Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

VIII

Младена бе доволна, че Асен не се вестна вкъщи ни преди, ни след обяд. Тя се боеше сега да се срещне с него; не знаеше ни как би го погледнала, ни какво би му продумала. Разбираше, че и той също тъй ще да е объркан и угнетен, та затова се не връща. Но — после, после ще се мисли какво трябва да се стори.

През целия ден тя посреща гости, слуша едни и същи утешения, просташки, диви, често размесени с отвратителен цинизъм. Това я страшно измори. Тя едвам дочака да се стъмни; скоро ще си отидат и последните гости.

А Асеня още го няма. Обхвана я някакво безпокойство, което бързо, бързо порасна. Страхът да се срещне с момъка отстъпи на страха да не би да се е случило нещо лошо с него.

Когато пътната врата хлопна, Младена, чиято тревога бе извънредно много порасла, отича да отвори вратата на антренцето, преди да се почука. Но щом погледна Асеня в лицето, тя извика и без малко щеше да изтърве лампата, която държеше. Така страшно бе той променен.

Гледала почти година болен, младата жена тъй се изплаши от вида на момъка, щото не можа дума да каже, сякаш си глътна езика. А като узна по-късно на какво място той бе спал целия ден, нейният уплах се обърна на ужас. Тя се спусна към кухнята, дето се чуваха гласове и тропане на съдини. Там баба Ена и баба Васа, жена, прилична на грозен мъж, облечен в рокля, в лицето слаба като чироз, макар да обладаваше грамадна сила, и пребрадена с дебела като шал кърпа, сякаш бе зиме, приготовляваха коливо за утре, три дните на покойния стопанин. Като узнаха какво се е случило на Асенча, когото всички близки на къщата обичаха, те тутакси оставиха работата си и тръгнаха подир Младена да го видят.

Стаята на Асеня изведнъж се напълни с приказки:

— Бива ли тъй бре, чедо?

— Нема ли тука легло за тебе бре, сине, ами да отидеш по кърищата да спиш?

— Къде те муши?

— Добре си се нагласил ти! Я какви са ти хлътнали страните!

— Цццц! На човек не прилича!

Младена прекъсна бабите, които биха се окайвали часове над болното момче:

— Я, бабо Ено, иди повикай доктор Гунчева да го види, доде е време.

— Махни го оня бръмбар!

Наистина и Младена нямаше вяра в д-р Гунчева, когото бе викала, покрай другите лекари, два-три пъти за мъжа си; но той живееше най-близо, на отвъдната улица.

Додето баба Ена се върне с лекаря, другите две жени помогнаха на момчето да се съблече. Всяко привеждане и всяко извиване на ръка назад бе съпрежено с нетърпими бодежи в гърба и гърдите. А челото му бе сухо, та дори изпръхнало. Ни капчица пот. Легнал на гръб, със затворени, хлътнали в орбитите си очи и опнати по скулите страни, неговият вид плашеше все повече и повече Младена. Объркана, тя се рови няколко минути ту в тоя, ту в оня долап да дири някакво лекарство; после донесе от кухнята две стъкла с вряла вода, които намести на нозете и на гърдите на болното. В това време баба Ена се върна заедно с доктора, когото за щастие бе заварила на вечеря и който лесно се бе съгласил да дойде, понеже нямаше комай никаква клиентела.

В стаята влезе един късокрак тантурест господин, с обла глава, с малка остра брадичка, със завъртени на витло мустаци и с дебели моравочервени устни и страни. По фигура и лице той повече приличаше на баритон в някоя военна музика, отколкото на лекар.

Като прегледа и разпита болния, той седна до масата и почна да пише рецепти. На въпроса на Младена сериозна ли е болестта докторът отговори утвърдително, обаче изведнъж прибави за утеха, че понеже се вземат мерки тутакси, навярно най-много до един месец…

— Един месец! — извика Асен изплашен. — Та до края на учебната година има едвам един месец. То значи да повтарям класа!

— Ти сега няма да мислиш за това — рече кротко Младена с пресъхнали уста и подкосени колена.

— Болестите лесно идат, но мъчно си отиват — каза докторът тъй важно, сякаш природата го бе избрала за възвестител на най-скъпо откровение.

