Серия
Нощ на любовта (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Agent Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 61 гласа)
Сканирал
ganinka (2009)
Разпознаване и корекция
Диана (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Даяна Палмър. Под прикритие

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“ ООД, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0214-Х


Първа глава

Ланг Патън вече не носеше служебна карта, както и малкия си автоматичен пистолет. Толкова беше свикнал с тях, че сега се чувстваше сякаш без дрехи. Но решението да напусне ЦРУ и да постъпи в една частна фирма за охрана в Сан Антонио беше негово. Надяваше се, че не е направил погрешен избор.

Той влезе в чакалнята на летището в Сан Антонио и се огледа за брат си Боб. Във Вашингтон отложиха полета и забавянето го бе изнервило.

Беше висок, едър, с тъмна коса и тъмни очи, с широко мъжествено лице. Брат му си бе същият само малко по-слаб. Боб водеше за ръка шестгодишно момче. Посрещна го усмихнат:

— Здравей! Дано не си ни чакал много. Трябваше да взема и Майки.

Разрешеният малчуган радостно закрещя:

— Здрасти, вуйчо! Здрасти! Стреляш ли още по мафиотите?

— Не, Майки, вече не.

Здрависа се с брат си и вдигна момчето „на конче“.

— А може ли да ти видя пистолета? — продължи възбудено да пита момчето.

Междувременно един човек от охраната се приближи.

— Ланг Патън?

— Да — Ланг примигна.

— Само вие отговаряхте на описанието — поясни смутено мъжът и продължи: — Ами, току-що се обади госпожа Патън и помоли да се отбиете до магазина за резервни части и да вземете нов карбуратор за форд мустанг, модел шейсет и пета.

— Никъде няма да се отбиваме — избоботи Боб. — Разправях й, че не може да го поправи, ама кой да слуша… И намесва теб на всичкото отгоре!

— Жена му, тоест снаха ми, прави чудеса с развалените коли — обясни Ланг на мъжа. — Но на него не му се нрави.

— И у нас жена ми оправя пералнята и ми спестява цяло състояние. Човече, знаеш ли какви такси взимат техниците в днешно време — обърна се онзи към Боб.

— Как да не знам, нали съм женен за техник — отвърна мрачно той. — Има си сервиз и хич не я интересува, че не ми харесва да я гледам изпоцапана с грес до ушите, да не говорим, че съм се превърнал в бавачка.

Ланг знаеше, че брат му говори сериозно. Тяхното детство беше преминало в сянката на амбициозната им майка, която поставяше работата на първо място.

— Знаеш, че те обича — опита се той да успокои Боб. — Пък и ти си имаш своя кариера, много добър топограф си. Утре и детето ще тръгне по твоя път, нали Майки? — погледна той хлапето.

— А, не! На мен ми харесва да съм омазан в грес, като мама!

Боб разпери безпомощно ръце и тръгна към изхода.

 

 

Семейство Патън живееше във Флоресвил, недалеч от Сан Антонио. Този край в Тексас си беше останал типично селски и досега. Ланг още помнеше онова щастливо време, когато ходеха на ранчото с вуйчо им и можеха да пояздят с каубоите. Но всичко това беше минало.

— Няма да се сетиш кого видях онзи ден — Боб го изгледа изпитателно. — Кири!

Сърцето на Ланг подскочи. Не очакваше да чуе това име. Пет години се мъчеше да го забрави.

Връхлетяха го спомени — Кири с русата й дълга чуплива коса, развята от вятъра, пъстрите й очи, любовта, която блестеше в погледа й. Но имаше и друго какво да си спомни, и то не беше никак приятно — Кири, обляна в сълзи, го умолява да я изслуша, а той — непреклонен. И как иначе, след като я завари гола с най-добрия му приятел и побеснял от ревност, повярва в най-лошото. Цели шест месеца му трябваха, за да разбере, че неговото приятелче му беше скроило този номер.

— Все пак направих опит да й се извиня след онзи случай… — оправда се Ланг. Нямаше нужда да обяснява, Боб знаеше всичко.

— Никога не говори за теб — рече брат му и зави в пресечката към тяхната къща. — Стяга се, когато се спомене твоето име и веднага сменя темата.

— Но тя замина преди мен — напомни му Ланг. — Нали учеше в някакъв колеж?

— Да, и го завърши. С награди при това. Сега е заместник-директор на една рекламна агенция в Сан Антонио. Печели добре и пътува много.

— Отбива ли се от време на време?

Боб поклати глава.

