Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

XXIV

Семейството на видния адвокат Тодор Господинов се настани в две стаи от горния етаж на голямата сграда, която като манастирски килии ограждаше от всички страни минералната баня; майка, дъщеря и слугинята се поместиха в едната и Асен с баща си в другата.

Още от първия ден момъкът разбра, че тука съвсем не го чака оня живот, за който той мечтаеше в София, и че не само няма да си почине и да се разправи със себе си, но и че ще трябва да бъде в постоянно напрежение, съгласувайки своите постъпки с онова, което ще е приятно и полезно за спокойствието на домашните му. Решил еднъж да играе ролята, която бе необходима за своите му, той тутакси се озова в такава зависимост, в каквато не е бивал дори когато бе съвсем малък: трябваше да придружава домашните си във всички техни разходки и да търпи и да бъде любезен с всичките им познати. А банското общество още от пръв поглед у него събуди неприязън. То бяха семейства на заможни или средна ръка граждани, дошли не да си починат или да се лекуват, а да изпият, както хвалбливо се казваше, по една лъджа[1] ракия. Още сутрин в банята се внасяха стъкла с мастика и купове краставички и други мезета. Мнозина бързо-бързо се напиваха и почваха да пеят отвратителни турски песни, от които идваха в таквоз възбуждение, че захлупваха с все сила големите тасове върху водата в басейна, което произвеждаше звук като от топовни гърмежи. През целия ден по дългия чардак пред стаите сновяха раздронзани жени по долни фусти и мъже по халати, по хавлии или дори по бели гащи. Към обед и надвечер под сенките на върбите край реката, току пред банята, се постилаха килимчета и групи мъже и жени се събираха на ракия. Приказките и шегите на мъжете се въртяха все около полови работи. Жените при съвсем големи словесни мръсотии се преструваха, че не чуват и не разбират; но след всеки такъв случай почваха да си шушнат и от смеха, който избухваше между тях, и най-неопитното ухо долавяше, че е казана някоя дори още по-голяма мръсотия. Тези ракъкефи се свършваха пак с лигави турски маанета, с които си кълчавеха ченетата дори и жените; а нерядко избухваше и по някоя свада и се разменяха най-грозни турски псувни.

Обществото на Господинови се състоеше уж от по-избрани хора: няколко видни търговци, на които Господинов водеше делата, един негов колега адвокат, един учител от местната гимназия, няколко стари офицери — всички със семействата си. Във всяко домочадие имаше било по една-две моми за женене, било момци — нещо офицерчета, нещо чиновничета или студенти. Тотка — едра мома, с големи черни очи, с мургавко миловидно лице, с чудно хубаво изрязани устни, с които тя тъй сладко приказваше и се смееше, бе център на вниманието на младите момци. Те й говореха плоскости, тя ги подиграваше, но при все туй Асен забелязваше, че тяхното общество не само не й беше неприятно, но бе й и желано. Това той разбираше и обясняваше пак с полово възбуждение и с големи усилия над себе сполучваше да поддържа със сестра си приветливи отношения. Но онова, което не можеше да разбере и което го дълбоко обиждаше, то бе, че обикалянето около Тотка на тия глупави и порочни хора, които насаме кой знае що не говореха за красотите на момичето, бе приятно на неговите родители. Той на няколко пъти още в първите дни ги чу да приказват, че всички младежи полудели по дъщеря им и че тя има възможност да направи най-добър избор.

„Та каква е разликата между сводници и родители? — мислеше си Асен. — Нима бракът изменя същността на работата?“

В душата на Асеня засядаше едно лошо чувство към своите, едно гнусене. Обаче той не изменяше взетото еднъж решение да бъде приветлив и по възможност весел, макар че още от самото начало тая роля му се видя непоносимо трудна.

