Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

II

Когато Асен влезе в класната стая, Бръснича разправяше някаква весела история, подражавайки гласа и маниерите на учителя по естествените науки, един добродушен чех със странен български език, и хлапаците хъхреха от смях. Захласнати в имитациите на смешника на класа, учениците не обърнаха внимание на Асеня, не съгледаха бледното му и тъжно лице. Той мина тихо и си седна на мястото. Почти тутакси след него влезе и преподавателят по философските предмети, Божилов, писател с голяма известност, гордост на учениците от горните класове на гимназията. Той, нервен човек със сухо очилато лице, се понамръщи задето при неговото появяване всички се разтичаха към местата си и дигнаха пушилка. Като зададе по някой и друг въпрос на тогова-оногова, както обикновено правеше, преди да преподава, недоволството му порасна. Отговорите бяха повърхностни, детински. Макар никога да не изпитваше за бележка, той сега извика Асеня Господинов, който минаваше за един от първите.

Момъкът приближи до черната дъска и почна да говори върху последния урок колкото се може по-самостоятелно, както изискваше Божилов, но видимо без да е в състояние да събере мислите си. Тепърва учениците съгледаха, че лицето му издава измъченост, като да се е случило на другаря им някое голямо нещастие. След малко Асен пристъпи към учителя и го помоли едва чуто да го извини, че макар да е приготвен, не може да намери нужните изрази. Той почти шепнеше, но в класа бе настанала такава удивена тишина, че всяка негова дума бе чута от ония, които седяха на най-последните чинове.

— Защо така? — рече изненадан учителят и погледна през очилата си момъка.

В очите на Асеня се четеше таквоз страдание, че преподавателят запита още по-учуден своя любимец, който винаги най-сполучливо е предавал със свои думи наученото, какво му се е случило.

— Смъртник имаме вкъщи, господин преподавателю. Макар далечен сродник, плачовете на домашните му…

Устните на момчето затрепераха и то не можа да доизкаже.

Ако учениците бяха узнали причината за Асеньовото угнетено душевно състояние преди влизането на учителя, мнозина навярно биха се изсмели и Бръснича сигурно би запитал:

— А много ли плака, Асенчо?

Даже и сега по лицата на някои се появи оная подигравателна усмивка, която свидетелствува за голямата жестокост на детето и на незрелия човек.

Но Божилов бе трогнат и неговото вълнение се предаде на възпитаниците му.

— Защо не ми каза, да те пусна да си отидеш още в началото на часа? — рече ласкаво той. — Вземи си книгите и иди на чист въздух.

В класа изведнъж настана едно възвишено настроение. Сякаш ангел прелетя и душите се отвориха и изпуснаха най-хубавите си лъчи.

Асен си прибра нещата и тихо, на пръсти, с приведена глава излезе от класната стая.

Той се упъти към обширния парк на София, зад Орловия мост. Избрал там едно от най-затулените кътчета, той легна по корем и дълго следи из тревата мравките и буболечките. Когато лактите и раменете му се умориха, той се обърна на гръб, подложи ръце под главата си и се загледа в две млечнобели облачета, които плуваха едно до друго по синьото небе, отправени към Витоша. Птички прехвръкваха из акациите и дивите кестени наоколо и цвъртяха така, като че нямаше по-важна работа от тая. Пъстрокрили пеперуди се люлееха във въздуха по най-разнообразни криви линии. Татък недалеко работник косеше зрялата трева и косата му светеше на слънцето. Това напомни на Асеня за смъртта и той се помъчи да си представи как ще умре. Напразно. Не можа да извика пред очите си ни едно положение, което да му изглежда вероятно. Изведнъж извади ръце изпод главата, попипа си лицето, гърдите, нозете и почувствува една луда радост от своите меса, от топлотата на тялото си. И смъртта му се видя като една приказка или като бедствие, което може да сполети когото и да е другиго, само не и него. Спомняйки си за бай Никола, нему се стори, че който ще умре, личи му много години по-рано, дори когато е съвсем здрав и силен човек; стори му се, че той винаги е изглеждал като човек, който ще умре. Спомни си така също, че колчем е разгървал албум с фотографии в къща, дето пръв път отива на гости с домашните си, някои от портретите са му изглеждали като портрети на умрели хора; и когато са казвали за някого, че се е поминал, той е намирал, че това личи… Даже се е мъчил да отгатне дали е жив тоя или оня непознат човек. Но не е смял никога да открие на домашните си какво мисли детинската му глава, от страх да не го вземат за глупаво момче.

Горещината ставаше все по-голяма и навяваше някаква приятна шеметност. Мислейки по такъв странен начин за смъртта, Асен попипваше ту мишците на ръцете си, ту хълбоците си — и нему бе извънредно приятно, че живее, че има тяло, че може да се движи както си ще. По едно време душата му се тъй разведри, че даже косачът не му изглеждаше вече зловещ, а забавен и хубав със своите бавни и силни движения. Той дишаше жадно напоения с мирис на косено сено и на смола от близките борики въздух и най-ненадейно му стана тъй весело, че се изправи пъргаво, погледна към Витоша, на чийто връх бяха вече кацнали двете облачета, и си засвири с уста една игрива песен. Обаче тутакси си спомни онова, което бе оставил вкъщи, сви устни и си помисли:

„Какъв съм негодник! Кака Младена е тъй добра, а аз съм взел да свиря на таквоз време!“

И стана му тъй мъчно, тъй тъжно, че той е весел и свири, когато кака му Младена пищи отчаяно вкъщи над мъртвеца. Той почувствува нужда да отиде при нея, да падне в нозете й и със сълзи на очи да я моли да му прости, че е такъв лекомислен.

Минало бе пладне, когато Асен излезе от южната страна на парка и се упъти към града.

Беше страшна задуха. Нагорещеният въздух трептеше натам по улица „Граф Игнатиев“, която изглеждаше безкрайно дълга. Вървейки бързо, потънал в пот, Асен си спомни, че чичо му при някакъв случай е разправял, какво, когато бил студент в София, като разкопавали улиците за прокарване на канализацията, от всяка педя място на тая улица, чак до забавачницата на площад „Славейков“, изваждали човешки черепи и големи бедрени кости. Знаело се, че в турско време от тоя площад, та хе дори до Семинарията, било все турски гробища; Черната джамия, що е сега черква „Св. Седмочисленици“, била сред тях, далеко вън от града. Нему изведнъж се стори, че турците повече мрат от българите, та затуй не са могли да оставят на полуострова нищо друго, освен неизгледни гробища.

Асен се завърна у дома си, без да се отбие в гостилничката, дето се хранеше.