Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

XVII

Има един основен закон: победените не могат да се преобразят на победители на самото място. Когато се говори за една армия, която отначало отстъпва и после се съпротивява, това е само съкращение на речта, защото войските, които са отстъпили, и тия, които сега встъпват в битката, не са същите. Армията, която отстъпваше, не бе вече армия. Не че тия хора бяха недостойни да победят, но защото едно отстъпление унищожава всички връзки — и материални, и духовни, които са свързали хората помежду им. Войниците, оставени да се източват назад, се заместват с нови резерви, които имат качество на организъм. Те задържат неприятеля. Колкото за бегълците, събират ги, за да ги преустроят във вид на армия. Ако няма никакви резерви, които да бъдат хвърлени в битката, първото отстъпление е непоправимо.

Само победата създава връзки. Поражението не само че разделя човека от хората, но го отделя и от самия него… Ако бегълците не плачат за Франция, която се срива, то е, защото те са победени. То е, защото Франция е поразена не около тях, но в самите тях. Ако можеш да плачеш за Франция, това би значило, че си победител.

Почти на всички — и тия, които ще се съпротивяват, както и ония, които вече не се съпротивяват — образът на победена Франция ще се покаже по-късно, в часовете на мълчание. Днес всеки изчерпва силите си срещу някоя обикновена подробност, която се бунтува или руши, срещу някой спрял камион, срещу задръстен път, срещу някое затегнато газово кранче, срещу безсмислието на едно военно поръчение. Това, че поръчението става безсмислено, е белег за сгромолясването. Дори да се противопоставиш на сгромолясването става безсмислено. Защото всичко се дели и опълчва срещу себе си. Не се плаче за всеобщото бедствие, а за предмета, за който си отговорен, който единствен е осезаем и който се разваля. Франция, която пропада, е само потоп от късове, от които ни един не показва някакъв образ; ни това поръчение, ни тоя камион, ни тоя път, ни това мръсно газово кранче.

Наистина погромът е тъжно зрелище. В погрома долните хора се проявяват долни. Грабителите се показват грабители. Учрежденията се разнебитват. Войските, преизпълнени с отвращение и умора, се разпадат в безсмислието. Поражението носи в себе си всички тия последици, както чумата носи възпалени лимфатични възли. Но ако някой камион премаже жената, която обичате, ще мислите ли за това, че е била грозна?

Несправедливостта на поражението е, че то придава на жертвите вид на виновни. Как би показало поражението жертвеността, строгостта в изпълнение на дълга, суровостта към себе си, бдителността, за които бог, който решава съдбата на битките, не е държал сметка? Как би показало то обичта? Поражението показва началниците без власт, хора, струпани в безредие, бездейни тълпи. Наистина често много нещо липсваше, но и това дори какво показва? Достатъчно бе да се пръсне новината, че на руския фронт има обрат или за американска намеса — и хората се преобразяваха. Свързваха се в обща надежда. Такъв слух всеки път пречистваше всичко като вълна морски вятър. Не бива да се съди за Франция от последиците на премазването й.

Трябва да се съди за Франция по нейното приемане на саможертвата. Франция прие войната въпреки правилните твърдения на логично мислещите. Те ни казваха: „Има осемдесет милиона германци. Ние не можем за една година да създадем четиридесетте милиона французи, които не ни достигат. Не можем да променим нашата земя, която е отредена да бъде земя за жито, в земя за въглища. Не можем да се надяваме на помощта на Съединените щати. Защо германците, искайки Данциг би трябвало да ни наложат задължението не да спасим Данциг — това е невъзможно, но да се самоубием, за да избегнем срама? Какво срамно има да притежаваш земя, която произвежда повече жито, отколкото машини, и да се броим един срещу двама? Защо срамът би тежал върху нас, а не върху света?“ Те имаха право, за нас войната значеше погром. Но трябваше ли Франция, за да си спести едно поражение, да се откаже от войната? Не мисля така. По инстинкт Франция мислеше същото, защото подобни предупреждения не я отклониха от тая война. У нас духът надви разума.

Животът винаги кара формулите да се сгромолясват. Поражението въпреки отвратителните неща, които носи, може да стане единственият път към възкресение. Аз знам, че за да се създаде дървото, едно семе се обрича на изгниване. Първото действие на съпротива, щом е дошло много късно, никога не печели. Но то е пробуждане на съпротивата. Може би от него ще излезе, както от семето, едно дърво.

Франция изигра ролята си. Но тъй като решаваше светът, без да сътрудничи, нито да се бие, за Франция тая роля бе — да се предложи за унищожение и да потъне известно време в мълчание. Когато се предприема атака, необходимо е да има хора начело. Те почти винаги умират. Но за да се извърши атаката, първите трябва да умрат.

Тая роля взе връх, тъй като ние приехме без самоизмама да противопоставим един войник на трима войника и нашите земеделци на работници! Аз не ща да бъда преценяван според отвратителните последици на погрома. Как бихте преценили оня, който приема да изгори — по неговите рани ли? Тогава той също ще стане грозен.