Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.


1

Почти беше прехвърлил крак през седлото, когато някакъв особен шум отвъд оградата привлече вниманието му. Деян се изправи на стремената и погледна оттатък. Тънка усмивка се хлъзна по устните му — така се усмихваше той винаги, когато застанеше лице в лице срещу раболепието, а там, на входа на странноприемницата, раболепието, ниските поклони и угодливостта просто се лееха като из чешма.

Младият човек полека слезе от коня и още по-полека преметна юздата му на коневръза — искаше да даде време на стопанина да изчерпи целия си запас от ласкателства. А това нямаше да свърши скоро; доколкото се забеляза през оградата, в „При върбите“ бе пристигнала многобройна и важна група, та ако стопанинът речеше да стори само по един поклон на човек…

Когато влезе в двора, първоначалните му наблюдения се потвърдиха. Вляво бе разпрегната скъпа кочия в сребърносин цвят, приспособена за два чифта коне, малко по-нататък няколко слуги почистваха със слама и метални чесала петнадесетина коня: Деян правилно се досети, че четирите бели бяха от впряга на кочията, а останалите — на ездачите от свитата съпровождачи.

Докато още разсеяно оглеждаше всичко това, във вратата на странноприемницата се появи собственикът — нисък и неимоверно пълен мъж с толкова червендалесто лице, сякаш готово всеки миг да лумне в огън. Човекът спря, изгледа го изпитателно и Деян без особен труд прочете мислите му. Собственикът на „При върбите“ първо забеляза прахоляка по дрехите, шапката и оръжието на неочаквания гост и това (особено в сравнение с вероятната изисканост на онези, които бяха слезли от сребърносинята кочия) охлади наченките на престореното въодушевление, присъщо за хората от неговия занаят. Но само секунда след това опитният му поглед съзря, че под прахта имаше дрехи от генуезко сукно, жълти ботуши от скъпи северни кожи, а на ръцете един-два пръстена с толкова ослепителни камъни, всеки от които навярно струваше повече от крайпътната странноприемница заедно с всичките й вещи, прислуга и складове. Сблъскаха се двете разнопосочни чувства в душата на шишкото и второто — всъщност то си беше най-обикновена алчност, примесена с дългогодишен навик за подлизурство — постепенно надделя. Стопанинът се отправи към него; изглеждаше така, сякаш късокракото му тяло се търкулна срещу госта.

— Стократно добре дошъл под скромния покрив на стария Боголюб, благороднико. Той самият и всичко тук е на твоите услуги.

Деян прецени, че не трябва да се поддава на този водопад от словоохотливост, и се задоволи да произнесе безизразно:

— Бяха ми казали, че в странноприемницата „При върбите“ човек може да получи блюдо най-вкусна гозба и стакан отлежало вино. А конят му — грижи, зоб и почивка. — После реши да посмекчи тона и добави: Ако всичко това е вярно, готов съм да призная, че почтеният стопанин е не само боголюб, но и човеколюб…

Стопанинът на „При върбите“ подхвърли предпазливо:

— От свитата на великия болярин Тихомир ли е младият господар?

„Младият господар“ залепи на лицето си цялото високомерие, на което беше способен:

— Един Деян, син на катепана[1] на Овчага[2] Вълкан, не е слуга на никого и не се числи към никоя свита — нито срещу плата, нито почетно!

— Всеки би се гордял да е в обкръжението на логотета на царството и за него нямаше да е слугуване… — промърмори под носа си топчестият Боголюб, но гласно рече: — Заповядай, господарю! — Той посочи с ръка към вратата на странноприемницата. — Наистина ти си благоволил да сториш чест на заведението ми в час, когато господство му логотет Тихомир и неговите люде са заели всичко, но за един благородник като тебе винаги ще се намери и място, и храна, каквато му подобава. — После изпревари напомнянето на госта: Не се тревожи, моите слуги ще се погрижат за коня ти, господарю. Но защо изобщо си го оставил отвън? Там е за крантите на простолюдието, които нямат място в конюшните на стария Боголюб…

