Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Эксперимент профессора Брантинга, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
gogo_mir (2012)
Разпознаване и корекция
Mandor (2012)

Издание:

Сергей Снегов. Скок над бездната

Разкази и повест

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №72

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: Агоп Мелконян

Преведе от руски език: Росица Бърдарска

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Руска-съветска, I издание.

Дадена за набор на 27.XI.1985 г. Подписана за печат на 18.II.1986 г.

Излязла от печат месец март 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1939

Печ. коли 22. Изд. коли 14,24. УИК 14,11. Цена 2 лв.

Страници: 352. ЕКП 9536325531 5617–216–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С–32

© Агоп Мелконян, съставителство, предговор, 1986

© Росица Бърдарска, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

Сергей Снегов. Прыжок над бездной

Калининградское книжное издательство, 1981


1

Когато Хенрих изпаднеше в мрачно настроение — а това се случваше редовно след всеки завършен експеримент, — започваше да избягва хората. Даже сътрудниците на лабораторията се стараеха по-малко да го безпокоят в такива дни, а Рой направо се изпречваше между него и посетителите като непреодолима бариера. В това състояние всяка дреболия дразнеше Хенрих и общуването му с околните според Рой силно се затрудняваше.

Всъщност Рой не се страхуваше, че Хенрих няма да се овладее и ще нагруби посетителите. Точно обратното. Хенрих така се боеше да не се покаже рязък, че ставаше прекалено мекушав. Бързо отстъпваше, приемаше без съпротива нежелателни задачи, твърде лесно даваше трудно изпълними обещания. „Най-отвратителната ти черта е прибързаната ти доброта, когато не си в настроение!“ — мъмреше Рой брат си, който навеждаше съкрушено глава, ако и в този момент беше вкиснат, или се разкайваше на шега, ако беше в добро разположение на духа.

И странното дело на Силвестър Брантинг — Рой дълго си спомняше за него с неудоволствие — се стовари върху двамата братя тъкмо в момента, когато Хенрих си почиваше, тъжен и самотен, след някакъв сложен експеримент, а Рой, извикан срочно на Меркурий, бе оставил брат си за три дни без надзор.

Хенрих лежеше на дивана със затворени очи и полудремеше-полумечтаеше, напълно сигурен, че е сам в стаята. Но когато отвори клепачи, видя, че срещу него в много неудобна поза, като на дървен стол, в силовото „кресло“ седи непознат мъж.

— Какво правите тук? — възмутено попита Хенрих и скочи.

— Чакам да се събудите — бързо отговори непознатият. — Само това, само това, повярвайте ми!

— Но аз не спя! Откъде го измислихте, че съм заспал?

На Хенрих му се стори, че непознатият се смути. Той се изправи, сви устни, помисли и нерешително каза:

— Тогава… Не, сигурно не е така! По-добре иначе… Да, определено е по-добре! Значи така: навярно аз просто чакам да ми обърнете внимание.

— „Навярно“, „определено“! Можете ли да ми обясните защо сте тук?

Непознатият се оживи. Във всеки случай напрежението в гласа му изчезна. И веднага стана ясно, че е словоохотлив.

— Всъщност аз това и чакам — да обясня. Няма да крия — дойдох при вас без покана и разрешение тъкмо заради това обяснение. И можете да не се съмнявате, че то ще бъде искрено и подробно, даже бих казал — всеосветяващо… Няма да имате повода да се оплачете, че скривам, недоизказвам или, по-просто казано, изопачавам нещо.

На Хенрих страшно му се прииска да улови непознатия дърдорко за яката и да го изрита навън. И тук той, както после си даде сметка, направи първата си груба грешка. Изплаши се, че неканеният гост ще се досети какви желания е предизвикал у домакина, и каза с измъчена вежливост:

— Не се съмнявам и нямам намерение да се оплаквам от нищо. Но не си представям много ясно с какво мога да ви бъда полезен.

Непознатият направи успокояващ жест с ръка. Беше не по-възрастен от двадесет и пет години, подвижен, лесно възбудим — суховатата му физиономия се менеше с такава бързина, сякаш за всяка произнасяна дума си имаше отделно изражение. Хенрих скоро се убеди, че може и да не слуша госта си, а само да го гледа — по мимиката се разбираше за какво говори. Досега той не бе виждал такова нервно и подвижно лице. Помисли си, че гостът просто гримасничи — тялото и ръцете си той владееше, без да си позволява нито резки движения, нито прекалена жестикулация. Интонациите на гласа му също бяха много по-бедни от мимиката.

