Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

VII

В течение на пет месеца шест саможиви, мълчаливи хора вършеха една работа, свързани от общ план и обща цел; един ръководител движеше тези хора, като се срещаше и разговаряше с тях само в тези случаи, когато това беше съвсем необходимо. Те получаваха и изразходваха големи суми, като се появяваха по всички съобщителни пътища с неуморимост и настойчивост, способни да организират велико преселение или да предизвикат война. Ако не им стигаха пари или срещаха препятствия, разсичани единствено със златния грамаден меч, трясъкът на телеграмите прекосяваше страната, като предаваше затворения си трепет на бялата ръка, която отваряше с нетърпеливо женско движение матовите стъкла на банковите кабини, където сресан човек номерираше, подписваше и завършваше методично превръщането на още неизсъхналия подпис в цветни тухли от банкноти или златни фишеци, които накланяха ръката към земята.

Отначало маршрутите на шестимата, посветили, изглежда, целия си живот на това дело, за което ги беше призовал ръководителят, обхващаха огромни пространства. Техните пътища често се пресичаха. Понякога те се виждаха и говореха за работата си, получаваха нови указания, след което се устремяваха в места, които имаха някакво отношение към тяхната задача, или се връщаха на старата следа, като установяваха ново гледище, което правеше пътя по-примамлив, задачата — по-ясна, похватите — по-обширни. Те всички бяха свързани и в същото време всеки беше самотен.

Постепенно техните пътешествия губеха грандиозния размах, съсредоточаваха се около няколко линии, отбелязвани на своеобразна карта, в която ние не бихме разбрали нищо, със сложни знаци. От периферията те се прибираха кръгообразно към някакъв център или по-точно, към територия с неустойчиви граници, в пределите на които целта се чувствуваше по-ясно, по-вероятно, макар и да се определяше до известна степен от простата случайност, но все пак будеше решителни надежди.

Вече се мержелееше някаква глуха развръзка. Вече фактите, няколко пъти проверени, се повтаряха в блестяща бегла черта, наподобяваща отдалечено припламване на беззвучен изстрел; вече правата диря се хвърли пред краката им, като скопчи мигновено всички старателни съображения в едно последно действие… действието се разгърна, ръцете, сграбчили пустотата, трепнаха, изтръпнали от изнемощение, и обратен удар раздроби на парчета тайнствените мрежи. После настъпи ден, в светлината на който замайващо ясно застана по своите места всичко, видимо с обикновените очи на обикновените хора — като да не е имало нищо.

Ние се връщаме към Руна Бегуем, чиято душа стигна до мрачната черта. Гласът й стана сух, погледът неподвижно спокоен, движенията уморени и резки. Но ни веднъж през цялото време, докато търсеше смърт за пламенното сърце на любимия и безстрашен човек, тя не назова нещата с истинските им имена и не помисли за тях в ужасната си скръб. Тя гинеше и се защищаваше със студено отчаяние, намерила опора в увереността, че смъртта на Друд ще я освободи и успокои. Тази увереност, подобна на вдъхновение или порив, който е предизвикан от нетърпима мъка, но трае безкрайно, създаде цел, доверена на ръководителя, и само с него говореше тя за това, но винаги с молба колкото се може по-малко да я безпокои.

Няма дело и цел, които рано или късно да не овладеят цялата мисъл и цялата душа на някой човек, който дотогава може би е живял без особени планове, но с предчувствие и настроение за своята роля. Него трябваше да извлекат из равната трева от глави, да узнаят и да отбележат сред множеството подобни на него по лице, сред двойниците с измамливо впечатление на оригинала. Изглежда, нищо подобно не е съвместимо със силите и опита на една девойка, чието отпътуване и пристигане се отбелязваше от светската вестникарска хроника с повишен тон. Действително тя не можеше да извърши това при цялото съзнание за особеностите на задачата и ясната сметка пред себе си какво трябва да направи; предстоеше публично предизвикателство или преглед на населението от няколко града с изпитания, които биха заели не една година.

Необходимият човек дойде сам, като че беше дебнал минутата на изнемощение, за да почука, да влезе и заприказва. По пустата нощна улица се чуваше трополенето на колела, което звучеше все по-силно, и Руна, отпъдила съня — по-вярно мъртвата неподвижност на мисълта, с която се опитваше да се унесе върху изгарящата бузата й възглавница, се вслушваше в шума на невидимия екипаж.

