Включено в книгата
Оригинално заглавие
En famille, ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


Отивах да навестя моя приятел Симон Радевен, когото не бях виждал от петнадесет години.

Някога той беше моят най-добър приятел, съкровен приятел, с когото човек прекарва спокойните и весели дълги вечери, на когото казва интимните си сърдечни тайни, за когото намира, като говори тихо, редки мисли, фини, остроумни, деликатни, породени от самата симпатия, която възбужда духа и го предразполага.

Много години ние никак не бяхме се разделяли. Живеехме, пътувахме, мислехме, мечтаехме заедно, обичахме едни и същи неща с една и съща любов, възхищавахме се от едни и същи книги, разбирахме едни и същи творения, потръпвахме от едни и същи чувства и често се смеехме на едни и същи хора, само като разменяхме поглед.

После той се ожени. Ожени се изведнъж за едно провинциално момиче, дошло в Париж, за да си търси годеник. Как тази малка блондинка, слаба, с неподдържани ръце, със светли, празни очи, със свеж животински глас, подобна на сто хиляди кукли за женене, беше хванала този изтънчен и интелигентен мъж?

Може ли да разбере човек тия неща? Без съмнение той се е надявал на щастие, тихо, просто и продължително щастие в обятията на добра, нежна и вярна жена; и беше открил всичко това в прозрачния поглед на тази хлапачка със светли коси.

Не беше мислил, че дейният, жизнен и пламенен човек бързо се разочарова при допир с посредствената действителност, стига да не затъпее дотам, че нищо да не разбира.

Какъв щях да го заваря? Все още жизнен, духовит, засмян и ентусиазиран или приспан от провинциалния живот? Човек може толкова да се промени за петнадесет години!

 

 

Влакът спря на малка гара. Когато слизах от вагона, един дебел, много дебел човек, с червени бузи и заоблен корем, се спусна към мене с отворени обятия и извика:

— Жорж!

Целунах го, но не можах да го позная. После прошепнах слисан:

— Дявол да го вземе, не може да се каже, че си отслабнал.

Той отговори, като се смееше:

— Какво искаш? Добър живот! Добра трапеза! Добро спане! Ям и спя, ето моето съществуване!

Наблюдавах го и търсех в това широко лице любимите черти. Само очите му не бяха се променили; но аз не срещнах вече живия поглед и си казах: „Ако е вярно, че погледът е отражение на мислите, мислите в тази глава не са вече някогашните, които познавах така добре.“

Очите му блестяха все така, изпълнени с радост и приятелство, но нямаха вече онази интелигентна яснота, която изразява, както и словото, стойността на духа.

Изведнъж Симон ми каза:

— Гледай, ето двете ми големи деца.

Едно момиче на четиринадесет години, почти жена, и едно момче на тринадесет в ученическа униформа, се приближиха свенливо и несръчно.

Аз промълвих:

— Твои ли са?

Той отговори засмяно:

— Да, разбира се.

— Колко деца имаш всъщност?

— Пет! Имам още три в къщи!

Той изговори това с горд вид, доволен, почти тържествуващ, а аз се почувствувах обхванат от дълбоко съжаление, примесено със смътно презрение към този горделив, наивен, плодовит баща, който прекарваше нощите си да създава деца между две почивки в своята провинциална къща, като заек в кафез.

Качих се в колата, която той караше сам, и тръгнахме през града — тъжен град, сънлив и мрачен, без каквото и да било движение по улиците, с изключение на няколко кучета и две-три прислужнички. От време на време някой дребен търговец сваляше шапка, изправен до вратата. Симон отвръщаше на поздрава и назоваваше по име човека, без съмнение, за да ми докаже, че познава поименно всички жители. Дойде ми на ум, че навярно се готвеше да стане депутат — мечта за всички погребани в провинцията.

Преминахме бързо града и колата влезе в градина, която имаше претенции за парк, после спря пред къща с куличка, която пък искаше да мине за замък.

— Ето моята дупка — каза Симон с желание да изпроси комплимент.

Аз отговорих:

— Прелестна е.

На терасата се появи дама, нагиздена, причесана, със специално подготвени изрази за посещението. Тя съвсем не беше вече русото и блудкаво момиченце, което бях видял в църквата преди петнадесет години, а дебела дама с натруфен тоалет, потръпваща, без определена възраст, без характер, без елегантност, без дух, без всичко онова, което съставлява жената. Това беше най-сетне една майка, най-банална дебела майка, същинска квачка, създателка на човешки същества, машина от плът, която ражда деца и няма други духовни занимания освен готварската книга.

Тя ми пожела добре дошъл и аз влязох във вестибюла, където три мишлета, наредени по височина, стояха сякаш за преглед, като пожарникари пред кмета.

Казах:

— А, а, ето ги и другите.

Симон, сияещ от радост, ги назова:

— Жан, Софи и Гонтран.

Вратата на гостната беше отворена. Влязох в стаята и забелязах потънала в едно кресло някаква маса, която трепереше — някакъв човек, стар, парализиран човек.

Госпожа Радевен се приближи:

— Това е дядо ми, господине. Той е на осемдесет и седем години.

