Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le lit 29, ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


Когато капитан Епиван минаваше по улицата, всички жени се обръщаха след него. Той наистина беше тип на красив хусарски офицер. И затова пък все си придаваше важност, все се перчеше, погълнат от грижи за мустаците, талията и бедрата си, с които се гордееше. Между другото и мустаците, и талията, и бедрата му бяха великолепни. Мустаците — руси, буйни, войнствено надвиснали над устните му като плъстено руло с цвета на зряло жито, меки, грижливо навити, с дръзко засукани краища, които се спускаха от двете страни на устата. Талията — тънка, като че стегната в корсет, а над нея — широк, добре развит гръден кош, мъжествен, наперен, изтънчен. Бедрата — превъзходни, бедра на гимнастик, на танцьор, чиито мускули се очертаваха при всяко движение под добре прилепналия червен сукнен панталон.

Вървеше стегнато, с леко раздалечени ръце и крака, поклащайки се малко като кавалерист — походка, която подчертава гръдния кош и краката и изглежда победоносна под униформата, но почти не прави впечатление под цивилния редингот.

Както на много други офицери — и на капитан Епивап цивилният костюм не му отиваше. Облечен в сиво или черно сукно, той изглеждаше чисто и просто като търговски служащ. Но във военна униформа нямаше равен на себе си. Главата му беше красива; имаше тънък гърбав нос, сини очи и тясно чело. Беше плешив и при това, без сам да разбере как бяха окапали косите му. Утешаваше се с констатацията, че възголо теме и големи мустаци не е много лошо съчетание.

Отнасяше се пренебрежително почти към всички, но презрението му имаше различни степени.

На първо място за него въобще не съществуваше еснафското съсловие. Той гледаше на неговите представители като на животни, без да им отдава повече внимание, отколкото на врабчетата или на кокошките. Само офицерите имаха според него известно значение в обществото, но той не ценеше еднакво всички офицери. Общо взето, тачеше само хубавите мъже, защото според него истинското и единствено качество на военния трябваше да бъде неговата представителност. Че какво, военният е мъж, създаден за война и любов, със здрави юмруци, с буйна коса и с издръжлив кръст, повече нищо. Той подреждаше генералите от френската войска според ръста, стойката и суровото изражение на лицата им. Бурбаки му се струваше най-великият военачалник на съвременната епоха.

Присмиваше се много на задъхващите се при ходене ниски и дебели офицери от пехотата и изпитваше главно непреодолимо презрение, граничещо с отвращение, към жалките дребосъчета, завършили политехника, мършави очилати човечета, тромави и непохватни, на които, както казваше той, толкова подхожда униформа, колкото на заек да служи литургия. Възмущаваше се, че търпят в армията такива недоносчета с хилави крака, които ходят рачешки, почти не ядат и като че ли предпочитат уравненията пред хубавите момичета.

Капитан Епиван се радваше на постоянни успехи, на истински победи сред нежния пол.

Всеки път, когато вечеряше с някоя жена, той беше сигурен, че ще прекара нощта насаме с нея в леглото, а в случай че непреодолими пречки възпрепятствуваха още същата вечер неговата победа, той бе поне уверен, че на следния ден ще има „продължение“. Другарите му не обичаха да го запознават с приятелките си, а търговците, чиито хубави жени стояха на касата в магазините им, го познаваха, страхуваха се от него и смъртно го ненавиждаха.

Когато той минаваше по улицата, жената на търговеца неволно разменяше поглед с него през стъклата на витрината — един от тия погледи, които значат много повече от нежните думи, които съдържат зов и отговор, желание и признание. А мъжът, инстинктивно предугадил това, се обръщаше внезапно и метваше яростен поглед на гордо изпъчената фигура на офицера. А когато капитанът отминеше, усмихнат и доволен от впечатлението, което беше оставил, търговецът нервно разбутваше наредените по тезгяха предмети и заявяваше:

— Надут пуяк и нищо повече. Кога ли ще престанат да хрантутят всички тези търтеи, които влачат по улиците тенекиените си дрънкулки? Ако питат мене, аз предпочитам касапина пред военния. Ако престилката му е опръскана с кръв, то поне това е животинска кръв; самият той е полезен за нещо и ножът му не служи за убиване на хора. Не разбирам как може да се търпят тези обществени убийци, които разхождат смъртоносните си оръжия по булевардите. Знам, че не може без тях, но нека поне ги крият и да не ги обличат като за маскарад с червени панталони и сини куртки. Никой не облича палача като генерал, нали?

