Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flirting with Pete, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 68 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Да флиртуваш с Пит

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Евелина Йонова

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

ISBN: 954–26–0149–2


Посвещение

Запознах се с Джени Клайд и нейния Пит преди седем години. Оттогава обмислям „Да флиртуваш с Пит“ и историята очакваше своя миг, за да се появи като моята книга на годината. Сега, след като това, е факт, осъзнавам колко деликатен процес е книгоиздаването и колко лесно тази творба, погълнала в себе си толкова много от чувствата и мислите ми, можеше да остане ненаписана. Това, че не стана така, се дължи колкото на притегателната сила на самата история, толкова и на безкрайната подкрепа на моя литературен агент, Ейми Берковер. Ейми добре разбира Пит, моите читатели и мен самата. Нейното окуражаване е изключително важно за мен.

Както повечето книги, които пиша, и тази изискваше значително предварително проучване. Да се справя с тази задача, ми помогнаха Елизабет Фиск и снаха ми Шери Селуин Делински. И двете са специалисти, в своята област. Ако има допуснати грешки, аз поемам цялата отговорност за тях. Наистина се старая всичко да е наред. Понякога обаче или разбирам нещо погрешно, или без да искам се изразявай неточно, или просто предполагам, че знам отговора, и затова не задавам правилния въпрос. Кони Унгер не би бил доволен от мен. Моите извинения към него и към вас.

Благодаря на моите редактори, Майкъл Корда и Чък Адаис, че ме подкрепяха. Благодаря на целия екип на „Скрибнър“ начело със Сюзън Молдоу за въодушевлението, изобретателността и находчивостта им. Благодаря на асистентката си, Уенди Пейдж, за това, че отклоняваше телефонните ми разговори, за да имам време за писане, без да ме прекъсват, както и на Клеър Марино, която се грижи за моя уебсайт и изследва заедно с мен скритите градини на „Бийкън Хил“, добавяйки към това и своите познания за растенията.

Семейството ми знае какво означава за мен „Да флиртуваш с Пит“. Благодаря на всеки от тях — на Ерик и Джоди, на Андрю и на Джереми и Шери — за това, че се вълнуваха заедно с мен винаги когато споделях нещо от книгата. На съпруга ми, Стив, дължа вечна благодарност и любов за търпението, снизходителността и ценните му съвети.

И отново, както винаги, наистина благодаря на моите читатели, които приемат с отворени сърца всяка моя нова книга, оценяват различията в творбите ми и ме подтикват да пиша все по-добре. Вие сте добри хора. Аз наистина съм щастлива жена.

Пролог

Литъл фолс

Позвъняването дойде в три след полунощ. Дан О’Кийфи побърза да облече униформата си и потегли към дома на Клайд не защото Дардън Клайд настояваше, нито пък защото това му беше работата, макар и двете да бяха истина, а защото се тревожеше за Джени.

Трябваше вече да е свикнал с тревогите около Джени. Притесняваше се за нея, откакто бе започнал да работи като заместник на баща си преди осем години, когато тя бе едно измъчено шестнайсетгодишно момиче, което странеше от връстниците си и все извръщаше поглед от хората. Бе се притеснявал за нея, когато бе на осемнайсет и майка й бе умряла, а баща й бе отишъл в затвора, и бе продължил да се безпокои през изминалите оттогава шест години, през които бе свидетел как хората в градчето все повече я отритваха. Не бе направил много, за да й помогне. Затова изпитваше вина.

Сега това чувство бе още по-силно. И той, също като Джени, не бе искал Дардън да излиза от затвора, но не се бе противопоставил на освобождаването му. Затова се чувстваше виновен и обезпокоен.

Освен това и рамото му се обаждаше. Винаги го наболяваше, когато предстоеше да се случи нещо лошо. Баща му твърдеше, че страда, задето е бил лош футболист, но онези наранявания отдавна бяха заздравели. Просто напрежението раздразваше старите рани и това е. Рамото му пареше, когато Дардън Клайд бе слязъл от автобуса в шест и дванайсет предната вечер. Сега болката бе направо ужасна.

Потегли в ситния дъждец от центъра на града направо по „Уест Мейн“ покрай къщи, които бяха толкова тъмни, че изобщо не би разбрал за съществуването им, ако не помнеше наизуст всеки сантиметър от градчето. Около миля и половина по-нататък къщите бяха още по-отдалечени една от друга. Зави към единствената осветена сграда в този час и стисна здраво волана, докато джипът му подскачаше и пропадаше в локвите по изровената алея към къщата на семейство Клайд. Паркира близо до входа към кухнята, прескочи наведнъж двете опръскани с кал стъпала и отвори открехнатата врата с опъната на нея мрежа против насекоми.