— Отбягва ни като прокажени. Пък и майка й продаде старата къща. Доста си я наранил, изглежда.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — в горчивата усмивка на Ланг се четеше само презрение.

— Точно тогава те взеха в ЦРУ, нали?

— Да, но бях подал документи преди половин година. Не беше някакво внезапно хрумване.

— Във всеки случай не го беше споделял с никого.

— Знаех, че няма да одобрите. Но ето ме сега — жив и здрав у дома с толкова опит зад гърба. Поне има за какво да разказвам…

— И все така сам — Боб посочи Майки, който прелистваше комикс на задната седалка. — Ако се беше оженил, сигурно щеше вече да имаш някое хлапе.

Ланг погледна детето и очите му помръкнаха.

— Нямам твоя кураж, за съжаление.

— Както ти обичаш да повтаряш, не позволих на миналото да ми съсипе живота.

— И все пак не можеш да забравиш някои неща, дори да си някъде далече.

— Да… Още не си успял да го загърбиш, Ланг. Годините си текат и някой ден ще се сетиш, че ти се иска да имаш жена и семейство.

Всъщност, той нямаше нищо против да се ожени, макар мисълта за деца да го плашеше.

— Жената, която охранявах, имаше малко братче, което беше прекарало в кома години. Премислих целия си живот тогава и изводите, до които стигнах, никак не ми харесаха. Е, все пак реших да се пробвам като шеф на охрана, когато една стара приятелка ми спомена, че има вакантно място.

— Приятелка?

— Да — Ланг се намръщи.

— И още ли поддържаш връзка с тази приятелка?

— О, с Лорна се разделихме преди години, още не ходехме с Кири тогава. Но останахме добри приятели. Та на нея й бе хрумнало, че една промяна може да ми се отрази добре.

Боб не каза нищо, но изражението му беше красноречиво.

— Добре, няма да те разпитвам повече, но кажи поне къде ще работиш.

— Корпорацията се нарича „Ланкастър“, в Сан Антонио. Ще отговарям за охраната.

Боб изхълца от удивление.

— Какво ти става? — изгледа го Ланг.

Брат му се позакашля.

— Гледай ти… А още ли обичаш палачинки, защото аз мога да правя само това… От половин година всичко чака на моите ръце — тя почти не се задържа вкъщи!

Ланг повдигна вежди.

— Защо не вземе някой да й помага?

— Казва, че не можем да си го позволим — измърмори мрачно брат му, докато паркираше пред старинна къща във викториански стил. Отзад се виждаше нова ламаринена постройка. Оттам се чуваше дрънчене на инструменти и боботене на мотор.

Старата дама, живееща в съседния вход, любопитно вдигна глава от цветята си и им се усмихна мазно.

— О, Ланг! Радвам се да те видя — поздрави го тя. — Дано да не се връщаш заради мира и спокойствието, което цареше някога тук…

— Марта — рече Боб спокойно, — а ти защо крещиш?

— Налага ми се, при тази денонощна патърдия!

Лицето на дребната побеляла дама стана мораво.

— Не може ли да я накарате да спазва някакъв час?

— О, оставете тази работа! Хайде, каня ви у нас!

— Няма да стане. Миналия път ме замери с един гаечен ключ! — сбърчи тя нос и отново се зае с цветята си.

Ланг едва се сдържаше да не прихне. Взе чантата от задната седалка и свали Майки от колата.

— Това ли е целият ти багаж? — попита брат му вече за четвърти път, откакто бяха заедно.

— Не обичам да слугувам на много вещи. Не е разумно, ако те разкарват по работа из целия свят.

— Сигурно. Май и с хора не обичаш да се ангажираш, а? — рече му тъжно Боб.

— Семейството е съвсем друга работа — потупа го Ланг по рамото.

— Е, да… — той се подсмихна криво.

— Ще отида да се видя с Кони.

— Виж сега, Ланг…

— Няма нищо, не съм от вчера таен агент.

— Все пак, пази си главата. Навсякъде е наслагала ключове…

 

 

Ланг задумка по вратата. Дрънченето спря и се чу мърморене.

Вратата се отвори и слаба жена с кестенява коса, в изцапани работни дрехи, надникна отвътре.

— Ланг? Ланг! — тя се хвърли в големите му ръце и го прегърна горещо. — Как си? Така се зарадвах, когато Боб ми каза, че си напуснал Управлението, за да работиш в Сан Антонио. Можеш да останеш у нас.