Без да отговори, жената повдигаше едва забележимо рамене, а мъжът, отгатнал нейния жест, без да го види, възкликваше:

— Колко ли трябва да е изкуфял човек, за да иде да гледа как се перчат тези хапльовци!

Впрочем славата на завоевател на капитан Епиван беше призната в цялата френска армия.

 

 

И ето че в 1868 година неговият сто и втори хусарски полк се настани на гарнизон в Руан.

Скоро капитан Епиван стана известен в града. Всяка вечер към пет часа се появяваше на булевард Боалдийо, за да изпие чашка абсент в кафене „Комеди“, но преди да влезе в заведението, той гледаше да се поразходи малко, за да покаже краката, талията и мустаците си.

Руански търговци, които също се разхождаха, с ръце на гърба, погълнати от сделките си, разговаряйки за покачването и спадането на цените, го поглеждаха все пак и измърморваха:

— Дявол да го вземе, това се казва хубав мъж!

А после, когато го опознаха, те казваха:

— Как! Капитан Епиван ли? Мъж и половина, не може да се отрече!

Когато го срещнеха, жените тръсваха незабележимо глава по много особен начин, като че ли трепваха свенливо, като че ли се чувствуваха безсилни или разсъблечени пред него. Те навеждаха леко глави, по устните им пробягваше усмивка, много им се искаше да ги погледне, да ги хареса. Когато някой другар се разхождаше с него, никога не пропускаше да промърмори завистливо всеки път, щом забележеше тази женска хитрина:

— Върви му на този дявол Епиван!

Между платените жени в града се водеше истинска борба, надпреварваха се коя ще го спечели. Те се тълпяха всички в пет часа, офицерския час, на булевард Боалдийо и влачеха две по две дългите си рокли от единия до другия край на движението, а капитаните и майорите, също двама по двама, влачеха сабите си по тротоара, преди да влязат в кафенето.

И ето че една вечер хубавата Ирма, любовница, както се говореше, на господин Тамплие-Папон, богатия манифактурист, спря файтона си пред кафене „Комеди“, слезе и се отби уж да купи хартия или да поръча визитни картички при гравьора господин Полар, само и само за да мине пред офицерските маси и да хвърли на капитан Епиван един поглед, който сякаш казваше: „Когато обичате!“ — и при това така недвусмислено, че полковник Прюн, който пиеш зелен ликьор с подполковника, не можа да се въздържи и процеди през зъби:

— Ах, мръсник! Върви му на тоя мошеник!

Думите на полковника се предадоха от уста на уста и капитан Епиван, развълнуван от одобрението на началството, мина на другия ден в парадно облекло, и то няколко пъти, под прозорците на хубавицата.

Тя го видя, показа се, усмихна се.

Същата вечер той стана неин любовник.

Те се показваха публично, открито манифестираха връзката си, излагаха се взаимно, горди и двамата с подобно приключение.

В града се говореше само за любовната връзка на хубавата Ирма и офицера. Единствен господин Тамплие-Папон не се съмняваше в нищо.

Капитан Епиван сияеше от тщеславие. Всеки миг повтаряше: „Ирма ей сега ми каза. — Ирма ми казваше снощи. Вчера, като вечерях с Ирма…“

Повече от година той разхождаше навред, излагаше на показ и развяваше из Руан тази любов, като отнето от противника знаме. Чувствуваше се по-добре поставен благодарение на тази победа, достоен за завист, по-уверен в бъдещето, по-сигурен, че ще получи тъй силно желания кръст за храброст, защото всички погледи бяха приковани в него, а достатъчно е да изпъкнеш малко повече от другите, за да не те забравят.

Но войната избухна и полкът на капитана бе изпратен още през първите дни на границата. Сбогуването бе много трогателно. То продължи цяла нощ.

Сабя, червени панталони, кепе, хусарски мундир се бяха свлекли от стола и лежаха на земята; рокли, фусти, копринени чорапи също се търкаляха заедно с униформата в пълен безпорядък на килима — стаята бе разтурена като след сражение. С разпуснати коси, обезумяла от скръб, Ирма бе увиснала на шията на офицера. Тя го прегръщаше, после го пускаше, търкаляше се по земята, събаряше мебелите, скубеше ресните на креслата, хапеше краката им, а капитанът, силно развълнуван, но несръчен в утешенията, само повтаряше:

— Ирма, мъничка Ирма. Няма що, налага се.

