Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

XII

Аз върша занаята си както трябва. Но все пак съм екипаж на поражение. Аз съм потънал в поражението. Поражението се просмуква отвсякъде и един от белезите за това е дори в ръката ми.

Ръчките за газа са заледени. Аз съм осъден да давам пълен ход на мотора. И ето че двете парчета желязо ми поставят неразрешими задачи.

На самолета, пилотиран от мене, увеличаването на завъртането на витлата е ограничено до твърде ниска степен. Не бих могъл да твърдя, че ако пикирам при пълен ход на мотора, мога да избягна скорост от осемстотин километра в час и пресилване на моторите. Но пресилването на един мотор носи риска на повреждането му.

В краен случай бих могъл да прекъсна контактите. Но тогава бих си докарал окончателно спиране. Това спиране би предизвикало пропадане на възложеното ми поръчение и възможно загубване на самолета. Всяка почва не е благоприятна за приземяване на самолет, който би се допрял до земята при скорост сто и осемдесет километра в час.

Та най-важното е да развъртя ръчките. След първото усилие успявам да развъртя лявата. Но дясната продължава да упорствува.

Бих могъл сега да се спусна при поносима скорост на полета, ако бих ограничил поне тоя мотор, на който мога вече да въздействувам — левия мотор. Но ако огранича левия мотор, ще трябва да уравновеся страничното теглене на десния мотор, което очевидно ще се стреми да завърти самолета наляво. Ще трябва да се съпротивявам на това завъртане. Но крачното кормило, от което зависи да сторя това, е изцяло заледено.

Не ми е позволено, значи, да уравновесявам каквото и да е. Ако огранича левия мотор, спускам се надолу като свредел. Затова нямам никакъв друг изход, освен риска да надмина през време на слизането теоретичната граница за повреждане на мотора. Три хиляди и петстотин оборота: опасност от повреда.

Всичко това е безсмислено. Нищо не е в изправност. Нашият свят е направен от механизми, които не прилягат точно едни на други. Не е въпрос за материалите, а за часовникаря. Липсва часовникарят.

След девет месеца война ние още не сме успели чрез индустриите, от които те зависят, да нагодим картечниците и командните лостове към климата на голямата височина. И не е нехайството на хората, на което се натъкваме. В по-голямата си част хората са почтени и съвестни. Почти винаги тяхното бездействие е последица, а не причина за безполезността им.

Безполезността тежи върху всички ни като съдбовност. Тя тежи върху пехотинците, въоръжени с щикове срещу танкове. Тежи върху екипажите на самолетите, които воюват един срещу десет. Тежи върху ония, чиято задача би трябвало да бъде — да променят картечниците и командните лостове.

Ние живеем в тъмния търбух на администрацията. Администрацията е машина. Колкото по-усъвършенствувана е една администрация, толкова повече тя изключва всеки произвол от човека. В една съвършена администрация, дето човекът има роля само на зъбчато колело, непочтеността и несправедливостта нямат никаква възможност да върлуват.

Но тъй като машината е построена, за да управлява една поредица от движения, предвидени веднъж завинаги, и администрацията не създава нищо. Тя управлява. Тя прилага това наказание за това провинение, онова разрешение на оная проблема. Администрацията не е създадена, за да разрешава нови проблеми. Ако в една преса сложите късове дърво, няма да излезе никаква мебел. За да може машината да се нагоди, би трябвало някой човек да има правото да я разтърси. Но в една администрация, създадена да възпрепятствува неудобствата от човешкия произвол, зъбчатите колела отричат намесата на човека. Те отричат часовникаря.

Аз съм в групата 2/33 от ноември. Още щом пристигнах, другарите ме предупредиха:

— Ще се разхождаш над Германия без картечници и командни лостове.

Сетне добавяха, за да ме утешат:

— Не се тревожи. Нищо не губиш. Изтребителите те свалят, преди да си ги съзрял.

През май, шест месеца по-късно, картечниците и командните лостове още замръзват.

Мисля за една формула, стара като моята страна: „Във Франция, когато всичко изглежда загубено, чудо спасява Франция.“ Аз разбрах защо. Случва се понякога, че след като едно бедствие е повредило хубавата административна машина и се докаже, че тя е непоправима, заместват я поради липса на нещо по-добро с обикновени хора. И хората спасяват всичко.

Когато някоя торпила превърне в пепел министерството на въздухоплаването, ще повикат незабавно кой да е ефрейтор и ще му кажат:

— Натоварен сте да размразите командните лостове. Имате всички права. Оправяйте се, както можете. Но ако след петнадесет дни те все още замръзват, ще отидете в каторгата.

Тогава командните лостове може би ще се размразят.

Имам стотина доказателства за тоя недъг. Реквизиционните комисии в един от северните департаменти например бяха реквизирали бременни телици и по тоя начин превърнаха кланиците в гробища на зародиши. Никое зъбчато колело в машината, никой полковник от реквизиционната служба нямаше качеството да действува по друг начин, а само като колело от машина. Те всички се подчиняваха на други зъбчати колела, както в някой часовник. Всякакъв бунт беше безполезен. Ето защо тая машина, почне ли да се разваля, с удоволствие убива бременните телици. Това може би беше най-малкото зло. Тя би могла да се развали по-лошо и да почне да убива полковниците.

Чувствувам се обезсърчен до мозъка на костите от това всеобщо разнебитване. Но тъй като ми се струва безполезно да оставя единия ми мотор да се пръсне скоро, опитвам нов натиск върху лявата ръчка. Поради отвращението, което изпитвам, прекалявам с натискането. Сетне я оставям. Това усилие ми струваше нов бодеж в сърцето. Очевидно човек не е създаден така, че да прави физически упражнения на височина десет хиляди метра. Тоя бодеж е една приглушена болежка, нещо като местно съзнание, събудено чудновато в мрака на човешките органи.

Ако поискат, моторите ще се пръснат. Аз не ща да зная. Мъча се да дишам. Струва ми се, че ако оставя да се разсейвам, не ще мога вече да дишам. Спомням си някогашните духала за разпалване на огъня. Сега разпалвам моя огън. Много бих искал да го накарам да „поеме“. Повредил ли съм нещо непоправимо? На височина десет хиляди метра едно по-грубо физическо усилие може да докара разкъсване на сърдечните мускули. Сърцето е много крехко нещо. То трябва дълго да служи. Глупаво е да го изложиш на опасност за толкова груба работа. Все същото е да гориш диаманти, за да опечеш една ябълка.