— Кой пътува нощем? Къде? — питаше тя и неволно забелязваше, че се вслушва със странно очакване, че кръвта й бие диво; изглежда, към нея беше насочено това самотно трополене на нощта. Все по-силно звучеше то, по-отчетлив и по-бърз ставаше неговият гръмол; някой бързаше и Руна се приповдигна, като се вслушваше няма ли да загърмят отново колелата. Но шумът стихна срещу къщата й; друг шум, възникващ лениво и смътно, досегна напрегнатия й слух, тих, като пеене на комар далечен звънец, още един звънец по-близо, хлопване на отдалечена врата, шум и замиране на неясни стъпки. Тя не издържа, позвъни сама, почувствувала с облекчение как това самостоятелно действие я изважда от вцепенението й.

Като почука тихо на вратата, влезе камериерката.

— При вас дойдоха — рече тя — и ние не можехме да направим нищо. Една карета с гербове: от нея излезе човек, който заповяда настойчиво да ви предадем това писмо. „Щом го прочетат — рече той, — вие ще получите заповед незабавно да ме въведете при вашата госпожа.“ Ние се посъветвахме. Като видя, че не се решаваме да ви безпокоим, той ни даде, смеейки се, по няколко златни монети. Стана ни ясно, че едно толкова явно важно лице няма да се реши да ви безпокои напразно. „Да се опитаме!“ — помислихме ние…

— Как! — рече Руна, възмутена неволно. — Само няколко златни монети… Аз ще видя това писмо. Тежко ви, ако то е недостатъчно сериозно за такова несигурно дръзко посещение.

Тя скъса плика, като гледаше мрачно камериерката, която успя, запъвайки се, да промълви:

— Никой не знае защо го пуснахме. В него има нещо, като че знае какво прави. Той е тъй спокоен.

Руна не я слушаше вече. С устремен поглед върху атлазния лист тя виждаше и преживяваше думата — една дума: „Друд“; самата фраза можеше да се стори безсмислица на всяка друга душа. Тя прочете: „По следите на Друд“ — нищо друго нямаше в тази бележка, но това се оказа достатъчно.

— Подайте ми да се облека — бързо каза девойката, като стисна мигновено писмото, както стискат кърпичка, — отведете този човек в мраморната гостна.

Тогава сред нощта пламнаха обърнатите към градината прозорци.

Светлината озари ярко статуите и килимите; неестествено оживление идеше от този час на нощна тревога, затворена в беззвучното колело на тайната. Овладяла себе си до болезненост, Руна влезе със студено, неподвижно лице и видя там човека, който обърна към нея полуприкрития поглед на тесните си строги очи. Тези очи изразяваха остро, почти маниакално внимание, подобно на неприятно рязък звук; около скулите на тъмното му лице се виеха побелели, падащи на къдрици върху гърдите коси, които възкресяваха осемнайстото столетие. Кривата линия на бръснатата уста оцветяваше цялото лице с мрачна светлина, която напомняше усмивката на Джокондата. Такова лице би могло да ви накара да трепнете, ако, тананикайки, безгрижно се обърнете към него. Той беше в черен сюртук и шапката си държеше в ръцете.

Руна влезе с въпрос, но щом погледна посетителя, стана й ясно, че е излишен. Това беше като че само продължение на току-що затихнал разговор.

— Аз няма да си кажа името — рече неизвестният, — а също тъй няма да ви обясня защо чак сега, а не по-късно, не и по-рано влизам тук. Но вие ме чакахте и аз дойдох.

Треперейки, тя го покани със знак да седне и стиснала ръце, седна сама, очаквайки с право нещо нечувано. Без жестове и усмивка продължи гостът своята реч; той сложи на острото си коляно своите жълти ръце, стана още по-неподвижен от мраморните Леандър и Херо зад него в тяхната скръб и смърт. Той каза:

— Знам как живеете, знам, че животът ви е пълен с вечен страх, че вашата младост гасне. И също знам, че като мислите в една насока, като мислите винаги за едно и също, без сянка от надежда да победите тази следа на светкавицата, която ви е изгорила сред вашия прекрасен син ден, вие стигнахте до едно спокойно и обмислено решение.

С тези думи нейното състояние беше уловено и показано на нея самата.

— Как се казвате? — като се отдръпна, рече тя така хрипкаво, че беше близо до вик. — За първи път ви виждам. За кой път ме виждате вие? Мигар съм говорила с вас? Къде? Кажете кой ме е предал? Да, аз вече не живея; аз бълнувам и гина.