И от време на време изтриваше с върха на пръста си някоя сълза, която се набираше в ъгъла на окото му.

Разделиха се призори. Тя придружи с файтон любимия си чак до първия етап и го целуна една ли не пред целия полк в момента на раздялата. Другарите му намериха, че това бе твърде мило, твърде пристойно, твърде достойно и стиснаха ръката на капитана с думите:

— Щастливец! Прекрасно сърце има тази девойка!

Те действително виждаха в тази постъпка нещо патриотично.

 

 

Полкът бе подложен на голямо изпитание през войната. Капитанът се държа геройски и получи най-сетне кръст за храброст, а щом войната свърши, той се върна в гарнизона на Руан.

Веднага щом се върна, попита за Ирма, но никой не можа да му каже нищо определено.

Според едни тя се бе забавлявала с пруския генерален щаб.

Според други бе се оттеглила при родителите си, земеделски стопани в околностите на Ивто.

Той даже изпрати ординареца си в кметството, за да прегледа регистрите на умрелите. Името на неговата възлюблена не беше между тях.

И капитанът изпита голяма скръб, която проявяваше открито. Той дори приписваше на врага своето нещастие, смяташе, че прусаците, които бяха окупирали Руан, бяха виновни за изчезването на младата жена и заявяваше:

— Те ще ми платят, мизерниците, в следващата война!

Но една сутрин, тъкмо когато влизаше в трапезарията за обед, някакъв човек, старец, облечен в блуза, с каскет на глава, му подаде един плик. Той го отвори и прочете:

„Мили мой,

Аз съм в болницата много, много болна. Няма ли да дойдеш да ме видиш? Ще ми направиш голямо удоволствие.

Ирма“

Капитанът побледня и каза, преизпълнен със състрадание:

— Дявол да го вземе! Горкото момиче! Веднага следобед ще отида при нея.

И през цялото време той разказваше на масата на другите офицери, че Ирма е в болницата, но той ще я вземе оттам, каквото ще да става. Това било пак по вина на тия проклети немци. Тя е останала навярно съвсем сама, без никакви средства, умираща от глад, защото те по всяка вероятност са ограбили жилището й.

— Ах, мръсниците!

Всички се разчувствуваха от думите му.

Едва дочака да мушне навитата си салфетка в дървения пръстен и скочи, взе сабята си от закачалката, изпъчи гърди, за да смали талията си, закопча колана и тръгна с бързи крачки към градската болница.

Но да влезе в болничната сграда, където той се надяваше незабавно да проникне, му бе строго забранено, и той се принуди да отиде при полковника си. Обясни му как стои работата и получи от него една бележка за управителя на болницата.

Управителят накара хубавия офицер да почака известно време в чакалнята и му даде най-сетне пропуска, като го поздрави студено и неодобрително.

Още от вратата капитанът се почувствува неудобно в това убежище на мизерия, страдание и смърт. Един прислужник го поведе.

Той стъпваше на пръсти, за да не вдига шум, по дългите коридори, където се носеше блудкава миризма на мухъл, болести и лекарства. От време на време шепот на човешки гласове нарушаваше дълбоката тишина на болницата.

Понякога през някоя открехната врата капитанът зърваше болнична спалня, наредени легла с издути от очертанията на телата завивки. Полуоздравели жени шиеха, седнали на столове до леглата си, облечени в болнични халати от сиво платно, с бели шапчици на глава.

Водачът му се спря внезапно пред една от тия галерии, пълни с болни. На вратата беше написано с едри букви: „Сифилитички“. Капитанът изтръпна. После усети, че се изчервява. Една болногледачка приготвяше при входа някакво лекарство върху малка дървена масичка.

— Аз ще ви заведа — каза тя, — тя е на легло двадесет и девет.

И тя тръгна пред офицера. После му посочи една кушетка и добави:

— Тук е.

Виждаха се само издутите завивки. Дори главата бе скрита под чаршафите.

От всички страни из леглата се надигнаха бледи, изненадани лица. Гледаха униформата: лицата на млади и стари жени, всичките грозни и просташки под скромната болнична дреха.

Съвсем смутен, капитанът държеше в една ръка сабята, а в другата — кепето си. Той промълви:

— Ирма.

Тялото в леглото се раздвижи бързо я той видя лицето на своята любима, но толкова променено, уморено, отслабнало, че не можеше да я познае.