— Не, не — отказа той. — Трябва да бъда в града, но ще идвам да ви виждам често. Ще взема хубав голям апартамент и играчки за Майки, когато го водите на гости.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли, нямам много време. Затънала съм в работа. Но не мога да се оплача — бизнесът процъфтява. Купих даже една по-свястна кола на Боб, за работата му — тя се усмихна. — Не е зле, нали?

— Никак даже — съгласи се той.

Мислеше си дали е уместно да й спомене, че подаръците не заменят присъствието й. Боб и той бяха преживели неща, за които тя и не подозираше. Бог му беше свидетел, че не бе ги споделял и с Кири, макар да бяха толкова близки.

— Е, аз се хващам за работа. Тази вечер ще готви Боб — хапнете! Ще се видим после. А, донесе ли ми карбуратора? — изби го гореща пот. — Боб, така ли? Не ти даде! — тя тропна с крак. — За такъв ли точно трябваше да се омъжа! Изглеждаше ми съвсем нормален, когато казах „Да“.

Тя се обърна и тръшна вратата зад себе си недоволно.

Сега вече бе сигурен, че Боб не й е говорил за миналото.

— Развика ли се за карбуратора? — запита брат му, докато сервираше прегорелите палачинки в кухнята.

— Да.

— Разказа ли ти и какво е купила? Е, ако ни удостояваше и лично с вниманието си, нещата, може би, щяха да са поносими.

— Опитвал ли си да поговориш с нея?

— Разбира се. Не възприема нищо. Много е заета да подобрява двигатели и всякакви други важни работи.

Майки направи гримаса пред палачинките.

— Ще махнеш загорялото — подсказа баща му.

— От вчера ни остана един хамбургер в хладилника. Може ли да го взема? — запита жално Майки.

— Добре. Претопли си го в микровълновата печка.

— Благодаря, татко! А може ли да ида да гледам телевизия, докато ям?

— Може, може… Вече не приличаме на семейство, това е то!

Майки се спусна с радостен възглас към хладилника, взе хамбургера, подгря го в печката и изчезна в стаята си.

— Мислил ли си да наемеш готвачка? — поинтересува се Ланг.

Лицето на Боб засия:

— Това се казва идея! Още утре започвам да търся.

Той изгледа почернелите палачинки и бутна чинията си настрана.

— Знаеш ли какво, ще прескоча до ъгъла да взема по един дюнер кебап и картофи от „При мама Лу“.

— Така по̀ бива — Ланг се засмя и направи пауза. — Тъй и тъй сме почнали да говорим, можеш да обясниш на Кони по какви причини не обичаш работещи майки. Ако те разбере, ще отстъпи.

— Точно тя? Надявай се! Освен това не ми се говори за миналото. Ти да не би да си казвал някога нещо на Кири?

Ланг само вдигна рамене и разговорът спря дотук.

 

 

Преди да отиде в Сан Антонио да се види с новия си шеф, помързелува два дни с Кони и Боб — опитваше се да не забелязва, че нещо не е наред. До понеделник брат му успя да се срещне с четири жени. Избра за домакиня и готвачка едно момиче от Мексико. Имаше прекрасна черна коса до кръста, а кафявите й очи бяха като кадифени. Съблазняваше дори с мъркащия си глас. От фигурата й сърцето на Ланг забиваше лудо. Всичко това не беше на добро, определено не беше, но той не можеше да се меси в живота на брат си.

Собственици на „Ланкастър“ бяха един господин на средна възраст и съпругата му — светска дама. Въпреки че на пазара бяха пуснати акции, които позволяваха и чуждо участие, фирмата си оставаше семейна. Ланг ги намираше за симпатични, бяха последователни и точни, когато ставаше въпрос за задълженията и заплатата му, изобщо вдъхваха му увереност.

Представиха го на преките му подчинени — бивш полицай и жена, която беше работила в армията. И двамата му се сториха кадърни.

След като бившият им шеф не бе издържал и бе напуснал, те бяха поели работата.

— Не можеше да гледа кръв — отбеляза пренебрежително Една Райли и се вгледа любопитно в Ланг. — Чувам, че идвате от ЦРУ.

Той кимна.

— Така е.

— А преди това?

— Бях полицай в градския участък.

Една се усмихна.

— Гледай, гледай…

И Гари Медисън се засмя.

— Разбира се, помня ви. Пенсионирах се, след като постъпихте.

Ланг го изгледа приветливо.

— Ще намеря време да прегледам схемата на работа. Може да се наложат някои промени. Но няма да са драстични, само стягаме редиците преди битка — добави той, като видя тревога по лицата им. — Не трябва да изоставаме от новите методи. С тях поне съм добре запознат, нали сега се връщам от „бойното поле“.