Докато той даваше разпорежданията на слугите си, младият човек влезе в гостилницата и се огледа. И ако все още не можеше да каже нито дума за прехвалените гозби на „При върбите“, още от първия поглед разбра, че това заведение на три-четири часа път от Търновград ще да е любимо място за отдих и развлечение на „каймака“ на престолнината — тук имаше само на брой масички (после щеше да разбере, че за „простолюдието“, както казваше Боголюб, в една странична постройка се намираше отделно мизерничко помещение), по таваните и столовете бяха с дърворезба, широка камина, в която можеше да се пече на шиш и цял глиган, придаваше някаква особена прелест и топлота, а всичко грееше от такава чистота, че просто да потънеш в земята от срам, ако пристъпваш с прашни ботуши…

Залата беше построена във формата на буква Г. Едното й крило, осветено от цяла редица прозорци с цветни стъкла, беше издигнато с няколко стъпала по-високо и там можеше да се види само една-единствена дъбова маса с около дузина столове около нея — не беше трудно да се разбере за какви гости беше предназначена тя. Сега там седяха само двама души: един силно прошарен мъж на петдесетина години, вероятно споменатият логотет Тихомир, облечен в одежда за лов, която надали беше особено пригодна за гонитба през шубраците на елен или лисица, но положително струваше цяло състояние, и до него една жена, всъщност девойка на не повече от деветнадесет-двадесет години с дреха в небесносиньо и златно, а на главата — венец от коси с цвят на кестен, но там, където лъчите на сутрешното слънце се провираха през тях, те добиваха оттенъка на прясно излъскана мед.

Имаше нещо в лицата на двамата, което безпогрешно издаваше, че са баща и дъщеря. Но какво беше то? Дали широките умни чела с подчертаните слепоочни кости? Или правите уста? Или може би това, общото, не беше в лицата, а във вродената властност или горделивост? — която беше естествената стойка на главите им? Деян не намери отговор на тези въпроси. Стори му се неприлично да се заглежда толкова много в двамата, пък в края на краищата те и не го интересуваха особено. Нищо, че онзи там бил — как го нарече гостилничарят? — „велик болярин и логотет на царството“. Даже толкова повече…

Другото крило на залата съдържаше пет-шест отделни масички; също и те, както и столовете край тях бяха дело на опитен резбар, ала все пак изобщо не можеха да се сравняват с тежката маса оттатък. Подлежат ли на сравнение ездитният жребец и умореният впрегатен кон? Около тези масички бяха насядали около дузина воини в пълно въоръжение; Деян си помисли, че това трябва да е личната охрана на логотета, и не се излъга.

За секунда-две младият човек се запита къде ли хитроумният Боголюб смята да настани него, закъснелия гост. Че синът на някакъв си там катепан няма да намери място на трапезата на логотета, това се разбираше от само себе си. Но че е недопустимо да бъде сместен между обикновените воини, това също се налагаше да му бъде ясно, а ако въпреки това го предложеше, Деян трябваше, просто длъжен беше не само да не се съгласи, но и да изрази несъгласието си по такъв начин, какъвто би приличал на момък със самочувствие и с навика да бъде не „синът на кого да е“, а „синът на еди-кого си“. За щастие не се стигна до нежелани спорове и себеизтъквания. Стопанинът приближи до него и разтапяйки се от любезност, му показа една отделна масичка, която младият човек до този момент не беше забелязал. Тя стоеше някак си самотна и полузакрита зад овала на камината и до нея имаше един-единствен стол; е, не беше най-представителното място в заведението, но дърворезбите по нея и по облегалката на стола я поставяха веднага в групата на представителните, където бяха логотетът и дъщеря му, не и в другата, второстепенната.

Деян изрази одобрението си само с едно кимване на глава, после пожела да се измие — беше събрал върху себе си прахоляка на пътя. Заведоха го до мивника и един слуга му поля, а после му поднесе и кърпа, която просто трептеше от белота. Когато малко по-късно се върна в залата и се опъти към мястото си, започнаха и неприятностите — беше влязъл точно навреме, за да види как един непознат тъкмо заема мястото му. Изглежда, в същото време го бе забелязал и Боголюб, защото дотъркаля топчестото си тяло едновременно с него. И даже го превари:

— Хиляди извинения, млади благороднико — изрече на един дъх. Приеми всичките ми извинения, но масичката е подготвена за негова милост, Деян, син на Вълкан.

