Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

II

Събуждам се от своя унес. Майорът ме изненадва с едно странно предложение:

— Ако това поръчение ви е много неприятно… ако не се чувствувате във форма, аз мога…

— Моля ви се, господин майор!

Майорът много добре знае, че подобно предложение е безсмислено. Но когато някой екипаж не се върне, припомнят си сериозността на лицата в часа на тръгването. Тая сериозност се тълкува като белег на предчувствие. И тогава идат самообвиненията, че са пренебрегнали това предчувствие.

Стеснението на майора ми припомни Израел. Завчера пушех до прозореца на залата за разузнаване. Погледнах през прозореца и видях Израел, който крачеше бързо. Носът му беше червен. Голям, съвсем еврейски нос, и много червен. Изведнъж се смаях от червения нос на Израел.

Към тоя Израел, чийто нос обърна вниманието ми, чувствувах дълбоко приятелство. Той беше един от най-смелите другари пилоти в групата. Един от най-смелите и един от най-скромните. Толкова му бяха приказвали за благоразумието на евреите, че той трябваше най-сетне да сметне своята смелост за благоразумие. Благоразумно е да бъдеш победител.

Та съзрях големия му червен нос, който блесна само за миг поради бързите крачки, с които преминаваха Израел и неговият нос. Без да искам да се шегувам, рекох на Гавоал:

— Защо носът му е такъв?

— Майка му го е родила така. Но добави:

— Чудновато поръчение на ниска височина. Той заминава.

— А!

И, разбира се, вечерта, когато престанахме да чакаме връщането на Израел, аз си спомних тоя нос, който, стърчащ сред едно съвсем безстрастно лице, изразяваше с някаква своеобразна, присъща само нему гениалност най-тежка загриженост. Ако аз трябваше да заповядам отлитането на Израел, образът на тоя нов дълго време би ме обсебвал като укор. Израел навярно не е отговорил, когато му е било заповядано да тръгне с нищо друго, освен с: „Да, господин майор. Слушам, господин майор. Разбрано, господин майор.“ Израел навярно не е трепнал нито с един мускул на лицето си. Но носът му неусетно, коварно, предателски бе пламнал. Израел можеше да заповядва на чертите на лицето си, но не и на цвета на носа си. И носът бе злоупотребил от това, за да се прояви мълчаливо за своя сметка. Без знанието на Израел носът бе изразил на майора своето силно неодобрение.

Затова може би майорът никак не обича да нарежда заминаване на ония, за които смята, че са потиснати от предчувствие. Предчувствията почти винаги лъжат, но придават на бойните заповеди тон на присъда. А Алиас е началник, не съдия.

Така беше онзи ден в случая с фелдфебела Т.

Колкото Израел беше смел, толкова Т. бе податлив на страха. Той беше единственият човек измежду всички, които познавах, който действително изпитваше страх. Когато даваха на Т. някоя бойна заповед, това предизвикваше у него… едно странно и засилващо се замайване. То беше нещо просто, неотвратимо и бавно. Т. бавно се вцепеняваше — от нозете до главата. От лицето му се изтриваше всякакъв израз. А очите му почваха да блестят.

Противно на Израел, чийто нос ми се стори твърде посрамен, посрамен поради вероятната смърт на Израел — и в същото време целия раздразнен, у Т. нямаше никакви вътрешни движения. Той не реагираше: той сменяше кожата си. Когато човек преставаше да говори на Т. — разбираше, че просто е възпламенил тревогата у него… Тревогата започваше да разпръсва по лицето му някаква равна светлина. Като че от тоя миг нататък нищо не можеше да засегне Т. Между вселената и него… се разстилаше все по-нашироко пустиня от безразличие. Нийде другаде, у никой друг в целия свят не съм срещал подобна форма на прехласване.

— По никакъв начин не биваше да го оставя да отлети в тоя ден — казваше по-късно майорът.

През тоя ден, когато майорът бе съобщил на Т., че ще замине, Т., не само че побледня, но и започна да се усмихва. Навярно тъй правят осъдените на мъчение, когато палачът наистина мине границата.

— Вие не сте добре. Ще ви заместя с друг.

— Не, господин майор: щом е мой ред, ще бъде мой ред.

И застанал мирно пред майора, Т. го гледаше направо, без да мръдне.

— Но ако не се чувствувате сигурен в себе си…

— Мой ред е, господин майор, мой ред.

— Чувайте, Т…

— Господин майор…

Човекът приличаше на скала.

И Алиас каза:

— Тогава аз го оставих да тръгне.

Онова, което последва, никога не можа да бъде обяснено. Срещу Т., картечник в самолета, бил извършен опит за нападение от един неприятелски изтребител. Но картечниците на изтребителя направили засечка и апаратът завил обратно. Пилотът и Т. разговаряли помежду си, докато наближат терена на въздухоплавателната база, и пилотът не забелязал нищо ненормално. Но пет минути преди да пристигнат, той не получил никакъв отговор.

И вечерта намериха Т. с разтрошен от задната част на самолета череп. Той скочил с парашут при най-опасни условия, при пълна скорост и в приятелска територия, когато никаква опасност вече не го заплашвала. Прелитането на изтребителя му подействувало като непреодолим зов.