Тя едва си поемаше дъх, задавена от вълнение:

— Албер… Албер!… — прошепна. — Ти тук!… О!… Колко е хубаво!… Колко е хубаво!…

И от очите й закапаха сълзи.

Болногледачката донесе стол.

— Седнете, господине.

Той седна, загледан в жалкото бледо лице на девойката, която бе напуснал тъй свежа и хубава.

— Какво ти се случи? — попита.

Тя отвърна през сълзи:

— Ти си видял сам, написано е на вратата.

И тя скри лице под завивката.

Объркан и засрамен, той добави:

— Как се зарази, бедно мое момиче?

— Тези мръсници, прусаците — прошепна тя, — те ме взеха почти насила и ме заразиха.

Той не се сещаше какво друго да й каже. Гледаше я и въртеше кепето си в ръце.

Другите болни го разглеждаха. Струваше му се, че в спалнята, изпълнена с жени, засегнати от страшната и срамна болест, се носеше дъх на развалено, на гнила плът, на позор.

Ирма прошепна:

— Не вярвам да оцелея. Лекарят казва, че състоянието ми е много тежко.

После тя забеляза кръста за храброст върху гърдите на офицера и възкликна:

— О, ти си награден! Колко се радвам! Колко се радвам! О, да можех само да те целуна!

При мисълта за тази целувка тръпка на ужас и отвращение пробягна по кожата на капитана. Идеше му да си тръгне незабавно, да излезе на чист въздух, да не вижда вече тази жена. Но въпреки това седеше там, защото не знаеше под какъв предлог да стане и да се сбогува с нея.

— Нима не си се лекувала? — каза смутено той.

В очите на Ирма пламна огън.

— Не, аз исках да си отмъстя, па макар и да пукна. И аз ги заразих, заразих колкото можах повече прусаци. Докато те бяха в Руан, не се лекувах.

Той каза смутено, принудено шеговито:

— Виж, колкото за това, добре си направила.

Тя каза възбудено, с пламнали страни:

— О, да! Не един ще умре по моя вина, да. Гарантирам ти, че им отмъстих.

Той повтори:

— Толкова по-добре.

После стана.

— Хайде, трябва да те оставя, защото се налага да бъда при полковника в четири часа.

Тя се развълнува силно.

— Толкова скоро! Оставяш ме вече! О, но ти току-що дойде!

Той обаче искаше да си тръгне на всяка цена.

— Виждаш, че дойдох веднага, но трябва да бъда при полковника в четири часа.

— Полковник Прюн ли е все още? — попита тя.

— Той същият. Беше ранен два пъти.

— Ами другарите ти — поде тя, — убиха ли някого от тях?

— Да, Сен-Тимон, Савани, Поли, Сапрьовал, Робер, дьо Курсон, Пазафил, Сантал, Караван и Поаврен са мъртви. Саел остана без ръка, а на Корвоазен бе смазан кракът. Паке загуби дясното си око.

Тя слушаше с жив интерес. После ненадейно прошепна:

— Искаш ли да ме целунеш, кажи, преди да си отидеш? Нали госпожа Ланглоа не е тук?

Въпреки погнусата, която се надигаше в гърлото му, той долепи устни до безкръвното чело, а тя го обгърна с ръце и лудо зацелува синьото сукно на мундира му.

— Ще дойдеш пак, кажи, ще дойдеш, нали? Обещай, че ще дойдеш пак! — замоли тя.

— Да, обещавам ти.

— Кога? Можеш ли в четвъртък?

— Добре, в четвъртък.

— В четвъртък, в два часа?

— Да, в четвъртък, в два часа.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам ти.

— Сбогом, мили.

— Сбогом.

И той си отиде, засрамен под погледите на жените в спалнята, навел високото си тяло, за да изглежда по-нисък. Щом излезе на улицата, пое дълбоко въздух.

 

 

Вечерта другарите го попитаха:

— Е какво? Как е Ирма?

Той отвърна смутено:

— Получила е белодробно възпаление. Много е зле.

Но един дребен лейтенант, който подуши нещо от вида му, отиде да се осведоми и на другия ден, когато капитанът влезе в столовата, той бе посрещнат от същински залп от смях и закачки. Най-сетне имаха възможност да си отмъстят!