Думите „млади благороднико“ събудиха любопитството на Деян и той за пръв път огледа безцеремонния посетител. Навярно му беше връстник — ще рече някъде между двадесетте и тридесетте, но по-близо до двадесетте. Пак като него беше над среден ръст, почти висок, плещест и с дрехи, които издаваха дълбочината на кесията, от която бяха заплатени. Но ако изключим и прахта по тези дрехи, дотук стигаха приликите между двамата. Защото, за разлика от Деян непознатият имаше руси коси, но не златисти, а по-скоро пепеляви. И не беше с бръснато лице, както подобаваше на възрастта му, а си бе оставил къса и добре подстригана брадичка в пепеляворусия цвят на косата. Всичко това се допълваше от две сини очи — толкова студени, че изглеждаха направени по-скоро от късчета лед, отколкото от стъкло. Но като цяло той се хареса на Деян; харесаха му не само поразително правилните черти, но и неудържимата мъжественост, която напираше отвъд тях.

Непознатият спокойно вдигна бучките лед, спря ги върху Боголюб и изрече със смес от вледеняващо спокойствие и неподправено учудване:

— Ти смяташ, че един Страхота, син на Целгобула, следва да му отстъпи мястото си?

На това място Деян прецени, че трябва да се намеси:

— На път сме да се забъркаме в едно пренеприятно недоразумение — каза. — Сигурно не си разбрал, приятелю, но масата беше приготвена за мене. Ти просто заемаш място, което не ти принадлежи.

— Разбира се, старият Боголюб няма да остави и младия господар… — започна стопанинът, но онзи, който нарече себе си Страхота, се огледа с пресилено високомерие и произнесе отчетливо:

— Тук не виждам нито едного, когото мога да назова мой приятел. А що се отнася до масата, нека да се разберем. Странноприемница ли е тук? Странноприемница. Беше ли свободна масата, когато влязох? Беше. Е добре, аз съм пътник, намерих масата свободна, заех я и искам да се нахраня. А вие двамата имате ли нужда от повече обяснения?

Деян

Деян усети, че в него се надига ярост. Причината не беше само свадливостта и безочливостта на Страхота, но и усещането, че сега всички в залата са събрали погледите си в тях и се подсмиват; присмеха им младият човек прие върху себе си, понеже именно той, а не нахалникът стърчеше глупаво край масата и молеше за мястото си.

— По нашия край подобни нахалници просто ги хващат за ушите и ги изхвърлят през вратата — рече той, като уж се обръщаше към стопанина, но достатъчно високо, за да бъде чут от всички.

— Можеш да направиш нещо повече — понадигна се в отговор Страхота. — Не да издърпаш, а да отсечеш ушите ми. Надявам се, че този меч на хълбока не ти служи само за украшение, нали? — Не говореше високо, но на лицето му се бе появил отпечатък на буен и неудържим гняв. — Какво ще каже Деян, син на не знам кого си, за една малка разходка зад оградата на този шишко?

— Господари!… Млади господари!… — закърши ръце шишкото, очевидно безпомощен да предотврати безсмислената свада. И Деян схващаше безсмислеността на свадата и също искаше да я избегне, само че държеше това да не е за сметка на достойнството му.

— Вижда ми се глупаво да се изколим заради една маса и блюдо месо — каза, — но ако наистина настояваш, Деян, син на Вълкан от Овчага, не е човекът, който ще подвие опашка пред нечие си джафкане. Само че да се разберем: по нашия край за по-лесно отсичат ушите наведнъж… през врата…

— Отлично! — зарадва се другият. — А иначе не е глупаво, драги. Нали в края на краищата мястото е само едно? Е добре, подир малко също така само един човек ще дойде, за да го вземе.

И улавяйки дръжката на меча си, той се отправи към вратата. В себе си Деян искрено прокле всички глупаци, които могат да се срещнат по пътищата, но го последва навън. Дочу как зад него станаха от местата си неизбежните за подобни случаи зяпачи, жадни да не изпуснат безплатното зрелище, но предпочете да не се извърне. И след малко двамата със Страхота вече скатаваха връхните си дрехи на полянката до онези върби по дължината на рекичката, които бяха дали името на странноприемницата. Като останаха само по ризи, извадиха мечовете, поздравиха се и заеха бранна стойка.

Още първата, тъй да се рече, пробната схватка показа на Деян, че противникът му може да беше лекомислен свадливец, но не и самоубиец — с безразсъдна лекота предизвикваше двубои, но съвсем разсъдливо водеше боя и личеше, че притежава бързина, сила и голям опит с меча и владее не една и не две от неговите тайни.

