Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pilote de guerre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

X

От два часа вече ние сме под външно налягане, намалено до една трета от нормалното налягане. Екипажът бавно се изтощава. Едва можем да си говорим. Опитах пак един — два пъти предпазливо да раздвижа крачното кормило. Но не продължих. Всеки път бивах изпълнен със същото чувство на сладостно изтощаване.

Поради завоите, необходими за снимките, Дютертр ме предупреждава много по-отрано. Аз се оправям, колкото мога, с кормилото, което работи само отчасти. Навеждам самолета и дърпам командния лост към себе си. Успявам да направя двайсетина завоя за Дютертр.

— Каква е височината?

— Десет хиляди и двеста…

Мисля пак за Сагон… Човекът винаги си остава човек. Ние сме хора. И вътре в себе си никога не съм срещал другиго, освен себе си. Сагон знаеше само Сагон. Оня, който умира, умира такъв, какъвто е бил. Когато умира обикновен миньор, умира обикновен миньор. Отде вземат това свирепо безумие, което писателите измислят, за да ни смаят?

В Испания видях как един човек излезе, след като няколко дни бяха работили, за да го изровят от зимника на една къща, разрушена от торпила. Множеството обграждаше с мълчание и, струва ми се, с известно стеснение тоя, който се връщаше почти от оня свят, целият в парчета варосана зидария, полузатъпен от задушаване и глад, подобен на някакво издъхнало чудовище. Когато някои се осмелиха да го разпитват той ги изгледа замаян, стеснението на множеството се превърна в мъчителна неловкост.

Опитваха се да му задават несръчни въпроси, които да им разкрият неговите преживявания, тъй като никой не можеше да извърши истински разпит. Казваха му: „Какво усещахте?… Какво мислехте?… Какво правехте?…“ Хвърляха така наслуки мостчета над една пропаст, както биха използували първия общоприет начин да се разберат с някой глухоням слепец, на когото искат да помогнат.

Но когато човекът можа да ни отговори, той отговори:

— О, да, чувах дълго време как пращи… Или пък:

— Много се безпокоях. Дълго беше… О, много дълго беше… Или пък:

— Болеше ме кръстът, много ме болеше…

И тоя добряк ни говореше само за добряка. Той ни говори най-вече за часовника си, който бил загубил…

— Търсих го… аз си го ценях много… но в тъмното…

И наистина животът бе създал у него… чувство за времето, което тече, или за обичта към нещата, с които си свикнал. И той си служеше с тоя човек, който бе той самият, за да почувствува отново своята вселена, па била тя и вселената на едно срутване през нощта. И на основния въпрос, който никой не можа да му постави, но който направляваше всички опити: „Кой бяхте вие? Какъв нов човек се появи във вас?“ Той би могъл да отговори само: „Аз самият…“

Никое обстоятелство не събужда у нас някой чужд човек, за когото нищо не сме подозирали. Да живееш, значи да се раждаш бавно. Щеше да бъде прекалено лесно да получаваме предварително приготвени души!

Някое внезапно просветление изглежда понякога, че може да отклони в друг път една участ. Но просветлението е само внезапно прозрение на духа, за един бавно приготвян път.

Аз научих граматиката бавно. Упражняваха ме по синтаксис. Пробудиха чувствата ми. И ето че изведнъж сърцето ми се вълнува от някоя поема.

Вярно е, че в тоя миг не чувствувам никаква обич, но ако тая вечер нещо ми се разкри, то е, защото съм донесъл с усилия моите камъни за една невидима постройка. Аз приготвям един празник. Няма да имам право да говоря за внезапно появяване вътре в мен на някой друг, освен мене, защото тоя друг, освен мене, го изграждам аз.

От моето преживяване — войната, не очаквам нищо друго, освен това бавно приготвяне. То ще се отплати по-късно, както граматиката…

Целият живот се похабява в нас поради това бавно изтощаване. Ние остаряваме. Възложеното поръчение също остарява. Как се плаща летенето на голяма височина? Един час, преживян на височина десет хиляди метра, не е ли равнозначен на седмица, на три седмици, на месец живот на органите, на работата на сърцето, на дробовете, на артериите? Но все ми е едно. От моите падания в полунесвяст придобих столетия: аз съм потънал в спокойствието на старците. Вълненията около обличането ми се струват безкрайно далечни, изгубени в миналото. Арас — безкрайно далеч в бъдещето.

Преживяване от войната? Къде е това преживяване от войната?

