Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tragedy Of Antony and Cleopatra, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Четиринадесета сцена

Александрия. Другаде в двореца на Клеопатра.

Влизат Антоний и Ерос.

 

АНТОНИЙ

Кажи ми, Ерос, виждаш ли ме още?

 

ЕРОС

Да, господарю!

 

АНТОНИЙ

                Често някой облак

добива вид на змей, а друг на мечка,

на лъв, на замък със зъбати кули,

на остров странен или синкав рид,

по който дървесата се люлеят

с трептенето на въздуха. Навярно

си виждал тез измамливи декори

на вечерта.

 

ЕРОС

        И даже много пъти.

 

АНТОНИЙ

Което току-що било е кон,

се слива със променливите пари,

като вода с вода, и в миг изчезва.

 

ЕРОС

Така е, господарю.

 

АНТОНИЙ

                И така е

и с господаря ти, мой малки Ерос.

Виж, още съм Антоний, но със мъка

опазвам тази видимост. Воювах

зарад владетелката на Египет

със мисълта, че нейното сърце

е мое, както нейно беше мойто

и с него хиляди, които то

привлякло бе към себе си (сега

загубени!), а тя, а тя, о, Ерос,

на Цезар сече картите така,

че козовете му да бият мойте

един след друг!… Не, Ерос, не плачи!

Не свърших друго, но ще знам да свърша

със себе си!

Влиза Мардиан.

                Ах, твойта господарка

открадна меча ми!

 

МАРДИАН

                Не, не, Антоний!

Тя любеше те и до края свърза

съдбата си със твойта!

 

АНТОНИЙ

                Вън оттук,

скопецо нагъл! Тя ми измени

и ще плати с живота си!

 

МАРДИАН

                        С живот

човек не може два пъти да плаща.

Което ти се каниш да й сториш,

тя стори си го вече. „О, Антоний!

О, храбри мой Антоний!“ — това беше

последната й реч и стон възпря

между сърце и устни твойто име,

така че то погребано остана

във тялото й!

 

АНТОНИЙ

                И умря?

 

МАРДИАН

                        Умря!

 

АНТОНИЙ

Снеми доспехите ми, Ерос! Вече

трудът на дългия ми ден завърши

и време е за сън.

Към Мардиан.

                А ти върви!

Това, че жив те пускам, ти заплаща

богато за усилието.

Мардиан излиза.

                Смъквай!

И седмокатният Аяксов щит

не би опазил от подобен удар

сърцето ми! Разпуквай се, о, гръд!

Сърце, веднъж поне бъди по-силно

от клетката си! Сваляй, Ерос! Вече

не съм войник. Нагръднико измачкан,

със чест те носих — сбогом!… Остави ме!

Ерос излиза.

О, аз ще те догоня, Клеопатро,

и ще изпрося прошката ти с плач!

Да, трябва да го сторя! Вече всяка

отсрочка е мъчение. Когато

угаснал е светилникът ти, лягай!

Защо да бродиш в тъмното? Безцелна

е всяка стъпка, всеки гърч затяга

по-плътно примката. Печат и край!

Хей, Ерос!… Ида, скъпа!… Ерос! Ерос!…

Царице, чакай ме! О, там, където

душите се разхождат сред цветя,

ръка в ръка, пий с теб ще се явим

и всички, възхитени, ще се струпат

около нас, оставили без свита

Дидона и Еней[55]!… Хей, Ерос, Ерос!

 

Влиза отново Ерос.

 

ЕРОС

На твойте заповеди, господарю!

 

АНТОНИЙ

Откак е мъртва Клеопатра, аз

живея в срам такъв, че боговете

ме гледат със погнуса! Аз, аз, който

света разрязвах с меч и застроявах

смарагдните Нептунови пространства

със градове от кораби, отстъпих

по смелост на една жена, която

със свойта смърт на Цезар сякаш каза:

„А аз надвих пък себе си!“ Ти, Ерос,

ми се закле, че ако видя нявга

потеря от безчестия и мъка

да ме преследва неизбежна, ти

по моя заповед ще ме убиеш.

Часът дошъл е. Хайде, Ерос, удряй!

Не мене ще пронижеш ти, а Цезар

в сърцето на триумфа му. Върни

кръвта във бузите си!

 

ЕРОС

                Господарю,

ти искаш туй от мене, пред което

и партските стрели, макар враждебни,

във смут се отклоняваха!

 

АНТОНИЙ

                        А ти

нима би искал от прозорец в Рим

да видиш господаря си завързан,

привел покорно врат, с лице, което

дори не спомня прежната му гордост,

да крачи след подвижния престол

на тържествуващия Цезар, шибан

от неговия смях?

 

ЕРОС

                Не, туй не искам!

 

АНТОНИЙ

Тогава удряй! Ударът в сърцето

сега е цяр за мен. Измъквай меча,

послужил толкова добре на твойто

отечество!