Кухнята бе от потъмнял с годините чам — шкафовете, масата, столовете, а розовият ламиниран плот и балатумът бяха така щателно изтъркани, че бяха добили почти телесен цвят, който в този миг бе най-човешкото нещо в стаята.

Дардън седеше на пода в края на калната следа. Бе се облегнал на стената под телефона и приличаше на мокър плъх — косата и дрехите му бяха прогизнали и сиви. Лицето му бе опръскано с кръв. Много внимателно придържаше дясната си ръка и пазеше да не докосне дясната страна на тялото си. Едва вдигна поглед, сякаш нямаше сила за нищо повече. Но даже и сега очите му бяха зли.

— Тя ме прегази — изръмжа той обвинително, — направо ме смачка. Лежах под дъжда сума ти време. Отне ми цяла вечност да се дотътря до тук. Болката в таза е направо убийствена.

Дан не даваше и пет пари за таза на Дардън. Приближи се до вратата, която водеше към всекидневната, и се заслуша. Къщата бе мъртвешки тиха.

— Къде е тя?

— Откъде да знам, по дяволите? Нали затова те извиках. Прегази ме със собствената ми кола и изчезна. Това си е удар, кражба и шофиране без документ за правоспособност.

Дан вече знаеше, че буика го няма фаровете на колата му бяха осветили празния гараж, когато зави по улицата. Но си мислеше, че Джени може да е зарязала някъде колата и да се е върнала. Да, вярно, бе му казала, че напуска града, и бе споменала и за някакъв приятел, но никой не го бе виждал. Сама, Джени Клайд бе притеснителна, и несигурна. Дан не можеше да си представи, че след толкова време изведнъж просто ще си тръгне. По-лесно му бе да си я представи свита на кълбо горе на тъмния покрив, да рискува живота си на хлъзгавите от дъжда плочи.

Той се запъти натам.

— Ей! — развика се подире му Дардън. — Къде си мислиш, че отиваш?

Дан не му обърна внимание и бързо огледа къщата. Предварително се стегна психически в очакване да види същата ужасяваща сцена като преди шест години, но не намери нито Джени, нито някакви следи от насилие. Освен една мокра рокля на пода в спалнята и нахвърляни на куп възглавници, завивки и изрезки от вестници на тавана, всичко бе прилично подредено. На покрива нямаше никого, както и — за щастие, на земята долу на двора.

Той се върна в кухнята.

— И аз можех да ти кажа, че я няма — измърмори ядно Дардън. — Взе колата ми. Искаш ли пак да ти го кажа. Тя ми взе колата. Трябва да я търсиш някъде навън.

Дан възнамеряваше да направи точно това. Знаеше, че Джени не е особено добра зад волана. Няколко пъти я бе хващал да шофира и всеки път й се бе карал сериозно, но какво повече би могъл да направи? Да я глоби, задето кара на зигзаг по пътя ли? Да й вземе ключовете? Или да я задържи за шофиране без документи и да я прати зад решетките, където щеше да е затворена заедно с наркомани и проститутки?

Тревожеше го вероятността да е катастрофирала. Около Литъл фолс имаше много местенца, където колата може да излезе от пътя и никой да не я забележи дни наред. Възнамеряваше да провери. Най-напред обаче искаше да чуе какво има да му каже Дардън.

Дръпна един стол и седна. Остатъците от вечерята — засъхнало телешко задушено и полуизядени франзели, все още бяха на масата. От една обърната бутилка миришеше на разлята топла бира.

— Какво е станало тук?

Дардън облегна глава на стената.

— Казах ти. Прегази ме с колата и замина.

— Защо?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Аз си вечерях. Тя каза, че заминава. Когато се опитах да я спра, ме прегази — очите му бяха студени и жестоки. — Намери я, О’Кийфи. Това ти е работата. Ако трябва да я обвиниш по законен ред, направи го. Само я върни.

— Защо? Тя е на двайсет и четири и най-далечното й пътуване беше, когато те посещаваше в затвора. Може би й е време.

— Как ли пък не. Време й е да е тук — оспори мъжът и заби показалец в пода. — Имаше шест проклети години…

— За да направи какво? — прекъсна го рязко заместник-шерифът. — Да избяга ли? Как би могла? Ти все й намираше работа тук — да поддържа къщата така, както ти я искаш, и всеки път, когато идваше при теб в затвора, й повтаряше колко много ти е задължена, да не говорим пък за телефонните обаждания. Изобщо не искам да си помислям какво си й наприказвал по телефона.

