Серия
Асеновци (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 20 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Фани Попова-Мутафова. Последният Асеновец (Боянският майстор)

 

Първо издание

 

Редактор: Татяна Пекунова, Георги Недялков

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Веселина Балабина

Коректор: Янка Енчева

 

Формат 32/84/108; тираж 200 112 екз.; подвързия 2112 екз.; брошура 198 000 екз.; печатни коли 13; издателски коли 10,92; л. г. VI/55; изд. №6557; поръчка №134/1987 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 9.IV.1987 г.; излиза от печат на 15.VIII.1987 година; цена: подвързия 2,40 лв.; брошура 1,80 лв.

 

Издателство „Български писател“, София, 1987

ДП „Димитър Благоев“


Ръката на майстора трепна и се дръпна назад, спряна за миг в колебание. Изученото в преславната шаръчийница на Търновград тежеше неумолимо над чистата и пряма съвест на художника. Свикналата към строгия канон десница не дръзваше към светотатствено движение: да разчупи вековните закони, напластения от толкова години опит.

Ала обич и преданост избухваха като огнен плам в сърцето му: скъпи спомени, недосънувани копнежи, тайни жалби. Майстор Добрил обори чело. Две прошарени къдрици паднаха над веждите му. О, той искаше от бялата мазилка да изникнат живи и верни образите на двамата ктитори и там, сред полумрака на църквата, връз тъмната багра на фона да се закрепят безсмъртни, възкръснали в свежестта на шарката, в обичайността на стойката, в приликата на лицето, на движението.

Високите седмосвещници запращяха, пламъчетата на едрите вощеници хвърлиха игриви петна връз бялото мамещо пространство.

Нямаше време за бавене.

Войводата Витомир му бе пратил вест от Средец, че очаква наскоро пристигането на царя и царицата, които искаха да разгледат стенописите, чиято слава се разнасяше до царевград Търнов.

Сред пъстро изписаните стени зееше само това празно поле: мястото, където трябваше да се зографисат ликовете на високите ктитори: Калоян и Десислава. Тях бе оставил за най-накрая, като свидно скътан блян, сякаш дълго отлаган мечтан празник, след който вече нищо радостно не го очаква. И тоя ден бе дошел.

Майсторът стисна клепачи.

В безброй многолики образи се тълпяха пред него ликовете на севастократор Калояна и гиздавата му съпруга. На кон, отправени на лов със соколи из вековните гори на Витоша или със сведено в смирено благочестие чело сред бавното шествие от духовници и велможи, на път за тържествената служба в „Света София“, или тъй, както ги бе видял, още съвсем млади, още преди толкова години: двама стройни юноши. Сякаш вчера… Или тъй, както ги бе зърнал за последен път, в съдбовния час на раздялата. Състарени, изпити, морни, подгонени като дивеч, със смъртта по петите. Ала не. Не. Те трябваше да останат в паметта на идните поколения, тъй както Добрил ги помнеше в най-щастливите им дни: млади, хубави, с нацъфтяло благополучие в спокойния взор. Тя облечена в златно и червено, той загърнат в зелените талази на кадифената си мантия, обсипани с многоцветни скъпи камъни и бисер. С диадеми на челото…

Художникът въздъхна. Тежко се отпусна връз ниското столче, край кюлчетата с боите. Закри лице с длани.

И целият му учуден и бурен живот изникна из миналото, обгради го с измамата на изживените дни, с чара на отдавна прекараното. Безплътни сенки зашумяха наоколо, тихи, кръшни смехове отзвъннаха, нежен шепот го облъхна, конски копита ехтяха в тихи нощи, гласът на севастократор Калоян отекваше в безмълвието, скъп, незабравим. А навън златна и червена есен вихреше в багри горите на Витоша. Листата на дъбовете, на дивите круши бяха станали ръждивоалени като кръв, докато окапалата шума постилаше сърмени килими връз опустелите пътеки. Смъртта бе затворила портите на калето, мрачна тишина тежеше в празните зали.

Погледът на севастократора, крехката гиздавост на Десислава живееха още само в сърцето на художника. Само той можеше да ги върне на света. За памет и за приказ.

Спомените течаха като буен поток и увличаха Добрила все по-далеч, в ония дни, когато двете къдрици над челото му още светеха от младост и нито една бяла жичка не преплиташе буйните му тъмни коси със знака на грижата, когато в Търнов все още царуваше детето Калиман, а в Бояна бе господар братът на великия цар Йоан Асена: превисокият господин Александър…

В дните, когато един млад шаръчия стъпяше първите си крачки в друма на живота: с чисто чело, бленуващо сърце и вярна кръв…

1

Зад яките лакти на копиеносците, гъсто застанали един до друг, съединили ковани ризници в непоклатима желязна стена, се блъскаха и тълпяха гъсти навалици мъже, жени, деца, някои подпрени на старчески посъх, други едва проходили, качени на рамото на баща си, трети с дири на скоро прекарана болест: ала всичко искаше да бъде там: да види нечувано и невиждано дотогава зрелище.

Дете щяха да увенчават за цар.

Край „Свети Димитър“ нямаше вече къде и игла да се хвърли. Там, в храма на Чудотвореца, който покровителствуваше Асеновия род, щяха да провъзгласят за цар малолетния Калиман, син на присноблажения самодържец Йоан Асен и внук на стария Асена, освободителя на българите от ромейско иго. От неспирната глъч на тълпите почнаха да излизат високи възклицания:

— Минаха и малите! Сега иде ред на великите…

— Ето… Този е скопският Тихомир… А тоя рус, едър юноша е синът му Костадин… Този е батошовският, този е несебърският… Ето бдинския Светослав, ето крънския Елтимир, ето Смилец, ето Тертер…

Глух шъпот следваше подир високогласните изблици:

— Откак склопи око Асен, великите и малите почнаха много да надигат глава… Час по час все в Търнов… Личи, че юздата е вече отпусната. Ех, да не беше умрял първият наследник от чумата… А то… Невръстното дете ще може ли да обуздае тия вироглавци?

Други отвръщаха тихичко:

— Ами господин Александър? Малък ли е? Орлови нокти има той, не бойте се…

Шъпотът продължаваше:

— Откога войводата Драгота ходи между болярите? Асен го държеше по-далеко от царевград Търнов. Злославен човек е Драгота. Ала сега успя да се промъкне между високородните. И носи вече сребърни бодове на ботушите си…

След болярите вървяха съпругите, майките и дъщерите им. Женският свят се развълнува. Дребничка, стройна девойка приплака:

— Пуснете ме и аз да видя! Аз съм малка, никому няма да преча.

Но в бъркотията, горещото, напрегнато любопитство и блъсканицата никой не чу тихия зов. Тогава тя смело се дигна на пръсти, протегна шия, облегна лакът на някакво рамо. Един тъмнокос момък, с къдрав перчем на челото, бързо се извърна, изгледа я учуден, след това се усмихна. Момата се изчерви, сне ръката си и наведе очи. Тогава непознатият се отдръпна, стори й път да мине и каза:

— Хайде, излез напред, че каквато си мъничка ще те изпогази народът…

Тя се изчерви още повече, тихичко се промъкна в първата редица, която напираше зад гърба на стражите, пошъпна едва чуто:

— Благодаря…

Ала веднага се окопити и без да обръща внимание на жените, които приеха с негодувание новодошлата натрапница, почна да извива глава вдясно, по посока към моста. Момъкът се поразмести, препречи ръце от двете й страни, за да я варди от мъчителния натиск на хилядите тела. Девойката усети това облекчение, погледна за миг непознатия си покровител и му поблагодари с игривия поглед на пъстрите си обли очи.

— Болярките! Болярките!

Жените почнаха да се дигат на пръсти. Бавно и чинно се зададе шествието на знатните госпожи. Светнаха на слънцето многоцветните камъни по мантиите и диадемите им, в меки, копринени светлини се диплеха тежките им руби, извезаните с бисер и сърма далматики. Смарагди и рубин украсяваха ръцете, шиите и ушите им. Вятърът издуваше прозирните им була в дълги, трептящи вълни.

— Ето я! — извика внезапно момата с възторжен глас, като сочеше с пръст. — Батошовската… Тя ми е род.

Всички проследиха, посоката на ръката й и видяха една представителна жена, облечена в малинова далматика, от която се подаваха жълтите ръкави на туниката. На плещите й се диплеше маслиненозелена наметка. От лявата й страна вървеше кръшна момиче, което правеше впечатление с голямата си хубост. Едрите плитки се виеха като змии при гиздавия му ход. С дясната си ръка то придържаше шнуровете на тежката мантия, която стигаше до петите му.