— Който и да съм — рече непознатият, като напусна своята неподвижност и леко се поклащаше с дълбока и зловеща разсеяност, — аз, както и вие, съм му враг, следователно съм ваш приятел. Отсега, ако нашият разговор ни съедини, вие ще ме наричате просто — „Ръководителят“. Друд не бива да живее повече. Неговото съществование е непоносимо. Той се намесва в законите на природата и самият е пряко тяхно отрицание. В тази натура са заложени гигантски сили, които, рече ли той да ги обърне на някаква страна, ще предизвика катастрофи. Може би едничък аз знам неговата тайна; самият той никога няма да я открие. Вие го срещнахте в момент на забава — на блестящо предизвикателство към всички, които, срещайки го в тълпата, не мислят друго, освен че виждат обикновен човек. Но неговото влияние е огромно, неговите връзки безбройни. Никой не подозира кой е — едно, друго, трето, десето име му откриват доверчиво врати и уши. Той броди по ателиетата на млади пияници, като им внушава или ги примамва с пейзажи на непознати нам планети, подсвирква на поетите оратории и симфонии, тогава, когато животът крещи за несмилаема простотия; насърчава изобретателите, тревожи сънищата и се намесва в съдбата. Той вълнува и променя неподвижния, един път завинаги даден като ясна картина живот, и го тласка, смеейки се, в блестящата далечина. Нещо повече. Има съществования, обречени от суровия закон на безизходна бедност и страдания; студен лед като твърда кора лежи върху тяхното нечуто течение и той разчупва този лед, помага на слънцето да проникне в тъмнината на дълбоката вода. Той определя и разрешава случаи, които по негова воля почват да блестят като приказка. Светът е пълен с думите му, с тънките му остроти, с убийствените му забележки и душевни движения без знание на източника, който ги е разпространил. Този човек трябва да изчезне.

Там, където слабият мрази, силният унищожава. Волята и златото говорят сега помежду си. Ще направите необходимите разходи, може би безумни; но помнете, че няма спасение без борба; не вие ще нанесете този удар. Да почнем отдалеч, като уверено стесняваме обръча. По света бродят цигани и те знаят много неща, недостъпни никому, освен на техните мръсни чергарски селища. Те са алчни и потайни. Ала под ръката си аз имам няколко души от особена порода, които се вглеждат вдълбочено като мене в мъглявите фигури на живота, в мъждукащия и едва доловим негов трепет. Ние ще слезем по златна пътека при тези окъсани, космати чергари, където под полите на цветните шатри се крият хитра красота и сведения от най-различно естество, по онези линии, на които ние трябва да стъпим. Но няма да пренебрегваме също тъй официалната помощ, само че с извънредна предпазливост и подбор, ако не искаме нашите издирвания да станат достояние на всички. В този случай нашите карти ще бъдат смесени и бити от онова противоречие, в което ще изпаднем със своята задача към останалата действителност.

Колкото повече го слушаше Руна, толкова по-ясно възникваше в нея надежда; и вече не й се искаше да пита за нищо, а само да действува. Гъста пелена покри душата й; без жестокост, без да си дава ясна сметка на какво се решава, смеейки се блажено, тя рече:

— Бъдете Ръководителят. Нищо няма да пожаля за това, за нищо няма да въздъхна, но ще чакам търпеливо и ще ви дам всичко, което трябва.

Тя излезе и донесе всички пари, които имаше в този момент, донесе също тъй и един чек за голяма сума.

— Стига ли това?

— Засега стига — рече гостът, — сега аз мога отлично да си прекарам времето. А какво ще кажете, безумна девойко, ако току-що пред очите ви се е разиграло едно от най-безумните мошеничества.

Но тя се усмихна — тъй слабо, както слабо подействува шегата върху нея.

— Вие сте права — рече посетителят, като стана и отмери дълбок поклон. — Когато му дойде времето, ще ви известя за всичко важно. Лека нощ.

Той рече това с рязка усмивка, като се загледа втренчено в нея.

Изрази ли се в тези твърди думи нейната собствена жажда по отлетелия в бълнуване и ужас покой или беше засегнато още нещо, по-значително, но лицето на девойката се изкриви от мигновена болка. Тя трепна, изправи се и се овладя.

— Вървете — рече тя, като дишаше бързо и тежко, — нощта, която ви изпрати тук, ви вика. Вървете и го убийте.

— Аз ще изляза и ще тръгна по следите му; и ще вървя по следите му, без да се откъсвам — рече Ръководителят. — Бързам, отивам си.

Той излезе; каретата му замина; бързо отлитащото трополене на колелата, след като прогърмя пред входа, се превърна скоро в неясно бръмчене. Като се вслушваше в него, Руна си говореше сама, стискаше ръка, смееше се и плачеше.