— Тя ми е дъщеря. Правила го е, защото ме обича.

Дан скочи на крака. Реши, че ако не стане и не си тръгне, скоро краката ще го засърбят да изрита здравата Дардън Клайд. Изобщо не бе привърженик на грубите полицейски методи, всъщност се отвращаваше от тях, което бе още един повод за спорове с баща му, но в този случай бе на ръба да прибегне до използването им. Толкова бе разгневен.

— Нека си изясним нещо, отрепка такава — каза той. — Джени вършеше всичко през тези години, защото бе уплашена до смърт от теб. След онова, което се случи тук, трябваше да продаде къщата, но ти не й позволи. Трябваше да я продаде или да я изгори, или просто да се махне и да замине нанякъде. Много пъти съм й го казвал, но ти непрекъснато й забраняваше. Искаше да я преследват онези спомени, ти, с извратения ти мозък. Горкото момиче е страдало много по-дълги години от тези, които ти прекара зад решетките, и то по твоя вина — той се наведе напред, усещаше да го дави такъв горчив гняв, че му идеше да плюе. — Затова ме чуй, и то много добре. Ако намеря момичето наранено от теб, ще ти се прииска да си умрял в затвора. Ясно ли е?

Дардън изпръхтя нехайно.

— Нямаш куража да ме докоснеш. Баща ти — може би. Но не и ти.

Дан се изправи сковано.

— Наблюдавал съм го внимателно повече от трийсет и две години — предупреди той, — така че не ме подценявай. Ако си й сторил нещо, ще разбереш точно колко кураж имам. Изобщо не ми пука за теб.

По лицето на Дардън се четеше, че чувството е взаимно. Ако можеше, би го убил с поглед. Заместник-шерифът разтри рамото си.

— Каза ли къде отива?

— Не.

— Имаш ли някаква представа изобщо къде би могла да иде?

— Спомена за някакъв Пит.

— Познаваш ли го?

— Как, по дяволите, да го познавам? Няма и дванайсет часа, откакто съм се върнал.

— Може да го е срещнала, когато идваше в затвора при теб.

Дардън го изгледа мълчаливо и на Дан не за пръв път му се прииска да бе разпитал Джени по-настоятелно за този Пит. Не беше обърнал особено внимание, защото тя изглеждаше толкова щастлива, а при нея това бе толкова рядко явление. Предвид развоя на събитията обаче му се щеше да е сигурен, че тя е избягала с някой добър човек. Щеше да му достави голямо удоволствие да каже това на Дардън.

— Споменавала ли е за него и по-рано? — попита Дан. — Споменавала ли е изобщо за някой мъж преди?

Дардън изръмжа отрицателно.

— Какво й каза, когато спомена за него?

— Наредих й — рязко отсече Дардън — да не ходи никъде.

Заместник-шерифът бе готов да се обзаложи, че е наговорил много повече от това.

— А тя какво каза?

— Че заминава.

— Значи се скарахте. И това ли беше всичко?

— Какво значи „това ли беше всичко“?

— Удари ли я?

— Не съм я удрял. Аз я обичам. Тя ми е дъщеря. Върнах се тук, за да се грижа за нея.

О, да. Дан знаеше как става това и с поглед заяви на Дардън, че му е ясно.

— Докосна ли я?

— Изобщо не съм се доближавал до нея. Тръгвай подире й, О’Кийфи. Колкото по-дълго седиш тук и задаваш проклетите си въпроси, толкова по-далеч се измъква тя.

Дан много се надяваше да е истина, в случай че Джени е жива и здрава и бяга надалеч от Дардън, както трябваше да направи още преди години. Ако беше така, щеше му се да й даде колкото е възможно по-голяма преднина.

Ако обаче е катастрофирала, трябваше да я намери.

Отиде до телефона и се обади на общинската болница, която бе през два града, да изпратят линейка за Дардън. Бе му ясно, че мъжът не може да стигне далеч, затова го остави да седи на пода, взе фенерчето от джипа си и тръгна да търси Джени в района около къщата и в близката гора. В същото време се оглеждаше и за следи от мотор. Джени бе казала, че Пит кара мотор. Но не откри нищо. Така че тръгна да я търси с джипа си.

