Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

VI

Беше добре съмнало, когато Младена надигна глава и се вгледа със съннозалисан поглед в момъка, който спеше на същата възглавница до нея. Тя като че не можа изведнъж да разбере кой е той. Онова, което си спомни в първия миг, й се видя тъй невероятно, тъй чудовищно, че тя се усъмни да не би всичкото то да е само един безумен сън.

Не, не! Може ли да бъде сън бурното, никога по-рано неизпитвано наслаждение, което сякаш още се разлива по всичките й членове?

Ала как се е озовала тя в леглото на Асеня? Ето кое никога не би могла да разбере. Спомня си много добре, като грабна отвъд възглавницата и одеялото и отича в тази стая; спомня си, че се бе натъкмила да спи тука, на дивана; даже ясно помни, че щом легна, обхвана я неодолима умора и взе тутакси да я униса на сън. Но кога е станала от дивана и е легнала при Асеня? Тя би могла да се закълне, че нищо не знае за това, макар много ясно да възстановява в паметта си един последващ миг; когато ръцете й милваха къдравата глава на момчето, когато неговото лице бе притиснато върху гърдите й и цялото й тяло трепереше от непоносим студ. Съвсем, съвсем ясно, момент по момент си спомни и всичко по-нататък…

Но кога е направила решителната стъпка: кога е легнала при Асеня? Какво пълно затъмнение на съзнанието е било то, за да бъде извършена такваз постъпка, без да е нито помислювано по-рано, без никаква борба със себе си, по един тъй абсолютно самопроизволен начин, че сега нищо, нищичко да не си спомня. Нима нуждата на плътта е била тъй повелителна, че е успяла да се наложи без знанието на духа? Или духът е бил приспан и подчинен на чужда воля?

Тя гледаше спящия Асен с широко отворени и пълни с ужас очи, без да смее да помръдне, без да смее да диша. Челото му, гладко и с цвета на стара слонова кост, бе оградено от разкошни тъмни къдрици. Дългите клепки хвърляха големи сенки под затворените му очи. Червените като кръв устни, които тя бе снощи безумно хапала, бяха с такова съвършенство изрязани и дишаха толкова невинност, такава детинска чистота! Но какво е това странно печално изражение на напълно зрял човек, което е замръзнало на прелестното лице на този юноша? Като е последната мисъл, при която са го оборили умората и сънят, е била безкрайно тъжна и мъчителна.

О, как се реши тя, след вчерашния страшен ден, да се отнесе към това дете като към мъж, зрял мъж? Та то ще да е било — безпаметно мъчителен глад, от който се обезумява и не се знае повече какво се върши. Така затворени в подземието на някоя мрачна кула и осъдени на гладна смърт се хвърлят в тежкия душен облак на умопомрачение един върху друг и си ръфат живите меса. И нищо не знаят за това, що вършат.

Чу се тихо стенание. Младена настръхна и се заогледва все със същия поглед на ужаса. Славка, за която тя като че бе съвсем забравила, се движеше и стенеше едва чуто, очевидно сънуваше.

Изведнъж майката се уплаши, че детето й може тутакси да се събуди и да я види в леглото на Асеня. Тя предпазливо се изправи, поглеждайки ту към Славка, която се бе извърнала към стената и отново бе притихнала, ту към Асеня, който спеше тъй дълбоко със своя печален израз на лицето, че сякаш дори не дишаше; прескочи много внимателно нозете му и тихо се спусна на земята, без да разклати леглото.

Макар да бе съвършено съмнало, когато отвори вратата на срещната стая, сърцето й се блъскаше така, като че тя пристъпва в най-дълбок мрак, из който сякаш ще чуе гласа на мъжа си да я запита къде е била тая нощ. Щом влезе, тя спря поглед на леглото, на което той вчера лежеше мъртъв, представи си го до най-малки подробности — и тъпият ужас, който бе я обхванал, растеше на всеки миг. Когато тя се обличаше, ръцете й се тресяха; коленете й се подкосяваха и зъбите й тракаха.

Нещо изпраска. Тя извика, сякаш със схванати челюсти, и политна. Едвам не падна в несвяст. Маслото на кандилото се бе свършило и пламъчето угасваше. Тя се спусна в кухнята, донесе стъкло със зехтин, напълни го и пак го запали, все още тресейки се. Не, тя трябва да събуди Славка; страхът й така навярно ще мине. Отиде на пръсти отвъд, взе на ръце детето, пренесе го в своята стая, сложи го внимателно на дивана и чак след това го събуди.

Наистина, когато Славка отвори очи, и движенията, и гласът, и погледът на майката бидоха подчинени мигом на едно неподозирано самообладание.

Детето изведнъж забъбри:

— Мамо ма, аз нали бях си легнала оттатък, при бати Асеня, защо сега съм тук?

— Че нали тука си спиш?

— Ама ти ли ме пренесе?

— Аз, чедо.

— Защо ме пренесе ма, мамо? Бати Асен не ще ли ме да спя в неговата стая?

На пътната врата се почука. Вдовицата разбра, че ще да е баба Ена, и отивайки да отвори, тя сякаш натика всичко преживяно нощес и своя тъмен безпаметен страх в най-скритото ковчеже на душата си и добре го заключи и затрупа.

Тя ще мисли после, когато бъде сам-сама, а сега предстои един ден, през който трябва да бъде търпелива и да пренесе със смирение безконечните брътвежи на баба Ена и на толкова други роднини и познати — хора, чиито всекидневни мисли и чувства не е успяла дори старостта да облагороди и да откъсне от половите мръсотии; животни, които я погнусяваха до дън-душа.

„А какво право имам аз, особено днес, да се гнуся от тях?“ — светна изведнъж в главата й, додето отваряше пътните врата.