— Наричам се Джон Цвиркун — представи се гостът. — Да, няма да крия — аз съм Джон Цвиркун, за когото толкова сте слушали. Разбирам, чудно ви е, че започвам с подобно признание, но между нас не бива да има недомлъвки, няма да допусна това.

Хенрих напрягаше всички клетки на мисълта си, но нито от една не се изцеждаше каквато и да било информация за Джон Цвиркун. Хенрих категорично не познаваше госта. Сред гримасите, сменящи се по лицето на Джон Цвиркун с непостижима бързина, се мярна и учудване.

— Забравили сте фамилията ми? Невероятно! Но Брантинг помните, нали? Професор Силвестър Брантинг от Марс? Онзи, който създаде калиописа, знаменитото дърво, променящо природата на Марс. А аз съм асистентът на Брантинг, неговият любим ученик — не единственият ученик на Брантинг, не смея да твърдя това, не, но единственият любимец и, така да се каже, възпитаник и довереник. Наричайте ме просто Джон, не обичам да се държат с мене официално, при нас на Марс обноските са по-прости, мога да ви кажа. И така, отсега нататък за вас съм Джон, а вие за мене — Хенрих, моят скъп приятел Хенрих!

Едва сега Хенрих разбра кой е дошъл при него. Името на Силвестър Брантинг, директора на марсианската астроботаническа станция, беше известно и на Земята.

Преди десет години той отгледа калиопис, клонесто дърво с дебел ствол, могъщи корени и физиология, поразително различна от физиологията на всички други растения.

Удивителното беше това, че калиописът се размножава чрез спори. И това, че без затруднение расте в безводни пустини, в почти пълен вакуум, липса на осветление, при студ под петдесет градуса.

И други земни учени освен Брантинг бяха отглеждали устойчиви на трудните условия по далечните планети растения, но калиописът беше уникален, никой ботаник дотогава не бе получавал такова съвършено създание. Гигантското коренище на калиописа не само поглъщаше соковете на почвата, но и отделяше своя леплива, незамръзваща от студа течност, която разтваряше твърдите частици на почвата и разлагаше почти всички съединения, в които има кислород, водород и въглерод. От изсмуканите от почвата елементи калиописът изграждаше своя ствол, клони и листа, а излишъкът изхвърляше навън — около всяко дърво се виеше облак от водна пара, наситен с кислород и въглероден двуокис. В много равнини на Марс вече се бяха появили гори от калиопис, които непрекъснато обогатяваха бедната атмосфера. Според изчисленията след около петдесет години атмосферата на Марс би трябвало да се изравни със земната по съдържание на кислород и въглероден двуокис. Специалистите по проблемите на Марс предсказваха, че през следващия век на безводната днес планета ще се появят реки и езера, а по-късно и морета — толкова много водна пара синтезирали и отделяли разрастващите се калиописови гори.

Но не само това научно постижение направи Силвестър Брантинг знаменит. На една от сесиите на Академията на науките Брантинг предложи да се засели с калиопис и Земята. Учените с рядко единогласие се обявиха срещу проекта му. Заграбвайки жадно земната почва, калиописите бързо биха потиснали всякаква друга растителност. И тъй като калиописът расте и през деня, и през нощта, и през лятото, и през зимата, диханието му скоро би изменило състава на земната атмосфера, а това би могло да доведе до опасни последствия… „Някогашното пренасяне на зайци в Австралия ще се окаже безобидна шега в сравнение със залесяването на една калиописова горичка в същата тази Австралия“ — каза на сесията президентът на Академията на науките Алберт Боячек. В друго свое изказване старият учен беше още по-рязък: „Аз бих предпочел нашата мила зелена Земя да бъде цялата засипана с чумни бактерии, но не и със спори от калиопис, който, не отричам, е необходим и полезен на Марс.“

Брантинг трябваше да отстъпи пред дружната съпротива на специалистите. А той прояви непонятна упоритост. Поиска всенародно обсъждане. Формално имаше право да изнесе своето предложение пред съда на човечеството, но всички бяха изненадани от разпалеността, с която използува конституционните си права. Както трябваше да се очаква, обсъждането завърши с пълен провал за Брантинг. От шест милиарда души на Земята и другите планети само стотина го подкрепиха. Големият съвет забрани пренасянето на спори от калиопис на Земята. Оттогава никой тук не бе чувал за Брантинг, който, обиден, се затвори в марсианската си станция. По време на повдигнатата от него шумотевица често се споменаваха имената на помощниците му, сред тях вероятно и на Джон Цвиркун…

Всички тези спомени мигом преминаха през главата на Хенрих, когато Джон Цвиркун назова своя научен ръководител. Но те не обясняваха появата на госта и Хенрих не му спести това.

