистична. Обсъждахме зараждащото се движение за граждански права. Аз й разказах за дъската над потока в края на пътеката зад бензиностанцията в Северна Каролина. Тя каза че е виждала подобни тоалетни за цветнокожи в Джорджия, но била убедена, че на това скоро ще му се види краят. Според нея смесването на расите в училище беше неизбежно, но едва ли щеше да се случи преди седемдесетте. Аз й казах, че вероятно ще стане по-скоро, като най-голяма роля за това ще изиграят новият президент и малкият му брат, назначен за главен прокурор.

Тя изсумтя.

— Явно храниш по-голямо уважение към оня ухилен ирландец от мен. Той изобщо някога подстригва ли си косата?

Не бяхме любовници, но станахме приятели. Понякога тя се спъваше в нещо (включително собствените си крака, които не бяха никак малки) и веднъж или два пъти аз й помогнах да се задържи права, но никога не се стигна до толкова запомнящ се момент като първата ни среща. Понякога тя заявяваше, че просто трябва да изпуши една цигара и аз я придружавах до мястото, където учениците пушеха зад работилницата по металообработване.

— Жалко, че скоро няма да мога да излизам тук и да се отпускам на пейката по джинси — каза тя един ден, по-малко от седмица преди началото на учебната година. — Учителската стая е винаги толкова задимена.

— Някой ден това ще се промени. Пушенето в училище ще бъде забранено. Както за учениците, така и за учителите.

Тя се усмихна. Усмивката й беше хубава, защото устните й бяха плътни и сочни. А и джинсите, да си призная, й стояха чудесно. Краката й бяха много, много дълги. Да не говорим за извивките под кръста.

— Общество без цигарен дим… Негърчета и бели деца в класните стаи в пълна хармония… Нищо чудно, че пишеш роман, страхотно въображение имаш. Какво друго виждаш в кристалната си топка, Джордж? Ракети на луната?

— Че защо не. Само дето ще отнеме малко повече време от интеграцията. Кой ти каза, че пиша роман?

— Мис Мими — отговори тя и угаси цигарата си в един от десетината пепелници, пълни с пясък. — Каза че бил добър. И като говорим за мис Мими, май трябва да се връщаме. Мисля, че почти сме готови със снимките, какво ще кажеш?

— Да.

— И си абсолютно сигурен, че песента от Уестсайдска история за фон няма да е прекалено патетична?

По мое мнение в песента „Някъде“ имаше повече патос, отколкото царевица в Небраска и Айова взети заедно, но според Елън Докърти, това била любимата песен на Мими.

Казах го на Сейди и тя се засмя неубедена.

— Нямах време да я опозная, но това не ми изглежда много вероятно. По-скоро е любимата песен на Ели.

— Като се замисля, сигурно си права. Слушай, Сейди, искаш ли да дойдеш с мен на футболната среща петък вечер? Един вид, децата да усетят присъствието ти още преди началото на учебната година в понеделник.

— С удоволствие — отговори тя и после сякаш се смути. — Стига да не ти хрумнат, нали знаеш, разни идеи. Още не съм готова да почна да ходя по срещи. И сигурно още доста време няма да бъда.

— Нито пък аз — уверих я аз. В нейния случай това сигурно беше заради бившия й мъж, но мен лично ме спираше Лий Озуалд. Скоро той щеше да си върне американския паспорт, а след това му оставеше само да докопа и виза за излизане от Съветския съюз за жена си. — Но приятелите понякога излизат заедно.

— Вярно е. А на мен наистина ми харесва да излизам с теб, Джордж.

— Това е защото съм по-висок от теб.

Тя игриво ме тупна с юмрук по рамото — както би направила голямата ви сестра, да речем.

— Точно тъй, мъжки. Ти си от типа мъже, които могат да извисят едно момиче.

9

На мача всички ни зяпаха, при това с известно възхищение — сякаш бяхме двойка представители на алтернативна човешка раса. На мен ми беше приятно, а Сейди май за първи път нямаше нужда да се прегърбва, за да не стърчи над партньора си. Тя носеше горнище Лъвска гордост и избелелите си джинси. С русата си коса, прибрана на опашка, самата тя приличаше на ученичка от горния курс. Вярно, доста висока ученичка, може би център-нападател на баскетболния отбор.

Бяхме седнали на реда за преподаватели и аплодирахме Джим Ладю, който направи защитата на арнетските Мечки на решето със серия къси подавания, а после метна една петдесет метрова бомба, която вдигна тълпата на крака. След първата половина резултатът беше 31 за Денолм и 6 за Арнет. Докато играчите се оттегляха от игрището и мястото им заемаха музикантите от денолмския маршируващ духов оркестър, аз попитах Сейди дали иска хот-дог и кола.

— Искам и още как, но точно в момента опашката сигурно стига до паркинга. Почакай някое прекъсване в третата четвъртина или нещо подобно. Нали сега трябва да ревем като лъвове и да надаваме Вика на Джим.

— Мисля, че и сама ще се справиш с това.

Тя се усмихна и сграбчи ръката ми.

— Не, ще имам нужда от помощта ти. Нали знаеш, аз съм нова тук?