Поуката обаче, която последва веднага след това беше, че не трябва много-много да се замисля и преценява. Защото още се улисваше в съждения за възможностите на противника си, и получи рана в лявото рамо — Страхота само се бе престорил, че се отдръпва за секундна почивка, а с нов напад и с измамно движение бе принудил Деян да се открие и веднага бе нанесъл великолепно отмерен по време удар. Е, Деян все пак успя да го отбие, но не и напълно острието, насочено към врата му, бе попаднало в рамото. И петното върху бялата риза показваше, че ударът не е от съвсем леките…

— Не знам как го направи — с неподправено уважение каза Страхота, — но те поздравявам. Можех да се закълна, че сега ще се търкаляш в краката ми като току-що заклано пиле.

Този път беше негов ред да си плати за разсейването. Озлобен от получената рана, Деян нанесе няколко бързи удара, колкото да отклони оръжието на противника си, и се хвърли напред. Страхота се огъна като лък, но недостатъчно бързо и връхлитащият меч го прониза в бедрото.

— Виж го ти! — рече. — Ами че то, петлето, имало зъби. Е, няма как, ще трябва да ги извадим.

Двамата се сближиха отново и се впуснаха в яростна схватка. Дрехите им се превърнаха в парцали, всеки получи по няколко удара, но те не бяха смъртоносни, само гдето целите се оплискаха с кръв. И пак се раздалечиха почти едновременно.

— Сега пази се, сине Вълканов — през стиснати зъби се закани Страхота. — Кудугерски удар. От него не може да те спаси и сатаната, комуто служиш. Дори и онзи, който го е измислил, не е могъл да му устои и е паднал от него. Хайде, много здраве на небето!

Той стовари няколко бързи сечащи удара, с които принуди Деян да вдигне меча си хоризонтално, за да пази главата си. После не скочи, а просто прелетя над земята и мушна с все сила там, където трябваше да се намира коремът на противника му. С всичката бързина, на която беше още способен, Деян изви ръка. Успя, но само наполовина — пресрещна и отклони меча на Страхота, но или закъсня, или силата не му достигна, защото все пак не се спаси напълно от удара. И острието, насочено към корема му, се заби в хълбока.

За миг Деян усети да загубва свяст. Скоро обаче призова цялата си воля и надмогна слабостта, дори си наложи да изкриви лице в нещо като усмивка.

— Признавам, ударът си го бива. — Той затисна с лявата си длан раната на хълбока, но някаква лепкава течност се запровира между пръстите му. — Сега обаче се приготви ти, Страхота. Имам и аз една изненада за тебе. Галички напад. Ще бъда много учуден, ако след него можеш да отвориш уста, за да ми кажеш дали си го бива…

Деян се насилваше да говори лековато и безгрижно, но всъщност бързаше — даваше си сметка, че с всяка секунда губи сили, а не желаеше да си отиде неотмъстен. Каза си наум: „Дявол да ме вземе, че се поддадох. А колко важна беше целта ми!…“ След това се втурна в онова, което му бе известно като „галички удар“. Мушна към гърдите, но Страхота без усилие отби удара му. Замахна за сечене ниско и както очакваше, противникът му изви меч, за да пресрещне и тази атака. Тогава Деян в един миг промени посоката на движението и оръжието му се вряза в рамото на русолявия момък пред него. Ако беше с всичките си сили, този удар можеше да съсече противника на две. Но десницата на Деян нямаше вече и четвъртината от обикновената си мощ, та раната надали беше по-дълбока от три пръста. Сега и Страхота, олюлявайки се, я затисна с ръка. И двамата се изгледаха слисано — всеки от тях не бе очаквал такъв успешен напад от другия, всеки от тях не бе очаквал противникът да се спаси от тайния му удар.

Може би щяха да си кажат пак по някоя острота, но се въздържаха — сега всеки пестеше силата, необходима дори за произнасянето на няколко думи. И докато кръвта им се лееше от многобройните рани, те пак вдигнаха мечовете и застанаха един срещу друг.

И в този момент…

Бележки

[1] Всички непознати думи са обяснени по азбучен ред в края на книгата (приложение I).

[2] Географските понятия от епохата са обяснени по азбучен ред в края на книгата (приложение II).