След като наръча как ще се вземат лекарства, говорейки все със същия тон, който искаше на всеки миг да навре в очи, че няма нищо по-важно на света от онова, което той говори, и че слушателите му едва ли достатъчно оценяват това, той си отиде с обещание да мине утре сутринта. Подир него излезе баба Ена да вземе лекарствата.

— Я, булка, дай ми ти мене в една паничка малко зехтинец — каза пребрадената с дебела зимна кърпа баба Васа, след като бе гледала няколко минути мълком болното.

Додето донесат зехтина, тя махна забрадката и за голямо учудване на Асеня съблече няколко дрешки една по друга; после запретна ръкави и се приготви.

Баба Васа бе голям майстор на разтривките. Под нейните яки костеливи пръсти затреперваше като корда всеки мускул, всяка фибрица. Отвред почваше да блика обилен пот и болният на другия ден биваше здрав. Колко души са дигали от легло тия ръце!

И захвана се изкусно триене по цялото тяло. Отначало Асен се опита да се противопостави, защото го бе срам да се опъне гол пред тия две жени. Но те така настояха, че той трябваше да отстъпи. Него съблякоха до пояса, а после съвършено, и триенето по гърдите, гърба, ръцете и краката почна. Силната като делиормански пехливанин баба Васа се попоти и запъхтя. Ръцете й пипаха така, че болното викаше при всяко докосване. Обаче изкуството й този път отиде напразно: бледната снага на момчето не заруменя. Тук-таме се виждаха само слаби червени петна, което съвсем не можеше да се вземе за някакъв особен резултат от триенето. Не се появи и пот. Нито най-малка влага. Най-после капнала от умора, баба Васа тегли юргана върху Асеня и се отдръпна настрана.

— Лошо си настинало ти, момче — каза тя, бършейки си лицето и врата, по които течаха вади.

В стаята влезе баба Ена с лекарствата. Младена грабна стъкленцата и се спусна да дири лъжица; обаче баба Васа я спря.

— Остави ги тия шербети — рече тя. — Ако таквоз триене не му помогна, от докторските хич няма да вземе! Лошо, много лошо е настинал.

— Ами какво да се прави сега? — попита объркана Младена.

— Аз ще ти кажа — отговори баба Васа. — Нали има огън?

— Има.

— Чобурът, що е на двора, държи ли вода, или се е разсъхнал?

— Държи, държи. До половината е налян.

— Хайде в кухнята.

Трите жени тръгнаха навън.

— Парилото е най-доброто — заразправя, вървейки, баба Ена. — Човек на парило или изведнъж оздравя…

Баба Васа я изтика пред себе си в коридора.

Асен остана самичък с внезапно уяснилото се в душата му чувство, че тая простуда може да има много лоши последствия; че тя не само ще направи да загуби годината, но може изобщо да му обърка и похаби живота. Той постигна, че състоянието му е много опасно и че трябва да се превари бързо развиващата се тежка болест. Това, дето не му дадоха да вземе лекарствата, не го разтревожи ни най-малко. Той си спомни думите на своя любим учител Божилов, чиито чести отклонения от уроците бяха пълни с толкова мъдрост и житейски опит. Запитал го бе някой нещо за народната медицина. Учителят бе им казал:

— И в работата на лекаря училището не значи много нещо. Всяко училище може да се свърши и с много знания, и със съвсем малко; и с големи таланти, и без никакви таланти. Както не всички, които свършват художествена академия или консерватория, стават художници и композитори, така и не всички, които свършват медицински факултет, могат да лекуват успешно.