— Дъщеря й… Малката Десислава… — поясня отново бъбривата мома с нескрито възхищение, обръщайки се към шепнещата в алчно любопитство тълпа. — Каква мома ще ми стане.

Едри коне с лъскав косъм преминаха в бавен тържествен тропот, тръскайки окичените си с пера глави. Ездачите високо тръбяха с издигнати нагоре посребрени тромпети, на които се вееха свилени пряпорци. Барабани забиха бавно, тържествено. Минаха великите войводи, блеснали в желязо и лъскава стомана. Звънът на тежките им оръжия преизпълни народа с тръпки. Много очи блеснаха, много гърди гордо почнаха да се издигат и свалят в учестено дишане, изпълнени с гръмливия ек на барабаните.

Палавата девойка се изстъпи напред, за да гледа по-добре, ала веднага блюстителите строго я смъмраха. Някой от тълпата се засмя.

— Гледай каква хубава виноока мома, пък колко зачеклица! Бузите й червени като батошовски ябълки…

— Та кой е рекъл, че не съм от Батошово… — се засмя момичето и се извърна да погледне дяволито непознатия си покровител. — Ти откъдешен си?

Момъкът сведе свенливо чело. След това бързо дигна глава и смело погледна в живите й засмени очи:

— От Драгижево… А ти коя си? Как се казваш?

— Аз съм дъщерята на аподохатора на батошовското градище. Името ми е Януда. А твоето?

— Казвам се Добрил. Днес ще си получа майсторското свидетелство от шаръчийницата на Драган Килифарски.

Тълпата отново се заблъска, за да види последните, закъснели велможи, които бързаха към църквата. След това настана известна свобода. Блюстителите поотпуснаха редиците.

Разговорът между случайно запозналите се млади продължи разгорещено.

— Майка ми е от Градница и е сродница на батошовските боляри… — разправяше Януда, като си вееше с алена кърпа сгорещеното лице. — А ти? Имаш ли майка, братя, сестри?

— Ех, аз не съм от знатен род. Дядо ми е бил манастирски хлебар. Ала имал търговска жилка. Веднъж, когато настанала голяма суша и изгорели всички ниви, той се сетил да се запаси с много брашно от предното лято. Продал го като нафора. И откупил свободата си. Баща ми станал прекупвач на стоки. И сега има кервани, които ходят чак до Драч, Дубровник и Одрин. Имам един брат. Сега е стрелец във войските на княз Яков Светослав… Руснака… Сестри нямам. Майка ми е от семейство на себри. Станали са свободни още при Асена стария… А пък аз…

Мина духовенството, облечено в светли туники, с извезани черни кръстове по белите омофори. Патриархът бе в жълт хитон с морав фелон. Сърменият му епитрахил бе обсипан с безценни камъни. И неговият омофор бе от бяла коприна, везана с черни кръстове.

Изведнъж тълпата затихна, цяла се стаи, сякаш смразена от невидим лъх. Глух шъпот премина като вятър:

— Малкият цар…

При вида на невръстния сирак тъгата по недавна починалия велик и любим самодържец избликна като неудържим поток: людете паднаха на колене, простряха ръце в гореща привързаност, мнозина почнаха да изтриват замрежените си в сълзи очи, други отправяха едва чуто благословии:

— Бъди ни жив…

— Бог те запазил…

Калиман Асен пристъпяше с бавна тържественост, която не приличаше на възрастта му. Замисленото му лице излъчваше тиха скръб, която смекчаваше строгостта на очите. В знак на жалейка малкият цар не носеше багрена дреха, а бе облякъл морава далматика, везана на бисерни кръгове. Краката му бяха обути в червено. Дългата му мантия, подплатена с хермин, я носеха петима болярски синове.

Той дигна полека ръка и поздрави народа. Тогава тълпите обезумяха. Трендафили, едри гергини, огнени латинки, черноок босилек и здравец политнаха във въздуха и обсипаха детето с цветен дъжд. На четири стъпки зад Калиман вървеше чичо му, севастократор Александър, със сина си, когото зовяха Калоян в памет на славния витяз. Като верен орел бдеше ден и нощ държавният наместник над малолетния си братанец. Подир наместника следваше царицата вдовица с малкия си син Михаил Асен. Тълпата отново зашушука:

— Гъркинята…

Мнозина впиваха злорадно взор в хубавото, натъжено лице на кир Теодоровата дъщеря и мълвяха тихичко:

— Хубаво я нагласи господин Александър… Дорде Ирина се усети, и той й взе властта изпод носа. Ама как умее да се прикрива проклетата му ромейка…

Все пак мъже и жени изпращаха с препълнени от възхита очи величествената осанка на младата вдовица. Хубостта извиняваше, опрощаваше недоверието, което вдъхваше родът й, споменът за вероломството на кир Теодор.