 

 

От нея нощ времето почна да върви по-бавно. Тревогата й растеше; неподвижното упорство на човек, принуден да чака пасивно и може би в онези часове, когато се чупят най-острите ъгли на тайното действие, което се плъзга по земята, растеше в нея като вцепеняваща маса, като свиваше мрачно устни всеки път, когато ясно си представяше края. Както преди сред дните й се мяркаше усмивката или лицето на Друд, който й беше даден сякаш завинаги спътник, но вече не я разтърсваше така, не я поваляше с такъв могъщ тласък, както беше доскоро. Сега смътно й се мяркаше до него друго лице, но с неуловими и тънки очертания, с едва изразен намек на безпокойна светлина; ту пропадаше, ту се появяваше това лице и тя не можеше ясно да го улови. А през това време нейната поразена мисъл се движеше в кръг, стиснал в себе си чувството на инстинктивна загуба и тъпия страх от душевна болест. Това състояние, което се усилваше, отслабваше и отново се усилваше, достигна най-сетне мрачните пустини, в куршумената светлина на които се гърчи и вика животът.

На втория ден след като Друд, смеейки се, премина границата, разпростряна от страшната ловитба, Ръководителят посети Руна за последен път. Тя изслуша като присъда думите му, без да вдигне поглед, само като разгръщаше с ръка ветрилото си; по-бледо от бисер беше лицето й. Сякаш самата омраза, добила страшен човешки образ, седеше до нея. Неговите думи съскаха и я горяха и той ги хвърляше с мъка, през раздираното си от злоба дишане, бързо като изстрели.

— Нямаше нито един момент във връзката на всички наши действия и думи, непроверен с точността на астрономически хронометър. Приятелите бяха накарани да мълчат; предателите проследени и убити; всичко негодно, бездарно в тази работа беше обречено на нищожество и бездействие. Ние предвидихме случайностите, пресметнахме милионните части от изгледите — повече, отколкото изчислява самата природа, когато произвежда живо същество, направихме ние, но най-добрият момент беше изпуснат. Как, къде, от кого беше допусната грешка? Още не е ясно, но що от това? Каква черта, каква отсенка от мисъл на някой от свързаните с нас хора изпуснахме или й придадохме неточно значение! Ах! Аз пак питам този празен въздух, когато той е вече празен и невинен! Когато можеш да гледаш горе само птиците! Когато уплашилото се или слабото, или примаменото от тях сърце, усмихвайки се спокойно, ляга да спи, след като въздъхва тихо!

Той млъкна и Руна вдигна очи. Но тя сега се уплаши повече откогато и да е в най-лошите минути на своя кошмар. Самата ярост със сгърчено синьо лице се присвиваше пред нея и залените от мрак очи бясно разсичаха с острия си блясък трепналия поглед на девойката.

— Не ми е добре — рече тя, — идете си; всичко е свършено. И всичко е свършено между нас.

Изведнъж неговият глас стана слаб; раменете му се приведоха, погледът угасна, ръцете му смутено и безпомощно трепереха, сякаш търсеха опора. Той стана посърнал; равнодушно и мрачно се огледа, скръбно сбърчи вежда и се запъти към изхода.

— Аз съм само един старец — чу девойката, — силите ме оставят, зрението отслабва и животът, даден за един порив, ще въстане ли пак със своя стоманен блясък? Аз съм сломен: в борбата не спечели никой.

Той се отдалечи, като шепнеше и поклащаше глава в светлината на огромните врати, които правеха старинната му фигура лека като марионетка; забравила за него, Руна слезе долу. Тя изпитваше желание да се движи в това време, когато смъртта беше вече решена от заспалата й душа. Но Руна не знаеше това.

Тя се облече и излезе, като кимна разсеяно на въпроса на слугата, който и не разбра, и не чу. Тя нямаше цел, но хладният отдих на шумната и пъстра самота я примамваше да се движи сред вечерната тълпа. Както обикновено светеха прозорците; треперещите лъчи на моторите, изпреварвайки конете и хората, ту я ослепяваха отпред право в очите, ту се пръскаха иззад гърба, като се движеха и изчезваха между пресичащите сенки. Гъста тълпа се движеше насреща й, разцепваше се пред това бледо и прекрасно лице с точността на водораздел, който облива скала; небрежно и тихо вървеше девойката, без да забелязва нищо освен златните вериги на вечерната илюминация, която разстилаше под небето прозрачен син тюл. Навремени вниманието й отбелязваше нещо, което незабавно добиваше гигантски размери, като че това явление потискаше всичко останало: вестник с големината на къща, женско или мъжко лице от страниците на „Храма на боговете“, ширината на улицата, която й се струваше озарена пропаст, пролуката или плочата на тротоара, които ставаха веднага център, около който тътнеше градът.