Преди десет минути аз щях да изчезна и нямах какво да разкажа, освен прелитането на мънички оси, зърнати през три секунди. Истинското преживяване би траяло една десета от секундата. А от нас никой не се връща никой никога не се връща, за да го разкаже.

— Натиснете малко вляво, господин капитан.

Дютертр е забравил, че крачното кормило е замръзнало! А аз мисля за една рисунка, която ме смая, когато бях дете. Там, върху фона на северна зора, се виждаше необикновено гробище на загубени кораби, обречени на неподвижност сред полярните морета. В пепелявия зрак на някаква безкрайна вечер те разтваряха кристализирани прегръдки. Сред мъртвешката атмосфера още издигаха платната си, които пазеха следи от вятъра, както леглото пази следа от нежно рамо. Но чувствуваше се, че са твърди и че пукат.

Тук всичко е заледено. Всички уреди са заледени. И когато попитах картечника:

— Как са картечниците ви?… Той отговори:

— Никак ги няма вече.

— Е, добре.

Плюя ледени игли в тръбата за издишване на маската. От време на време трябва да смачквам през тънкия каучук скрежната тапа, която ме задушава. Когато натискам, усещам я, че скрипти в дланта ми.

— Картечник, кислородът тече ли?

— Тече…

— Какво е налягането в бутилките?

— Хм… седемдесет.

— Е, добре.

За нас времето замръзна. Ние сме трима старци с бели бразди. Нищо не е подвижно. Нищо не е неотложно. Нищо не е жестоко.

Преживяване от войната? Един ден майор Алиас сметна, че трябва да ми каже:

— Помъчете се да бъдете внимателен! Внимателен към какво, майор Алиас? Изтребителите те връхлитат като мълния. Ятото изтребители, което е хиляда и петстотин метра над тебе, след като те е открило под себе си, през всичкото време не бърза. То лъкатуши, ориентира се, нарежда се. А ти, ти още нищо не знаеш. Ти си мишката, затворена в хвърлената от хищника сянка. Мишката си въобразява, че живее. Тя още лудува сред житата. Но вече е пленница в ретината на ястреба, по-здраво залепена в тая ретина, отколкото с лепило, защото ястребът няма да я изпусне.

И ти също тъй продължаваш да пилотираш, да мечтаеш, да наблюдаваш земята, а вече си осъден от незабележимия черен знак, появил се в една човешка ретина.

Деветте самолета от ятото изтребители ще се спуснат отвесно, когато им е угодно. Те разполагат с времето си. При скорост деветстотин километра в час те ще нанесат удивителния удар с копие, който никога не изпуска плячката си. Една ескадра бомбардировачи със своите оръжия за стрелба е могъща сила и има възможности за защита, но екипажът на разузнавателен самолет, сам в небето, никога няма успех срещу седемдесет и две картечници, които всъщност той няма и да види, ако не е лъчистият сноп на техните куршуми.

В същия миг, когато ти разбереш, че има въздушен бой, изтребителят, след като изведнъж е изпуснал като кобрата своята отрова, вече нечувствуващ и недосегаем, се издига над тебе. Кобрите също тъй се клатят, пускат мълнията си и почват отново да се клатят.

Така когато ятото изтребители изчезне, още нищо не е променено. Дори лицата не са се променили. Те се променят, когато небето вече е празно и мирът се е възцарил. Изтребителят е само безпристрастен свидетел сега, когато от шийната артерия на наблюдателя бликва първата струя кръв, когато през покривката на десния мотор се промъква още колеблив, като от някое огнище на ковачница, първият пламък. Тъй се свива кобрата, когато отровата прониква в сърцето и когато първият мускул на лицето се сгърчва. Ятото изтребители не убива. То сее смърт. Смъртта пониква, когато то е отминало.

Внимателен към какво, майор Алиас? Когато пресрещнахме изтребителите, аз нямах какво да решавам. Аз можех и съвсем да не зная, че съм ги срещнал. Ако бяха над мене, никога нямаше да зная, че съм ги срещнал!

Внимателен към какво? Небето е празно.

Земята е празна.

Когато наблюдаваш от разстояние десет километра, няма човек. При такъв мащаб човешките прояви не се виждат. Нашите фотоапарати с далечен фокус ни служат тук вместо микроскоп. Трябва да имаш микроскоп, за да доловиш не човека — той още е неуловим от тоя уред, — но белезите на неговото присъствие: пътища, канали, обози, плоскодънни кораби. Човекът е осеял с тях една тънка плочица под микроскопа. Аз съм безстрастен учен и тяхната война е за мене само лабораторно проучване.