При това докосване усетих топла тръпка, която никак не беше типична за приятели. Пък и защо не? Бузите й бяха зачервени, очите й искряха. Под светлините на игрището и синьо-зеленото небе на тексаската надвечер, тя беше много повече от хубава. Нещата между нас можеше да се развият много по-бързо, отколкото им отне в действителност, ако не беше случилото се през тази почивка.

Оркестърът маршируваше, както всички училищни оркестри, в крак, но не съвсем в тон и извиваше поредица песни, които не можеш съвсем точно да разпознаеш. Когато те приключиха, мажоретките изтичаха на четиридесет и пет метровата линия, пуснаха помпоните пред краката си и сложиха ръце на кръста.

— Да чуем „Л“!

Тълпата извика, каквото беше поискано и в същият дух продължи с „Ъ“, „В“, „О“, „В“, „Е“.

— Какво се получи?

Лъвове! — изреваха всички поддръжници на отбора домакин, скочиха прави и запляскаха.

— Кой ще победи?

Лъвове! — ако се съдеше по резултата след първата половина, това изглеждаше логично.

— Тогава да ви чуем как ревете!

Всички заревахме, както си беше обичай, като се обърнахме първо наляво, а после надясно. Сейди даде всичко от себе си, като дори сви ръце около устата си, а опашката й се полюшваше от едното рамо до другото.

След това дойде Викът на Джим. Предишните три години — да, нашият господин Ладю се беше включил в отбора още първата си година в гимназията — този вик не беше нищо сложно. Мажоретките извикваха нещо като: „Да ви чуем лъвове горди! Кой води нашите орди?“, след което местните се провикваха в отговор „Джим! Джим! Джим!“. После мажоретките се превъртаха още няколко пъти и изчезваха, за да дадат път на оркестъра на противниковия отбор да изкара няколко парчета. Тази година обаче, вероятно в чест на прощалния сезон на Джим, викът беше по-различен.

Всеки път, когато тълпата извикаше „Джим“, мажоретките отговаряха с първата сричка от фамилното му име, проточена като музикална нота. Беше нов елемент, но не беше сложен и тълпата бързо го поде. Сейди се включи с пълно гърло, докато осъзна, че аз бях съвсем притихнал. Просто си стоях там със зяпнала уста.

— Джордж? Добре ли си?

Не можех да й отговоря. Всъщност, едва регистрирах въпроса й. Защото почти напълно се бях пренесъл обратно в Лисбън Фолс. Току-що съм минал през заешката дупка. Заобиколил съм сушилната барака и съм се проврял под веригата. Готов съм да видя Човека с жълтата карта, но не очаквам той да ме блъсне. Което именно се случва. Само дето той вече не е Човекът с жълтата карта, а е станал Човекът с оранжевата карта. „Не би трябвало да си тук“, казва той. „Кой си ти? Какво правиш тук?“. А когато аз му предлагам да потърси помощ от анонимните алкохолици, той казва…

— Джордж? — тя вече звучеше не загрижена, а направо разтревожена. — Какво има? Какво не е наред?

Футболните ентусиасти съвсем бяха полудели по този нов вик. Мажоретките викаха „Джим“, а публиката отговаряше „Ла“.

„Майната ти, Джимла!“. Това ми беше изръмжал Човекът с жълтата карта, който беше станал Човекът с оранжевата карта (ако и не съвсем Самоубиецът с черната карта) и точно това чувах в момента да се подхвърля напред назад като медицинска топка между мажоретките и две хиляди и петстотин зрители на стадиона.

Джимла, Джимла, Джимла!

Сейди грабна ръката ми и ме разтърси.

— Отговори ми, бе човек! Отговори ми, защото почваш да ме плашиш!

Обърнах се към нея и някак успях да се усмихна. Обаче никак не ми беше лесно.

— Просто ми е паднала кръвната захар, предполагам. Ще ида все пак да взема по една кола.

— Сега да не вземеш да припаднеш? Да те заведа до пункта на бърза помощ, ако…

— Добре съм — отговорих и без да се замислям какво правя, целунах върха на носа й.

Някакво хлапе се провикна: „Браво бе, господин Ей!“.

Вместо да се подразни, тя сбърчи нос като заек и се усмихна.

— Тогава върви, преди да си съсипал репутацията ми. И ми донеси хот-дог с чили сос. И много сирене.

— Слушам, мадам.

Миналото беше в хармония със себе си, това вече го бях научил. Но що за песен беше тази? Не ми беше никак позната и това ме разтревожи. На циментовата пътека, водеща към будката за закуски, викът беше усилен и се наложи да сложа ръце на ушите си, за да го заглуша.

Джимла, Джимла, Джимла.

Бележки

[1] Господин Ей — съкратено от Амбърсън — първата буква от английската азбука „A“ се произнася „Ей“. — Б.пр.

[2] Александър Поуп — английски поет от 18ти век. Цитираната фраза за първи път се появява в неговото сатирично стихотворение „Послание до доктор Арбътнот“ и означава да се изрази критика чрез похвали, които са толкова сдържани, че почти не могат да минат за похвала. — Б.пр.

[3] Арриба! — испанско възторжено възклицание. — Б.пр

[4] Техано рок — музикален стил, съчетаващ рок, поп и фолк музика, създаден от жители на щата Тексас с мексикански произход. — Б.пр.