Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

XXII

Ще ме разпитва ли Алиас и тоя път?

Онова, което нося от изпълненото си поръчение, не може да се включи в един отчет. Аз ще стоя като объркан ученик пред черната дъска. Ще изглеждам много нещастен и все пак не ще бъда нещастен. Край на нещастието… то изхвръкна, когато първите куршуми светнаха. Ако миг по-рано бях завил обратно, не бих знаял нищо за себе си.

Не бих знаял хубавата нежност, която възлиза в сърцето ми. Връщам се при своите. Връщам се у дома. Чувствувам се като домакиня, която, след като е привършила покупките си, поема обратно за в къщи и мисли за гозбите, с които ще зарадва своите. Тя полюлява отдясно наляво кошницата за продукти. От време на време повдига вестника, който ги покрива: всичко е вътре. Нищо не е забравила. Тя се усмихва, мислейки за приготвената изненада, и се помайва из улиците. Хвърля поглед по изложените стоки.

С удоволствие бих хвърлил един поглед по изложените стоки, ако Дютертр не ме принуждаваше да обитавам тая белезникава тъмница. Бих гледал как минава пред мене полето. Наистина по-добре е да потърпим още: тая местност е напоена с отрова. Тук всичко е в заговор срещу нас. Дори малките провинциални замъци, които със своите смешнички морави и с дузините си подредени дръвчета приличат на непретенциозни ковчежета за накити на простодушни девойки, и те са само военни капани. Летиш ли ниско, вместо приятелски знак получаваш взривове от торпили.

Въпреки дебелия облак аз все пак се връщам от пазара. Прави бяха думите на майора: „Ще отидете до ъгъла на първата уличка вдясно и ще ми купите кибрит…“ Съвестта ми е спокойна. Кибритът е в джоба ми. Да, или по-точно, той е в джоба на другаря ми Дютертр. Как успява той да си спомня всичко, каквото е видял? То е негова работа. А аз мисля за сериозни неща. След приземяването, ако бъдем пощадени от ново безредно местене, аз ще предизвикам Лакордер и ще го бия на шах. Той не търпи да губи. Аз също. Но аз ще спечеля.

Вчера Лакордер беше пиян. Или поне… мъничко: аз не бих искал да го опозоря. Той се бе напил, за да се утеши. На връщане от полета бе забравил да кацне правилно и приземи самолета по корем. Алиас, който за съжаление присъствуваше, разглеждаше с тъга самолета, но не си отвори устата. Виждам този стар пилот Лакордер. Той чакаше укорите на Алиас. Надяваше се да чуе укори от Алиас. От строгите укори би се почувствувал добре. Такова избухване би му позволило да избухне и той. Отвръщайки, той би отприщил яростта си. Но Алиас клатеше глава. Алиас размисляше за самолета; той не искаше и да знае за Лакордер. За майора тая случка беше една безименна беда, нещо като статистичен данък. Това бе само едно от ония глупави невнимания, които връхлитат и най-старите пилоти. То несправедливо бе сполетяло Лакордер. Лакордер, освен днешната си грешка, беше чист от всякакъв професионален недостатък. Тъкмо затова Алиас, който се интересуваше само от жертвата, помоли съвсем машинално самия Лакордер да му каже своето мнение за повредите. И аз почувствувах как се надига затихналата ярост на Лакордер. Вие слагате любезно ръка на рамото на мъчителя и му казвате: „Клетата жертва… колко ли се мъчи…“ Вълненията на човешкото сърце са неизповедими. Тая нежна ръка, която проявява своето добро чувство, ожесточава мъчителя. Той хвърля злобен поглед към жертвата. Съжалява, че не я е доубил.

Така е. Аз се връщам у дома. Групата 2/33, това е моят дом. И разбирам ония, които са от моя дом. Не мога да се излъжа в Лакордер. Лакордер не може да се излъже в мене. Усещам тая общност като нещо извънредно очевидно: „Ние от групата 2/33!“ Ето че струпаните безредно материали вече се свързват…

Мисля за Гавоал и за Хошде. Чувствувам общността, която ме свързва с Гавоал и с Хошде. Питам се за Гавоал: какъв е произходът му? У него се проявява хубава селска природа. Сещам се за един топъл спомен, който изведнъж облъхва с благоухание сърцето ми. Когато квартирувахме в Орконт, Гавоал като мене живееше в селска къща.

Веднъж той ми каза:

— Хазайката е заклала свиня. Тя ни кани на кървавица.