Народът отново се заблъска и раздели двамата. Всеки искаше да мине по-напред, изтиквайки другите. Младият момък забеляза как момата няколко пъти се извърна да го види, през рамото и шиите на гъсто струпаните люде. И той отвърна на погледа й с дръзка смелост. Нещо, което никога не му се бе случвало дотогава. Сърцето му биеше силно и щастливо. Светът разгръщаше нови багри пред зачарования му взор. Звънът на камбаните му се стори чуден, непознат. Градът бе променен, върволиците хора бяха безлични, бледи сенки. Само една червена, копринена кърпа можеше да събере в себе си смисъла на целия свят: за нея грееше слънцето, ухаеха цветята, полъхваше южнякът.

Момъкът вървеше замаян, блъскан от гъмжащата навалица, препълнен с безимен, огромен копнеж. Пъстро облечени продавачи високо зовяха людете към своята сергия. Бръснарите удряха по тасовете си, майстори на вадене на зъби показваха сред площадите изкуствата си. Големият празник се превръщаше постепенно на шумен панаир, в който търговците използуваха необикновеното натрупване на тълпите. Множество монаси събираха милостиня за бедните. Примамлива пара се издигаше от шатрите, в които пържеха мекици. Целият град лъхаше на печени агнета.

В шаръчийницата майстор Драган похвали Добрила като свой пръв ученик, комуто предвещаваше славно бъдеще.

Когато взе в ръцете си пергамента на свидетелството, което го провъзгласяваше за майстор шаръчия, свободен да зографисва и да приема длъжности в църкви, манастири и градища, Добрил почувствува, че този е най-щастливият час от живота му. Идните дни грееха пред него, мамещи с чара на непознатото. Той бе млад, силен, препълнен с желание за работа. В лъскавите му черни коси още нито една грижа не бе преплела своята бяла следа. Светът се разгръщаше като безкрайна, чудна приказка.

През целия следобед до вечерта новите майстори художници обикаляха от кръчма на кръчма, от стъгда на стъгда. Играха, пиха, веселиха се, закачаха момите, които вървяха в редица от пет-шест наведнъж, заловени за кръста, ту шъпнейки на ухото си, ту избухвайки в безпричинни, предизвикателни смехове.

Очите на Добрила жадно диреха да зърнат някъде алената кърпа на Януда. Ала никъде не можа да види хубавата девойка.

— Трябва да е на Трапезица при знатните си роднини… — си казваше огорчено той. И светът му се виждаше черен и пуст. Копнежът го измъчваше като болест.

Вечерта отиде с другарите си в гората, която Етърът отделя от града с буйните си води. Бе нощта срещу Гергьовден. Момците бяха навързали люлки по клоните на дърветата. Млади жени и моми се люлееха, надавайки весели писъци. Песни огласяваха огрените от месеца ливади. Около гайдарите се виеха широки буйни хора. Певци обикаляха с гусли измежду жените и разгласяха най-новите песни.

Завил се е бял сив сокол,

над царюви равни двори.

Момите се извръщаха да гледат младия художник с дълги къдрави коси и тъмни зеници, които се чернееха като триж орана угар. Много мамещи усмивки сплитаха магьосан кръг около красивия младеж, ала той ги не виждаше. Целият свят бе пълен само с безплътни видения. Едно-единствено момиче живееше в него. И той непрестанно се озърташе, спираше се, връщаше се назад, тичаше, когато зърнеше да се аленее някоя кърпа между огрените от месеца храсти. Най-сетне, уморен от копнеж, той остави другарите си. Заскита сам, навлезе в леса, заслушан в песента на славеите, алчно вдишвайки свежите ухания на здравеца и дивата теменуга. Скръстил ръце на гърдите си, вдигнал високо чело, загледан в звездите, той губеше мерки за времето и мястото, сякаш живееше в някакъв чуден сън, който няма никога да свърши.

Тогава той я видя.

Сякаш изникнала като лунен лъч от синия сумрак: някакви шубраци се разтвориха и младата девойка застана пред него с препълнени с цветя ръце. И двамата не се учудиха. Сякаш знаеха, че трябва да се видят. В големите й очи засия щастлив блясък. Тя се усмихна.

