Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

XV

— Посока на юг, господин капитан! Ще бъде по-добре да се снижим във френска зона!

Като гледам тия черни пътища, които мога вече да наблюдавам, разбирам мира. През мира всичко е добре затворено в себе си. На село вечер селяните се връщат. Зърната се прибират в хамбарите. И в скриновете нареждат сгънатото бельо. В часовете на мир човек знае де ще намери всяко нещо. Знае де ще срещне всеки приятел. Знае де ще отиде да спи вечерта. Ах! Мирът умира, когато основата се разнищва, когато нямаш вече място в света, когато не знаеш де ще намериш онова, което обичаш, когато съпругът, който отива в морето, не се е върнал.

Мирът е да проумееш един образ, който се показва през нещата, когато те са добили своя смисъл и своето място. Когато те са част от нещо по-голямо от тях, както разпръснатите земни минерали, щом те са всмукани от едно дърво.

Но ето че настъпва война.

И аз летя над пътища, почернели от непрекъсната гъста течност, която не спира да тече. Казват, че евакуират населението. Това не е вярно вече. То само се евакуира. В това преселение има някаква зараза на безумие. Защото къде отиват тия скитници? Те тръгват да вървят на юг, като че там има жилища и храна, като че там има хора, които ще ги приемат нежно. Но на юг има само градове, които са препълнени до пръсване, дето хората нощуват в сайванти и дето храната се свършва. Дето и най-великодушните стават постепенно нападателни поради безсмислието на това нашествие, което като река от кал, постепенно, бавно ги поглъща. Една само област от страната не може нито да приюти, нито да храни цяла Франция!

Къде отиват те? Не знаят! Те вървят към призрачни пристанища, защото, щом тоя керван стигне до някой оазис, той не е вече оазис. Всеки оазис се препълва и пръсва и сега той пък се излива в кервана. И ако керванът стигне до някое истинско село, което си дава вид, че е още живо, той още от първата вечер изсмуква всичко, каквото има там. Той го изчиства така, както червеите изчистват една кост.

Неприятелят напредва по-бързо от преселението. На някои места блиндирани коли вървят успоредно с реката, която тогава се сгъстява и се връща назад. Някои германски дивизии газят из тая каша и на известни места се случва удивителен парадокс — ония, които другаде са убивали, тук дават вода на други.

През отстъплението ние квартирувахме последователно в десетина села. Нас ни заливаше тая бавна тълпа, която минаваше бавно през селата.

— Къде отивате?

— Не знаем.

Те никога нищо не знаеха. Никой нищо не знаеше. Те се евакуираха. Не разполагаха вече с никакви убежища. Нямаше вече никакви пътища, по които можеше да се върви. Въпреки всичко те се евакуираха. На север бяха дали силен ритник на мравуняка и мравките си отиваха. С голям труд. Без паника. Без надежда. Без отчаяние. Като по дълг.

— Кой ви даде заповед да се евакуирате?

Винаги биваше кметът, учителят или помощник-кметът. Една заран към три часа нареждането изведнъж разтърси селото:

— Евакуация.

Те я очакваха. От петнайсетина дни, откак виждаха да минават бежанците, те бяха престанали да вярват във вечността на своя дом. Ала човекът отдавна не бе вече чергар. Той си построяваше села, които траеха векове. Излъскваше мебелите, които служеха и на правнуците му. Семейната къща го приемаше още от раждането му и го пренасяше до смъртта му, а сетне, като добър кораб, който плува от един бряг до друг, поемаше по реда си и неговия син. Но сега — свърши животът в нея! Напускаха я, без дори да знаят защо!