Бяхме трима: Израел, Гавоал и аз, и дъвчехме хубавата черна хрускава кожица. Селянката ни почерпи с бяло винце. Гавоал ми каза: „Купих й това нещо, за да й направя удоволствие. Трябва да се надпише.“ То беше една от моите книги. И аз не почувствувах никакво стеснение. Надписах с удоволствие, за да доставя удоволствие. Израел пълнеше лулата си, Гавоал чешеше бедрото си, селянката изглеждаше много доволна, че получава книга, надписана от автора. Кървавицата изпускаше приятен мирис. Аз бях замаян от бялото винце и не се чувствувах чужд, макар че надписвах книга, което винаги ми се е струвало малко смешно. Не се чувствувах отхвърлен от другите. Въпреки книгата тук не бях нито автор, нито зрител. Аз не бях външен. Израел ме гледаше любезно, като надписвах. Гавоал простовато продължаваше да се чеше. И аз изпитвах към тях някаква приглушена признателност. Тая книга би могла да ме представи като свидетел, който съди отвлечено за всичко. А въпреки книгата аз не бях тук нито интелектуалец, нито свидетел. Бях от техните.

Качеството на свидетел винаги ме е ужасявало. Какво съм аз, ако сам не участвувам. За да съществувам, мене ми е потребно да участвувам. Моята духовна храна е качеството, цената, значителността на другарите, това качество, което само не се съзнава, и не от смирение, а защото нехае за себе си. Гавоал не се занимава със себе си, както и Израел. Те са мрежа от връзки с работата си, със занаята си, с дълга си. С тая кървавица, която изпуска пара. И аз се опивам от значителността на тяхното присъствие. Аз мога да мълча. Мога да пия моето бяло винце. Мога дори да надпиша тая книга, без да се отделям от тях. Нищо не ще похаби това братство.

Не е въпрос тук, че омаловажавам проявите на ума или победите на съвестта. Аз се възхищавам от бистрите умове. Но какво е човек, ако му липсва същност? Ако е само един поглед, а не същество? Същността — аз я виждам у Гавоал или у Израел. Както я видях у Гийоме.

Аз отхвърлям с нещо подобно на ужас изгодите, които мога да добия от една писателска дейност, например свободата, с която бих могъл да разполагам и която би ми позволила, ако работата ми в групата 2/33 не ми е приятна, да се отърва от нея, като заема друга служба. Тая свобода е само свобода да не бъдеш нищо. А всяко задължение те кара да станеш нещо.

Във Франция ние щяхме да пукнем от разум без човешка същност. Гавоал е нещо. Той обича, мрази, радва се, мърмори. Той е изплетен от връзки. И също както се наслаждавам, седнал срещу него, на тая хрускава кървавица, също тъй се наслаждавам на задълженията на нашия занаят, които ни спояват в един общ родов ствол. Аз обичам групата 2/33. Не я обичам като зрител, който вижда един хубав спектакъл. Безразлични ми са спектаклите. Аз обичам групата 2/33, защото съм част от нея, защото тя ми дава духовна храна и за чиято духовна храна от своя страна помагам и аз.

И сега, когато ида от Арас, повече от всякога аз съм от моята група. Придобих още една връзка. Засилих в себе си онова чувство на общност, на което трябва да се наслаждаваш в мълчание. Израел и Гавоал са изпитали може би по-тежки рискове от мене. Израел изчезна. Но от тая днешна разходка и аз не щях да се върна. Тя ми дава малко по-голямо право да седна на масата им и да мълча заедно с тях. Това право се купува много скъпо. Но то и струва много скъпо; то е правото да съществуваш. Затова надписах тая книжка, без да се стеснявам… Тя не разваляше нищо.

И ето, червя се при мисълта, че след малко ще мънкам, когато майорът започне да ме разпитва. Ще се засрамя от себе си. Майорът ще помисли, че съм малко тъп. Ако не се стеснявам от тия истории за книгата, то е, защото, дори да бях създал цяла библиотека мои книги, това не би ме спасило от срама, с който съм заплашен. Тоя срам не е някаква игра, която играя. Аз не съм скептикът, който си позволява лукса да се отдава на някой трогателен обичай. Не съм градският жител, който играе през лятото на селянин. За лишен път потърсих доказателство за моята добросъвестност в сведенията за Арас. Аз ангажирах тялото си в тая история. Цялото си тяло. И го ангажирах, знаейки, че ще го загубя. Дадох всичко, каквото можах, за тия правила на играта. За да не бъдат те само правила на игра, а нещо друго. Аз добих правото да се чувствувам посрамен след малко, когато майорът ще ме разпитва. Тоест — да участвувам. Да бъда свързан с другите. Да се приобщавам. Да получавам и да давам. Да бъда нещо повече от себе си. Да стигна до тая пълнота, която ме обсебва цял. Да изпитвам тая обич, която изпитвам към другарите си, обич, която не е порив, дошъл отвън, която никога не иска да се изразява, освен все пак в прощалните вечери. Ние сме тогава малко опиянени и благоволението на алкохола ни кара да се навеждаме към сътрапезниците си като дърво, натежняло от плодове, които иска да раздаде. Обичта ми към групата не се нуждае от обявяване. Тя е създадена от връзки. Тя е моята собствена същност. Аз съм от групата. Това е всичко.

