Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vol de nuit, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване
Весела Филипова (2011)
Корекция и форматиране
bashtata (2011-2012)

Издание:

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Избрани творби

 

Френска

Второ/трето издание

 

Литературна група — художествена

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор: 12.XII.1979 г.

Подписана за печат: 6.V.1980 г.

Излязла от печат: 30.V.1980 г.

 

ДИ „Народна култура“ — София


На господин Дидие Дора

I

Хълмовете под самолета дълбаеха вече своите тъмни бразди в златото на вечерта. Равнините ставаха лъчезарни, но с някаква неизтощима светлина; в тая страна те не престават да възвръщат златото си, също както след зимата не престават да възвръщат снега си.

И пилотът Фабиен, който пренасяше от най-крайния Юг към Буенос Айрес пощата от Патагония, познаваше приближаването на вечерта по същите белези, които имат водите на някое пристанище: покоят, леките бръчки, които едва — едва чертаеха спокойните облаци. Той навлизаше в един пристанищен заслон, безкраен и благодатен.

Би могъл също да си представи, че прави в тоя покой бавна разходка, почти като някой овчар.

В Патагония овчарите отиват, без да бързат, от едно стадо до друго: той пък отиваше от един град в друг, той беше овчарят на малките градове. На всеки два часа срещаше по някой от тях, които бяха отишли на водопой до брега на реките, или други, които пасяха из равнината.

Понякога, след сто километра степи, по-необитаеми и от морето, той минаваше над някой загубен чифлик, който сякаш отнасяше назад, сред талазите на ливадите, своя товар от човешки живот — и тогава поздравяваше с крилата на самолета тоя кораб.

„Сан Хулиан се вижда; след десет минути се приземяваме!“

Радистът на самолета предаваше това съобщение по всички постове на въздушната линия.

По двете хиляди и петстотин километра от Магелановия проток до Буенос Айрес се редяха летища, които си приличаха; но това, което наближаваха сега, бе на границата на нощта, както в Африка последното покорено селище е на границата на тайнственото.

Радистът предаде едно листче на пилота:

„Толкова много бури има, че слушалките ми се изпълват с пращене. Ще нощувате ли в Сан Хулиан?“

Фабиен се усмихна: небето беше спокойно като аквариум и всички летища пред тях им съобщаваха: „Чисто небе, никакъв вятър.“ Той отговори:

„Ще продължим.“

Ала радистът мислеше, че бурите са се настанили там някъде, както червеите се настаняват в някой плод; нощта щеше да бъде хубава и все пак похабена; противно му беше да навлиза в тоя мрак, готов да загине.

 

 

Спускайки се бавно към Сан Хулиан, Фабиен се почувствува уморен. Всичко, което прави сладостен живота на хората, възрастваше сега към него: техните къщи, техните кафененца, дървесата, под които те се разхождат. Той приличаше на завоевател в някоя вечерна победа, който се навежда над завладените земи и открива смиреното човешко щастие. Фабиен усещаше потребността да снеме оръжието си, да почувствува своята тежест и своето схванато тяло — дори злочестините са богатство — и да стане обикновен човек, загледан през прозореца в една вече неподвижна гледка. Той би приел и това мъничко селце: след като си го избрал, задоволяваш се от неговото случайно съществуване и можеш дори да го обикнеш. То те затваря в себе си както любовта. Фабиен би имал желание да живее тук дълго, да вземе тук своя дял от вечността, защото малките градчета, в които той живееше по един час, и заключените със стари зидове градини, които прекосяваше отгоре, му се струваха вечни, тъй като те продължаваха да живеят извън него. И градчето възлизаше към екипажа и се разтваряше пред него. И Фабиен мислеше за приятелствата, за нежните девойки, за интимността на белите покривки, за всички неща, които полека — лека ти стават близки за цяла вечност. Селището плуваше вече до крилата на самолета, разгръщайки тайната на заключените си градини, зидовете на които не ги закриляха вече. Но едва след като се приземи, Фабиен разбра, че не бе видял нищо друго, освен бавния вървеж на неколцина мъже между каменните постройки. Само чрез неподвижността си градчето бранеше тайната на своите чувства, градчето отказваше да даде своята нежност: за да го превземе, човек не трябваше да бъде предприемчив.