— Сега всичко ще ви стане ясно, изумително ясно! — засуети се Цвиркун, като още по-бързо смъкваше от лицето си гримаса след гримаса. — Не се безпокойте, аз нищо, абсолютно нищо… — Той изведнъж се вкамени, изцъкли очи, стисна устни, после бавно ги отвори и сякаш пряко сили изтръгна от себе си: — Брантинг е на Земята! Взе си отпуска.

Хенрих обаче не видя нищо криминално в пътуването на учения до Земята. Всеки работник има право да прекара отпуската си, където иска. Уважаемият Джон Цвиркун очевидно също е долетял от Марс, но това още не е повод Хенрих да си скубе косите.

— Аз не искам да си скубете косите, съвсем не! — бързо каза гостът. — Подобни експериментални желания, още повече съвършено безцелни… Но помислете за ужаса на ситуацията, помислете за ужаса… Страхувам се да говоря за това, но не мога да мълча. Геният на човечеството професор Силвестър Брантинг е полудял!

Хенрих нетърпеливо махна с ръка:

— Болестта на професора не ме интересува. Не го познавам лично и нямам намерение да се запознавам.

— Лудостта на Брантинг не може да не ви интересува, приятелю Хенрих! И вие, разбира се, ще поискате да го видите, когато научите…

— Какво да науча? Какво? — едва не закрещя Хенрих.

— Че Брантинг е пренесъл на Земята спори от калиопис, цяла кутийка спори, достатъчна, впрочем… И без моето обяснение разбирате цялата страшна, така да се каже, достатъчност на една малка кутийка спори от калиопис.

— Но нали пренасянето на тези спори на Земята е забранено със специален указ на Големия съвет — учуди се Хенрих. — Нима Брантинг се е решил на престъпление?

— Той е полудял! Той си мисли, той си въобразява, че извършва подвиг, само такава нелепа идея е способна…

— Трябва незабавно да съобщите това в Управлението на държавните машини, Джон. Там ще установят къде се намира Брантинг и ще издадат заповед за задържането му.

Непрекъснато сменящото гримасите си лице на Джон Цвиркун застина в скръбно изражение.

— Там нищо не могат да установят, нищо, приятелю Хенрих. Аз вече ходих при тях. Цялата милиция на Земята е вдигната по тревога, всички градове, всички паркове и пустини се контролират, всички места, където Брантинг може да посее спорите, буквално всички!…

— Трябва да се задържи самият той и да се вземат спорите.

— Не може да бъде задържан. Скрил се е. Изчезнал е. Тайнствено е пропаднал вдън земя. Това е.

— Глупости! — нетърпеливо каза Хенрих. — Вие имате слаба представа за техническите възможности на Земята. Мозъчните излъчвания на Брантинг от самото му рождение са закодирани в машини. Няма нищо по-лесно да бъде намерен по този енцефалопаспорт, стига да е жив. Между другото при лудите се нарушава хармонията на мисловната дейност, но индивидуалният мозъчен код се запазва.

— Ах, енцефалопаспортът! Брантинг го е изменил.

— Това е невъзможно!

— За Силвестър Брантинг няма нищо невъзможно. Той е гениален, само аз зная до какви наистина непредставими предели се простира неговата гениалност.

— Вашето твърдение трябва да се докаже. Аз не говоря за гениалността му, макар че и това не е безспорно. От момента, в който Брантинг е слязъл от космолета в земния астропорт, мозъчните му излъчвания са въведени в приемните устройства на охраняващите машини.

— И след час са изчезнали от машините! Мозъчната му дейност внезапно се е прекратила… не, не се е прекратила, а се е превключила или възможно е да е екранирана. Професорът има толкова много начини за самопреконструкция!

— Може би той просто е загинал?