* * *

До изгрев-слънце бе обиколил всички пътища около Литъл фолс, но не намери буика нито паркиран, нито заседнал, нито блъснат в някое дърво. Отби се до къщата на родителите си, за да осведоми баща си за събитията, но той бе прекалено зает да се кара по радиостанцията с Аймъс. Така че не обърна особено внимание на сина си и спокойно остави издирването на Джени в ръцете му, което много зарадва Дан. Знаеше, че ще свърши по-добра работа по случая от баща си просто защото е загрижен. Старият бе началник на полицията в Литъл фолс в продължение на близо четирийсет години — вече бе отегчен, претръпнал и закоравял.

Нито едно от тези неща не важеше за Дан.

С нарастваща загриженост, той се върна в участъка и се обади на няколко места. След като алармира полицията в съседните околии да следят за буика, отново излезе навън.

Смяташе, че е един от тримата в града, на които Джени би доверила плановете си за заминаване. Другите бяха Мириам Гудмън, която имаше фирма и доставяше готова храна из целия щат от малката си кухня в града, и преподобният Пъти от Независимата църква. Дан разговаря и с двамата. Нито единият, нито другият можаха да хвърлят някаква светлина по въпроса къде би могла да е Джени.

Той отново обиколи всички пътища, този път на дневна светлина, но крайният резултат бе същият. Затова се върна в града да пийне кафе и да хапне бъркани яйца в закусвалнята. Предполагаше, че ако някой знае нещо, ще го разбере именно там.

Единственото, което разбра, бе колко силно жителите на града мразят Дардън Клайд. Никой не се радваше, че тазът му в крайна сметка не е счупен, а само силно натъртен и ожулен, нито пък че в спешното отделение през цялото време проклинал Дан О’Кийфи.

„Разправя, че помагаш на нарушител на закона и го укриваш“.

„Дрънка, че изобщо си нямаш представа как се върши полицейска работа“.

„Казва, че ако си имал поне малко мозък в главата, си щял да повикаш ФБР“.

Това предадоха приятелите на Дан, без да имат намерение да го обидят. Всъщност той слушаше само с половин ухо. Тормозеха го най-различни странни неща. Рамото му бе напрегнато. Стомахът му бе неспокоен. Тревогата му за Джени растеше.

Отново пое по пътищата, като спираше да провери всяка долчинка и всяка отбивка, като си казваше, че колкото по-високо се вдига слънцето, толкова по-голям е шансът да освети нещо, което е пропуснал да забележи при по-раншните си обиколки. Сутринта преполови, а той все още не бе открил нищо.

Затова отиде до кариерата. Вече два пъти бе ходил там същия ден, но този път го направи само заради себе си. Спря на паркинга в долния край и слезе от джипа. Колкото и да бе ясно времето в града, тук бе мъгливо, което бе една от причините за идването му.

Мъглата освобождаваше съзнанието. Тя размиваше истината и позволяваше да зърнеш надеждата. Кариерата бе място за мечти при всякакви атмосферни условия. Колкото по-гъста бе мъглата, толкова по-красива бе мечтата.

Неговата лична мечта? Да направи нещо добро. Да извърши нещо добро.

Колкото и наивно да звучеше, това бе една от причините да се захване с тази работа. Друга причина бе, че по онова време се бе опитал и не бе успял да си стъпи на краката като художник, а му трябваха пари. Трета причина? Майка му го бе умолявала да приеме работата, понеже баща му не можеше да склони никой друг да го направи. Прилагането на закона в Литъл фолс не бе вълнуваща професия. Състоеше се предимно в това да се водят на училище избягалите от клас, да се прибират пияниците в ареста, а наркоманите — в лечебния център през три долини на запад от града. Включваше също уреждането на дребни вражди между жителите и разрешаването на домашни спорове. Освен това се налагаше да се обикалят улиците часове наред, така че хората да си мислят, че са в безопасност.

А така ли беше наистина? Това определено можеше да се каже точно тук и точно в този миг. Бе трудно да се повярва, че съществува зло в това място — където се долавяха звуци като ромона на водата върху гранитните плочи, шепота на боровите иглички, които съхнеха след дъжда, шумоленето на горски животинки в храсталака и всичко ухаеше на влага и свежест. В мъглата нямаше сенки, където да се спотайват демони. В ден като този кариерата бе като църква, като място за почивка по пътя към небето.

Това бе странна мисъл — от онези, които баща му наричаше „вредата от колежанското образование в големия град“, — но тя се загнезди главата на Дан. Имаше някакъв покой, дори святост в това място. Чувстваше се по-спокоен тук. Обнадежден. Дори и рамото му бе по-добре, което бе странно, като се има предвид влагата.