— Стрелят ли, Дютертр?

— Мисля, че стрелят.

Дютертр не знае нищо. Гърмежите идат много отдалеч, а димните петна се сливат със земята. Те не могат да се надяват, че ще ни свалят при такава неточна стрелба. Ние сме на десет хиляди метра, практически — неуязвими. Те стрелят, за да ни закарат на определено място и да насочат може би изтребителите срещу нас. Пропаднало преследване в това небе като невидим прах.

Ония от земята ни съзират поради седефенобелия шарф, който летящият на голяма височина самолет влече след себе си като сватбено було. Разтърсването от полета на метеора кристализира водната пара в атмосферата. И ние развиваме след нас едно пересто облаче от ледени игли. Ако външните условия благоприятствуват за образуване на облаци, тая бразда бавно ще наедрее и вечерта ще стане облак над полето.

Изтребителите се насочват към нас от бордовото радио, от избухванията на стрелбата и от показания блясък на нашия бял шарф. Но ние сме потънали в една празнота, каквато съществува между звездите.

Носим се, аз зная това добре, със скорост петстотин и трийсет километра в час… И въпреки това всичко е станало неподвижно. Бързината личи в места за надбягване. А тук всичко потъва в пространството. Също тъй земята, въпреки своята скорост от четиридесет и два километра в час, бавно обикаля слънцето. Затова й трябва една година. И ние може би ще бъдем настигнати бавно, при действието на гравитацията. А това, че въздушната война изпълвала пространството със своята гъстота? Прашинки в катедрала! Самите ние — прашинки, привличаме може би няколко десетки или стотици прашинки. И всичката тая пепел като от изтърсван килим възлиза бавно в слънчевия блясък.

Внимателен към какво, майор Алиас? Погледна ли отвесно, не виждам нищо, освен дребните украшения на друга епоха, съзрени през един чист, нетрепващ кристал. Навеждам се над витрини на музей. Но и те вече не се виждат, защото са срещу светлината. Далеч пред нас това навярно е Дюнкерк и морето. А косо не съзирам почти нищо. Сега слънцето е много ниско и аз летя над някаква голяма лъскава плоча.

— Виждате ли нещо, Дютертр, през тая мръсотия?

— Отвесно, да, господин капитан…

— Хей, картечник, какво ново откъм изтребителите?

— Нищо ново…

В действителност аз съвсем не зная дали ни преследват, или не, и ако от земята ни виждат, или не, не знам дали не влачим след себе си цяла колекция есенни паяжинки, подобни на нашата.

Думата „паяжина“ ме кара да се замечтая. Хрумва ми един образ, който смятам, първо, че е пленителен: „… недостъпни като някоя прекалено хубава жена, ние вървим след съдбата си, влачейки бавно роклята си с шлейф от ледени звезди…“

— Натиснете малко вляво!

А, ето, това е действителността. Но аз се връщам пак към моята жалка поезия:

„… тоя завой ще предизвика завой на цяло небе влюбени…“

Малко вляво… малко вляво… Би трябвало да мога!

Прекалено хубавата жена не сполучва да направи завой.

— Ако пеете… ще припаднете… господин капитан.

Аз, значи, съм пеел?

Впрочем Дютертр ми пресича всяко желание за лека музика.

— Аз почти привърших снимките. Ще можете скоро да слезете по посока към Арас.

Ще мога… ще мога… разбира се! Трябва да се използуват сгодните случаи.

Я гледай! И ръчките за газа замръзнали…

И аз си казвам: „Тая седмица от три самолета, изпратени със специални поръчения, се върна един. Опасността през войната, значи, е с гъстота от висок градус. И все пак, ако ние бъдем от ония, които се връщат, не бихме имали какво да разказваме. Някога аз имах необикновени преживявания: създаване на линии за въздушна поща, размирици в Сахара, Южна Америка… но войната не е истинско преживяване, тя е само заместител на необикновено преживяване. Необикновеното преживяване лежи в богатството на връзките, които създава, в проблемите, които поставя, в творенията, които предизвиква. Не е достатъчно да туриш като залог живота или смъртта в игра на ези-тура, за да я превърнеш в необикновено преживяване. Войната не е необикновено преживяване. Войната е болест. Като тифуса.“

Може би по-късно ще разбера, че единственото мое необикновено преживяване във войната бе в стаята ми в Орконт.