 

ЕРОС

        Смили се, господарю!

 

АНТОНИЙ

Когато аз дарих ти свободата,

обет ми даде ти, че ще го сториш,

щом кажа ти. Измъквай меча, хайде,

или услугите ти досега

били са само рожби на случайност!

Измъквай го, ти казвам!

 

ЕРОС

                        Но тогава

от мене отвърни лика си, който

цял свят боготвори!

 

АНТОНИЙ

                Съгласен. Ето!

 

Извръща лице.

 

ЕРОС

Измъкнах го.

 

АНТОНИЙ

        Тогава какво чакаш,

та не замахваш с него?

 

ЕРОС

                Господарю,

преди да съм замахнал, нека първо

си кажем „Сбогом!“

 

АНТОНИЙ

                Ти го каза вече.

Аз връщам ти го: „Сбогом!“

 

ЕРОС

                        Сбогом, мой

велики, несравними господарю!

Веднага ли?

 

АНТОНИЙ

        Веднага, верни Ерос!

 

ЕРОС

Добре тогава! Тъй не ще скърбя

по мъртвия Антоний!

 

Пробожда се.

 

АНТОНИЙ

                Храбри Ерос,

ти, три пъти по-доблестен от мен,

ми даваш пример. Двама с мойта скъпа

вий надсияхте ме по благородство

пред летописците. Но аз в смъртта си

ще бъда като млад жених, забързан

към брачното легло! Мой меч, изскачай!

О, Ерос, твоят господар е в туй

твой ученик: това от теб го зная!…

Хвърля се върху меча си.

Нима съм жив?… Не мога да умра?…

Хей, стражи! Довършете ме!

 

Влизат Дерцет и неколцина Стражи.

 

ПЪРВИ СТРАЖ

                        Кой вика?

 

АНТОНИЙ

Приятели, оказах се неловък!

Свършете вий, което аз започнах!

 

ВТОРИ СТРАЖ

Звездата падна!

 

ПЪРВИ СТРАЖ

                Времето се спря!

 

ВСИЧКИ

Уви! Уви!

 

АНТОНИЙ

        О, кой ще ме довърши?

 

ПЪРВИ СТРАЖ

Аз не!

 

ВТОРИ СТРАЖ

        И аз не мога!

 

ТРЕТИ СТРАЖ

                        И аз също!

 

Стражите излизат.

 

ДЕРЦЕТ

Ти сам със свойта смърт ни заповядваш

да бягаме. Тоз меч ще препоръча

Дерцет пред Цезар!

 

Взема меча на Антоний.

Влиза Диомед.

 

ДИОМЕД

                Де е Марк Антоний?

 

ДЕРЦЕТ

Хе, там е!

 

ДИОМЕД

        Жив ли е? Защо мълчиш?

 

Дерцет излиза.

 

АНТОНИЙ

О, Диомеде, меча си измъквай

и мушкай ме, додето не ме видиш

безжизнен труп!

 

ДИОМЕД

                Върховни господарю,

царицата ме прати…

 

АНТОНИЙ

                Кой те пратил?

Кога това?

 

ДИОМЕД

        Сега!

 

АНТОНИЙ

                Къде е тя?

 

ДИОМЕД

Във свойта гробница. Като разбра,

че ти я подозираш в сговор с Цезар

(в какъвто няма тя да встъпи нивга!)

и че не може да смири гнева ти,

тя заповяда да ти съобщят,

че е умряла, но след туй, обзета

от страх какво ще стане, прати мен

да ти разкрия правдата, която,

боя се, иде късно.

 

АНТОНИЙ

                Твърде късно,

добри ми Диомеде! Ще те моля,

повикай стражите ми!

 

ДИОМЕД

                Стражи, хей!

Къде е стражата на господаря?

Да дойдат всички тука!

 

Влизат неколцина Стражи.

 

АНТОНИЙ

                        Верни мои,

ще ви помоля да ме отнесете

при Клеопатра. И с това приключва

дългът ви спрямо мен.

 

ПЪРВИ СТРАЖ

                О, господарю,

скърбим, че не можа да надживееш

най-верните си!

 

ВСИЧКИ

                О, печален ден!

 

АНТОНИЙ

Приятели, не радвайте Съдбата

със своя плач. Макар да ни наказва,

да я посрещнем със „Добре дошла!“

и със това да я накажем ний!

Аз водил съм ви неведнъж — ваш ред е

вий мене да поносите! Така!

 

Всички излизат, носейки Антоний.

Бележки

[55] Дидона и Еней — герои на поемата „Енеида“ от римския поет Виргилий. Дидона била картагенска царица, която се влюбила в избягалия от опожарената Троя Еней. Когато той я изоставил на път за Италия, Дидона се хвърлила в горяща клада и загинала. Тук двамата са споменати като прочута любовна двойка.