Той потърка болното място. Определено бе по-добре. Вдиша дълбоко от заобикалящата го мъгла и се огледа. Определено се чувстваше обнадежден.

Как да го обясни?

Кариерата бе като гигантски черпак, чието дъно бе гранитна падина, пълна с изворна вода от планинските върхове. На ръба му стърчаха купчини изкопана пръст, стигащи до шестметровата „дръжка“, която бе трамплин за фантазията на градските жители.

Дан се разходи внимателно по дъното на падината, като стъпваше предпазливо по мокрия от снощния дъжд гранит. Прекоси моста над ръба, където водата преливаше и устремно се втурваше надолу, и се оказа на далечния бряг, загледан в дърветата, които сякаш се приближаваха и отдалечаваха, докато мъглата ту се разнасяше, ту се уплътняваше и се движеше. Нямаше представа какво търси.

Или по-скоро имаше. Воден от предчувствието си, той остави зад себе си гранита и тръгна по една тясна пътечка сред дърветата. Увереността му нарастваше, докато си проправяше път през боровите иглички и коренищата на дърветата, покрай заплетените вечнозелени храсталаци под надвисналите клони.

Още преди да стигне, знаеше какво ще открие. Старият буик на Дардън Клайд бе скрит сред дърветата на място, за чието съществуване малко хора подозираха. Изобщо не предполагаше, че Джени знае за него. Беше я подценил.

Буикът бе празен. Знаеше го още преди да провери. Това бе част от увереността му, както и внезапното прозрение какво е направила.

Сведе глава. Стомахът му се сви от болка и мъката го накара да вдигне глава и да изстене. След време го скова вина и едва около минута по-късно това чувство отпусна хватката си дотолкова, че да може да помръдне от мястото си.

Върна се обратно по стъпките си към гранитния басейн, мина внимателно по ръба му, но тук нямаше тъга. Не усещаше нищо тежко, трагично или мрачно. Въздухът бе по-лек, по-свеж. Рамото не го мъчеше толкова тук.

В това нямаше логика, разбира се. Но беше факт.

Мъглата танцуваше над водата на леки, игриви талази. Прозирно петно в мъглата привлече погледа му. Той го проследи в движението му, нагоре и още по-нагоре, докато очите му се спряха на ръба на насипа. Тогава видя дрехите.

Усети нов пристъп на вина, който едва не го парализира. Забърза, стигна до отсрещния край на кариерата и започна да се катери по големите каменни блокове, докато стигна до площадката най-горе.

Веднага разпозна роклята. Джени си я бе купила от магазина на мис Джейн и я бе носила преди седмица на танците в петък. Бе внимателно сгъната до бельото й и до износените гуменки, с които бе извървяла много мили до града и обратно. Следите от стъпките й бяха малки и деликатни. Малцина в града смятаха Джени за деликатна, тъй като това предполага крехкост и ранимост, свързани с невинност, която би трябвало да предизвика желание за покровителство. Но хората в Литъл фолс не бяха предпазили Джени. Също както и Дан. Съзнанието за това щеше да го следва до края на живота му.

Малки, деликатни, самотни следи от стъпки бяха единствените отпечатъци по пясъка, който преди това е бил подравнен от дъжда. Ако е била придружена от някой мъж, то той не я е последвал тук. Картата бе ясно начертана — следа от стъпки от мястото, където стоеше Дан, до мястото, където бе свалила дрехите си, и после към самия ръб, където се бе задържала за миг на пети, докато пръстите й са политнали напред. И после нищо.

Късчетата от странните случки, които по-рано го тормозеха, сега най-после дойдоха на мястото си. Всички онези дребни постъпки на Джени, които го бяха безпокоили през последните няколко месеца и най-вече през последните няколко дни, сега му станаха ясни. Ако бе по-прозорлив, може би щеше да види оформящата се картина.

Не. Прозорливостта нямаше нищо общо. Той просто бе събрал ведно всички онези знаци в поведението на Джени, понеже не искаше да узнае какъв ще бъде крайният резултат. Ако го знаеше, би трябвало да действа подобаващо, а в този град бе сам-самичък, що се отнася до изразяването на съчувствие към Джени Клайд.