Когато десетте минути престой изтекоха, Фабиен трябваше отново да тръгне.

Той се обърна към Сан Хулиан: сега той беше шепа светлини, после шепа звезди, после се разпиля в прах, който за последен път го помами.

„Не виждам вече циферблатите: запалвам.“

Той досегна копчетата, ала червените лампи на кабината разляха към стрелките един зрак, който се разтапяше в синкавата светлина отвън и не ги осветяваше. Прекара пръстите си пред една крушка: пръстите му едва се оцветиха.

„Много е рано.“

Ала нощта възлизаше подобно тъмен дим и изпълваше вече долините. Долините не се различаваха вече от равнината. Но сега светваха селата и техните съзвездия се зовяха и си отговаряха едно на друго. За да отвърне на селата, той също така запалваше и гасеше самолетните лампи. Земята беше напрегната от призиви на светлини, всеки дом бе запалил своята звезда срещу безпределната нощ, като фар, който се върти към морето. Всичко, което покриваше нечий човешки живот, вече блещукаше. Фабиен се възхищаваше, че тоя път навлизането в нощта беше като влизане в пристанищен заслон — бавно и хубаво.

Той пъхна глава в кабинката. Радият на стрелките почваше да свети. Пилотът провери едно след друго числата и остана доволен. Той разбра, че седи здраво в небето. Досегна с пръст една металическа греда и почувствува, че в метала тече живот: металът не тръпнеше, но живееше. Петстотинте конски сили на мотора зараждаха в материята един съвсем нежен ток, който превръщаше нейния лед в кадифена плът. За лишен път пилотът не изпитваше през време на полета нито шемет, ни опиянение, но потайната работа на жива плът.

Сега той си бе създал отново един свят и си проправяше път в него, за да се нагласи удобно.

Той потупа електрическото табло, досегна едно след друго копчетата, поразмърда се, облегна се по-добре и потърси най-доброто положение, за да чувствува хубаво полюшването на петте тона метал, подкрепяни от подвижната нощ. После опипа и намести запасната си лампа, остави я, отново я напипа, увери се, че тя не се изплъзва, отново я остави, пипна всички ръчки, за да ги свърже по-сигурно, да приучи пръстите си към един свят на слепи. После, когато пръстите му опознаха тоя свят, той си позволи да запали една лампа, да разхубави с точните уреди кабинката си и заследи само по циферблатите своето навлизане — подобно на гмурване — в нощта. Сетне, тъй като нищо не се полюляваше, не тръпнеше, не потреперваше, а жироскопът и алтиметърът, и ходът на мотора бяха здраво установени, той се пообтегна, опря тила си на коженото облегало и започна онова дълбоко премисляне на полета, в което човек вкусва с наслада някаква необяснима надежда.

И сега, в сърцето на нощта, той открива като бдящ пазач, че нощта изтъква човека: тия призиви, тия светлини, тая тревога. А тая скромничка звезда в мрака: това е уединението на някоя къща. Друга звезда угасва: къща, която се затваря над своята любов. Или над своята мъка. Къща, която престава да отправя своя сигнал към останалия свят. Облакътени на масата, около лампата, селяните не знаят на какво се надяват: не знаят, че сред голямата нощ, в която са затворени, желанията им отиват толкова надалеч. Но Фабиен узнава това, когато иде от хиляда километра, когато усеща как дълбоките вълни издигат и снишават самолета, който диша, след като е минал през десет бури — както през воюващи страни — и между тях през лунни полянки, и когато завладява една след друга тия светлини с чувството, че побеждава.

Тия хора мислят, че лампата им свети само за тяхната простичка маса — ала на осемдесет километра далеч от тях човек вече е досегнат от зова на тая светлина, също като че, безнадеждни, те я люлеят от някой пустинен остров към морето.