Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

V

Тревогата се появява, когато човек загуби истинската си същина. Ако очаквам някаква вест, от която зависи щастието или отчаянието ми, аз сякаш съм хвърлен в небитието. Докато неувереността ме държи в колебливост, чувствата и поведението ми са за известно време престорени. Времето престава да твори секунда след секунда, както прави това с едно дърво например истинската човешка личност, която след един час ще се настани в мене. Това непознато „аз“ отвън върви насреща ми като някакъв призрак. Тогава изпитвам чувство на тревога. Лошата вест не предизвиква тревога, а мъка: то е съвсем друго.

Но ето, че времето спря да тече безплодно. Най-сетне аз влизам в службата си. Не се хвърлям вече в някакво бъдеще, което няма образ. И не съм вече оня, който ще се помами може би да направи тирбушон във вихрушката на пожара. Бъдещето не ме обсебва вече така, като че е някакъв непознат призрак. Бъдещето отсега нататък се състои от моите последователни действия. Аз съм тоя, който проверява компаса, за да го държи на 313°. Който управлява хода на витлата и загряването на маслото. Това са непосредствени и здравословни грижи. Това са домашни грижи, дребните задължения на деня, които премахват чувството на стареене. Денят става един изчистен до блясък дом, едно добре излъскано табло, добре разпределян кислород. Аз действително контролирам разпределението на кислорода, защото ние бързо възлизаме: шест хиляди и седемстотин метра.

— Как е кислородът, Дютертр? Как се чувствувате?

— Добре, господин капитан.

— Хей, картечник, как е кислородът?

— Аз… да… добре, господин капитан.

— Не сте ли намерили молива си?

Сега аз съм също тъй оня, който натиска копчето S и копчето A, за да проверява картечниците си. По тоя повод…

— Хей, картечник, няма ли някакъв много голям град в обсега на вашите картечници?

— Хм… не, господин капитан.

— Хайде, опитайте картечниците си. Чувам бурните му залпове.

— Добре ли върви?

— Добре върви.

— Всички картечници ли?

— Хм… Да… всички.

Аз също стрелям. Питам се къде отиват тия куршуми, които изсипваш в приятелска територия, без да се тревожиш за последиците. Те никога не убиват никого. Земята е голяма.

Така всяка минута със своето съдържание ми дава храна. Аз съвсем не съм разтревожен — както плод, който зрее. Наистина около мене условията на полета ще се променят. Условията и проблемите. Но аз съм вмъкнат в изработването на това бъдеще. Времето постепенно ми придава нова форма. Детето съвсем не се плаши, че дълго и търпеливо се превръща на старец. То е дете и играе своите детски игри. Аз също играя. Броя циферблатите, ръчките, копчетата и лостовете в моето царство. Изчислявам, че трябва да проверявам, да дърпам, да завъртам или да натискам сто и три предмета. (Мъничко излъгах, като броя двойно спусъка на моите картечници: той има предпазител.) Довечера ще слисам чифликчията, у когото съм на квартира. Ще му кажа:

— Знаете ли колко уреда трябва да контролира един сегашен пилот?

— Че отде мога да зная?

— Нищо де. Кажете една цифра.

— Ама каква цифра искате да ви кажа? Защото моят чифликчия нямаше никакъв такт.

— Кажете каква да е цифра!

— Седем.

— Сто и три.

И ще бъда доволен.

Моето спокойствие иде и от това, че всички уреди, с които съм отрупан, заеха местата си и добиха значението си. Всичкият този куп черва от тръби и кабели е станал мрежа за предаване на движение. Аз съм един организъм, разстлан по самолета. Когато завъртя онова копче, за да затопли постепенно и по-силно дрехите ми и кислорода, самолетът произвежда моето добро самочувствие. Всъщност кислородът е много сгорещен и ми пари носа. Кислородът пък се разпределя от един сложен уред съобразно височината. Сега самолетът ме храни. Преди полета това ми изглеждаше някак не човешко, но сега, кърмен от самия самолет, усещам нещо като синовна нежност към него… Нещо като нежност на кърмаче. Що се отнася до тежестта ми, тя се разпределя по подпорните точки. Тройният пласт от навлечените една върху друга дрехи и тежкият парашут на гърба ми се облягат на седалището. Огромните ми обуща лежат върху крачното кормило. Ръцете ми, в плътни и корави ръкавици — съвсем непохватни на земята, сега леко управляват кормилото. Управляват кормилото… Управляват кормилото…

— Дютертр!

— … син… питан?

— Проверете първо контактите си. Аз ви чувам само по-късано. Вие чувате ли ме?

— … увам… ви… капи…

— Я раздрусайте всичките си партушини! Чувате ли ме?

Гласът на Дютертр става отново ясен:

— Чувам ви много добре, господин капитан!

— Добре. Днеска лостовете пак замръзват: кормилото — мъчноподвижно, а крачното кормило — изцяло сковано!

— Весела работа. Каква е височината?

— Девет хиляди и седемстотин.

— Студът?

— Четиридесет и осем градуса. А вие как сте с кислорода?

— Добре, господин капитан.

— Картечник, как е кислородът? Никакъв отговор.

— Картечник, хей! Никакъв отговор.

— Дютертр, чувате ли картечника?

— Не чувам нищо, господин капитан…

— Викайте го!

— Картечник, хей, картечник! Никакъв отговор.

Но преди да се спусна надолу, силно раздрусвам самолета, за да събудя оня, ако е заспал.

— Господин капитан?

— Картечник, вие ли сте?

— Аз… хм… да…

— Не сте ли уверен, че сте вие?

— Да!

— Защо не ми отговорихте?

— Правех опит с радиото. Бях откачил!

— Вие сте негодник! Съобщава се предварително за това. Аз щях да се спусна долу: мислех, че сте умрял.

— Аз… не.

— Вярвам ви, щом казвате. Но да не ми изиграете пак такъв номер! Предупредете ме, да ви вземе дяволът, преди да откачите свързването.

— Извинете, господин капитан. Разбрано, господин капитан. Ще предупредя.

Защото организмът не усеща спирането на кислорода. То се проявява в едно смътно приятно чувство, което след няколко секунди води до загубване на свяст и след няколко минути до смърт. Та непрекъснатото следене дали кислородът тече е необходимо, също както и пилотът да следи за състоянието на неговите пътници.

И аз стискам на пресекулки тръбичката, която подхранва моята маска, та носът ми да усети топлите въздушни приливи, които носят живот…

Накъсо, аз върша занаята си. Не изпитвам нищо друго, освен физическото удоволствие на пълноценни действия, изпълнени със смисъл. Не изпитвам нито чувство на голяма опасност (когато се обличах, бях много по-тревожен), нито чувство на някакъв голям дълг. Битката между Запада и нацизма тоя път, в съответствие с моите действия, е действие с ръчките, лостовете и крановете. Добре е така. Обичта към бога на клисаря става обич към паленето на свещите. С равна стъпка клисарят върви из църквата, която не вижда, и му стига да запалва един след друг, като цъфнали цветя, полилеите. Когато запали всичките, той си търка ръцете. Гордее се със себе си.

Аз нагласих чудесно хода на моите перки и държа посока горе — долу към необходимия градус. Ако Дютертр наблюдава компаса, той трябва да е възхитен от това.

— Дютертр… аз… как е посоката по компаса… правилна ли е?

— Не, господин капитан. Голямо отклонение. Карайте вдясно.

Е, нищо!

— Господин капитан, минаваме бойните линии. Започвам снимките. Каква е височината по вашия висотомер?

— Десет хиляди.