Стана известно освен това, че Ирма се беше забавлявала без мярка с пруския генерален щаб, че бе обиколила на кон местността заедно с някакъв полковник на сините хусари, а и с много други още и че в Руан я наричали само „жената на прусаците“.

Осем дни капитанът бе жертва на полка. Получаваше по пощата анонимни разобличителни записки, рецепти, указания на лекари специалисти и дори лекарства, чието естество беше написано върху пакета.

Посветен за станалото, полковникът заяви строго:

— Няма що, капитанът е имал много хубаво познанство. Ще го поздравя за него.

След дванадесетина дни капитанът бе повикан с ново писмо от Ирма. Той го разкъса ожесточено и не отговори.

Осем дни по-късно тя му писа повторно, че е съвсем зле и иска да се сбогува с него.

Той не отговори.

Няколко дни след това го посети изповедникът на болницата.

Момичето Ирма Паволен го умолявала на смъртното си легло да отиде при нея.

Той не посмя да откаже на изповедника, но влезе в болницата със сърце, препълнено със злоба, с наранено тщеславие и оскърбена гордост.

Стори му се, че тя си е почти същата и си помисли, че го разиграва.

— Какво искаш от мене? — попита я той.

— Исках да ти кажа сбогом. Изглежда, че краят ми наближава.

Той не повярва.

— Слушай, правиш ме за смях на полка, не искам това да продължава.

— Но какво съм ти направила? — попита тя.

Той се ядоса, защото наистина нямаше какво да отговори.

— Не мисли, че ще идвам тук, за да ми се присмиват всички.

Тя го погледна с угасналия си поглед, в който проблесна гняв, и каза повторно:

— Но какво точно съм ти направила? Може би не съм била мила с тебе? Искала ли съм ти някога нещо? Ако не беше ти, щях да остана при господин Тамплие-Папон и нямаше да бъда днес тук. Не, виждаш ли, ако някой може да ме упрекне, то сигурно не си ти.

Той поде с треперещ глас:

— Аз не те упреквам, но не мога да продължавам да идвам при тебе, защото твоето държане с прусаците е било срам за целия град.

С един скок тя седна в леглото си.

— Моето държане с прусаците ли? Но щом ти казвам, че те ме взеха насила, щом ти казвам, че не се лекувах само защото исках да ги заразя. Ако бях пожелала да се лекувам, не беше мъчно, бога ми! Но аз исках да ги умъртвявам и ги умъртвявах, това е то!

Той продължаваше да стои прав и повтори:

— Както и да е, това е позорно.

Тя едва не се задуши от възмущение, после поде:

— Кое е позорно? Че погубих живота си, за да ги унищожа, това ли е позорно! Ти не говореше така, когато идваше на улица Жана д’Арк! А! Позорно било! Самият ти, заедно с почетния си кръст, не си в състояние да направиш толкова много. Аз съм заслужила този кръст повече от тебе, чуваш ли, повече от тебе и съм убила повече прусаци, отколкото ти!…

Той продължаваше да стои пред нея, слисан и треперещ от негодувание.

— А, млъкни!… Знаеш ли… млъкни… защото… тези неща… не позволявам… да се докосваш до тях…

Но тя почти не го слушаше.

— Като че ли вие кой знае колко навредихте на прусаците! Нима щеше да ми се случи това, ако им бяхте попречили да дойдат в Руан? Кажи! Вие трябваше да ги спрете, чуваш ли? И аз им сторих повече зло, отколкото ти, да, аз им навредих повече, защото ще умра, а ти пак скиташ нагоре-надолу и се перчиш, за да мамиш жените…

От всяко легло се беше подала по една глава и всички тези очи наблюдаваха мъжа в униформа, който заекваше:

— Млъкни… чуваш ли… млъкни…

Но тя не млъкваше, а викаше:

— А! Чудесен позьор си ти! Познавам те, няма що! Познавам те. Повтарям ти, че аз съм им сторила повече зло и че съм убила повече немци, отколкото целият ти полк заедно… махай се от главата ми… подлец!

И той наистина се запъти към вратата. Бягаше с дългите си крака между двете редици легла, в които неспокойно се движеха сифилитичките. И чуваше гласа на Ирма, задъхан, хриптящ, натрапчив:

— Повече от тебе, да, аз убих повече прусаци от тебе, повече от тебе…

Той слезе по стълбата, като вземаше по две-три стъпала, и изтича да се затвори в стаята си.

На другия ден научи, че Ирма бе умряла.

Край