Една надвечер цялото общество на Господинови се разхождаше по дългата зелена поляна отвъд реката, дето бе паднала вече сянката на близък планински връх. Младите, момичета и момци, вървяха доста напред. Между тях бе и Асен. Бъбреше се за най-незначителни работи и се пущаха изтъркани от многократни повтаряния шеги. Между момците имаше два-трима пийнали повечко мастика, особено подпоручик Динов, як самец с хубаво, но тъпо лице. Той избиваше на вулгарни двусмислености; неколцината му другари се смееха и това го поощряваше. Вървейки така, вниманието на младите хора привлякоха няколко хлапета, които гребяха от реката вода с котлета, тичаха татък настрани и я наливаха някъде.

— Лалугери ловят! — каза някой и всички хукнаха да гледат.

Децата знаеха, че всяко лалугерово жилище има две дупки, вход и изход, на разстояние по няколко крачки една от друга. Додето се наливаше вода в една дупка, други чакаха да се покаже обезпокоената животинка от някоя друга наоколо, за да я захлупят с шапките си или да я погнат. Тъкмо младите хора бяха стигнали при децата, недалече от тях се подаде малко колче от земята. Подпоручик Динов, който вървеше встрани с Тотка, каза тихичко, но все пак така, че да бъде чут от двамата му близкостоящи приятели:

— Госпожице, какво напомня това колче?

Другите двама офицери се изкискаха.

Тотка направи вид, че не чу, но в объркаността си предприе нещо твърде неуместно: тя хукна заедно с разкряскалите се от възторг деца към лалугера. И изведнъж разбра, че това бе една ужасна грешка, защото офицерчетата още повече се разсмяха и един от другарите на Динова каза:

— Тича да го хване! Ха-ха-ха!

Обаче Тотка веднага се бе оправила от своята обърканост. Още след първите стъпки, преди да избухне смехът, тя свърна при една своя приятелка, улови я под ръка и заговори й високо за някаква бродерия — като за нещо извънредно важно, което е мислила да й каже, но е забравила и сега ненадейно се сеща. Благодарение на това смехът на офицерите отиде на вятъра и скандалът не се забеляза. Обаче Асен видя и чу всичко. Той бе бледен и цял трепереше от гняв, но при тоя край на работата нямаше как да се намеси, без да изложи още повече сестра си.

Групата на старите ги застигна и разходката продължи вкупом. Подпоручик Динов очевидно се разкая за своята постъпка и Асен забеляза как той се мъчеше да тръгне наред с Тотка. Най-сетне това му се удаде. И за да не го смята умната мома празен и лекомислен човек, той подкачи някакъв разговор за музиката, но не излезе нищо. Мина на впечатленията си от столицата, дето току-що бе ходил в отпуск и очевидно не бе прекарал така, както би желал. С намерение да каже нещо приятно на госпожицата, той се улови да я уверява, че макар да било София, жените не умеели да се обличат тъй с вкус; че някои провинциални градове превъзхождали в туй отношение столицата.

— Кое в тоалетите на столичанките най-вече не ви хареса, господин подпоручик? — запита го насмешливо Тотка.

— Много работи! Например злоупотребява се с червения цвят! Аз намирам, че той въобще трябва да бъде изхвърлен.

— Тъй ли? Че защо?

— Та червеното не прилича на никого! — рече той, уверен, че е наскочил на оригиналност, която ще смае и зашемети девойката.

— Лъжете се, господин подпоручик. Червеното, от най-светло до най-тъмно, подхожда извънредно на българските лица.

— Как така? — чу се от много страни.

Вниманието на всички бе наострено.

— Твърде естествено: защото повечето сме мургави и чернооки.

— Аа!

— Значи на руси хора червено не отива? — обади се една съвсем руса възстара мома с жлъчно лице, облечена с червена жакетка и с червена сламена шапка на главата. — Какъв цвят според тебе най би ми отивал?

Тотка прехапа устна. Тя тутакси забележи още една девойка, която би се обидила, ако биха се разяснили тия прости работици, толкова непознати на някои хора — дори често на най-големите кокетки и кокети, — колкото не са били и на прапрадедите им: тя бе с хубаво мургаво личице, което синята шапка и жакетка от същия цвят ужасно загрозяваха. Обаче умна и добра по душа, Тотка лесно изскочи от това неприятно положение.