Когато мисля за групата, не мога да не мисля за Хошде. Бих могъл да разкажа за неговата смелост във войната, но ще се почувствувам смешен. Не става дума за смелост: Хошде влезе във войната напълно. По-пълно навярно от всички нас. Хошде е непрекъснато в това състояние, което аз мъчно придобих. Когато се обличах, аз ругаех. Хошде не ругае. Хошде е стигнал там, дето отиваме ние. Дето аз исках да отида.

Хошде е бивш сержант, наскоро произведен подпоручик. Несъмнено той е с посредствена култура. Не би могъл да обясни нищо за самия себе си. Но той е изграден, завършен човек. Когато се отнася до Хошде, понятието дълг губи всякакво гръмогласие. Човек би искал да понася дълга си тъй, както го понася Хошде. Пред Хошде аз се укорявам за всичките си дребни откази, за всичките си нехайства, за мързела си и свръх всичко в известни случаи за скептицизма си. Това не е белег за добродетел, но добре разбрана завист. Аз бих искал да живея по същия начин, както Хошде живее. Дървото е хубаво, здраво издигнато върху своите корени. Непроменеността на Хошде е хубава. Хошде не може да разочарова.

И тъй, аз няма да разкажа нищо за възложените поръчения на Хошде. Доброволец ли е той? Ние всички винаги сме доброволци за всички поръчения. Но то е поради оная смътна потребност да вярваме в себе си. Тогава малко надминаваме себе си. Хошде е доброволец — естествено. Той самият е тая война. Това е толкова естествено, че ако стане въпрос за някой екипаж, който трябва да се пожертвува, майорът веднага помисля за Хошде: „Слушайте, Хошде…“ Хошде е погълнат от войната, както монахът — от вярата си. За какво воюва той? Той воюва за себе си. Хошде се слива с някаква същност, която трябва да се спасява и която е неговата собствена същина. На тая височина животът и смъртта донякъде се сливат. У Хошде те вече са слети. Без може би да знае, той почти не се страхува от смъртта. Да живееш по-дълго да се стараеш да живееш по-дълго… за Хошде умиране и съществуване се съгласуват.

Онова, което изпърво най-много ме смая в него, беше тревогата му, когато Гавоал се опита да вземе за малко неговия хронометър, за да измерва скоростите над базата.

— Господин поручик… не… неприятно ми е.

— Ти си глупав! Това е за урегулиране, и то само за десет минути!

— Господин поручик… в склада на ескадрилата има един хронометър.

— Да. Но от шест седмици той не ще да мръдне от два часа и седем минути.

— Господин поручик, хронометър не се дава… аз не съм длъжен да давам назаем хронометъра си… вие не можете да изисквате това от мене!

Военната дисциплина и чинопочитанието могат да поискат от един Хошде, току — що свален от пламъци и по чудо невредим, да се качи в друг самолет за друго поръчение, което тоя път ще бъде опасно…, но не и да даде в непочтителни ръце един много скъп хронометър, който му е струвал три месечни заплати и който всяка вечер е бил навиван с истинска майчинска грижа. Когато гледаш как хората жестикулират, разбираш, че те нямат понятие от хронометри.

И когато Хошде, вече победител, доказал най-сетне правото си, излезе от канцеларията на ескадрилата, стиснал до сърцето си хронометъра, кипнал от възмущение, аз бих прегърнал Хошде. Аз открих какви съкровища на обич има у Хошде. Той ще воюва за своя хронометър. Неговият хронометър съществува. И той ще умре за своята страна. Неговата страна съществува. Хошде, който е свързан с тях, съществува. Всичките му връзки със света са го създали.

Ето затова обичам Хошде, без да усещам потребност да му го кажа. Така аз загубих Гийоме, убит в полет — най-близкия приятел, който съм имал, — и избягвам да говоря за него. Ние бяхме пилотирали по едни и същи линии, бяхме участвували в едно и също творчество. Бяхме от едно тесто. Чувствувам, че донякъде съм умрял чрез него. Аз направих от Гийоме един от другарите на моето мълчание. Аз изхождам от Гийоме.

Аз изхождам от Гийоме, аз изхождам от Гавоал, аз изхождам от Хошде. Аз изхождам от групата 2/33. Аз изхождам от моята страна. И всички от групата изхождат от тая страна…