Загледа се във водата. Тя бе спокойна, неподвижна и самодоволна в мълчанието си. Щяха да претърсят внимателно дъното, но тялото й може да е било отнесено надолу по течението от придошлата след бурята вода. Щяха да проверят бреговете на потока, в случай че е било изхвърлено на брега. Но в историята на градчето имаше и други подобни самоубийства и в нито един от случаите не бе открито тяло. Според местните предания, когато кариерата погълне някого, той повече не се връща.

Като не намери нищо във водата, Дан бавно огледа ръба на падината и после впери очи в края на гората. Сега мъглата си играеше с въображението му и за миг му се струваше, че вижда нещо живо, някаква човешка фигура, преди мъглата да се разсее и да разкрие единствено камъни, дървета и мъх.

Самоубийството бе грях. Не би могъл да приеме с лекота стореното от Джени. Но знаеше колко малък бе нейният свят. В този ограничен свят тя е избрала онова, което е преценила като по-малката от двете злини. Не би могъл да намери сили да я осъди за това.

Случаят с Дардън Клайд бе различен.

Дан бе поразен от мисълта, че Джени е наложила най-чистото правосъдие в случая. С акта на самоубийството си тя бе лишила Дардън от онова, което извратеното му съзнание бе желало най-силно. Бе го оставила в ада, който сам бе сътворил.

Дан бе доволен от това. Искаше Дардън да страда, а Джени да е свободна. Макар да тъгуваше за нея, бе доволен. Предполагаше, че болката в рамото му изчезна точно затова.

Внезапно уморен, той си пое дълбоко въздух. После издиша и пъхна пръсти в колана на панталоните си. Имаше да свърши толкова работа. Трябваше да предаде доклада си и да потърси помощ за по-щателния оглед, който трябваше да се направи тук. Но не веднага. След още поне минутка. Имаше нещо в това място, някакъв покой, който противоречеше на представата за загубения човешки живот предната нощ. Искаше му се да си представи, че това е духът на Джени Клайд, който витае в гората — Джени Клайд най-сетне свободна и щастлива.

Тогава мъглата се раздвижи. Някакъв червен проблясък привлече погледа му долу в падината. Той напрегна зрението си. Червеното петно едва-едва помръдна, но това му бе достатъчно, за да се втурне надолу.

Неочаквано, докато слизаше, усети пристъп на разочарование. Щеше му се Джени да е успяла да избяга. За нея нямаше живот тук, не и след завръщането на Дардън.

Веднага след тази мисъл в главата му се зароди друга. Добротворството бе важно за него, но тук се откриваше една възможност за Джени.

Втурна се по пътеката през каменните блокове, краката му се хлъзгаха непрекъснато, но той не даваше пет пари за нараняванията. Когато стигна до дъното, хукна през гората към мястото, където бе зърнал червеното петно. Когато наближи, забави крачка, тъй като се опасяваше, че тя ще се стресне и ще побегне.

Но Джени Клайд не помръдваше. Бе свита на кълбо, окаяна малка топка от трепереща плът, с лице, заровено в коленете, а червената й коса се открояваше ярко на фона на болезнено бледата й кожа.

Докато изтича до нея, вече бе свалил якето си. Коленичи, зави я и я вдигна на ръце. Без да каже и дума, се запъти обратно към джипа. Когато стигна до него, я настани удобно на мястото до шофьора така, че да не могат да я видят. После седна зад волана и потегли.

Пое по заобиколния път извън града, където бе сигурен, че няма да срещне други коли. Тъй като Джени продължаваше да трепери, включи парното. Тя все така криеше главата си и не продумваше. Той продължи да кара.

Когато вече се бе отдалечил достатъчно от града и радиовръзката на апарата в колата му бе добра, той позвъни на номера за справки, получи търсения номер и прекара три минути в разговор със стар приятел от колежа, който нямаше нищо против да се измъкне за два часа от работа и да го посрещне на половината път.

Баща му би побеснял от гняв.

„Възпрепятстване на закона! — би ревнал той, както винаги страстен защитник за спазването на буквата на закона. — Чакат те големи неприятности, Дани, а също и онзи твой приятел. За това ли те пратих да учиш в колеж?“

Но баща му никога нямаше да научи. Нито пък някой друг в града. Дъното на кариерата щеше да бъде претърсено щателно, както и потокът надолу по течението. Общото мнение щеше да бъде, че тялото й или е било отнесено в по-дълбоката и разпенена част от реката, където е заседнало под някой голям камък, или пък е станало жертва на онази тайнствена сила, която владее кариерата.

Причината нямаше значение, важен бе само резултатът. Практически погледнато, Джени Клайд бе мъртва.