— Идете да се облечете — ни каза майорът — и в пет часа и трийсет минути отлитайте!

— Довиждане, господин майор.

Майорът отвръща с неопределен жест. Суеверие ли? И тъй като цигарата му е угаснала и аз напразно ровя в джобовете си, той казва:

— Защо никога нямате кибрит?

Да, това е вярно. И аз прекрачвам прага с това сбогуване, питайки се: „Защо никога нямам кибрит?“

— Поръчението го измъчва — казва Дютертр.

А аз си мисля: той не ще и да знае! Но като изразявам това несправедливо внезапно кипване, аз не мисля за Алиас. Аз съм засегнат неприятно от една очевидност, която никой не признава. Животът на духа постоянно се прекъсва и подновява. А единствено животът на разума е постоянен или приблизително постоянен. В моите способности за анализ има малко различия. Но духът никак не цени нещата, а смисъла, който свързва нещата едни с други. Лицето, което се открива през външната обвивка. И от съвсем ясно виждане духът стига до пълна слепота. Дохожда час, когато оня, който обича своя имот, вижда, че той е само куп разнородни предмети. Дохожда час, когато оня, който обича жена си, вижда в любовта само грижи, пречки и принуждения. Дохожда час, когато оня, който е обичал определена музика, не намира вече нищо в нея. Дохожда час, както сега, когато аз не разбирам вече моята страна. Една страна не е сбор от местности, от обичаи, от неща, които моят разум може винаги да схване. Тя е едно същество. И дохожда час, когато аз виждам, че съм сляп за съществата.

Майор Алиас е прекарал цяла нощ да спори с генерала по линията на чистата логика. Чистата логика руши живота на духа. След това е капнал от безбройните задръствания по пътя. След това, завърнал се в групата, той намери сто материални мъчнотии, подобни на ония, които те разяждат постепенно, както хилядите последици от свличането на някоя планина, които не можеш да спреш. Най-сетне ни повика, за да ни прати с едно невъзможно поръчение. Ние сме вещи от общата несвързаност. За него ние не сме Сент-Екзюпери или Дютертр, надарени със специален начин да виждат или да не виждат нещата, да мислят, да ходят, да пият, да се усмихват. Ние сме късове от голяма сграда, за която е потребно повече време, повече мълчание и по-голямо отдръпване назад, за да се обхване цялата общност. Ако страдах от някакъв тик, Алиас би забелязал само тика. В спомена си той би имал само представата, че е изпратил над Арас човек, който страда от тик. В бъркотията на поставените проблеми, сред сгромолясването, ние самите сме разделени на късове. Гласът. Носът. Тикът. И късовете не предизвикват вълнение.

Не става дума тук за майор Алиас, а за всички хора. Когато участвуваме в мъчителната процедура на погребенията, ние обичаме мъртвеца, но не сме в досег със смъртта. Смъртта е велико нещо. Тя е нова мрежа от отношения с идеите, предметите и навиците на мъртвия. Тя е ново подреждане на света. Видимо нищо не се е променило, а всъщност всичко е променено. Страниците на книгата са същите, но не и смисълът на книгата. За да почувствуваме смъртта, трябва да си представим часовете, когато сме имали нужда от мъртвия. Тогава вече той липсва. Да си представим часовете, когато той е имал нужда от нас. Но той няма вече нужда от нас. Да си представим часа на приятелското посещение. И да разберем, че той е кух час. Трябва да виждаме живота в перспектива. Но в деня на погребението няма никаква перспектива, нито пространство. Мъртвият още е на късове. В деня, когато погребваме, ние се пилеем в тъпчене на едно място, в стискане ръцете на истински или фалшиви приятели, пилеем се в материални грижи. Мъртвецът ще умре едва утре, в тишината. Той ще ни се покаже в цялата си пълнота, за да се откъсне с тая пълнота от нашата същност. Тогава ние ще крещим заради оня, който си отива и когото не можем да задържим.

Аз не обичам евтините щампи на войната. В тях коравият боец избърсва една сълза и прикрива вълнението си с внезапно сърдито избухване. Това е фалшиво. Коравият боец не прикрива нищо. Ако избухва сърдито, то значи, че той мисли така.

Не става дума за качеството на човека. Майор Алиас е много чувствителен. Ако ние не се върнем, той ще се измъчва повече може би от всеки друг. При условие, че е въпрос за нас, а не за куп различни подробности. При условие, че ще има тишина, за да си възстанови всичко. Защото, ако тая нощ съдия-изпълнителят, който ни преследва, принуди групата ни отново да се мести, едно повредено колело на някой камион ще остави за по-късно в тая лавина въпроса за нашата смърт. И Алиас ще забрави да страда от нея.

Така и аз, който тръгвам с бойна задача, не мисля за борбата на Запада срещу нацизма. Мисля за предстоящите подробности. Мисля за нелепостта на един полет над Арас, на височина седемстотин метра. За безсмислието на сведенията, искани от нас. За бавността на обличането, което ми се струва като обличане за пред палача. И сетне — ръкавиците ми. Къде, дявол да го вземе, ще намеря ръкавици? Загубих си ръкавиците.

Не виждам вече катедралата, която обитавам.

Обличам се за църковна служба на един мъртъв бог.