— Тогава биха намерили трупа му, а трупа го няма, защото той е жив, но вече не е Брантинг, а съвсем друг човек — той разработи метод за такова изменение на чертите на лицето, че човек става неузнаваем, даже гласът, даже ръстът, даже цветът на очите, косите. И става съвсем просто — взема се таблетка и блондинът не веднага, но бързо, достатъчно бързо се превръща в брюнет, а черноокият изсветлява до синеок…

Хенрих си помисли, че ако Цвиркун се фотографира в две различни гримаси, би било много трудно да се допусне, че тези две толкова различни лица са всъщност един човек. Дърдоренето на неканения гост все повече дразнеше Хенрих, той едва се сдържаше да не го изгони. И макар Хенрих да разбираше, че донесените от Цвиркун новини са важни, той знаеше също, че представляват интерес за други хора в много по-голяма степен, отколкото за него. Затова нетърпеливо каза:

— Да приключим, Джон. Ако Брантинг е неуловим, трябва да се примирим с това, че на Земята скоро ще зашумят калиописови гори. Мисля, че правителството ще намери начин за борба с това бедствие. Беше ми приятно да се запозная с вас.

Цвиркун беше така силно огорчен, че няколко секунди остана безмълвен, като пронизваше Хенрих с обвинителен поглед. Хенрих след това призна, че краткото мълчание е било по-тягостно от предишната словесна атака.

— Вие няма да направите това! Не, вие няма да го направите! — възкликна Цвиркун, когато отново придоби дар-слово. — Нали ви казах, аз нищо няма да… Всички тайни, най-дълбоките секрети… защото само вие с брат си можете… Ето гледайте, сега ще разберете всичко!

Той припряно измъкна от джоба си златиста пластинка и я сложи пред Хенрих. Помоли го да я вземе, разгледа и прецени, защото тъкмо тя щяла да им помогне в търсенето на изчезналия професор. Хенрих претегли пластинката на дланта си, опипа я, огледа я от двете страни, даже я помириса.

Тя беше продълговата, шест на четири сантиметра, с дебелина пет милиметра и толкова тежка, че едва я държеше. Нито един от земните материали нямаше такова тегло. И беше много студена. Хенрих забеляза, че Цвиркун я измъкна от предния си джоб, металът не можеше да не приеме топлината на тялото, но от нея вееше студ, лъхаше някакъв неин, вътрешен, особен хлад.

По-късно Хенрих научи, че сплавта, от която е изготвена пластинката, запазва постоянна определената й предварително температура. Би останала студена дори в пламък.

Докато Хенрих се запознаваше с това изделие, словоохотливият гост дърдореше с удвоена енергия. Фразите летяха с такава бързина, че Хенрих успяваше да разбере не повече от половината думи. Но и това беше достатъчно, за да схване същността.

Неотдавна Цвиркун заподозрял своя научен ръководител, че се кани да наруши строгата забрана на Големия съвет. Брантинг се държал странно, мнозина забелязвали, че поведението му е ненормално. Но само Цвиркун, не единственият, но единствено любимият, доверен асистент на професора, разбрал, че той просто се е побъркал — стандартната древна лудост, която била толкова разпространена в миналите епохи и която от сто години никой не е забелязвал на Земята.

Цвиркун няма да крие, че в анализа на състоянието на Брантинг са му помогнали книгите. Те са негово хоби — сега предпочитат по-съвършени методи за усвояване на информация, но той обожава книгите и там е чел за случаи на полудяване с признаци досущ като тези, които сътрудниците на марсианската астроботаническа станция започнали да забелязват у професора. И на любимия асистент на Брантинг скоро станало ясно, че учителят е замислил престъпление и ако не му се противопостави, самият Джон Цвиркун ще стане съучастник на злодеянието. Какво да прави? Да изпрати съобщение на Земята? Брантинг лесно би опровергал всякакви обвинения — те били все още в сферата на догадките. Да попречи на професора да прекара отпуската си на Земята? Невъзможно! Да не позволи на Брантинг да вземе със себе си определеното количество спори? Още по-невъзможно. Джон Цвиркун намерил блестящо решение. Той е скромен, малцина са сред големите учени скромните хора като него, но в дадения случай той просто е длъжен да заяви, че е извършил научен подвиг, по-слаба формулировка би била нетактична!

Работата е там, че спорите на калиописа изпускат особени лъчи, специфично излъчване, много слабо и с такава объркана характеристика, че никакви познати приемници не са способни да го открият.

