Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

VII

Наистина понякога, както днес, възложеното поръчение не може да те задоволи. Очевидно е, че ние играем игра, която само наподобява война. Играем на стражари и крадци. Спазваме точно поученията от нашите книги по история и правилата на нашите ръководства. Така аз карах нощес лека кола по терена за приземяване на самолетите. И часовоят, съгласно нарежданията, препречи щика си срещу тая кола, която можеше също тъй да бъде и танк! Ние си играем сега да препречваме щикове срещу танкове.

Как бихме могли да бъдем възторжени в тия малко жестоки игри, дето нашата роля, съвсем очевидно, е роля на фигуранти, когато поискат от нас да играем тая роля до смъртта си? Смъртта е сериозно нещо, тя не е игра на гатанки.

Кой би се обличал, пламнал от възторг? Никой. Дори Хошде, който е подобен на светец, стигнал до онова състояние на даряване, което несъмнено е съвършенството на човека. Хошде, и той, намира убежище в мълчанието. Та, когато се обличат, другарите мълчат навъсени и това съвсем не е стеснение на герои. Тая навъсеност не прикрива някакво възторжено състояние. Тя показва това, което е. И аз я познавам. Това е навъсеността на управителя, който не разбира нищо от нарежданията, дадени му от един отсъствуващ господар. И на когото той все пак остава верен. Всички другари мечтаят за тяхната спокойна стая, но ни един от нашите не би избрал наистина да отиде да спи!

Защото важното не е да бъдеш възторжен. При поражение няма никаква надежда за възторг. Важното е да се облечеш, да се качиш в самолета, да отлетиш. Онова, което ти мислиш, няма никакво значение. И дете, което би се прехласвало от мисълта за часовете по граматика, би ми се сторило превзето и подозрително. Важното е да направляваш себе си към цел, която в момента не се показва. Тая цел съвсем не е за разума, а за духа. Духът умее да обича, но той спи. Аз зная толкова добре, колкото и всеки свещенослужител, в какво се състои изкушението. Да бъдеш изкушаван, то значи да бъдеш изкушаван, когато духът спи, за да отстъпиш пред доводите на разума.

За какво излагам своя живот сред това свличане на планина? Не зная. Сто пъти са ми повтаряли: „Оставете да ви зачислят на едно или друго място. Вашето място е тук. Тук вие ще бъдете по-полезен, отколкото в ескадрила. Пилоти могат да се подготвят с хиляди…“ Доказателството бе неопровержимо. Всички доказателства са неопровержими. Моят разум одобряваше, но моят инстинкт надделяваше над разума.

Защо това разсъждаване ми изглеждаше измамно тогава, когато нямах нищо да му възразя? Казвах си: „Държат интелектуалците като запас, подобно на буркани конфитюр по лавиците на пропагандата, за да бъдат изядени след войната…“ Това не беше отговор!

И днес пак, както другарите, аз отлетях въпреки всички разумни съображения, въпреки всички очевидности, въпреки всички противодействия в момента. Скоро ще дойде часът, когато ще проумея, че съм имал право въпреки разума си. Обещал съм си, ако остана жив, тая нощна разходка през моето село. Тогава може би най-сетне и аз ще свикна. И ще видя.

Може би не ще имам да кажа нищо за онова, което ще видя. Когато някоя жена ми се види хубава, нямам какво да кажа по това. Просто, виждам я, че се усмихва. Интелектуалците разглобяват лицето, за да го обясняват по късове, но те не виждат вече усмивката.

Да проумееш, съвсем не значи да разглобяваш, нито да обясняваш. То е да се приближиш до онова, което се вижда. Но за да виждаш, трябва първо да участвуваш. Тежко чиракуване е това…

През целия ден моето село беше невидимо за мене. Преди поръчението въпросът бе само до кирпичени къщи и селяни — повече или по-малко мръсни. Сега въпросът е само до малко чакъл на десет километра под мене. Ето, това е моето село.

Но тая нощ някое дворно куче ще се събуди може би и ще залае. Винаги съм се наслаждавал от вълшебството на някое село, което сънува гласно чрез гласа на едно — единствено дворно куче в ясната нощ.

Нямам никаква надежда, че ще накарам другите да ме разберат, и това ми е съвсем безразлично. Нека моето село, настанено вече за сън, да се покаже само на мене със своите заключени порти на зърнените складове, на оборите и на обичаите!

След като се върнат от работа и разтребят трапезата, след като приспят децата и духнат лампата, селяните потъват в своето мълчание. И няма да има вече нищо друго, освен под хубавите твърди селски покривки бавното мърдане на дишащи хора — също като замиране на морски талази след буря.

През време на нощната равносметка бог спира употребата на богатствата. Тогава, когато хората почиват с длани, разтворени от играта на неотвратимия сън, който отпуска пръстите чак до съмване, тогава аз ще съзра по-ясно пазеното наследство от тия богатства.

Тогава може би бих могъл да съзерцавам онова, което няма никакво име. Бих вървял като слепец, чиито длани го водят към огъня. Той не би могъл да го опише, но въпреки това го е намерил. Така може би ще се покаже онова, което е добре да бъде закриляно, онова, което съвсем не се вижда, но е трайно като жаравата под пепелта на селските нощи.

Нищо не можех да очаквам от едно неизвършено поръчение. За да се разбере едно просто село, трябва най-напред…

— Господин капитан!

— Да?

— Шест изтребители, шест, вляво пред нас!

Това прозвуча като трясък на гръмотевица.

Трябва… трябва… и все пак бих искал да получа, докато е време, това, на което имам право. Бих искал да имам право на любов. Бих искал да узная за кого умирам…