— Какво правиш тука? — попита майстор Добрил и й стори път да мине. След това тръгна редом с нея.

От устата й се изтръгна радостният, безсмислен смях ма младостта.

— Бера си здравец и люляк… Трябва ми за утре…

— Защо?

— Ще ги натопя в едно менче с дивисил, зеленика и червено яйце.

— И какво ще сториш с тях?

От гърлото на момичето отново се изтръгна весел смях, който напомняше зова на гургулицата.

— Личи си, че нямаш сестри, Добриле от Драгижево… Какво ще сторя ли? Ами ще си измия лицето! — Тя се спря и се озърна уплашена. — Не се ли отдалечихме? Ще ме дирят! Ще се загубя…

Той помоли:

— Остани още малко, Янудо… Нека те дирят сега пък други. Аз цял ден съм те дирил и най-сетне те намерих…

Тя го изгледа втренчено. Лицето й стана бяло като пряспа. Притисна силно люляка до гърдите си.

Далече някъде отекнаха тревожни викове. И пак заглъхнаха. Ала тя не ги чу. Загледана в тия очи, които просеха обич. Толкова страшно и толкова хубаво бе това, че двамата стоят сами и безмълвни в тази вълнуваща тишина, обгърнати от меката светлина на месеца. Януда отбра най-хубавото клонче. Подаде му го. Усмихна се виновно. Гласовете приближаваха.

— Викат ме… Ние живеем на Трапезица… Ще стоим още четири дни в Търнов… На гости сме у боляра Смилец…

И изчезна също тъй нечакано, както се бе и явила. Сякаш горска самодива. Добрил погледна люляка, който несъзнателно стискаше в ръцете си.

И само тънкият му лъх го уверяваше, че наистина тя е стояла пред него.

Още преди да съмне, един нетърпелив гост чакаше пред крепостните порти на Трапезица, за да вдигнат желязната решетка. В ръцете си държеше венец от зелени листа и росни цветя. Уличките на градището бяха тесни и криви, с гъсто построени един до друг палати и параклиси. Там живееха велики боляри, в малките си непристъпни дворци, построени по на няколко ката. Добрил спря пред портите на Смилецови и застана нерешително, загледан нагоре към затворените прозорци. След това окачи венеца на портата и бързо се отдалечи. Ала след един час отново стъпките му го върнаха назад, към същото място. Този път портите и прозорците бяха отворени. Оттам излитаха свежи момински гласове и смехове. Той надникна през открехнатите врати.

На двора няколко млади девойки плискаха лицето си в менче с вода. След всяко плискане една висока, хубава жена казваше:

— Да си румяна като това червено яйце… Да си здрава и весела като това цвете…

Помамена от чудна сила, Януда се извърна и погледна към портата.

Разпери ръце. Водата изтече между пръстите й. Тих вик се откъсна от гърдите й. Болярката проследи взора й и вдигна учудено вежди. Набързо повикан страж настигна художника надолу, по стръмната уличка.

— Майсторе, викат те в болярския дом. Ела с мене.

Добрил изтръпна. Побледня. Почервеня. Каква дързост. Ами ако някой го беше видял, като окачва венеца на знатния дом?… Безумец…

— Моята роднина се запознала вчера с тебе на тържеството. Благодаря ти, че си й услужил, като си сторил място да мине напред. Значи, ти си учил при майстор Драгана? Ето какво. Ще ти възложа една поръчка. Искам да изографисам нашия нов параклис в Батошово. Също тъй както са изписани тукашните болярски църкви. Върви, разгледай ги. И ми се обади кога ще можеш да дойдеш при нас в градището ни край Росита…

Добрил слушаше чудните слова и му се струваше, че чува ангелско пение. В съседната стая тихо се смееха младите моми. Над всички други особено се отделяше един чист полудетски, полудевически глас, който казваше:

— Пуснете ме… Ще го питам: като рисува икони, виждал ли е света Богородица?

Още по-високо зашушнаха младите моми. След това избухнаха в кикот и бързо хлопнаха вратата.

Болярката се усмихна.

— Дъщеря ми Десислава все се чуди как шаръчиите рисуват неща, които се виждат само в рая.

Всъщност майстор Добрил бе наистина в рая.

След четири дни, когато замина за Драгижево, за да се обади на старите си родители, на лявата му ръка блестеше годежен пръстен.