После тя извика на ухото на треперещия старец:

— Господинът е приятел на Симон, татко.

Прадядото направи усилие да ми каже добър ден и извряка:

— Уа, уа, уа — като размахваше ръце.

Аз отговорих:

— Вие сте премного любезен, господине — и се отпуснах на един стол.

Симон тъкмо влизаше усмихнат:

— А, а! Ти си се запознал с добрия татко. Той е безценен старец, развлича децата. На всяко ядене, драги, се лакоми до пукване. Трудно е да си представиш какво нещо може да изяде, ако го оставим свободен. Но ти ще видиш, ще видиш. Той така поглежда блюдата със сладкиши, като че ли са госпожици. Никога не си срещал по-смешно нещо, ще видиш ей сега.

После ме отведоха в моята стая да се преоблека, защото часът за вечеря наближаваше. Чух топуркане по стълбището и се обърнах. Всички деца ме следваха в редица след баща си, за да ми окажат почит без съмнение.

Стаята ми гледаше към равнината, безкрайна гола равнина, океан от треви, пшеница и овес, без дървета, без никакъв хълм — поразителна и тъжна картина на живота, който човек трябваше да прекара в тази къща.

Удари гонг. Известяваха вечерята. Слязох.

Госпожа Радевен ме хвана тържествено под ръка и минахме в трапезарията. Един прислужник търкаляше креслото на стареца, който, едва застанал пред чинията, започна да хвърля към десерта жадни и любопитни погледи, като въртеше с мъка треперещата си глава от една чиния към друга.

Тогава Симон потри ръце.

— Ще има да се позабавляваш — каза ми той.

И всички деца, като разбраха, че ще ми представят зрелището на лакомия дядо, започнаха да се смеят едновременно, а майка им само се усмихваше и повдигаше рамене.

Радевен започна да реве към стареца, свил на фуния ръце:

— Тази вечер имаме сутляш.

Набръчканото лице на прадядото просия и той потрепера по-силно от глава до пети, за да покаже, че беше разбрал и че е доволен.

Започна вечерята.

— Гледай — прошепна Симон.

Дядото не обичаше супа и отказваше да яде. Насилваха го заради здравето му; прислужникът тикаше насила пълната лъжица в устата му, а той, за да не погълне бульона, духаше така силно, че пръскаше като фонтан по масата и съседите си.

Малките деца се превиваха от радост, а баща им, твърде доволен, повтаряше:

— Смешен е, нали, старецът?

И през цялото време на яденето се занимаваха само с него.

Той изпиваше с поглед блюдата, поставени на масата, и с лудо трепереща ръка се опитваше да ги сграбчи и да ги привлече към себе си. Поставяха ги почти на разстояние да ги стигне, за да гледат напразните му усилия, трепетния му стремеж към тях, отчаяния зов на цялото му същество, на очите, устата, носа, с който душеше. Той ръмжеше откъслечно и от силно желание лигите течаха по кърпата му. А цялото семейство се радваше на това отвратително и смешно мъчение.

После слагаха в чинията му съвсем малко парче, което той изяждаше с трескаво лакомство, за да получи по-скоро още нещо.

Когато донесоха сутляша, той започна да се гърчи и да трепере от желание.

Гонтран му извика:

— Ядохте вече прекалено много. Няма от него за вас.

И се престориха, че няма да му дадат никак.

Тогава той започна да плаче. Плачеше, като трепереше по-силно, а всички деца се смееха.

Донесоха най-после и неговия дял, много малка част; и като ядеше първата хапка, той издаде с гърлото си смешен, лаком шум и направи с врата си движение, подобно на птица, която поглъща много голямо парче.

После, като свърши, започна да трепере, за да получи още ориз. Обхванат от съжаление пред мъката на този трогателен и смешен Тантал, аз се застъпих за него:

— Слушай, дай му още малко ориз!

Симон отговори:

— О, не, мили мой, ако яде прекалено много на тази възраст, може да му стане зле.

Млъкнах, дълбоко замислен над тази дума. О, морал, о, логика, о, мъдрост! На тази възраст! Те, значи, го лишаваха от единственото удоволствие, което можеше да вкуси, от грижа за здравето му! Здравето му! За какво й е здраве на тази неподвижна трепереща останка? Грижеха се за неговите дни, както се казва! Неговите дни? За него или за да запазят за по-дълго време на семейството зрелището на немощното му лакомство?

Той нямаше повече какво да прави в живота, нищо повече. Оставаше му само едно-единствено желание, една-единствена радост; защо да не му дадат всецяло тази последна радост, да му я дадат, докато умре от нея?

После, след продължителна игра на карти, аз се качих в стаята си, за да си легна: бях тъжен, тъжен, тъжен!

Облегнах се на прозореца. Отвън се чуваше лекото, тихо и приятно чуруликане на птица в някое дърво из близката околност. Сигурно пееше така, с нисък глас, за да приспи женската, легнала върху яйцата.

И аз мислех за петте деца на моя нещастен приятел, който сигурно хъркаше сега при своята ограничена жена.

Край