Асен сега си спомни дума в дума какво бе казал Божилов по-нататък, при тоя случай, за народната медицина:

— Голямо недоразумение е, за да не употребя по-силна дума, това, дето мнозина от нашите лекари отричат народната медицина и дори се гаврят с нея. Не е възможно тъй много теглилият ни народ да не знае дълбоки тайни в тая област. Ние обичаме лениво да повтаряме, че робството било спряло нашето развитие. Обаче това всъщност не е вярно. Развитието е продължавало, макар не книжовно. Вие знаете, че много прекрасни документи от устна литература могат да ни уверят в това. А в нашите народни пословици, тъй изящни по форма и тъй дълбоки по мисъл, вие можете да намерите най-скъпото на една отлична житейска философска система. Също развитието не е спряло и в медицината, макар да сме нямали факултети. Даже навярно там то е още по-голямо, защото страданията са най-настоятелният стимул за издирване. И най-сетне отгде изхожда научната медицина, ако не от народната? За жалост повечето от нашите лекари са твърде малко просветени хора, с повърхностни познания и като всички учени-недоучени българи, с една маймунска страст да подражават на всичко западно. София има стотина и повече лекари; но един разумен човек като се разболее, би се решил да се довери най-много на трима-четирма от тях. На останалите не би оставил да лекуват и кучето му.

Споменът за тия думи сега събуди у него твърда вяра в онова, което баба Васа бе отишла да приготви. Реши да я остави да върши каквото тя намери за добре.

Двете баби внесоха мокрия чобур, сложиха го сред стаята и отново излязоха. Скоро те пак се върнаха, носейки по един бакрач вряла вода, която дигаше големи облаци пара. Освен котела баба Васа носеше в другата си ръка няколко тояжки. Подир тях вървеше Младена с чергици, одеяла и чаршафи в ръце.

— Парило, че пак парило! Ей сега като го турнем над чобура, ще видите само! Нека изтече от него пет-шест оки пот, пък пак ще приказваме. Месец ли? Е-хе, утре болестта ще си иде в гори тилилейски, откъдето е дошла. Ако бяхте ме слушали, Никола сега щеше да е жив и здрав — разправяше баба Васа, наливайки горещата вода в чобура. — Бабешки били…

Цялата стая изведнъж се напълни с пара. Като изляха двата котела гореща вода, което хвана до половината на чобура, препречиха отгоре тояжките и се приближиха към болното.

— Хайде сега, сине.

Асен коленичи пред чобура и почти легна с целите си гърди върху тояжките, опирайки се отстрани на ръце. Горещата вода, макар да бе на педя-две под него, така грееше и изпущаше толкова пара, щото болното изведнъж се развика, че го гори, и се изправи. При втори опит пак излезе, че не може да се трае. Тогава баба Васа отича с едина котел в кухнята, донесе го пълен със студена вода и изля половината в чобура. Асен пак се надвеси и жените тутакси го затрупаха с чергите. Той почна да вика, но баба Васа вече не искаше нито да чуе.

— Гори зер! Не зная аз! Ха трай де! Разглезен си ти, затова те гори!

Обаче Асен изкрещя така, че Младена, изплашена, му помогна да стане. Гърдите му бяха като одрани.

— Няма нищо, няма нищо — повтаряше баба Васа спокойно. — Така бива парило. — Тя изля и останалата студена вода във врелока и продължи: — Хайде сега лягай, па стига гевезене! Когато кажа, тогава ще станеш!

Асеня затрупаха цял с черги и одеяла. Не се виждаше ни глава, ни крака. Него пак страшно пареше, но сега той се мъчеше да трае. След няколко минути момъкът почувствува, че от цялото му тяло цвърчи вода. Той се задушаваше, обаче дишаше парата и гледаше колкото е възможно по-дълго да търпи. Правейки такива усилия над себе си, той не усети как му прилоша и главата му увисна от другата страна на чобура. Когато доста дълго време не мръдна и не отговори на въпроса на Младена дали пари, тя се изплаши и се развика. Чергите бяха махнати и болното, без свяст и червено като опечен рак, биде турнато на леглото.

— Няма нищо, няма нищо, не бойте се — успокояваше баба Васа, — ей сега ще се свести. Гледайте как блика пот — сочеше тя местата, които отъркваше с една кърпа за лице и по които тутакси пак потичаха вадички.

Двете баби увиха момчето в един сух чаршаф, затрупаха го добре с юрган и одеяла и го оставиха да спи, а те се заловиха да изнесат чобура и да разтребят стаята.

Младена ту се улавяше да им помага, ту се връщаше неспокойна към леглото и се взираше в потъналото в пот червено лице на Асеня.