Етърът лениво влачеше бистрите си зеленикави води. Бе топло и тихо. Безоблачното небе се разстилаше равно, чисто, сякаш разляно синило, мамейки очите, затваряйки клепките в умора.

Добрил слезе от коня си, върза го за една червена върба, хапна набързо от храната, която носеше в кожената си чанта, преметната зад седлото, изтегна се под една приятна прошарена сянка и леко дремна в кратка почивка. След това се съблече, остави дрехите си до рекичката, гмурна се в кротко течащите топли води, заплува, остави се да го носи течението на бързеите, щастлив и безпаметен, с препълнено от ведрина сърце.

Батошовската болярка бе склонила майката на Януда да си даде думата, трогната от буйността на чувството, което увличаше двамата млади. Дори бе обещала да им стане кума заедно с великия боляр. А освен това бе дала и работа на младия художник. И ето че той вече почваше сам да печели хляба си. Всички земни блага се бяха струпали отведнъж връз него. Любов, почести, пари… Това, за което бе тъй дълго бленувал, внезапно, като по чудо, се бе осъществило. Да изографиса сам цял един параклис… По подобие на търновските, на тия, които майстор Драган бе изписал по Трапезица…

О, Добрил щеше да покаже вече какво може. Неговото име щеше да стане далеч по-прочуто от онова на неговия знаменит учител… И той се виждаше вече най-прославен шаръчия в страната, молен и канен от всички знатни, дори от далечни, чуждоземни велможи. Виждаше се богат и почитан, с хубавата Януда край него, да изминава дните си отредени от бога в благословен творчески труд и светли, щастливи часове…

Някъде в далечината отекнаха ловджийски рогове, звучно се издигна дружен лай на загари. Добрил се облече, метна се на коня си и отново излезе от гъсталака край реката. Ала едва конят му бе стъпил с предните си крака връз друма, когато той забеляза, че право към него лети с отпусната юзда подплашен черен жребец, връз който полулежеше, уловил с две ръце веещата се грива, млад юноша. Остри викове се издигаха зад настръхналото животно, конници се мъчеха да му пресекат пътя отстрани, махаха отчаяно с ръце. Добрил скочи на земята, решително се хвърли напред, улови с две ръце влачещите се юзди, увисна с всичка сила, галейки и успокоявайки с твърд глас подивелия кон. Полека-лека жребецът се укроти. Спря посред друма, все още хапейки неспокойно юздата си, запенен и тръпнещ.

Юношата се смъкна от седлото. Благите му черни очи загледаха учудено и топло непознатия. Протегна ръка:

— Благодаря. Ти спаси живота ми…

Конници ги обградиха. Спуснаха се към момчето. Нададоха благословии и горещи възклицания. Един от тях, висок, с пронизващи сини зеници, повика при себе си художника, попита го за името му, закъде пътува и откъде иде.

Добрил повдигна взор към царствената осанка на знатния ловджия, измъчен от чувството, че вече го е виждал някъде, без да може да си спомни къде.

— Ида от Търновград, където завърших учението си при майстор Драгана, и се прибирам при баща си в Драгижево. Не съм виждал близките си вече цяла година…

Снажният рус мъж се усмихна.

— А, значи си бил майстор шаръчия… Може би ще ми потрябваш, когато река да възобновя параклиса на Св. Никола и да го изпиша отново…

Той свали от ръката си едър изумруд и му го подаде.

— Благодаря ти, че спаси моя син. А когато имаш нужда от нещо, донеси ми тоя пръстен или го изпрати по някого… Ще получиш всичко, което мога да ти дам… С бога, млади момко…

Тогава художникът се одързости и попита:

— И кого ще трябва да потърся?

Дружината ловджии тихо се изсмяха. Синеокият мъж прикри усмивката си и отвърна:

— В Бояна или в Търнов всеки ме познава. Аз съм севастократор Александър. А този е синът ми Калоян…

Добрил дълго гледа ръцете си, връз които сияеха двата пръстена: скромното сияние на любовния оброк и щедрият блясък на високия дар. И не можеше да си прости безумието. Как не бе успял веднага да познае превисокия царски брат, всемогъщия наместник на страната?

Не. Щастието бе премного благосклонно към него. И той се прекръсти в суеверна боязън. В живота на людете дните не можеха да бъдат винаги пълни със слънце. Все някога, рано или късно, щяха да дойдат мрачните облаци.

Дано това станеше колкото може по-късно…