— Моля, позволете ми да направим един опит, за да видя дали това не е заблуждение — каза тя с толкова благост и без да натрапва своите разбирания, че всички с готовност се отзоваха. — Радке, размени си шапката и жакетката с Невенка.

Когато това биде извършено, всички ахнаха от изумление. Не само мургавката бе прелестна от отражението на червеното, но и русата жлъчна мома изглеждаше миловидна под синята шапка.

И почна се безконечно бърборене за цветове и шарки — за елементарни, отпреди хилядолетия познати работи: те изглеждаха като откровения за тия моми и момци, които тъй се надпреварват да се обличат по последната парижка мода…

Изведнъж подпоручик Динов зададе съкрушително такъв въпрос:

— Значи според вас, госпожице, в конвоя не може да бъде назначен никакъв рус офицер, защото, както знаете, фуражките им са червени? Па и на всички войници от конвоя! — извика той, като да бе забравил, че в тая войскова част няма само офицери, както бе забравил, че преди малко настояваше червеният цвят въобще да се изхвърли, понеже не приличал на никое лице.

Това обърка мнозина. Особено офицерите. И Тотка трябваше много предпазливо, в деликатни изрази, за да не се обиди глупостта и простащината, да обясни, че когато се определя една униформа, имат се предвид особеностите на повечето лица и прочие.

Асен сумтеше и се мръщеше. Самото обстоятелство, че тя се увлече в разговора с Динова, въпреки случилото се, го разсърди. Той малко по малко поостана назад, без някой да го забележи, освен Тотка, после премина реката и си отиде в стаята.

На вечеря, колкото и да правеше усилия над себе си, той бе някак объркан и чувствуваше, че не е по силите му ролята, с която се нае. Тотка го поглеждаше гузно и не бързаше да го укорява, че не е весел. Когато се нахраниха и той излезе на чардака, сестра му отиде след него и помежду им почна тоя разговор:

— Е? — каза му тя, разтърсвайки го за рамото, както правеше обикновено, кога е сърдита.

— Аз би трябвало да кажа това „е?“…

— Забранявам ти да се бъркаш в моите работи! — прекъсна го тя. — Аз еднъж поисках да видя каква книга четеш, и ти не само не ми позволи, не само я скри и я заключи в куфара си, но ми и забрани да се интересувам.

— Аз не съм извършил нищо осъдително, като крия книгите, които чета и които може би за другиго биха били вредни.

Тотка се стъписа от изненада и пламна:

— Но аз няма какво да крия, разбираш ли? Моят живот е открит.

И тя се цапна по челото, за да покаже колко той е открит.

— Та виждам! Имах случая да се уверя…

Това бе много. На момата се зави свят.

— Ти не знаеш нито защо се сърдиш, нито какво говориш! Как трябваше според тебе да постъпя с оня глупак, който на всичко отгоре бе и пиян?

— Тъй буйно ми задаваш въпроси, на които и сама би трябвало да си отговориш!

— Да му кажа като слугините: магаре, мръсник, мискин ли?

— Аа, прощавай…

— Та кажи ми ти, който четеш такива мъдри книги, що другите нямат право нито да погледнат! — продължи тя запалено.

Момъкът отговори тихо:

— След всичко ти можеше да не разискваш тъй охотно с едно същинско говедо за хармонията на цветовете.

Момата политна, като че някой я удари с пълен размах в лицето.

Асен слезе бавно и отиде да се разхожда из тъмното край реката.

Когато се върна, старият спеше. А като стана на утрото, баща му бе отишъл да се къпе. Асен се облече набързо и без да се обади някому, отиде из прохладните планински долове нагоре по реката.

Бележки

[1] Лъджа (тур.) — топъл минерален извор или баня. — Б.р.