— Има да слушаме за бойните ви подвизи на чашка кафе — поднесе го Една.

— Да, ама те са секретни — отвърна й той. — Затова пък ще ви запозная с новите оръжейни технологии.

— Това вече го знаем — рече тя. — Гледахме последното „Смъртоносно оръжие“.

— Обаче нещата не стоят точно така.

 

 

На другия ден Ланг обиколи петте фирми, които бяха под шапката на „Ланкастър“. Носеше най-хубавия си сив костюм с вратовръзка на червено-бяло райе и безупречно изгладена риза от фин памук.

Първо посети самата „Ланкастър“ и по-точно нейният огромен офис — комплекс, в който имаха кантори и още няколко фирми. Охраняваха го десет души, пет денонощия.

Разговаря с персонала. Един човек се наби в очите му. Имаше нещо гнило у този служител. Ланг го чу да прави твърде интимна забележка на една чиновничка. Трябва да бяха приятели, понеже тя само се усмихна вяло и продължи по пътя си.

Ланг си спомни този епизод малко по-късно, при шефа на охранителната група. Той му обясняваше, че офисите на един консервен концерн и един производител на разфасовано месо наскоро са били мишена на разни екстремисти. Хората му внимавали никой да не пострада. Ланг го попита дали има проблеми с някой от тях, без да има нещо предвид. Момчето се поколеба и отговори, че имало едно-две оплаквания, но той държал човека под око.

Следващият обект на Ланг беше универсален магазин, строен преди войната. Двама души наглеждаха двата етажа с конфекция през деня, а имаше и нощен пазач.

Третата фирма шиеше и имаше само един човек охрана.

Четвъртата компания беше склад, в който се съхраняваха вносни стоки, докато приключат митническите формалности.

Пета в холдинга на „Ланкастър“ беше новата, но процъфтяваща, „Контакт Анлимитид“. Представяха я шест административни и десет изпълнителни служители в централния комплекс, откъдето Ланг започна проверката си тази сутрин.

— Една от нашите заместник-директорки твърди, че човек от дневната охрана направил по неин адрес многозначителни подмятания — спомена Мак Дънлъп — високият оплешивяващ директор на фирмата.

Очите на Ланг се разшириха.

— Наистина, ли? Бих искал да поговоря с нея. Нека е наясно, че ще се отнасям много сериозно към подобни оплаквания.

Мак вдигна вежди.

— Това е нещо ново. Старият Бакстър, този преди вас, само й се изсмя. Каза, че жените трябва да свикват с тези приказки. Тя се караше и с него, да ви кажа…

— Това си е проблем на Бакстър. Мога да ви уверя, че оттук насетне към хората от охраната ще има нови изисквания.

— Благодаря! А-а, ей натам, втората врата вляво. Този следобед е в кабинета си — упъти го Мак с усмивка.

— Ще й отнема само минутка — каза учтиво Ланг и почука, без да обръща внимание на табелата.

— Влез! — чу се уверен и дискретно женствен глас.

Той отвори и замръзна на място.

Тя беше облечена в кремав ленен костюм и блуза в граховозелено — отиваше на очите й. Русата й коса беше подстригана късо и вълнисти кичури обгръщаха лицето й. Беше навела глава над някакъв чертеж и леко сбърчила вежди, се мъчеше да разчете някакви цифри.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Мак? — запита разсеяно, без да вдигне поглед.

Ръката на Ланг стисна здраво дръжката. Спомени го връхлетяха за миг и засегнаха най-деликатната струна у него. Сепнатото лице на Боб се появи пред очите му и той разбра какво бе стреснало брат му, когато му разправяше, че ще работи за „Ланкастър“.

— Попитах те… — Кири го потърси с очи и в тях за част от секундата се смениха изненада, очарование и омраза.

Тя се изправи, все така стройна и хубава, но вече зряла.

— Здравей, Кири! — Ланг се насили да изглежда безразличен и се усмихна. — От сума ти време не сме се виждали.

— Каква работа има ЦРУ тук? — поиска тя обяснение.

Той се огледа.

— Къде виждаш ЦРУ?

— Нали ти си от ЦРУ!

— Аз ли? Не, не съм от ЦРУ. Е, всъщност — вече не съм. Преместих се в „Ланкастър“. Аз съм новият шеф на охраната.

Разбра, че тя се чувства неудобно и се усмихна широко.

— Колко е малък светът!