Последните три години в лабораторията на Брантинг се занимавали с изучаването на калиописовите лъчи и Джон Цвиркун успял да разработи резонатор, възприемащ излъчването на калиописа.

— Ето тази пластинка от свръхплътен пластичен материал е единственият камертон в света, който започва да звучи в отговор на позивните на калиописовите спори! — възторжено възкликна Цвиркун. — Ах, приятелю Хенрих, ако ви разкажа колко мъки, колко ослепителни прозрения и черни провали съпровождаха моята работа!… Но делото е осъществено, делото е осъществено! Пред вас е индикаторът на спорите на калиописа, единственият в света агент, гениалният детектив, способен да намери кутийката с пагубните спори, а заедно с нея, разбира се, и професора, нашия беден, нашия велик, безкрайно скъп и още по-безкрайно, ако мога така да се изразя, опасен професор! И ще прибавя още нещо — екран за излъчването на спорите не съществува, даже Брантинг не успя да го конструира, даже Брантинг!

— Но тогава за какво става дума? Пуснете вашия детектив по следите и хванете опасния професор за яката. Извинете, но аз все по-малко разбирам защо сте дошли при мене!

Цвиркун произнесе нова объркана реч. Той е разработил индикатор, но е нужен още анализатор на самия индикатор. Може да се каже така: той е създал великолепен камертон, но без ухото, възприемащо звученето на този камертон, той не може да послужи за нищо. Накратко, той предлага чудодействения приемен механизъм за откриване на спорите на калиописа, но към него трябва да се прибави специален уред, който да дешифрира вътрешните колебания на самия индикатор. Такъв уред не може да бъде изготвен в марсианските лаборатории. Само на Земята, и то само в Института по космически проблеми, тази задача може да се реши просто и бързо. А всички знаят, че най-съвършената изследователска лаборатория в този институт се възглавява от братя Василиеви. Братя Василиеви са си спечелили заслужена слава с разплитането на най-сложни загадки, сред разкритите от тях тайни има такива, които спокойно могат да бъдат наречени космическа криминалистика.

— Ето защо съм тук, това е! — завърши най-накрая изложението си Джон Цвиркун.

— Грешите, ние не сме детективи, а физици — опита се да възрази Хенрих. — Наистина понякога се срещаме с криминални случаи, но те възникват при изследването на сложни физически явления. Детективската част от нашата работа има производен, а не основен характер.

— Да, да! Точно така! — възторжено извика Цвиркун. — И в дадения случай ще бъде същото — вие разработвате уред за улавянето на ново физическо излъчване, по-точно не за улавянето — това направих аз, — а за трансформацията му във вид, удобен за възприемане… Надявам се, че ме разбирате, нали? А залавянето на нашия беден, нашия велик, но за жалост престъпен професор ще се яви странична или, по-точно казано, производна функция на основния, тъй да се каже, аргумент!

Тук Хенрих почувствува, че нервите му няма да издържат, ако Джон Цвиркун изведе докрай дори само една от своите стремително излитащи фрази. Хенрих си представи как отмъстително изритва посетителя навън, как го пуска по стълбището, обсипвайки го на прощаване с изрази, не съвсем подходящи за научни дискусии. И тази картина беше толкова ярка, Хенрих така се изплаши от собствената си невъздържаност, че омекна и изгуби воля за по-нататъшна съпротива.

Той мрачно каза:

— Добре, оставете пластинката. Утре пристига брат ми. Той е ръководител на нашата лаборатория и той ще реши ще ви помогнем ли, или ще трябва да се обърнете към други физици.

Цвиркун направи най-умилителната от гримасите си.

— Ами вие! О, ако знаехте, приятелю Хенрих, колко безкрайно — аз не се плаша от такава силна формулировка, — да, колко безкрайно важно е за мене именно вие да…

Изнемогвайки, Хенрих бързо каза:

— Аз съм съгласен. Така ще кажа на брат си — от моя страна няма възражения. А сега ме извинете…

Цвиркун скочи. Той разбира. Приятелят Хенрих трябва да си почине. Джон Цвиркун няма повече да отнема скъпоценното време на знаменития физик Хенрих Василиев. Джон Цвиркун ще дойде утре в лабораторията на двамата братя по същото време, може, нали?

Изчезвайки зад вратата, гостът подари на Хенрих такава чудовищно признателна гримаса, че той потръпна.