Постепенно тълпата ставаше по-гъста и по-широка, в нея се забелязваше някакъв безпорядък, който се превръщаше в лека блъсканица. Чуваха се въпроси и възгласи. Колкото можеше, Руна се промъкваше напред, додето не беше принудена да спре. Под ръката й се провираха деца; редици от гърбове, сключени пред нея, скриваха сцената или събитието, около което се беше въдворило вкопчилото се за любопитството мълчание; ако някой за миг се обръщаше от предния ред, на лицето му светваше сдържано вълнение.

Със съзнанието, че това, което става или е станало там, се отнася по някакъв особен начин до нея, макар да не можеше никак да каже защо това, а не друго чувство беше предизвикано от внезапното улично задръстване, Руна високо и спокойно рече:

— Пуснете ме.

Този тон, изработен с векове, действуваше винаги еднакво. Една част от хората отскочи, друга, извивайки се, беше изтласкана от разстъпилата се маса, и девойката влезе в кръга.

Тя не забеляза сега, че е привлякла повече внимание, отколкото човекът, който лежеше ничком в позата на прилепил се към тротоара, сякаш заслушан в подземни гласове. Пред самите й крака блестеше разлялата се вада кръв с тръпчив, влажен мирис. Легналият беше прекрасно облечен, тъмните му коси се бяха наквасили в кръвта и в нея лежаха също полусвитите пръсти на лявата му ръка.

Като въздишаше безмълвно, дълбоко и тежко, Руна гледаше този човек. Една мисъл отстъпваше на друга, докато, сменяйки се като светкавици, те не се разразиха в пълно и весело удовлетворение. В този миг девойката беше съвсем безумна, но виждаше, за себе си, с истина, която не подлежеше на съмнение, оня, който толкова често, толкова мъчително, не знаейки сам за това, израстваше пред нейното свито сърце. Изведнъж всички млъкнаха и отстъпиха, щом заприказва тя.

— Вие казвате — рече тихо Руна, като улови част от беглия разговор, — че този човек е самоубиец? Че той се е хвърлил от някой прозорец? О, не! Ето той е моят враг. Земята е по-силна от него; той е мъртъв, мъртъв, да; и аз отново ще живея, както живях.

Като се усмихваше, тя огледа всички, които, внимателно шепнейки нещо на съседа си, сами втренчено я гледаха и коленичила, притисна до устните си топлата тежка ръка на умрелия. Ръката падна с шум, когато девойката се изправи.

— Прости — рече тя. — Прости всичко. В оня свят, където ти си сега, няма омраза, няма страсти; ти си мъртъв и аз ще си отдъхна.

Тя се отдръпна, примря и изгубила съзнание, взе да се мята в ръцете на онези, които, притичали, успяха да я задържат. Обикновената в тия случаи тревога свърши с появяването на лекар и с извикването на собствения екипаж на Руна — тъй като някои от тълпата бяха я познали.

 

 

Ето всичко, което трябва, което може, което следва да се каже за тази голяма душа, паднала ничком. Но още няколко думи може би ще задоволят напълно любознателния читател, който мисли по-далеч от автора и търси в една история друга, докато не бъдат изчерпани всички съществования, всички видове любов, всички срещи и случаи, докато кротките надгробни могили, пъстреещи от зеленина и цветя, не скрият съществованията и делата на всички герои, на всички хора на това скромно повествование за душевни битки и подвизи. Така, последвали оздравялата, но съвсем забравила всичко девойка, ние ще отбележим и нейния брак с Куинси, който с твърда ръка й подаде новите, не по-малко чудесни цветя на живота, и възвръщането на жизнерадостта й — и всичко, с което диша и живее човек, когато съдбата е благосклонна към него. Само понякога, като обръщаше поглед към небето, където волните черти на птиците описват от хоризонт до хоризонт своя невидим син път, Руна Куинси се опитваше да си спомни нещо, сбърчила замислено тънките си вежди; но моментът угасваше и само неговата сянка, връщайки се като светло ехо отдалеч, шепнеше думи — може би подслушани нейде или възникнали по чужда воля, а може би чути още в детството:

Ако ме ти не забравиш,

както вълната забравя вълна…

14 ноември 1921 г.

28 март 23 г.

Край
Читателите на „Блестящият свят“ са прочели и: